Р Е Ш
Е Н И Е
№………………/21.04.2020 г.
гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ТО, VІ-10 състав, в публично заседание на осемнадесети
февруари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТА
ЖЕЛЯЗКОВА
при секретаря Анелия
Груева, като разгледа докладваното от съдията т. дело № 408 по описа за 2019
година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 422
във вр. с чл.
415, ал.1 от ГПК във връзка с чл. 79, ал.1 от ЗЗД вр. чл. 365 от ЗЗД и чл.
92 от ЗЗД.
Ищецът „Г.С.“ ООД
твърди, че на 29.02.2016 г. e сключил с ответниците
„Д.“ ЕООД и А.И. нотариално заверено споразумение, peг.
№ 6320, пред нотариус Р.Д., peг. № 274, район PC
София, по силата на което длъжниците се задължили солидарно да заплатят сумата
от 8775 лева в срок до 25.07.2016 година. Наред с това страните договорили, че
в случай на незаплащане на задължението в срок, длъжниците ще дължат на
кредитора и неустойка, равняваща се на сумата от 26 325 лева. Въпреки поканите
за плащане, ответниците не изпълнили задължението си. Поради това и ищецът поискал издаване на
заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз основа на
споразумението от 29.02.2016 г. с нотариална заверка на подписите. СРС издал
поисканата заповед и изпълнителен лист, въз основа на който било образувано
изпълнително дело при ЧСИ А.Б., рег. № 850 в КЧСИ. Ответниците възразили в
законоустановения срок срещу заповедта за незабавно изпълнение, поради което
ищецът предявява настоящия иск по чл. 422 вр. чл. 415 от ГПК за установяване на
вземането по заповедта за незабавно изпълнение – 8775 лева – главница по
нотариално заверено споразумение от 25.07.2016 г., неустойка съгласно чл. 2 от
споразумението в размер на 26 325 лева, 702 лева - разноски за държавна такса и
4500 лева – разноски за адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 370 от ГПК ответниците „Д.“ ЕООД и А.И. подават писмен отговор, с
който оспорват предявените искове като недопустими и неоснователни. По същество
твърдят, че ищецът, в качеството му на наемодател, сключил с ответника „Д.“ ЕООД три броя договори за наем на
магазини с различна площ, при различна наемна цена. Сочат договорите за нищожни
поради невъзможния им предмет, тъй като ищецът не бил собственик, нито владелец
на процесните имоти, обект на договорите за наем и същият не е могъл фактически
да осъществи предмета на договора. Споразумението от 29.02.2016 г. ответниците
сочат за унищожаемо по смисъла на чл. 27 от ЗЗД, като
сключено при условията на грешка, измама, заплашване и крайна нужда, тъй като е
подписано за ответника от страна на представляващото го физическо лице и
настоящ ответник - А.И..
Излагат, че на 25.07.2016 г.
управителката на ищеца, заедно със жена- нотариус е посещавала всички магазини в пазар,
находящ се в ж.к. Младост - 3, бул. „******, Търговски комплекс ,,GM CITY”,
като посредством психическа принуда е изтръгвала подписите от всички наематели
на процесните обекти върху споразумения с идентичен текст, но с различни
указани суми.
Евентуално, твърдят, че разпоредбата на
чл. 2 от споразумението, с която е уговорена неустойка, е нищожна на основание
чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, тъй като е сключена в
нарушение на добрите нрави. Считат, че от споразумението не става ясно как е
определен размерът на главницата по споразумението, нито договора за наем, въз
основа на който се претендира да е начислена същата. Наред с това считат
съответната неустойка за прекомерна и уговорена в нарушение на добрите нрави.
Спорят да е налице правно основание за А.И. да се обвърже по споразумението.
Поради това претендират прогласяване
нищожността на сключеното споразумение, поради липса на предмет, като
евентуално претендират неговото унищожаване като сключено при грешка, измама,
заплашване и крайна нужда.
Ищецът депозира допълнителна искова молба
в срок, с която навежда твърдения, че ответникът „Д.“ ЕООД не е плащал
задълженията си по договор за наем от 02.01.2011 г., нито моментните си
разходи, както и главницата по подписаното на 25.07.2016 г. споразумение. Сочи,
че главницата по споразумението представлява натрупани задължения на ответника
„Д.“ ЕООД към ищеца. Спори да е наложена психическа принуда с цел сключване на
споразуменията. Позовава се на разпоредбите на чл. 297 и чл. 309 от ТЗ, с
твърдения, че сделката не може да бъде унищожена
поради крайна нужда и при явно неизгодни условия, тъй като е търговска, като
размерът на неустойката не се явява прекомерен между търговци.
