№ 597
гр. София, 13.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ГЕРГАНА Б. ЦОНЕВА
при участието на секретаря ДАЛИЯ ЦВ. ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА Б. ЦОНЕВА Административно
наказателно дело № 20241110211810 по описа за 2024 година
, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.145 и следващите от АПК, вр. чл.72, ал.4 от
ЗМВР.
Инициирано е по жалба от Р. Х. М., ЕГН **********, срещу индивидуален
административен акт - заповед, с рег. №3384р-32737 от 03.08.2024 г., издадена от Р. Х. М. -
полицейски орган при 09 РУ - СДВР, с която на основание чл.72, ал.1, т.1 от Закона за
министерството на вътрешните работи (ЗМВР) е постановена принудителна
административна мярка – фактическо задържане на лицето, което я оспорва – Р. М., за срок
до 24 часа.
В депозираната жалба са изложени съображения за незаконосъобразност на
атакуваната заповед поради допуснати при издаването й съществени нарушения на
изискванията на процесуалния закон. Наведени са доводи за накърняване правото на защита
на жалбоподателя, произтичащо от неговата неосведоменост относно правното и
фактическото основание на наложеното му ограничение. Допълва възраженията си в тази
насока и с нечетливостта на връчения екземпляр от издадената заповед за задържане. С тези
съображения е формулирана молба за отмяна на издадения индивидуален административен
акт. Отправена е и претенция за заплащане на сторените разноски за адвокатски хонорар.
В съдебно заседание жалбоподателят се представлява от адв. П. П., който поддържа
депозираната жалба с изложените в нея аргументи. В допуснатите му писмени бележки
изтъква, че отсъствието на изрично посочени фактически основания не може да бъде
санирано чрез установяването на конкретните обстоятелства, наложили задържането едва в
хода на производството по съдебно оспорване на издадения административен акт. В
подкрепа на своите доводи реферира и към съображенията на Европейския съд по правата
на човека, изложени в Решение от 24 юни 2014 г. по делото П. и Профиров срещу България
по жалби №500027/08 и №50781/09 и тези на Върховен административен съд, споделени в
Решение №9338 от 18.06.2019 г. по адм.д.№№426/2019 г. В заключение моли обжалваната
заповед да бъде отменена, а в съответствие с това в полза на доверителя му да бъдат
1
присъдени направените от него разноски.
Ответникът Р. Р. Р. - полицейски орган при 09 РУ – СДВР, редовно призован, се явява
лично и с представляващия го юрк. С., който пледира за потвърждаване на атакуваната
заповед като законосъобразна, поради издаването й от компетентен орган, в кръга на
неговите правомощия и при съблюдаване на регламентираните в ЗМВР процедурни правила.
Претендира за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на СДВР. В
условията на евентуалност релевира възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на жалбоподателя.
В представени пред съда писмени бележки пълномощника на ответника по жалбата,
застъпва тезата си за законосъобразност и обоснованост на оспорената заповед. Твърди, че
мотивите за издаването на последната били инкорпорирани в отделен документ, издаден
преди налагането на принудителната административна мярка, което било утвърден
практически подход. Подчертава, че преценката за предприемане на задържане била
поставена в оперативната самостоятелност на съответния полицейски орган, в настоящия
случай нуждата била породена от установената съпричастност на лицето към
идентифицираните признаци на престъпна проява с правна квалификация по чл.325 от НК.
В допълнение изтъква, че преди да бъде наложена мярката, на жалбоподателя е била
предявена декларация с разяснения на правата му, с което в пълна степен била постигната
целта на закона за защита на задържаното лице. Моли за потвърждаване на издадената
заповед за задържане и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза
на СДВР.
Ответникът по жалбата заявява, че подкрепя доводите на процесуалния си
представител си.
Софийски районен съд, като разгледа жалбата и изложените в нея твърдения, и след
като се запозна със събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на
страните, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирано лице, и
съдържа всички изискуеми реквизити за нейната редовност, а разгледана по същество се
явява ОСНОВАТЕЛНА.
ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:
Жалбоподателят Р. Х. М., била родена на ХХХ. Тя била трудово ангажирана в
търговски обект – павилион №3, разположен в гр. София, Кооперативен пазар – Искра, зад
офиса на „А 1 България“ЕАД, на бул.“Захари Стоянов“.
На 03.08.2024 г., около 09:00 часа, жалбоподелката била на работното си място,
когато между нея и нейни колеги от съседния павилион №1 – МИП и сина й МАБ, възникнал
словесен конфликт по повод ползването на търговската площ и привличането на клиент. В
неговия ход М. излязла от павилиона си, приближила се към совите опоненти, които в този
момент били застанали пред павилион №1, находящ се в близост и напръскала с лютив
спрей П в областта на очите. Насочила се и към сина й, но Б се извърнал своевременно,
поради което струята попаднала върху връхните му дрехи.
Инцидентът бил наблюдаван от ЦПМа – продавач – консултант в павилион №1, която
веднага подал сигнал до кратък телефонен номер 112, обслужващ Център за спешни
повиквания при Дирекция „Национална система 12“ - МВР.
По този повод, около 09:20 часа, на 03.08.2024 г. на горепосочения адрес бил изпратен
полицейски автопатрул в състав от служителите Р. Р. и В. На място те установили лицата –
участници в конфликта и очевидци, които им преразказали събитията. След като извикали
екип на Център за спешна медицинска помощ, който да прегледа М П, поради видимото
зачервяване на лицето й, те се приближили към Р. М., за да изяснят случая. В отговор на
зададените й въпроси тя потвърдила, че е напръскала колегите си със спрей, като пояснила и
2
причините за своето поведение. Отказала обаче да придружи полицейските служители до
сградата на районното управление, което породило словесен конфликт с тях.
Р. и В докладвали на оперативната дежурна част към 09 РУ-СДВР. По разпореждане
на дежурния офицер те задържали жалбоподателката и я транспортирали до сградата на 05
РУ - СДВР. Ответникът Р. Р. Р., на длъжност „старши полицай“ в Група „Охрана на
обществения ред“ на Сектор „Охранителна полиция“ към 09 РУ - СДВР издал заповед с рег.
№3384зз-795 от 03.08.2024 г., с която на основание чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР, на 03.08.2024 г.,
считано от 09:20 часа, Р. Х. М. била задържана за срок до 24 часа „във връзка с чл.325 от
НК“. Жалбоподателката се запознала с нейното съдържание, подписала я и екземпляр от нея
й бил връчен. Била й предоставена и декларация за правата на задържано лице, която тя
попълнила и подписала. Задържането й било вписано и в книгата за задържани лица, водена
в структурното подразделение на СДВР. В съответната графа за тази мярка било въведено
основание, идентично на отразеното в издадената заповед. М. станала обект и на
предприетото претърсване на лице, при което били описани подробно в съставения протокол
за обиск движимите вещи, установени в нейно владение. М. била освободена от арестните
помещения на 09 РУ – СДВР в 13:45 часа, на 03.08.2024 г.
Така изложената фактическа обстановка се установява по безспорен начин от
събраните по делото доказателства и доказателствени средства, а именно: заповед за
задържане на лице, с рег. №3384зз-795/03.08.2024 г., протокол за обиск на Р. М., декларация
от Р. М., разписка за върнати вещи и пари на задържаното лице, пълномощни за процесуално
представителство, договор за правна защита и съдействие, платежно нареждане за внасяне
на държавна такса, удостоверение от Отдел „Човешки ресурси“ – СДВР за заеманата към
03.08.2024 г. длъжност от Р. Р. Р., докладна записка за задържано лице, извлечение от книга
за задържани лица, съпроводително писмо от СРП, с приложена справка от УИС, протокол
за полицейско предупреждение, писмени обяснения от ЦМ, писмен отговор от 09 РУ - СДВР
с приложения, сред които и сведения от Р. М., извлечение от книга за задържани лица,
извлечение от книга за пропускателен режим на пост №1.
