Р Е Ш Е Н И Е
№ 260616 ,20.04.2021 г.
гр. Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД-БУРГАС, Гражданско
отделение, 55-ти състав в открито съдебно заседание на тринадесети април две
хиляди и двадесет и първа година в състав:
Председател: К. Вълев
при секретаря Зинаида
Монева като разгледа докладваното от съдия Вълев гр.д.№ 7838 по описа за 2020 г. и за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на П.Н.Н., ЕГН **********, с
адрес: ***, със съдебен адрес:***, чрез адв. К.К. срещу „Вива кредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. С, представлявано от Д С. Д, с която се моли съда да приеме за
установено, че ответното дружество дължи на ищцата сумата от 408.80 лева-
платена без основание от ищцата на 23.08.2016 г., ведно със законната лихва,
считано от 02.12.2019 г. до изпащане на вземането, за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от
16.01.2020 г. по ч. гр. д. № 73793/2020 г. на СРС.
В исковата молба се твърди, че на 23.08.2016 г. ищцата е заплатила на ответника
сумата от 408.08 лева, за плащането бил издаден приходен касов ордер
142/23.08.2016 г. с посочено основание- 5250829- вероятно номер на договор за
кредит. Твърди се, че сумата е платена без основание и се претендира заедно със
законна лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК.
Претендират се разноски от исковото и заповедното производство.
В срока по чл. 131 ГПК ответната страна е депозирала отговор на исковата
молба. Твърди се, че между страните е била налице облигационна връзка- по
договор за предоставяне на паричен заем №5250829/05.02.2021 г. Сочи се, че
„Вива кредит“ ООД е изпълнило задълженията си по договора за заем, като е
предоставило сумата от 600 лева, която ищцата е следвало да върне на 18
двуседмични вноски, всяка в размер на 38.46 лева. Твърди се, че в периода
15.02.2016 г.-23.08.2016г. ищцата е заплащала задълженията си по договора, а на
23.08.2016 г. е изплатила сумата от 408.08 лева-плащане по договора, с което
задължението ѝ било изцяло погасено.
Страните не се явяват и не се представляват в съдебно заседание.
С молба от 12.04.2021 г. ищцата излага съображения за основателността на
исковата си претенция като твърди, че уговорената възнаградителна лихва в
размер на 40.30 % е нищожна. Сочи се, че нищожна е и уговорката за неустойка по
чл. 11 от договора, а самата неустойка е прекомерна. Твърди се, че годишният
процент на разходите е завишен на осн. чл. 19, ал. 5 от ЗПК. Твърди се и
нищожност на целия договор, като по този начин приложение намира разпоредбата
на чл. 23 от ЗПК.
Правната квалификация на предявения иск е чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
във вр. с чл. 422 ГПК.
Предявеният установителен иск по реда на чл. 422 от ГПК е допустим, тъй
като със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 16.01.2020
г., постановена по частно гражданско дело № 73793 по описа на Софийския районен
съд за 2020 година, е разпредено плащане в полза на ищеца от ответника на
сумата от 408.80 лева- платена без основание сума, ведно със законната лихва от
02.12.2020 г. до изплащане на вземането, както и предвид постъпилото възражение
по чл. 410 от ГПК, указанието на заявителя за възможността по чл. 415, ал. 1,
т. 1 от ГПК и предявяване на иска в едномесечния срок от получаване на
съобщението за това.
Съдът е указал на страните, че следи служебно за неравноправни клаузи в
потребителски договори.
Приложен по делото е договор за предоставяне на паричен заем “Viva
Express” №5250829/ л. 21-23
от делото/, сключен на 15.02.2016 г. между “Вива кредит“ ООД, ЕИК ********* и П.Н.Н. с ЕГН **********.
Видно от договора заемодателят е предоставил на ищцата заем в размер на 600
лева при размер на двуседмична погасителна вноска от 28.46 лева, срок на
договора 36 месеца, годишен лихвен процент 40.30 %, ГПР 49,39 % и общ размер на
всички плащания 692.28 лева.
В чл. 4 от договора е уговорено, че заемателят се задължава в 3-дневен срок
от подписване на договора да представи на заемодателя едно от следните
обезпечения: 1/ физическо лице- поръчител, което да представи служебна бележка
от работодател, издадена не по-рано от 3 дни от деня на представяне и да
отговаря на следните изисквания: да е навършило 21 години, да работи по
безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си работодател 6
месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лева, през последните 5
години да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или ако има – кредитната му
история да е със статус не по-лош от 401
„Редовен“, да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен
договор за паричен заем в качеството си на заемател. или 2/ банкова гаранция с бенефициер-
заемодателя за сумата, дължима от заемателя по договора за заем / в процесния
случай 692.28 лева/, със срок на валидност- срока на договора.