С молба от 05.11.2019 г. уточнява, че
вземането в размер на 8755 лева, за което е сключеното споразумението, включва
дължимите по договора за наем суми за наем - 300 лева месечно без ДДС, режийни
разходи по договора в размер на 42 лева без ДДС месечно, и ток за периода юли
2014 г. – март 2015 година.
С допълнителния отговор по делото
ответниците поддържат възраженията си по исковете. Излагат и аргумент, че за
задълженията по договора за наем не са съставени фактури, поради което и не се
е породило задължението за наемателя да заплаща наемната цена.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и след като
обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
От представените писмени
доказателства (договор за наем от 02.01.2014 г. и споразумение от 29.02.2016
г.) се установява, че между ГМ С.ООД като наемодател и Д. ЕООД като наемател е
сключен договор за наем на обект 38 с площ от 8.5 кв. метра в ТЦ GM CITY, гр. София, кв. Младост.
Уговорената наемна цена е 300 лева без ДДС, платима до 5-то число на месеца, 42
лева без ДДС месечна такса поддръжка общи части, охрана и пр. Наемателят дължи
и заплащане на консумираната електрическа енергия от обекта, като за целта
Наемодателят следва да издава фактура.
На 29.02.2016 г. е сключено
споразумение, във връзка с просрочените задължения по договора за наем от
02.01.2014 г., съгласно което Д. ЕООД, представлявана о от А.И. и А.И. като
физическо лице признават, че имат задължение
в размер на 8775 лева по договор за наем от 02.01.2014 г., като се
задължават да заплатят сумата до 25.07.2016 година. Уговорена е и неустойка при
забавено изпълнение в троен размер на сумата от 8775 лева. Върху споразумението
е поставен печат на нотариус Р.Д., рег. номер 274 на НК, с което същият е
удостоверил подписите на Т.Г.в качеството на представител на ГМ Строй ЕООД и А.И.
в лично качество и управител на Д. ЕООД.
Във връзка с вземанията на ищеца е
образувано гр. дело 89911/2017 г. по описа на СРС, 38 състав, и е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417
от ГПК на 08.01.2018 година.
По делото са представени фактури,
издадени от наемателя ГМ Строй ЕООД, неподписани от страните и извадки от
счетоводството на ищеца.
Разпитани са трима свидетели.
Свидетелката А.В.заявява, че до
пролетта на 2016 г. е била наемател на търговска площ в GM CITY. Познава и другите свидетели и А.И.
също като наематели. Не знае за отправяне заплахи за подписване на
споразумения.
Свидетелката П.Я.заявява, че също е
била наемател с договор с ГМ Строй в същия търговски център. От февруари 2016
г. не е наемател. В момента води дела с ГМ Строй за наеми. Февруари 2016 г.
присъствала, когато две яки момчета дошли в магазина на А. (А.И.) и искали да
подпише споразумение за дължимите суми, като я заплашвали ако не го направи, че
ще й вземат стоката. След около две седмици дошли две момичета, които се
представили, че идват от името на нотариус и ги накарали да подпишат
споразуменията. Свидетелката заявява, че е присъствала и когато А. е подписала
споразумението.
Свидетелката П.Т. заявява, че също
е била наемател в същия ТЦ на ГМ Строй ЕООД и е имала задължения. Имало е дело
срещу нея за тези суми, но е платила и всичко приключило. Познава и А.И.. Заявява,
че не знае за посещения на момчета и за заплахи да се сключат споразумения.
Свидетелката също била посетена от управителката на ГМ Строй ЕООД Т.и от
нотариус - жена и подписала споразумението.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, Съдът
прави следните правни изводи:
Искът по чл. 422
от ГПК е специален установителен иск, чийто срок за предявяване, предмет и
страни са определени от закона. Заявителят в заповедното производство има
правен интерес от предявяване на иск за установяване по основание и размер на
вземанията му, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410
или 417
от ГПК, при условие, че длъжниците са подали в срока по чл. 414
от ГПК възражение.