Изброените по- горе доказателствени материали в по-голямата си част са обективни,
отличават се с достоверни дати, взаимно се допълват и разкриват синхрон, поради което
следва да бъдат възприети без резерви, като изясняващи обстоятелствата по настоящия
спор. Изготвената докладна записка от полицейските служители, пряко ангажирани с
посещението на адреса по повод на постъпилия сигнал за конфликт между граждани на
кооперативен пазар - Искра, както и с последващото предприемане на служебни действия по
компетентност, в съвкупна преценка със събраните предварителни писмени сведения от
очевидци, предлагат възможност да се установят с нужната степен на обстоятелственост и
конкретика събитията с участието на М., развили се на 03.08.2024 г., за които е потърсено
съдействието на правоохранителните органи. Резултатите от неправомерната проява на
жалбоподателя – причиненото сълзене от очите и зачервяване на кожата на лицето на М П в
резултат от напръскването й с лютив спрей, са станали непосредствено достояние на
полицейските органи, отзовали се на подадения сигнал. При пристигането си на адреса те са
идентифицирали като автор на деянието М. по разказите, дадени за нейната проява от
пострадалата и сина й и очевидеца М. Възприетото от съда не се оборва и от писмените
сведения на Р. М.. Тя признава за стореното на посочената дата, като отдава хода на
събитията на продължаващото от дълъг период от време противопоставяне между нея, П и
сина й.
Кредитира се от съда и приложеното към материалите по настоящото дело
удостоверение от Отдел „Човешки ресурси“ – СДВР – официален документ, предлагащ
информация относно заеманата длъжност от издателя на обжалваната заповед за задържане
към датата на нейното изготвяне.
В процеса по изграждане на изводите си настоящият съдебен състав се довери на
3
преимуществената част от съдържанието на атакуваната в настоящото производство заповед
за задържане, както и приложените към нея протокол за обиск, декларация за права на
задържано лице и разписка за върнати вещи и пари, ведно с извлеченията от книгата за
задържани лица. От тях се извеждат фактът на въдворяване на Р. М. в арестните помещения
на 09 РУ – СДВР и продължителността на така наложената принудителна мярка. Съдът
приема, че екземпляр от заповедта е бил връчен на жалбоподателя. Този извод се обосновава
с различения в съответните графи подпис на задържаната, неоспорен от нея.
Решаващият орган не се съгласява с възражението, че заповедта, връчена на М., е
нечетлива в степен, която не позволява да се узнае съдържанието на изпълнените с писмен
текст редове в нея. Видно от копие от акта, приложено на л.31, в което жалбоподателката
собственоръчно е изписала, че й е било връчено към момента на освобождаването й, думите,
макар и бледи, позволяват разчитане в своята цялост, като свързан текст.
ОТ ПРАВНА СТРАНА:
Разпоредбата на чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР предвижда задържане на граждани от
органите на МВР като вид принудителна административна мярка (ПАМ). Същата, по
смисъла на чл.22 от Закона за административните нарушения и наказания, има за цел да
предотврати възможността лицето, спрямо което тя се предприема, да се укрие или да
извърши престъпление. За нейното прилагане е нужно да се разкриват данни за авторство
или за възможна съпричастност към извършено в обективната действителност престъпно
посегателство от страна на субекта, който я търпи. Законът не поставя изискване за
убеждение в безспорната доказаност на авторството и вината на лицето в извършеното
престъпление, доколкото тези обстоятелства са част от предмета на доказване в
наказателното, а не в административното производство, каквото по своята същност е
развиващото се по реда на чл.72 ЗМВР, вр.чл.145 и сл. от АПК. Достатъчно за налагане на
мярката се явява и наличието на „данни“ за осъществено престъпление, които могат да бъдат
обективирани писмено или дори устно. В този смисъл и оперативната самостоятелност, с
която разполага органът, пристъпващ към нея, има за свои предели единствено преценката,
дали да издаде, или да откаже да издаде заповедта, когато приеме, че се разкриват законовите
предпоставки.
