Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 22.06.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме
Мъгърдичян в.гр.дело №6976 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 12.03.2020 год., постановено по гр.дело №76944/2018
год. по описа на СРС, ГО, 113 с-в, е признато за установено по предявените по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „А.з.с.н.в.“ ЕАД срещу Д.Н.Г.
искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с
чл. 9 ЗПК и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца
следните суми: 500 лв.,
представляваща непогасена главница по договор за паричен заем №2359779
от 31.07.2015 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК по ч.гр.дело №6856/2018 год. по описа на СРС, ГО, 113 с-в – 31.01.2018
год. до окончателното изплащане, 48.34 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 14.08.2015 год. до 29.01.2016
год. и 116.13 лв., представляваща обезщетение
за забава в размер на законната лихва за периода от 15.08.2015 год. до 31.01.2018
год., като искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен в останалата му част до
пълния предявен размер, а исковете по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр.
с чл. 9 ЗПК за сумата от 45 лв. – такса разходи и за сумата от 225.94 лв. –
неустойка за периода от 14.08.2015 год. до 29.01.2016 год. са отхвърлени изцяло
и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените разноски по делото в размер на 727.75 лв., както и направените
разноски в заповедното производство в размер на 53.25 лв.
Срещу
решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Д. Н.Г.. Жалбоподателят
поддържа, че релевирал възражения за погасителна
давност, че договорът е сключен от лице без представителна власт и в нарушение
на евпорейското право и Директива 93/13/ЕО на Съвета
относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Клаузата за възнаградителна лихва противоречала на добрите нрави и на
императивни норми от ЗПК и създавала предпоставки за неоснователно обогатяване
на кредитора за сметка на кредитополучателя. Ето защо моли решението на СРС да
бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени.
Ответникът
по жалбата „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД счита, че решението на СРС
следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че претендираните вземания били действителни. Правилно СРС бил
приел, че в случая не намира приложение чл. 111, б. „в“ ЗЗД, тъй като не се
касае за периодични плащания. Неоснователно било възражението за нищожност на
клаузата за възнаградителна лихва. Договорната
лихва била печалбата на заемодателя за ползването от заемателя
неговите парични средства, т.е тази лихва имала възнаградителен,
а не наказателен характер, поради което се дължала така, както е уговорена.
Такава била била волята на ответника, обективирана
изрично в подписания от него договор, а съгласно чл. 20а ЗЗД договорът имал
сила на закон за тези, които са го сключили. Следвало да се има предвид, че
кредиторът попадал в обхвата на определението за небанковите финансови
институции по смисъла на ЗКИ. Върху небанковите институции не се упражнявал постоянен
надзор, а тяхната дейност била уредена с подзаконов нормативен акт. Основната
им характеристика, която предпоставяла и посочените
различия с банките била, че те отпускали заеми със средства, които не били
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими начини.
Поради тази причина тяхната дейност не можело да бъде финансирана от друго
място освен от лихвоносни заемни средства, поради което и лихвите по тях били в
пъти по-високи от тези, предлагани от банките. Въпреки разпоредбата на ЗЗД, че
лихви могат да се уговарят до размер, определен от МС, такъв подзаконов акт все
още не бил издаден и принципно за страните не съществува пречка да уговорят възнаградителна лихва в искани от тях размери. Обезщетението
за забава представлявало по своята същност мораторна
лихва и се дължало поради неизправното поведение на длъжника, което било в
разрез с постигнатите договорености, като размерът на това обезщетение се
определял на база законната лихва, изчислена спрямо броя дни на допуснато просрочие. По отношение на договорната лихва следвало да
бъде съобразено, че действително константна била практиката на Съда на ЕС,
според която съдилищата на държавите-членки са длъжни да следят служебно за
наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори. В този смисъл била
и нормата на чл. 24 ЗПК, която препращала към чл. 143 – 148 ЗЗП. Чрез тези
разпоредби в националното ни законодателство били транспонирани правилата на
Директива 93/13/ ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи
в потребителските договори. Текстът на чл. 4, § 2 от директивата обаче изключвал
от обхвата на проверката за неравноправност онези договорни клаузи, които
изразяват основния предмет на договора, респ. съответствието на цената и
възнаграждението, от една страна, и доставените стоки или предоставените
услуги, от друга, при условие, че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем
език. Съдът на ЕС вече имал възможност да разясни, че обхватът на втората
категория клаузи, изключени от проверката за неравноправност съгласно чл. 4, §
2 от Директивата е ограничен, тъй като се отнася само до съответствието между
цената или предвиденото възнаграждение и доставените стоки или предоставените
срещу това услуги, като това изключване се обяснява с факта, че не съществува
никаква тарифа или правен критерий, които да направляват или ръководят контрола
върху това съответствие. Националният ни закон – чл. 145, ал. 2 ЗЗП също
предвиждал, че преценяването на неравноправната клауза в договора не включва
определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или
възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена
или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора
са ясни и разбираеми. При договора за паричен заем задължението на заемателя за възнаградителната
лихва, представляваща цената на ползването на предоставения капитал, заедно със
задължението за връщане на получената в заем сума, съставлявали основната престация, дължима от заемателя –
чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД. По тази причина и съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗП
съответствието на размера на възнаградителната лихва
с предоставената в заем сума не се включвало в обхвата на служебната проверка
за неравноправност. Освен това в договорната лихва бил калкулиран рискът от
бързото отпускане на кредита при липса на обезпечение при предсрочна
изискуемост, както и в случай на принудително изпълнение поради неизпълнение на
задължението за връщане на договорената сума в срок. от банките. Въпреки
разпоредбата на ЗЗД, че лихви могат да се уговарят до размер, определен от МС,
такъв подзаконов акт все още не бил издаден и принципно за страните не
съществувала пречка да уговорят възнаградителна лихва
над трикратния размер на законната лихва. Отчитайки, че възнаградителната
лихва е цена за предоставеното ползване на заетата сума, както и конкретния й
размер, която е следвало да бъде върната в сравнително кратък срок и
съобразявайки се с обстоятелството, че се касае за необезпечен кредит,
предоставен от финансова институция, която се издържа само и единствено от
това, то размерът на годишния лихвен процент не противоречал на добрите нрави,
тъй като бил обясним с разходите, които правел заемодателят, както и с риска,
който той носел, а също и с размера на добросъвестно очакваната от сделката
печалба и при отчитане на факта, че се касаело за необезпечено вземане, с
единствен длъжник по него. Ограничение за размера имало само по отношение на годишния
процент на разходите, който съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Процесният договор за кредит бил сключен след
изменението на чл. 19 ЗПК /обн., ДВ, бр. 35 от 2014 год.,
в сила от 23.07.2014 гад./, поради което по отношение на същия било приложимо
изискването на алинея четвърта на същата разпоредба. Според нормата на чл. 19 ЗПК, годишният процент на разходите изразявал общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Видно било мотивите на законопроекта, че законодателят
целял постигане именно на справедлив баланс между интересите на потребители на
"бързи" небанкови кредити, изолирани от банковите услуги поради ниска
кредитоспособност /влошено имуществено състояние, нестабилни или неустановими доходи, налична вече задлъжнялост/ или ниска
информираност и на професионалните заемодатели, опериращи на същия този рисков
пазар, понасящи загуби от неплатежоспособност на висок брой свои клиенти. До
тази законодателна намеса, предоставянето на тази услуга на потребителите не било
регулирано с императивен лимит на възнаграждението на кредитора, но поради
злоупотреба с договорната свобода, несъвместима с обществения морал, като
несъвместими с добрите нрави следвало да се считат сделки на търговци,
договарящи с потребителите годишен процент на разходите, съществено надвишаващи
възприетия по-късно горен праг на петкратен размер на законната лихва. Поради
забава в плащането на дължимите погасителни вноски ответникът дължал на
заемодателя обезщетение в размер на законната лихва за забава за всеки ден просрочие, считано от датата на настъпване на забавата до
окончателното изплащане на дължимите по договора суми. В разглеждания случай приемането
на условията по договора за заем било недвусмислено изразено чрез акта на
доброволното му подписване от ответника. По този начин той бил заявил, че е
съгласен с неговото съдържание както като цяло, така и като съвкупност от
отделните му разпоредби, от което следвало, че той се е съгласил с всяко едно
от условията, залегнали в договора. Да се приеме обратното – че във всеки едни случай, когато длъжникът
отказва да изпълни договорните си задължения под претекст, че клаузите, които
ги уреждат, не са индивидуално договорени с него, означавало, че се създава
неравнопоставеност за кредитора, изразяваща се в това той да не може да получи
изпълнение при всеки един необоснован отказ на длъжника да плати. В този смисъл
не било налице нарушение на разпоредбите на ЗЗП, уреждащи правото на всеки
потребител да договаря при равнопоставени с
потенциалния кредитор условия. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени са за разглеждане по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с
чл. 99 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение
е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато нарушение на
императивни материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
Доказано е
по делото, че на 31.07.2015 год. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД, от една страна, като кредитор и
ответника Д.Н.Г., от друга страна, като кредитополучател, е възникнало
облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит по смисъла на смисъла
на чл. 9 ЗПК /представляващ приложимо право към момента на сключването на
договора/. По силата на сключения договор горепосоченото дружество се е
задължило да предостави на ответника сумата от 500 лв., а последният се
задължил да я върне, ведно с уговорената възнаградителна
лихва в размер на 48.34 лв. /35 % годишно/ и годишен процент на разходите –
41.68 %, на 13 двуседмични вноски, всяка от които в размер на 42.18 лв. – при
първо дължимо плащане на 14.08.2015 год., а последно – на 29.01.2016 год. Страните
постигнали съгласие, че заемодателят има право да прехвърли по всяко време
правата си по договора – чл. 10 /виж и чл. 26, ал. 1 ЗПК/.
