Р Е
Ш Е Н И Е
гр.София,
04.11.2019г.
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ съд в закрито съдебно заседание
на четвърти ноември две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ПЕТЯ
АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:МИЛЕНА
БОГДАНОВА
МАРИАНА ХРИСТОВА
като
разгледа докладваното от съдия М.Богданова ч.гр.дело №13716/19г., намира
следното:
Производството е по реда на чл. 435 – 438 от
Глава ХХХІХ ГПК. Подадена е жалба от адв. Г.С.от АК
Пловдив пълномощник на В.И.М., длъжник по изп.дело №№20148410410843/14г.
на ЧСИ Н.М.рег.№841 с район на действие СГС срещу Разпореждане от 05.07.2019г.
на съдебния изпълнител, с което е отказано прекратяване на изпълнителното дело
на осн.чл.433 ал.1 т.8 от ГПК.
Жалбоподателят твърди, че постановлението е
неправилно и в нарушение на законовите разпоредби. Иска се неговата отмяна.
Ответникът по жалбата взискателя
„Т.Ф.С.“ ЕАД оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа правилност на
разпореждането и иска неговото потвърждаване.
В свои мотиви по реда на чл. 436, ал. 3 ГПК
ЧСИ Н.М.твърди, че жалбата е допустима, но неоснователна. Поддържа, че не е
изтекъл предвидения в закона двугодишен срок за прекратяване на изпълнителното
дело, поради което е постановил отказ на молбата на длъжника. Твърди, че взискателят не е изоставил изпълнението, напротив
многократно е депозирал молби за изпълнителни действия с посочване на конкретни
изпълнителни способи.
За да се произнесе съдът установи от
фактическа страна следното:
От приложеното по делото изпълнително дело се
установява, че то е било образувано на 09.10.2014г. по молба на взискателя Т.Ф.С.“ ЕАД ЕИК *******въз основа на
Изпълнителни листи, издадени на 15.07.2013г. по ч.гр.д.№6526/2011г. и 18.01.2013г.
по гр.д.№13764/2011г. по описа на РС Пловдив срещу длъжника В.И.М. ЕГН **********
с адрес ***.
С образуване на делото взискателя
е поискал ЧСИ да наложи запори върху
банковите сметки на длъжника, върху собствени на длъжника МПС, да бъде вписана възбрана върху притежавани от
него недвижими имоти и да бъде насочено принудително изпълнение.
Поканата за доброволно изпълнение до длъжника
му е била връчена на 28.10.2014г.
На 19.11.2015г. е бил наложен запор върху
вземането за трудово възнаграждение на М., дължимо от неговия работодател „Т.Т.“ ЕООД.
С разпореждане от 19.11.2015г. е бил насрочен
опис на движимите вещи на длъжника, находящи се на
постоянния му адрес.
С молба от 03.02.2016г. взискателят
е поискал да бъде извършен опис и да бъде наложен запор върху движими вещи на М..
С разпореждане от 15.06.2016г. е бил наложен
запор върху вземането за трудово възнаграждение на длъжника, дължимо му от
работодателя „К.Ф.– БГ“ ЕООД.
С разпореждане от 10.04.2017г. е наложен
запор върху вземането на М. за трудово възнаграждение, дължимо му от
работодателя“П.Т.“ ЕООД.
С разпореждане от 03.12.2018г. е бил насрочен
опис на движими вещи на длъжника, находящи се на
постоянния му имот.
С молба от 21.02.2019г. взискателят
е поискал да бъде наложен запор на трудовото възнаграждение на М., както и
запор върху левовите и валутни банкови сметки на същия.
С разпореждане от 14.06.2019г. е бил наложен
запор върху вземането за трудово възнаграждение на М., дължимо от неговия
работодател „О.“ ЕООД. Били наложени запори на вземания по банкови сметки в
Банка ДСК ЕАД и Б.П.Б.АД.
С молба вх.№052399 от 05.07.2019г. до ЧСИ М.длъжникът
е поискал прекратяване на изпълнителното производство на осн.чл.433
ал.1 т.8 от ГПК с мотив, че от 05.02.2013г. в продължение на две години по
изпълнителното дело не са били извършвани изпълнителни действия, които да
прекъсват двугодишната давност.