Проверката на съда в производствата по оспорване на административни актове,
издадени при оперативна самостоятелност, съгласно чл.169 от
Административнопроцесуалния кодекс (АПК), се съсредоточава върху наличието на
оперативна самостоятелност за органа, издал заповедта и спазването от негова страна на
изискването за законосъобразност на административните актове. Разпоредбата на чл.168,
ал.1 от АПК предписва, съдът в производството да не бъде обвързан от основанията,
посочени в жалбата, с която е сезиран, но да провери законосъобразността на оспорения
административен акт на всички основания по чл.146 от АПК. Законовият текст, към който
чл.168, ал.1 от АПК препраща, предвижда като условие за валидност на обжалваните
административни актове кумулативната даденост на следните предпоставки: издаването им
от компетентен орган, в изискуемата от закона форма, при спазване на
административнопроизводствените правила, в унисон с материалноправните разпоредби и
без противоречия с целта на закона. От значение се явява и съответствието на наложеното
ограничение по чл.72, ал.1 от ЗМВР с принципа за съразмерност в административното
производство, прокламиран от чл.6, ал.2 – ал.4 от АПК - да не се засягат права и законни
интереси в по- голяма степен от най- необходимото за целта, за която актът се издава, да не
са възможни по- благоприятни мерки, с които да се постигне тази цел, да не съществуват
повече от една законосъобразни възможности в обхвата на дискрецията.
Следвайки обсъдената хронология в преценката относно законосъобразността на
обжалваната заповед за задържане, този съд намира, че няма основание да се коментира
порок в нея по отношение компетентността на органа, който я е издал. Тя изхожда от
4
полицейски орган, в кръга на неговите правомощия, съгласно чл.72, ал.1 от ЗМВР. Според
чл.57, ал.1 от ЗМВР, сред полицейските органи, осъществяващи дейности по чл.6, т.1-3, т.7-8
от ЗМВР, са и органите на областните дирекции на МВР, каквато е СДВР със своите
подразделения. Прието и неоспорено по делото като доказателство е удостоверението от
Отдел „Човешки ресурси“ – СДВР относно заеманата от Р. Р. Р. към 03.08.2024 г. длъжност
„старши полицай“ в Група „Охрана на обществения ред“ на Сектор „Охранителна полиция“
към 09 РУ - СДВР. С тези аргументи следва да се приеме, че той е имал правомощие да
реализира задържане по реда на чл.72, ал.1 от ЗМВР.
Атакуваният индивидуален административен акт, макар и издаден в предвидената от
закона писмена форма, не съдържа всички изискуеми от закона задължителни реквизити,
предвидени в разпоредбата на чл.74, ал.2, т.1 и т. 3-6 от ЗМВР.
В заповедта е отразен органът, който я е издал, лицето, срещу което е издадена,
правото на превод, възможностите за оспорването й по административен и съдебен ред и
сроковете за това. Фигурира разяснение на правата на задържания, ведно с отразяване на
законовото основание за издаването на административния акт. Копие от нея е връчено на
жалбоподателя, но това е станало едва при освобождаване на лицето, видно и от изрично
вписаната забележка от М. в тази насока. Връчването на препис от заповедта е кумулативно
изискуемо незабавно след момента на нейното изготвяне. Пропускът или забавата при
изпълнение на това правомощие ограничава особено съществено правата на задържания,
доколкото му отнема възможността да потърси оспорване на принудителната
административна мярка незабавно след привеждането й в изпълнение, позовавайки се на
евентуално открити пороци във формата на актовете, с които тя се налага. В конкретния
случай порокът е съществен, доколкото се касае до ограничение, засягащо правото на
свобода, което съставлява самостоятелно основание за отмяна на атакувания акт.