Безспорно
е във въззивното производство, че ищцовото дружество
е придобило
вземанията по процесния договор по силата на рамков договор
за цесия, сключен с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД на 16.11.2010 год., като цесията е била съобщена на ответника от
стария кредитор, чрез неговия пълномощник – новия кредитор /виж чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД/, поради което и има действие
за него.
Не се спори също така, че ответникът
е усвоил предоставената му в заем сума от 500 лв. Установено е въз основа на
заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на
чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че ответникът не е извършил погасявания по
договора, както и че обезщетението за забава в размер на законната лихва за
периода от 14.08.2015 год. до 31.01.2018 год. възлиза на 116.13 лв.
Спорният между страните въпрос е
свързан с действителността на процесния договор за паричен
заем, в т.ч. на клаузата за заплащане на възнаградителна
лихва /несъмнено е, че длъжникът може да прави на цесионера
всички възражения, които би могъл да прави на цедента
– чл. 26, ал. 2 ЗПК и арг. чл. 103, ал. 3 ЗЗД/.
Настоящият съдебен състав приема, че
в разглеждания случай са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 – 12 и 20 ЗПК /виж чл. 22 от закона/ и процесният
договор за потребителски кредит, който е сключен изискуемата писмена форма /виж чл. 10, ал. 1 ЗПК – в
редакция към момента на възникване на правоотношението/, е действителен.
Клаузите на договора покриват минимално необходимото съдържание по чл. 11 ЗПК.
Доколкото е бил договорен фиксиран лихвен процент на годишна основа, не е било
необходимо посочването на методика за изчисляване на референтен лихвен процент.
Отделно от това в случая нито се твърди, нито се установява, че е уговорено
прилагането на различни лихвени проценти. Изготвен е и погасителен план /обективиран в текста на самия договор/, който съдържа
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски – чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, като в случая договорът
съдържа и информация относно лихвения процент, който се прилага при просрочени
плащания, изчислен към момента на сключване на договора, стойността на
разходите, което се дължат при неизпълнение на договора и предупреждение за
последиците за потребителя при просрочие на вноските,
с което са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 13, 15 и 16 ЗПК.
Нормите на Закона за потребителския
кредит са повелителни, поради което по отношение на тях намират приложение
дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 год. на ВКС
по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК, според които при
проверка на правилността на първоинстанционното
решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е
въведено като основание за обжалване, т.е. той може служебно да се произнесе по
действителността на клаузи в договор за потребителски кредит, когато са налице
за това правни или фактически обстоятелства.
В разглеждания случай СГС счита, че
не е нарушено изискването, установено в нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според
което годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България /основен
лихвен процент – 0.1 %, плюс 10 %/, което означава, че лихвите и разходите по
кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузи в договор,
надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Съпоставянето в частност на общите разходи по кредита с размера на главницата
по договора за кредит, обуславя извода, че горепосоченото ограничение не е
превишено /виж и § 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗПК/.