Настоящото производство е образувано по искове, предявени от Г.С.
ООД – заявител в заповедното производство, за установяване съществуването на
вземането й срещу Д.ЕООДС и А.И., за което е издадена заповед за незабавно
изпълнение по чл.
417 от ГПК. Искът е предявен в изпълнение указанията на съда по реда на чл. 415
от ГПК, след депозиране на възражение в срока по чл. 414 ГПК, поради което настоящият съдебен състав намира, че е ДОПУСТИМ.
В конкретния случай са предявени
обективно и субективно съединени искове по чл. 422 от ГПК вр. чл. 415 от ГПК вр. чл. 79, ал.1 от ЗЗД във връзка
с чл. 365 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД
Относно иска по чл.
422 от ГПК вр. чл. 415 от ГПК вр. чл.
79, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл. 365 от ЗЗД за сумата от 8775 лева
Ищецът основава претенцията си на сключено споразумение от
29.02.2016 г. с нотариална заверка на подписите.
Ответниците правят възражения за нищожност, евентуално
унищожаемост на споразумението.
Относно възраженията за нищожност на споразумението от
29.02.2016 г.
Твърди се нищожност на споразумението, като сключено въз
основа на нищожен договор – довод по чл. 366 от ЗЗД
Нищожността на договора за наем, във връзка с уреждане на
отношенията по който е сключено споразумението, се извежда от недоказване, че
наемодателят е собственик на отдадения под наем обект. Този довод е
неоснователен, тъй като валидността на договора за наем като консенсуален
договор не е обвързана с права на собственост на наемодателя върху отдавания
под наем обект. Липсата на такива права, респ. на други подобни права, които
могат да обезпечат ползване на обекта от наемодателя съответно от наемателя
могат да доведат до неизпълнение на договорно задължение да се предостави ползването
на обекта под наем, но не и нищожност на договора за наем.
Твърди се нищожност и поради липса на валидно правно
основание – липсва задължение по договора за наем в посочения размер
Съгласно съдебната практика (решение № 134 от 21.06.2019 г.
по гр. д. № 4255/2018 г., ГК, III ГО на ВКС) с договора за спогодба по чл. 365,
ал. 1 ЗЗД страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен
спор, като си правят взаимни отстъпки. Договорите имат сила на закон, за тези,
които са ги сключили (чл. 20а, ал. 1 ЗЗД). Съдът е длъжен да се съобрази с
договорката между страните, постигната чрез спогодба и да приеме, че
отношенията между тях са такива, каквито те са уговорили, след като същите
свободно са уредили изцяло или отчасти съществуващ помежду им спор, чрез
взаимни отстъпки. При наличие на спогодба, съдът не може да преценя интереса на
страните. Противното би било в противоречие със същността на договора за
спогодбата като способ за разрешаване на спорове, чрез взаимни компромиси.
Законът предоставя на страните възможност - въз основа на направените взаимни
отстъпки, да могат да създават, изменят или погасяват всякакви правоотношения,
включително и такива, които не са предмет на конкретния спор (чл. 365, ал. 2 ЗЗД). ВКС е посочил, че ако страните не оспорват валидността на волята си при
сключване на спогодбата (не се позовават на пороци на волята), съдът е длъжен
да я зачете.
Поради това и само по себе си възражението за липса на
предмет – липса на задължения по договора за наем във връзка с които да е
сключено споразумението е неоснователно.
Съдът следва да се произнесе по възражението за порок на
волята като основание за унищожаемост - заплаха.
Ответниците са посочили, че спогодбата е унищожаема поради
грешка, заплаха, измама и крайна нужда. С оглед изложените фактически
твърдения, че споразумението е сключено в резултат на въздействие върху А.И. от
страна лица, изпратени от ищеца, с вербални заплахи за унищожаване на стока и
застрашително визуално присъствие, Съдът, с оглед задължението си да даде
правна квалификация на твърденията на страните, е квалифицирал възражението
като възражение за унищожаемост поради заплаха. Ответниците не са възразили по
изготвения доклад.