Формални пропуски в процедурата по съставяне на заповедта за задържане са
допуснати и при нейното оформление. Неин съществен реквизит е предвиден в нормативния
регламент на чл.74, ал.2, т.2 от ЗМВР. Съгласно този законов текст, заповедта за задържане
следва да съдържа „фактическите и правните основания за задържането“. Изискването е
въведено с оглед обезпечаване необходимостта от мотивиране на акта от правна страна и с
посочване на конкретните фактически основания, послужили за законосъобразното
упражняване на правомощията на полицейския орган по ограничаване на правото на
свобода на лицето, срещу което се предприема принудителната административна мярка
(ПАМ). Фактическото основание за издаване на индивидуалния административен акт е
очертано словесно в съответната графа единствено посредством въвеждане на разпоредба от
Особената част на Наказателния кодекс – „във връзка с чл.325 от НК“, без дори бланкетно
указание каква проява същата касае. Разкрива се и пълна липса на конкретизация в правната
квалификацията на деянието - предвид многообразието от квалифициращи състави, които
законодателят е предвидил за престъплението. Откриващата се в съдържанието на
оспорения акт словесна формулировка на основанието не изпълнява целите на закона, да
предостави нужната информация за разумните причини, поради които конституционно
гарантираното право на лична свобода и неприкосновеност на задържаното лице е било
ограничено посредством наложената спрямо него принудителна административна мярка. В
издадената заповед не е включена конкретика относно престъпна деятелност с нейните
основни елементи – време, място и начин на извършване, които обективни параметри да са
достатъчни, за да се формира заключение за евентуална съпричастност на жалбоподателя
към противоправна проява. Още повече че цитираният единствено цифром текст от
Наказателния кодекс (чл.325) предвижда в своите пет алинеи няколко отделни състава, които
са диференцирани помежду си чрез квалифициращи признаци и съществено се отличават
като механизъм (например чл.325, ал.1 и чл.325, ал.3 от НК). Изискуемият обем от факти,
относими към основанието за задържане, не е постигнат само с въвеждането на цифровото
изражение на нормата, доколкото в него не се откриват основните белези на едно правно
5
запретено поведение, налагащо приложението на ПАМ - време и място на неговото
предприемане, което да послужи като достатъчна обосновка за предприетото ограничение на
основни права на личността и неговата законосъобразност и пропорционалност.
Изрично в практиката на Европейския съд по правата на човека е поставен акцент
върху стандартите, приложими при закрила на правото на свобода и сигурност,
регламентирано с чл.5, §1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи
(ЕКПЧ). Един от тях е изчерпателността на изключенията, по силата на които е допустимо
това право да бъде временно ограничено. Те следва да бъдат тълкувани стриктно, така че да
се създадат гаранции, че никой няма да бъде лишен от свобода на основание, което не е
предвидено в ЕКПЧ. В чл.5, от §2 до §5 от ЕКПЧ са установени правила, обезпечаващи
минимизиране на риска от произвол. Едно от тях е и уреденото в чл.5, §2 от ЕКПЧ,
съобразно което задържаният следва незабавно да бъде уведомен за основанията за своя
арест, като задължение на компетентния държавен орган се явява обосновката на
разумността на тази крайна мярка. В конкретния случай този стандарт не е постигнат,
доколкото въведеното цифрово изражение на текста на чл.325 от НК не предоставя отговор
на релевантните въпроси относно фактите, установяващи съставомерността на конкретната
проява, спрямо които именно контролиращият съд може да извърши оценка за
съществуването на материалноправно основание по чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР за закоността на
задържането.
В писмените си доводи процесуалният представител на ответника се позовава на
съдържанието на докладната записка на полицейския патрул, реализирал мярката, изготвена
и приобщена към материалите по административната преписка по повод издадената заповед
за задържане. Аргументирана е възможността фактическите и правни основания за
задържането да бъдат изложени в друг (отделен) документ – различен от самия
индивидуален административен акт, за което се препраща към съдебната практика. Както
самият пълномощник на ответника изтъква обаче – обосновката следва да предхожда
издаването на акта и да се съдържа в документ, съставен с оглед предстоящото издаване на
административния акт. В конкретиката на настоящия казус обаче, тази последователност е
нарушена, тъй като издаването на заповедта предхожда съставянето на докладните записки,
както и снемането на сведенията от Р. М. и ЦМ. Оттук съдът изхожда във виждането си, че
процедурата по налагане на административната мярка е изначално опорочена, тъй като
жалбоподателят не е бил запознат със събраните материали преди и към момента на
налагане на ограничението му. Нещо повече – към 09:20 часа на 03.08.2024 г., когато е
започнало задържането, подобни материали, съдържащи предварителна информация за
разглеждания случай, все още не са съществували, което е предполагало обективната
невъзможност на М. да се запознае с носител на информация, очертаващ фактическите
рамки на нейното задържане. При това положение единствената възможност за
полицейските служители е била да вместят в съдържанието на процесния административен
акт обосновка, дори и кратка, за издаването му, респективно – за налагането на съответната
ограничителна мярка, с което единствено би се постигнала наложената от законодателството
и практиката степен на закрила и осигуряване на възможност на засегнатото лице да разбере
причините за ограничаването в свободното му придвижване.
