№ 2656
гр. София, 06.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Любомир В.ев
Членове:Калина Анастасова
Стойчо Попов
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело
№ 20221100504677 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 2301 от 21.03.2022 г. по гр.д. № 58865/2021 г. по описа на СРС,
157 с-в са отхвърлени като неоснователни предявените от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******,
гр. София, ул. „*******” *******, срещу В. М. Д., ЕГН: **********, с адрес -
гр.София, ж.к. *******, ******* и Л. К. Д., ЕГН: **********, с адрес - гр.София, ж.к.
******* искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.150 ЗЕ вр. чл. 79, ал.1, пр.
1 ЗЗД за признаване за установено, че ответниците дължат солидарно сумата от 776,90
лв. - главница, представляваща цена на топлинна енергия, доставена за периода от
01.05.2016 г. - 30.04.2019 г. и сумата 29,53 лв. за дялово разпределение за периода от
01.07.2017 г. до 30.04.2019 г., и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 86,
ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че ответниците дължат солидарно сумата от
92,02 лв. - законна лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за периода
15.09.2017 г. -31.08.2020 г., както и сумата от 6,14 лв. - законна лихва за забава върху
главницата за дялово разпределение за периода 31.08.2017 г. - 31.08.2020 г., за които
суми по ч.гр.д № 43438/20 г. по описа на СРС, 157 с-в е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК.
Решението е постановено в производство, проведено с участието на „Т.С.”
ЕООД, като подпомагаща страна на ищеца в производството.
Решението е обжалвано от ищеца „Т.С.” ЕАД с изложени доводи, че е
1
неправилно поради нарушение на процесуалните правила, материалния закон и поради
необоснованост. Неправилно съдът приел, че в производството не е доказано наличие
на облигационно отношение, по което ищецът е доставил услуга в определен обем,
чиято стойност се дължи от ответниците. Последните, по изложени правни и
фактически доводи са битови клиенти като собственици на имота, за който са
доставяни потребените услуги, поради което дължат стойността им.
Жалбоподателят отправя искане за отмяна на решението и уважаване на
исковете. Претендира разноски.
В срока по чл.263, ал. 3 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба
от ответниците В. М. Д. и Л. К. Д., в който е изразено становище за неоснователност на
въззивната жалба. Излагат доводи за правилност на постановеното от СРС решение.
Отправят искане за потвърждаване на решението като правилно. Претендират
разноски.
Подпомагащата страна на ищеца - „Т.С.” ЕООД не изразява становище по
въззивната жалба.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана
страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, съдът намира
същата за неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Съдът приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с
доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че процесния имот
е топлоснабден, че ответниците са собственици на имота; че в производството е
доказано реалното потребление на ТЕ за битови нужди, както и стойността на услугата
доставка на ТЕ и основанието и стойността на дължимата такса за дялово
разпределение. Приел е, че между страните по спора не е налице облигационно
отношение по повод доставка и потребление на топлинна енергия за исковия период,
2
тъй като трето лице – наемател на имота е "клиент" на топлинна енергия за-битови
нужди ("битов клиент" по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за
доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие.
Решението е правилно.
Спорно в проведеното производство е дали ответниците са клиенти за
потребената в имота ТЕ за битови нужди за исковия период, съответно, дали битов
клиент е трето ползващо ТЕ в имота лице по см. на дадените разяснения с т. 1 от ТР №
2 от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. по описа на ОСГК на ВКС,
което със съгласието на собственика или носителя на вещното право на ползване е
сключил договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при
публично известни общи условия с топлопреносното предприятие.
Чрез представените пред първата инстанция доказателства се установява, че
договор за покупко- продажба на топлинна енергия за битови нужди е сключен с
ищеца от наемателя на имота- М.В. Д., по силата на сключен на 31.10.2007 г. безсрочен
договор за наем. Установено е, че партидата на имота за потребяване на услугата е на
наемателя, който не е страна в производството.
Доводите на ищеца за допуснато нарушение на материалния закон, съдът намира
за неоснователни. В производството не е установено, че ползватели на имота, за който
са доставяни количества ТЕ възлизащи на посочената стойност са именно ответниците.
С оглед това и изложените такива за нарушение на процесуалните правила са
недоказани и неоснователни.
Страни в отношенията по продажба на топлинна енергия са потребител и
топлопреносно предприятие. Съгласно нормата на чл. 153 ЗЕ - в редакцията, действала
до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са "потребители на топлинна енергия".
Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в §
1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице - собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т.
42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда
понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието
"потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
действаща след 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към
нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинната енергия.
3
С оглед на това следва да се приеме, че страна по договора за доставка на
топлинна енергия е собственикът или лицето, на което е учредено ограничено вещно
право на ползване. Използването на съюза "или" не дава възможност за избор от страна
на ищеца срещу кое от тези лица да предяви своята претенция, а отразява
възможността лице, различно от собственика, да бъде потребител на топлинна енергия.
Такова лице е именно титулярът на вещно право на ползване, който съгласно
разпоредбата на чл. 57, ал. 1 ЗС е длъжен да плаща разноските, свързани с ползването
на вещта. Ето защо, когато по отношение на топлофицирания имот е учредено вещно
право на ползване, страна в отношенията с топлофикационното дружество е само
ползвателят.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на
ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която
топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение, какъвто се твърди да е разглежданият случай. В мотивите на същото
тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране
на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те
са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет
- доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на
доставената топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакциите на чл. 153,
ал. 1 ЗЕ преди ДВ, бр. 54 от 2012 г., визиращи като страна по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия
потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
Собственикът притежава т. нар. "гола собственост" върху имота и докато
съществува правото на ползване за трето лице, той не би могъл да упражнява
правомощието да я ползва. С оглед на това и на основание чл. 57, ал. 1 ЗС, задължен за
разноските за ползването на имота е ползвателят. Отговорността на собственика на
топлофицирания имот би възникнала от момента на прекратяване на вещното право на
ползване по някой от способите, уредени в ЗС.
По делото не е установено от ищеца, с оглед правилата за разпределение на
доказателствена тежест в процеса – чл.154, ал.1 ГПК, че е прекратено ползването на
имота от страна на третото ползващо имота лице, което е сключило договор с
топлопреносното предприятие.
В проведеното производство се установява, че титуляр на партидата за аб. №
348890 в рамките на исковия период е било едно трето за спора лице – М.В. Д.,
наемател на имота.
4
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението
на СРС – потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
По разноските:
С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответниците
следва да бъде присъдена сумата 300.00 лв.- общо /по 150 лв. за всеки/ -разноски за
заплатено възнаграждение за адвокат за въззивната инстанция.
С оглед цената на иска, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. второ ГПК,
решението не подлежи на касационно обжалване.
Воден от гореизложеното, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2301 от 21.03.2022 г. по гр.д. № 58865/2021 г. по
описа на СРС, 157 с-в.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, гр. София, ул. „*******” *******, да
заплати на В. М. Д., ЕГН: **********, с адрес - гр.София, ж.к. *******, ******* на
основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 150 лв. - разноски за адвокатско възнаграждение за
въззивната инстанция.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, гр. София, ул. „*******” *******, да
заплати на Л. К. Д., ЕГН: **********, с адрес - гр.София, ж.к. ******* на основание
чл.78, ал.3 ГПК сумата 150 лв. - разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция.
Решението е постановено с участие на подпомагаща страна на страната на
ищеца – „Т.С.” ЕООД.
Настоящото решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5