В чл. 11 е посочено, че при
неизпълнение на задължението по чл. 4 на заемателят се начислява неустойка за
неизпълнение в размер на 494.46 лева, която се разсрочва на равни части като
всяка част е платима на съответната падежна дата и в този случай дължимата
вноска е в размер на 65.93 лева.
Не се спори и се установява от
приложения разходен касов ордер/л. 24 от делото/, двустранно подписан от
страните по делото, че е на ищцата е предадена сумата от 600 лева.
Не се спори и се установява от
приложените по делото 14 приходни касови ордери/л. 38-44 от делото/, двустранно
подписани от страните, че П.Н.Н. е заплатила на заемодателя сума в общ размер
на 1280.34 лева.
Досежно възнаградителна лихва като
договорно възнаграждение и въведеното с исковата молба, възражение за
нищожност, поради нейната прекомерност, съдът приема следното: Твърди се в
нищожност на договорната лихва, като се цитира и практика на различни състави
на ВКС - решения и определения, произнесени по въпроса какъв е пределът на
договорната лихва, за да се приеме, че не накърнява правилата на морала и
добрите нрави и в кои случаи надвишаването на този размер води до извод за
нищожност.
По този
повод съдът прие следното: болшинството от цитираните актове на ВКС сочат като
горен праг на договорната лихва трикратния размер на законната лихва. Над този
размер се възприема, че е налице накърняване на добрите нрави, следователно -
нищожност на клаузата за размера на договореното под формата на лихва
възнаграждение на кредитора. Цитираните решения и определения на ВКС, обаче, са
постановени по казуси, различни от настоящия. В случая следва да се отчете, че
се обсъжда договорна клауза на договор за кредит, предлаган от търговец по
занятие и правилата на поведение на субектите на конкретното правоотношението
се уреждат от специален закон, а именно - Законът за потребителския кредит. В
разпоредбата на чл.19, ал.4 от него е предвидено: "Годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България".
Цитираният законов текст е насочен към избягване на възлагането на
несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна, по-точно върху
потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се възползва от
по-неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да възприеме като
законов критерий ГПР, законодателят е отчел, че размерът на договорената
възнаградителна лихва за предоставяне на средства на потребителя, не винаги е
меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни разходи като такси,
комисиони, други разноски и те на практика да увеличат кредитната тежест за
кредитополучателя. Ето защо, за да бъде избегната подобна злоупотреба,
законодателят е предвидил като критерий максимален размер на годишния процент
на разходите по кредита и това е пределът, до който може да се зачете като
непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредите. При
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, съобразена с Постановление № 426 на МС от
18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични
задължения и размера на ОЛП на БНБ към датата на сключване на договора, се
налага заключение, че договореният ГПР не надвишава 50%, ето защо е в рамките
на допустимата граница. Затова възражението за нищожност на договорената
възнаградителна лихва се явява неоснователно.
По отношение на неустойката: В
случая в чл.4 от договора формално е уговорена неустойка за неизпълнение за
задължение на ответника, но БРС намира, че фактически се дължи не неустойка, а
договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора. Това е така,
доколкото за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица
условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък
срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Кредиторът
е дал възможност на насрещната страна в едва 3-дневен срок да му предостави поръчител, които обаче
трябва да отговарят на множество изисквания – за работа по трудов договор, за
сравнително висок осигурителен доход, да не е заемател или поръчител по друг
договор, да няма лоша кредитна история. Налагането на толкова къс срок за
ангажиране на поръчител, въобще препятства всички възможности на длъжника да
реагира и да изпълни условията. Той обективно е в затруднение дори да направи
опит да потърси поръчител, още по-малко да намери такъв, които следва да
отговаря и на всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени условия
навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно тяхното
изпълнение. Що се отнася до алтернативната опция за обезпечение, то БРС намира,
че тя също поставя мъчно преодолими пречки пред заемателя. Касае се за
снабдяване с банкова гаранция, в размер за цялото задължение, валидна за срока
на договора. Доколкото срокът за снабдяване с такава гаранция е едва 3 дни,
предвид практиката на банките по проучване на лицата, кандидатстващи за такова
обезпечение, фактически е невъзможно за длъжника да придобие такава гаранция. Налага се извод, че и двете опции по чл.4 от
договора всъщност не дават възможност на длъжника да избегне плащането на
неустойка, тъй като са много трудно изпълними. След като това е така, във
всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата на кредитора. Тя
затова е уговорена и като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща
разсрочено, на равни части, заедно с всяка погасителна вноска.