Съгласно практиката на ВКС (така решение № 125 от 12.07.2013
г. на ВКС по т. д. № 910/2012 г., II т. о., ТК), за да е налице заплашване по
смисъла на чл. 30 ЗЗД, водещо до унищожаемост на договора, е необходимо да е
осъществено въздействие върху психиката на едната страна, чрез възбуждане на
основателен страх, предизвикан от насрещната страна по сделката или от трето
лице, за предстоящо неблагоприятно засягане за страната, за имуществото й или
за нейни близки и имуществото им. Именно осъществената принуда следва да е
мотивирала страната /която се позовава на унищожаемостта/, да обективира волеизявление за сключване на атакуваната
сделка. При произнасяне на това основание за унищожаемост, е необходимо да се
изясни дали няма данни за обективно наличие на обстоятелства, които сами по
себе си могат да предизвикат страхови представи у една от страните по договора.
В случаите, когато страховите представи са предизвикани от трето лице, не е
необходимо насрещната страна по сделката да е наясно с това. Необходимо е
използването на психическа принуда да предизвика основателен страх у
заплашвания, като критерият за преценка на средствата за възбуждане на
основателен страх, трябва да бъде обективен и абстрактен.
Доказателствената тежест, указана с доклада по делото, за
установяване на обстоятелствата, че са налице именно такива обстоятелства,
които са мотивирали страната да сключи сделката, е за ответниците.
За установяване на фактите, които според ответниците
са мотивирали А.И. да подпише процесното споразумение както в лично качество, така и като
управител на ответното дружество, по делото са разпитани свидетелите В., Н.и Т..
От тези трима свидетели, само свидетелката Н.сочи, че две седмици преди да бъде
подписано споразумението, в ТЦ са минали две момчета, които заплашително да
изискват от наемателите подписване на споразумение за дълговете. Другите две
свидетелки не подкрепят тези твърдения. Съдът намира, че при преценка на
показанията на свидетелката Н.следва да се съобрази, че тази свидетелка в
момента също води съдебни дела с ищеца Г.С. ООД, т.е показанията на тази
свидетелка следва да се ценят през призмата на чл. 172 от ГПК, с оглед нейната
евентуална заинтересованост.
От друга страна, в показанията
си свидетелката Н.сочи, че твърдяното посещение в магазина на А.И. е извършено
две седмици преди подписване на самото споразумение. Следователно, налице е по-продължителен
времеви период, през който страната, твърдяща да е изложена на психическо
въздействие, е могла да се освободи от
тези неблагоприятни въздействия и да предприеме съответни действия.
Действително, както сочи и ВКС (решение № 222 от 07.12.2017 г. по гр. д. №
4594/2016 г., ГК, ІV ГО на ВКС) страхът е субективна категория, която трябва да
се преценява винаги с оглед личността и конкретната обстановка.
Категоризирането на действията, с които заплашващият си служи се извършва
обективно, но критерият относно това дали е предизвикан основателен страх, трябва
да е конкретен и субективен, защото се преценява поведението на конкретното
лице и порокът в неговото волеизявление, т.е. трябва да се установи дали без
поведението на заплашващия, лицето би сключило сделката. Тъй като при
заплашването се въздейства върху волята на конкретната личност, от това следва,
че при формиране на преценката дали са предизвикани страхови представи, под
чието въздействие е сключена сделката, респ. осъществен ли е фактическият
състав на чл. 30 ЗЗД, от значение са личностовите характеристики,
социалния и психически статус на лицето, което твърди, че е било обект на
принуда и заплаха. Личността на страната, претендираща унищожаемостта на
договора в хипотезата на чл. 30 ЗЗД, е правно релевантно обстоятелство, което
може да обоснове или да изключи възможността точно у това лице и при
конкретната обстановка да са формирани страховите представи. Поради това,
доказателствата за качествата и социалните умения на личността, данните за
психическа уязвимост, емоционална неустойчивост и провеждана във връзка с това
терапия, за преживяно домашно насилие и др., са относими елементи към
фактическия състав на заплашването като основание за унищожаване на сделка.
Конкретността на преценката дали е осъществена заплаха по смисъла на чл. 30 ЗЗД, означава да се отчете личността на страната, която твърди, че волята й е
опорочена от страхови представи, създадени от действия на другата страна или на
трети лица, както и да се даде отговор на въпроса дали без тези действия
атакуваната сделка би била сключена. Това е така, защото идентични по характера
си средства за заплаха, използвани за възбуждане на страх и целящи дадено лице
да бъде мотивирано да сключи определена сделка, в сходни житейски ситуации -
спрямо едни лица могат да формират страхови представи, а спрямо други - да не
формират такива представи, предвид различните личностови
характеристики и социални умения на лицата, обект на заплахата.