С обжалваното Разпореждане от 05.07.2019г. е
ЧСИ М.е отказал да прекрати изпълнителното дело.
Въз основа на така установените факти по
делото и при тяхната оценка в съвкупност и взаимовръзка съдът достигна до
следните правни изводи:
Жалбата е подадена в законоустановения
едноседмичен срок от легитимирано да я подаде лице и като такава се явява
допустима.
Преценката по съществото на спора по
настоящото дело изисква да се отговори дали в продължение на две години от 09.10.2015г.
до
10.04.2017г. взискателят е бездействал и е направил
възможно прилагане на разпоредбата по чл.433 ал.1 т.8 ГПК – прекратяване на
изпълнителното производство. Отговорът на този въпрос е отрицателен.
Съгласно чл.433, ал.1 т.8 от ГПК
изпълнителното производство се прекратява по силата на закона, в случай,
че в продължение на две години взискателят не поиска от съдия-изпълнителя предприемането
на изпълнителни действия. В тези случаи прекратяването на изпълнението настъпва
по силата на закона и не е необходим нарочен акт на съдебния-изпълнител.
Съдебният – изпълнител следва само да констатира, че производството е
прекратено по силата на закона, да преустанови изпълнението и да вдигне
наложените обезпечения. Предполага се, че при положение, че взискателят
в продължение на две години не е поискал извършването на изпълнителни действия,
спрямо длъжника, същият се е дезинтересирал от хода
на изпълнителното производство.
Предпоставките за прекратяване на
изпълнението по силата на закона са две - непредприемане на изпълнителни
действия по молба на взискателя и изтичане на двегодишен преклузивен
срок. Изпълнителните действия по дадено изпълнително дело се извършват по молба
на взискателя. Той е този, който трябва да
посочи какви изпълнителните способи за
събиране на вземането да приложи съдебния изпълнител. В някой случай взискателите подават молби до съдебния-изпълнител с искане
за проучване на имущественото състояние на длъжника. Проучването на
имущественото състояние на длъжника обаче не е изпълнително действие. След като
съдия-изпълнителят направи справка за имущественото състояние на длъжника взискателят следва да посочи какви изпълнителни действия
иска да бъдат извършени по отношение на длъжника – например да бъде наложен запор или възбрана
върху имущество на длъжника. Извършването на самите изпълнителни действия
прекъсва двегодишния срок по чл.433 ал.1 т.8 от ГПК, след което започва да тече
нов срок.
Проучването на имущественото състояние на
длъжника обаче, както и връчването на Покана за доброволно изпълнение по изпълнителното
дело са подготвителни действия във връзка с провеждане на същинското
производство, които не прекъсват двегодишния срок, с изтичането, на който
изпълнителното дело се прекратява по силата на закона.
Съгласно ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, за да
е налице прекратяване, взискателят следва да е
изоставил изпълнението. В случая такова изоставяне от страна на „Т.Ф.С.“
ЕАД не е налице. Беше установено, че от
образуване на изпълнителното производство и към настоящия момент непрекъснато
се извършват действия по изпълнението по инициатива на взискателя
с искане за прилагане на определен изпълнителен способ. За твърдения период на
бездействие от страна на взискателя от 09.10.2015г. до 10.04.2017г. са били
извършени следните действия по негова инициатива, които са прекъсвали давността
– На 19.11.2015г. е бил наложен запор върху вземането за трудово възнаграждение
на М., дължимо от неговия работодател „Т.Т.“ ЕООД, на
15.06.2016г. е бил наложен запор върху вземането за трудово възнаграждение на
длъжника, дължимо му от работодателя „К.Ф.– БГ“ ЕООД, на 10.04.2017г. е наложен
запор върху вземането на М. за трудово възнаграждение, дължимо му от
работодателя“П.Т.“ ЕООД и т.н.
Следователно разгледана по същество жалбата е
неоснователна и следва да се остави без уважение.
Мотивиран от горното съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане от 05.07.2019г. на
ЧСИ Н.М.с рег.№841 с район на действие СГС, с което е отказано
прекратяване на изпълнително дело №20148410410843 на осн.чл.433
ал.1 т.8 от ГПК.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.