На следващо място въззивният съд намира, че клаузата, установяваща
задължението за заплащане на възнаградителна лихва в
размер на 48.34 лв. при фиксиран годишен лихвен процент от 35 %, не противоречи
на добрите нрави, поради следните съображения:
По действащото българско право
максималният размер на договорната лихва /възнаградителна
или компенсаторна/ е ограничен единствено от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните
могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на добрите нрави. Добрите нрави са неписани етични правила, приети
в обществото, които целят да създадат равнопоставеност,
добросъвестно упражняване на примата и взаимно зачитане на правата на
гражданите. При преценката дали уговорената между страните възнаградителна
лихва противоречи или не на добрите нрави следва да се отчетат естеството и
размера на задължението, за изпълнението на което е уговорена лихвата, дали то
е обезпечена с други правни способи – поръчителство, залог, ипотека и др.,
съотношението между размера на уговорената лихва и възможността на кредитора да
обеднее от предоставянето в заем на пари или други вещи, изразени чрез ръста на
нарастване на цените на основните материални ценности /златото и недвижимите
имоти/ през конкретния период от време, курсът на основния лихвен процент на
БНБ, тримесечният либор за съответния вид валута и
др. /виж Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСТК, което може да се приложи и в
случая/.
Според приетото в съдебната практика
/виж например Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.
д. № 315/2005 г., II г. о., Определение № 901 от 10.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6295/2014 г., IV г.
о., ГК/, противно на добрите нрави е
да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, при необезпечен заем и надвишаваща
двукратния размер на законната лихва по обезпечен с ипотека или по друг начин
заем. След справка в електронната страница на БНБ въззивният
съд установи, че към датата на сключване на процесния
договор за потребителски кредит /който не е обезпечен/ основният лихвен процент
е 0.02 %, от което следва, че размерът на законната лихва е бил 10.02 %, т.е.
уговореният в договора годишен лихвен процент не надхвърля трикратния размер на
законната лихва, за което следва да бъде съобразен и уговореният срок за
връщане на заетата сума от 500 лв.
Предвид липсата както на твърдения,
така и на данни за погасяване на задълженията за връщане на заетата суми, ведно
с възнаградителната лихва /а доказателствената
тежест в тази насока е била на ответника съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК/ и доколкото ответникът е в забава, то законосъобразно първоинстанционният
съд е приел, че ищецът се легитимира като кредитор на процесните
вземания, ведно със законната лихва върху сумата от 500 лв., считано от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Неоснователно се явява възражението
на жалбоподателя за погасителна давност, поради следните съображения:
Правната уредба на договора за потребителски
кредит дава възможност на страните да уговорят връщане на кредита на
погасителни вноски до пълното погасяване на задължението. Това обаче не
превръща договора в такъв за периодични плащания, нито определя по-кратък срок
за неговото погасяване, тъй като при периодичните плащания отделните
задължения, въпреки техния общ правопораждащ факт,
имат характер на самостоятелни задължения /виж и разясненията, дадени с
Тълкувателно решение № 3/2011 г. на ВКС по тълк.дело
№ 3/2011 г., ОСГТК/, а при договора за кредит се поема задължение за едно цяло
задължение, като с уговорените погасителни вноски отделните плащания са начин
на разсрочено погасяване на едно общо задължение на отделни части. След
настъпването на падежа на всяка една от погасителните вноски вземането на
кредитора за нея става изискуемо – чл. 114, ал. 1 ЗЗД и започва да тече
приложимият в частност петгодишен давностен срок по
чл. 110 ЗЗД – поотделно за всяка вноска от датата, на която плащането е било
дължимо. Възнаградителната лихва представлява цената
за ползването на парични средства /предоставения кредит/, като задължението за
заплащането й възниква заедно и наред с главния дълг, от същия юридически факт
и тъй като е била включена в дължимите месечни погасителни вноски по процесния договор, същата се погасява заедно с тях, т.е. с
общата давност по чл. 110 ЗЗД.
В частност с оглед падежа на всяка
една от процесните погасителни вноски и датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК –
31.08.2018 год., правилно СРС е приел, че вземанията не са погасени по давност.
Ето защо въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в
обжалваната му част, като правилно
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде
осъдена да заплати на ищеца направените разноски във въззивното
производство за възнаграждение за особения му представител в размер на 150 лв.,
както и сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение.
На
основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 12.03.2020 год., постановено по гр.дело
№76944/2018 год. по описа на СРС, ГО, 113 с-в, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА Д.Н.Г. с ЕГН **********,
с адрес: ***, а.103, да заплати н. „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във въззивното
производство за възнаграждение за особения представител на ответника в размер
на 150 лв., както и сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/