В конкретния случай ответниците не ангажираха доказателства
свързани с личността на лицето, което твърдят, че е било подложено на заплаха –
А.И., за да се прецени дали конкретното твърдяно поведение на трети лице
действително може да предизвика такова продължително във времето състояние на
страхови представи (повече от две седмици), което да попречи на нормалния
психически процес на вземане на решения.
По изложените съображения, възражението следва да се отхвърли
като недоказано.
Следователно, установи се по делото, че е налице споразумение,
подписано от наемателя по договора за наем, с който същият прави признание за
дълга си по договора за наем от 02.01.2014 година. Не се установи порок на
волята при подписване на това споразумение, поради което, както бе посочено
по-горе, Съдът следва да я зачете, без да се извършва преценка относно дължимост и конкретен размер на задълженията по договора за
наем.
За пълнота, следва да се отбележи, и че ответниците не
доказаха и заплащане на задълженията за наем по договора за наем. А предаване
на държането на обекта от наемодателя на наемателя се установява от показанията
на всички разпитани свидетели.
Относно възражението, че не е ясно на какво основание е
ангажирана отговорността на физическото лице А.И. като съдлъжник
по споразумението, при условие, че тя не е страна по договора за наем, следва
да се отбележи, че това е въпрос, който засяга вътрешните отношения между
встъпилия в дълга на длъжника по договора за наем и първоначалния длъжник, но
не и кредитора. Касае се за споразумение
за встъпване в дълг по смисъла на чл. 101 от ЗЗД, одобрено от кредитора, което
валидно обвързва страните. Не се доказаха твърденията за опорочаване на волята
на А.И. като съдлъжник при сключване на
споразумението.
По изложените съображения, доколкото ответниците не твърдят и
не доказват плащане на сумата от 8775 лева по споразумението, искът следва да
се уважи изцяло.
Относно иска по чл. 422 вр. чл. 415 от ГПК вр. чл. 92 от ЗЗД
за сумата от 26 325 лева
И двамата ответници правят възражение за нищожност на
клаузата за неустойка поради накърняване на добрите нрави и за прекомерност.
Доколкото ответникът „Д.“ ЕООД е търговец, и споразумението с
ищеца е сключено за преуреждане на отношенията по търговска сделка по аргумент
от чл. 286, ал.1 от ТЗ, следва да се приеме, че също е търговска сделка. По
аргумент от чл. 309 от ТЗ, съгласно която разпоредба не може да се намалява
поради прекомерност неустойката, дължима по търговска сделка, сключена между
търговци, възражението на ответника „Д.“ ЕООД за прекомерност на неустойката по
чл. 2 от споразумението е неоснователно.
Преди да се произнесе по възражението за прекомерност на
неустойката от ответника А.И., Съдът следва да се произнесе дали така
уговорената неустойка не е нищожна поради нарушаване на добрите нрави.
Както е посочено в практиката на ВКС и следващо и от т. 3 на ТР
№ 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС преценката за
нищожност поради накърняване на добрите нрави следва да почива единствено на
извод за надхвърляне на присъщите на договорната неустойка обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции като нормативно закрепен
в чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД коректив на недопускане тя да бъде използвана като
средство за несправедливо обогатяване на кредитор. За тази преценка следва да
бъдат съобразявани конкретни факти по всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора - размера на задължението, изпълнението на което се
обезпечава с неустойка, дали изпълнението на задължението е обезпечено с други
правни способи - поръчителство, залог, ипотека и др., съотношението между
размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението
вреди и др.
В конкретния случай, за да прецени съответствие на клаузата
на чл. 2 от споразумението с добрите нрави, Съдът съобрази, че задължението,
чието изпълнение е обезпечено с процесната мораторна неустойка е парично, в
размер на 88 775 лева; освен с договорната мораторна неустойка то е обезпечено
допълнително с договорената солидарна отговорност на още един длъжник –
физическо лице, извън наемателя, като при определяне на размера на неустойката
е ирелевантен периодът, в който ще е налице неизпълнение на това парично
задължение – един ден или 2 години, както и, че обичайният размер на вредите за
неизпълнение на паричното задължение на месец възлиза на около 78 лева (под
формата на законна лихва).