Принципна възможност мотивите на индивидуалния административен акт да се
съдържат и в нарочен документ, съпътстващ неговото издаване, е споделена в
съображенията на Тълкувателно решение №16 от 31.07.1995г. на ОСГК на ВС. За да е
приложим обаче, този подход налага в заповедта да се открива изрично препращане към
съпътстващите книжа, ведно с доказателство за предоставянето на възможност на лицето да
се запознае с тяхното съдържание. Това разбиране, впрочем, се открива и в задължителната
като отправна точка на юриспруденцията практика на Съда на европейския съюз,
материализирана в мотивите на решение от 25.05.2023г. по преюдициално дело №С608/2021.
Посредством него, макар да е легитимирано тълкуването, дадено в ТР №16/31.07.1995г.,
6
изрично се подчертава, че чл.6,§ 2 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на
Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното
производство не допуска информацията за основанията за задържане на лицата да им бъде
съобщавана само при евентуално оспорване на законосъобразността на задържането по
съдебен ред, а не в момента на лишаването от свобода или в кратък срок след началото на
същото.
Същевременно, в цитираното решение по преюдициалното дело пред СЕС е
възприето, че основанията за задържане на лица, заподозрени или обвинени в извършването
на престъпление, следва да съдържат цялата необходима информация, за да имат лицата
възможност ефективно да оспорят законосъобразността на задържането си, както и че тази
информация трябва да съдържа описание на релевантните факти, известни на компетентните
органи, сред които фигурират време и място на настъпване на фактите, формата на
конкретното участие на тези лица в предполагаемо престъпление и дадената неокончателна
правна квалификация, като се отчита етапа на производството, така че да не бъде засегната
ефективността на текущото разследване. Изхождайки от дадените в решението насоки, се
достига до извод, че въведените фактическите основания в заповедта за задържане трябва да
кореспондират и с правните основания по нейното издаване, като е недопустимо да се
очаква, че контролиращият съд ще допълва волята на издаващия орган и ще подвежда
фактите под съответната правна норма.
Оперативната самостоятелност, при която действа административният орган, не го
освобождава от обективирането на конкретните причини, обосноваващи необходимостта от
ареста. Неизлагането на мотиви относно необходимостта от предприемане на ПАМ винаги
съставлява съществено нарушение на адиминстративнопроизводствените правила и е
основание за отмяна на заповедта по смисъла на чл.146, т.3 от АПК (арг. от ТР
№4/22.04.2002г. по т. д. №4/2002г. на ВАС, съгласно която липсата на мотиви във всички
случаи е основание за отмяна на издадения административен акт.) Аналогично е и
разрешението на ЕСПЧ по делото „П. и Профиров срещу България“, по жалби с №50027/08
и №50781/09. В съображенията към решението от 24 юни 2014г. изрично е посочено, че
разпоредбата на чл.5, §1, б.„с“ от ЕКЗПЧОС изисква лицето да е задържано по „обосновано
подозрение“, че е извършило престъпление и че такова подозрение не може да бъде общо и
абстрактно. В този смисъл и задържането винаги следва да бъде аргументирано с данни за
съпричастност на лицето към извършването на престъпление.
В конкретния случай се наблюдава пропуск на административния орган да съобрази
задължителните изисквания на константната практика на върховната съдебна инстанция,
както и на ЕСПЧ относно съдържанието на издадения индивидуален административен акт.
Съдът не разполага с правомощие да запълни със собствено тълкуване липсващите мотиви в
оспорваната заповед. Налага се извод за незаконосъобразност на контролирания в
настоящото производство акт поради порок в неговата форма и съществено нарушение на
административнопроизводствените правила, с което е засегнато правото на защита на
жалбоподателя.
По изложените съображения, този съдебен състав намира, че оспорената заповед
следва да бъде отменена като незаконосъобразна.
Предвид изхода на настоящия спор, на основание чл.143, ал.1 от АПК, когато съдът
отмени обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден административен акт,
държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако
подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения
акт или отказ. За реализиране пред съда на процесуално представителство жалбоподателят е
упълномощил двама адвокати, доказателства за което са представените пълномощни и
договор за правна защита и съдействие. По делото е приложен договор за правна защита и
съдействие, инкорпориращ разписка, съгласно който в полза на адвокат П. жалбоподателят е
7
изплатил възнаграждение от 600,00 лева. Отделно по сметка на съда е внесена и държавна
такса от 10,00 лева, което действие е удостоверено с платежно нареждане. Съобразявайки
фактическата и правна сложност на делото и неговия изход, съдът намира, че СДВР следва
да бъде осъдена да заплати тези парични средства в полза на Р. Х. М. в претендирания пълен
размер от 610,00 лева. Определеното възнаграждение на участвалия в производството
адвокат в размер на 610,00 лева е съобразено с предвидения в разпоредбата на чл.8, ал.2, т.3
на Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
(изм. с Решение от 06.02.2025 г. на Висш адвокатски съвет) (Наредбата) минимум, който в
този случай вече възлиза на 750,00 лева. Действително, така цитираният подзаконов
нормативен акт се ползва единствено като ориентир от съда при определянето на
дължимото, при надлежно формулирано възражение за прекомерност. В конкретния случай
обаче решаващият орган прецени, че търсената сума не е прекомерна спрямо действителната
правна и фактическа сложност на делото, преценена спрямо критериите на §2, т.2 от ДР на
Наредбата. Макар делото да не се отличава със съществен обем от материали, подготовката
на процесуалния представител на жалбоподателя за участието в съдебното заседание
предполага сравнително проучване на националната и европейската правна рамка,
запознаване с генерираната съдебна практика, при отчитане на особеностите на случая и
засегнатия интерес, който се свързва с правото на свобода. По делото са проведени две
съдебни заседания, спрямо които са съобразени и коригиращите коефициенти, предвидени в
Правилата за оценка натовареността на съдиите, приети от Висш съдебен съвет и
определящи по обективни измерители действителната тежест на съответния вид
дело. Отделно, следва да бъде заплатена на жалбоподателя и внесената от него държавна
такса за разглеждане на делото пред първата инстанция в размер на 10,00 лева.
Така мотивиран, на основание чл.172 и чл.172а от АПК, Софийски районен съд, НО,
2 състав,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Заповед за задържане №3384зз-795 от 03.08.2024 г., издадена от Р. Р. Р.,
заемащ длъжността „старши полицай“ при 09 РУ – СДВР, с която на основание чл.72, ал.1,
т.1 от ЗМВР е постановена принудителна административна мярка - задържане на
жалбоподателя Р. Х. М., ЕГН **********, за срок до 24 часа, като незаконосъобразна.
ОСЪЖДА, на основание чл.143, ал.1 от АПК, Столична дирекция на вътрешните
работи – МВР, да заплати в ползва и по сметка на Р. Х. М., ЕГН **********, сумата от
600,00 (шестстотин) лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА, на основание чл.143, ал.1 от АПК, Столична дирекция на вътрешните
работи – МВР, да заплати в ползва и по сметка на Р. Х. М., ЕГН **********, сумата от 10,00
(десет) лева, представляваща разноски за заплатена държавна такса.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Административен съд –
София град в 14-дневен срок от получаване на съобщението за изготвянето му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8