При тези трудно изпълними условия, за да не възникне задължението за
неустойка, както и предвид размера ѝ от 494.46 лева, БРС счита, че
неустойката излиза извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и
наказателна функции и се превръща само в средство обогатяването на кредитора.
Ето защо тя е нищожна. Фактически не се касае за дължима неустойка, а за
вземане, което се плаща заедно с вноските за главница и лихва, което вземане
представлява допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата. В конкретния случай
фактически е уговорена допълнителна договорна лихва, която да плаща длъжникът и
която е печалба за кредитора. След като неустойката е нищожна, тя не се дължи
от заемателя.
Неоснователно е възражението за липса на погасителен план и предупреждение
за последиците за потребителя при просрочие на вноските, като такива реквизити
се съдържат в чл. 3, ал.1, т. 4 и чл. 12 от договора.
С оглед изложеното по-горе и след приемане, че претендираното
възнаграждение за неустойка за недължимо следва да се направи извод, че
годишният процент на разходите в размер на 49.89 % не е по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България и
съответно отговаря на нормативните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Съдът е разпределил доказателствената тежест за подлежащите на доказване
факти, като ответникът при условията на пълно и главно доказване следва да
установи, че имущественото разместване е с валидно възникнало правно основание.
Първият фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване на нещо без основание, т.е. когато още при самото получаване липсва
основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на
друго. Начална липса на основание е налице и в случаите, когато е получено нещо
въз основа на нищожен акт.
Ето защо по процесният договор за кредит сумата от 494.46 лева е заплатена
от заемателя без основание- по нищожна договорна клауза. Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице,
както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от
него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което е получил
даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно. И в
двата случая даденото е без основание./ в т.см. Решение № 227 от 22.03.2019 г.
по гр. д. № 896 / 2018 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение
Не е ясно на какво основание е и заплатена сумата в размер на 93.60 лева
/разлика между посочения в договора общ размер на всички плащания 692.28 лева и
сумата от 785.88 лева- остатък след изваждането на сумата от 494.46 лева от
общо заплатената сума в размер на 1280.34 лева/
Ето защо настоящият състав счита, че сумата в общ размер на 588.06 лева е
платена от ищцата на ответника без основание.
Доколкото с исковата молба се претендира сумата от 408.08 лева, тази
платена с приходен касов ордер на 23.08.2016 г. – по-малко от заплатената без
основание от ищцата искът следва да бъде уважен изцяло.
Основателна е и претенцията за законната лихва върху даденото без основание,
начиная от предявяване на иска – 02.12.2019 г. /арг. чл. 422, ал.1 от ГПК/, до
окончателното плащане.
При този изход от спора
и съгласно чл. 78 от ГПК в тежест на ответника, следва да бъдат възложени
разноските, направени от ищцата по водене на делото, които видно от приетите по
делото писмени доказателства са в размер на 525 лева, от които сумата 500 лева,
представляваща платено адвокатско възнаграждение, съгласно договор, приложен
към исковата молба и 25 лева държавна такса, внесена по сметка на Бургаски
районен съд.
Съгласно мотивите към т.
11г от ТР №4/2013 на ОСГТК на ВКС съдът, който разглежда иска, предявен по реда
на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на
разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на
спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното
производство. Видно от приложените към заповедното производство доказателства
разноските са в размер на 325 лева, от които сумата 300 лева, представляваща
платено адвокатско възнаграждение и сумата 25 лева, представляваща платена
държавна такса.
Мотивиран от горното и
на основание чл. 235 от ГПК, Бургаският районен съд
Р Е Ш И:
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ответника „Вива кредит“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С, представлявано от Д. С. Д, че дължи на ищцата П.Н.Н., ЕГН **********,
с адрес:г***, със съдебен адрес:***, чрез адв. К.К. сумата
от 408.80 лева- платена без
основание от ищцата на 23.08.2016 г., ведно със законната лихва, считано от
02.12.2019 г. до изпащане на вземането, за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 16.01.2020
г. по ч. гр. д. № 73793/2020 г. на СРС.
ОСЪЖДА Вива кредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. С,представлявано от Д. С. Д, да заплати на П.Н.Н., ЕГН **********,
с адрес:г***, със съдебен адрес:***, чрез адв. К.К. сумата
от 850 лева - съдебно деловодни разноски, от които 525 лева в настоящото
производство и 325 лева в заповедното производство.
Решението подлежи на
обжалване пред Бургаски окръжен съд в двуседмичен срок от получаване на
съобщение за изготвянето му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Кр.Вълев
Вярно с оригинала: З.М.