Поради това, Съдът намира, че в конкретния случай в уговорения
си размер - трикратния размер на сумата при забавено изпълнение на главното парично
задължение, процесната неустойка излиза извън присъщите й обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функция, преценено още към момента на сключване на
споразумението.
Това обуславя извод за уговорка, създаваща възможност за
несправедливо обогатяване на кредитора, накърняваща добрите нрави и обуславящ
извод за нищожност на неустоечната клауза на основание
чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
Поради това предявеният установителен иск с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на договорна мораторна
неустойка, която е уговорена в недействителна клауза, е неоснователен.
С оглед този извод, Съдът не следва да се произнася по
възражението за прекомерност на неустойката на ответника А.И..
Относно
разноските
С оглед изхода на делото и на
основание чл.78, ал.1 ГПК на ищеца се дължат разноски съобразно уважената част
от исковете, а на ответника – съобразно отхвърлената.
Ответниците са направили възражение
за прекомерност на уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение от ищеца в
размер на 4500 лева – за заповедното производство и 4500 лева - за исковото
производство. Съдът намира така направеното възражение за основателност, с
оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, обстоятелството,
че същото е протекло в повече от едно заседание единствено поради трудността в
призоваването на свидетели, като и се съобразят и размерите, посочени в Наредба
1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Поради това, Съдът
намира, че възнаграждението за адвокат на ищеца следва да бъде намалено до 1200
лева – за заповедното производство и 2000 лева – за исковото производство, от
която сума следва да се присъди сумата от 300 лева – а заповедното производство
и 500 лева – за исковото производство, съобразно уважената част от исковете.
По изложените съображения, СГС, VI-10 състав
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по искове с правно основание чл. 422 от ГПК
чл. 415 от ГПК, във връзка с чл. 79, ал.1 от ЗЗД вр. чл. 365 от ЗЗД, че „Д.“
ЕООД, ЕИК ******и А.Б.И., ЕИК **********, съдебен адрес: ***, адв. Ч. дължат солидарно на „Г.С.“ ООД, ЕИК ******, съдебен
адрес: ***, адв. Т.
сумата от 8775 лева – главница по споразумение с нотариална заверка на
подписите от 29.02.2016 г., заедно със законната лихва от 22.12.2017 г. до
окончателното заплащане на сумата, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 от ГПК
на 08.01.2018 година по гр.
дело 89911/2017 г. по описа на СРС, 38 състав.
ОСЪЖДА „Д.“ ЕООД, ЕИК ******и А.Б.И., ЕИК **********,
съдебен адрес: ***, адв. Ч. солидарно да заплатят на „Г.С.“
ООД, ЕИК ******, съдебен адрес: ***, адв. Т. сумата
от 175, 50 лева – държавна такса и 300 лева -
адвокатско възнаграждение, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 от ГПК на 08.01.2018 година по гр. дело 89911/2017 г. по описа на СРС, 38
състав и изпълнителен лист, както и сумата от 175, 50 лева – държавна
такса, 500 лева – адвокатско възнаграждение и 12 лева –депозит за свидетели –
разноски по т. дело 408/2019 г. по описа на СГС, VI-10 състав.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Г.С.“ ООД, ЕИК ******,
съдебен адрес: ***, адв. Т. срещу „Д.“ ЕООД, ЕИК ******и
А.Б.И., ЕИК **********, съдебен адрес: ***, адв. Ч.
за признаване за установено по иск с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл.
415 от ГПК, във връзка с чл. 92 от ЗЗД, че дължат солидарно сумата от 26 325
лева – неустойка по споразумение с нотариална заверка на подписите от
29.02.2016 г., заедно със законната лихва от 22.12.2017 г. до окончателното
заплащане на сумата, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.
417 от ГПК на 08.01.2018 година
по гр. дело 89911/2017 г. по описа на
СРС, 38 състав.
ОСЪЖДА „Г.С.“ ООД, ЕИК ******, съдебен
адрес: ***, адв. Т. да заплати на „Д.“ ЕООД, ЕИК ******и
А.Б.И., ЕИК **********, съдебен адрес: ***, адв. Ч. солидарно
на основание чл. 78 от ГПК сумата от 1500 лева – адвокатско възнаграждение по гр. дело 89911/2017 г. по описа на СРС, 38
състав и по т. дело 408/2019 г. по описа на СГС, VI-10 състав.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните пред Софийски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: