№ 372
гр. София, 01.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Елена Тахчиева
Кристина Филипова
при участието на секретаря М. Ив. Крайнова
като разгледа докладваното от Кристина Филипова Въззивно гражданско
дело № 20231000502564 по описа за 2023 година
С решение № 40 от 13.04.2023 г. по гр. д. № 112/2021 г., ОС
Благоевград, ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните,
че ответниците Б. Я. С. и „КРИСТА“ ЕООД дължат солидарно на "Юробанк
България" АД
- сумата от 135 692,71 евро, представляваща главница по Договор за
предоставяне на многоцелеви кредит с ипотека № 419/R/2007 г., сключен на
14.03.2007 г. и 5 броя Анекси, ведно със законна лихва върху нея, считано от
датата на постъпване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 417 ГПК в съда на 25.07.2019 г. до окончателното й изплащане;
- сумата от 3 111,29 евро, представляващи възнаградителна лихва
съгласно чл. 9. ал. 1 от договор за предоставяне на многоцелеви кредит с
ипотека № 419/R/2007 г., сключен на 14.03.2007 г. и 5 броя Анекси към него,
за периода 14.1.2016 г. - 2.09.2016 г.
- сумата от 974,08 евро, представляващи наказателна лихва за забава
съгласно чл. 9, ал. 2 от Договор за предоставяне на многоцелеви кредит с
ипотека № 419/R/07/2007 г., сключен на 14.03.2007 г. и 5 броя Анекси към
него, за периода 20.1.2016 г.- 2.09.2016 г. вкл.,
1
за които суми по ч.гр.д. 2010/2019 г. по описа на РС-Благоевград е
издадена заповед № 8284/5.9.2019 г. за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по чл. 417 ГПК.
С решението се ОТХВЪРЛЯТ предявените искове за признаване за
установено в отношенията между страните, че ответниците Б. Я. С. и
„КРИСТА“ ЕООД дължат солидарно на "Юробанк България" АД
- сумата над уважения размер от 135 692,71 евро до предявения от 142
278, 11 евро, представляваща главница
- сумата над уважения размер от 3 111,29 евро до предявения от 41 737,
96 евро, представляваща възнаградителна лихва за периода 14.01.2016 г. -
03.09.2018 г. вкл.;
- сумата над уважения размер от 974,08 евро до предявения от 31 964,74
евро, представляваща наказателна лихва за периода 20.01.2016 г. - 24.07.2019
г. вкл.;
- сумата 2 535.17 евро, представляващи годишна такса съгласно чл. 12
„в" от Договор за предоставяне на многоцелеви кредит с ипотека №
419/R/2007 г., сключен на 14.03.2007 г. и 5 броя Анекси към него, за периода
от 14.03.2016 г. до 14.03.2016 г. (вкл.);
- сумата 2 838.45 евро, представляващи разноски за застрахователни
премии, дължими съгласно чл. 4.2, Раздел IV от Общите условия на „БАНКА
ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ“ АД и
- сумата 72.00 лева, представляващи такси за връчване на нотариални
покани за доброволно изпълнение и такси за подновяване на ипотека на
кредитополучателите и солидарният длъжник, дължими съгласно чл. 4,2.
Раздел IV от Общите условия на „БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ" АД.
Срещу решението в отхвърлителната му част е постъпила въззивна
жалба от „Юробанк България“ АД. Счита, че ответниците нямат качеството
„потребител“ и че съдът неправилно е приел, че придобитите хотел, магазин
и ресторант нямат за предназначение търговска дейност. Твърди, че от
приложения договор за кредит се установява, че заемните средства са
използвани с търговска цел, надхвърляща личните нужди. Сочи, че съдът не е
разпределял доказателствената тежест относно качеството „потребител“, а С.
не е ангажирала доказателства в тази насока. Въпреки това съдът погрешно е,
2
счел че банката не е представила доказателства за липса на потребителско
качество, което било в нейна тежест за доказване. Отделно твърди, че в
анексите не се съдържат неравноправни клаузи, нито че с тях се нарушават
правилата за анатоцизъм. Оспорва изводите на съда, че не са доказани
вземанията за застраховки и разноски. Моли да се отмени решението в
обжалваната част и да се уважи иска изцяло ведно с разноските.
Срещу решението в осъдителната част е постъпила въззивна жалба от Б.
Я. С. и „Криста“ ЕООД. Твърдят, че следва да се вземе предвид
първоначалното заключение на ССЕ, а не допълнителното, тъй като банката
недопустимо е увеличила лихвения процент в разрез с уговорките в договора,
в това число и тези за движението на тримесечния Юрибор. Твърдят, че не са
въвеждали възражение, че Анекс № 1 е спогодба върху непозволен договор, а
са поддържали, че се касае до неравноправна договорна клауза, сключена при
използване на заблуждаваща търговска практика (дело С-453/10 СЕС). Сочи
се, че са били принудени да се съгласят с неизгодните условия на банката в
Анекс № 1, тъй като кредитът е щял да бъде обявен за предсрочно изискуем.
Твърдят, че банката не е дала вярна информация за състоянието на кредита и
е използвала това в ущърб на клиента си. Намира, че обясненията на К. С.
трябва да се приемат като свидетелски показания, макар и той да е управител
на „Криста“ ЕООД. Намира, че последващите анекси вече съставляват
спогодба върху непозволен договор. Твърди се, че таксите по договора са
уговорени с нищожни клаузи (чл. 12 „в“) тъй като те са неравноправни и
противоречат на добрите нрави. Позовават се на съдебна практика
(европейска и вътрешна) и твърдят, че всички плащания за такси трябва да се
отнесат към погасяване на главницата. В обобщение се сочи, че следва да се
вземе предвид изчислението на ССЕ, при което не са отчетени анексите и
клаузата на чл. 12 „в“, още повече, че такса не се дължи, тъй като банката не е
доказала, че заплаща за своя сметка застраховка „имущество“. Ето защо
твърдят, че първата неизпълнена вноска е с най-ранна дата 14.04.2018 г.,
следователно към 6.08.2016 г. (дата на обявяване на предсрочна изискуемост
спрямо С.) и 3.11.2016 г. (спрямо дружеството) не е бил налице обективният
елемент на неизпълнението. Молят да се отмени решението в обжалваната
част и да се присъдят разноски.
Ответниците Б. С. и „Криста“ ЕООД оспорват жалбата на банката.
Твърдят, че тя не е била последователна в отношението към
3
кредитополучателя, който сама го е третирала като потребител, а
понастоящем оспорва това му качество. Изтъква се, че е необходимо да се
установи целта на кредита, както и че клаузите му не са уговаряни
индивидуално и че същите нарушават забраната за анатоцизъм. Позовава се
на практика на ВКС и СЕС.
Ответникът „Юробанк България“ АД оспорва жалбата на Б. С. и
„Криста“ ЕООД.
Въззивните жалби са подадени в срок, срещу валидно и допустимо
съдебно решение, преценено като такова в съответствие с чл. 269 ГПК.
Софийски апелативен съд при преценка на доводите на страните и
доказателствата по делото намира следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 422 ТЗ вр. чл. 415 ГПК.
Ищецът „Юробанк България“ АД (универсален правоприемник на
„Банка Пиреос България“ АД) твърди, че по силата на Договор за
предоставяне на многоцелеви кредит с ипотека № 419/R/2007 г., сключен на
14.03.2007 г. и 5 анекса към него, ответниците Б. Я. С. и „Криста“ ЕООД му
дължат солидарно при условията на предсрочна изискуемост на кредита,
настъпила на 03.11.2016 г., сумите:
142 278.11 евро главница;
41 737.96 евро възнаградителна лихва за периода от 14.01.2016 г. до
03.09.2018 г. (вкл.);
31 964.74 евро наказателна лихва за забава за периода от 20.01.2016 г.
до 24.07.2019 г. (вкл.);
2 535.17 евро годишна такса за периода от 14.03.2016 г. до 14.03.2016 г.
(вкл.);
2 838.45 евро разноски за застрахователни премии;
72.00 лева такси за връчване на нотариални покани за доброволно
изпълнение и такси за подновяване на ипотека.
Ищецът твърди, че се снабдил със заповед за изпълнение, но от страна
на длъжниците постъпило възражение в месечния срок по чл. 414 ГПК.
Поради това претендира да се признае за установено, че посочените суми му
се дължат, ведно с разноските по делото.
Ответниците Б. Я. С. и „Криста“ ЕООД оспорват исковете като
4
неоснователни. Твърдят, че неравноправно банката е увеличила размера на
лихвата, като и че лихвите са били капитализирани към главницата
неправомерно (анатоцизъм). Считат, че са били в неравноправно положение и
са били принудени да се съгласят с условията на банката за да избегнат
принудително изпълнение. Поддържа се, че банката не е взела предвид
намаляващия тримесечен Юрибор и неправилно е събрала по-голяма лихва от
дължимата, като я е отнесла към погасяване на вземането си за лихви, вместо
да погаси с нея главницата. Считат, че Анекс № 1 е сключен при изпълнение
на заблуждаваща търговска практика и с него са прибавени лихви към
просрочената главница и същите отново са олихвени. Намира, че
последващите анекси са по своя характер сделки върху непозволен договор.
Поддържа, че е налице нищожност по отношение на таксите по чл. 12 „в“ от
договора, тъй като нарушава добрите нрави, доколкото се плащат
многократно за едно и също действие. Позовава се на Решение № 87 от
6.11.2019 г. по т.д. № 848/17 г., и твърди, че банката не може да събира такси,
които са за дейности, които съставляват част от дейността й по предоставяне
на кредит, тъй като за тях тя получава като цена договорната лихва.
Подчертава, че такса не се дължи и защото няма данни банката да е
застраховала ипотекирания имот за своя сметка. Оспорва дължимост и на
нотариалните такси. Прави възражение и за погасителна давност.
От събраните доказателства, преценени в съответствие с доводите на
страните във въззивното производство, се установява следната фактическа
обстановка:
Фактическата обстановка по делото е надлежно установена в
обжалваното решение, като настоящото препраща към изложените там
мотиви. Установено е, че банката е отпуснала с договор от 14.03.2007 г.
многоцелеви кредит на К. И. С. и Б. Я. С., обезпечен с ипотека, за сумата от
160 000 евро, наречен в чл. 21 „потребителски“. Договорено е погасяването
да бъде с 240 месечни вноска от по 1591 евро, като размера на месечната
вноска подлежи на актуализация при промяна на тримесечния
Софибор/Юрибор – чл. 5, ал. 3, чл. 10, чл. 9. Годишната лихва е формирана от
тримесечния Софибор/Юрибор плюс надбавка от 6,65 %. Уговорена е
наказателна надбавка от 10 % - чл. 9, ал. 2. В чл. 21 от договора е уговорена
възможността кредитът да се обяви за предсрочно изискуем едностранно от
5
банката преди края на уговорения срок, без да е необходимо уведомление или
покана до кредитополучателя от датата на настъпване на поне едно от
посочените събития от б. "а" до б."з" на чл. 21, в това число непогасяване в
срок на вноски, или неизпълнение на задължение.
За обезпечение на дълга е учредена ипотека с н.а. № 32 от 5.03.2007 г.
(л. 24). Според този договор банката предоставя на К. С. и Б. С. банков кредит
за рефинансиране и текущо потребление, а „Криста“ ЕООД учредява върху
свой имот (дворно място и мотел, ресторант, първи етаж на хотел и право на
строеж за втори етаж) ипотека в полза на банката. Видно от н.а. № 76 от
9.04.2004 г. (л. 29) имотът е наследствен за К. С. и е продаден на „Криста“
ЕООД (чийто собственик и управител е С.).
Тъй като физическите лица са били уведомени от банката, че са
просрочили задълженията си, в допълнителни анекси те са преуреждали
отношенията си с кредитора. С Анекс № 1 е установено, че към 14.04.2011 г. е
просрочена сумата от 1680, 86 евро, (главница, лихви, такси и комисионни)
като е предвидено общата сума на просрочените задължения и лихвите,
дължими през периода с по-ниска лихва по Анекс № 1 да се прибавят към
редовната главница по договора, като общата сума на главницата по
отпуснатия кредит се изменя на 153 102,38 евро. Съгласно чл. 2, ал. 1 от
Анекса договорната лихва е определена на 11. 401 %, образувана от базовия
лихвен процент на банката от 5. 75 % плюс надбавка от 5. 651 %, като в чл. 2,
ал. 5 кредитополучателите се съгласили, банката да има право едностранно
да променя лихвения процент в неговата цялост и/или всеки от компонентите
му в случай, че пазарните условия за привличане на финансов ресурс
обуславят такава промяна, или при наличие на предпоставките, посочени в
Общите условия, които кредитополучателят и солидарните длъжници в чл. 12
от същия Анекс са приели "без възражения".
С Анекс № 2 е уговорена солидарната отговорност по смисъла на чл.
121-123 от ЗЗД между Банката и „Криста“ ЕООД в качеството му на
солидарен длъжник.
Сключени са още три анекса със сходни условия.
Като счела, че е налице неизпълнение от ответниците на задълженията
по Договора за предоставяне на многоцелевия кредит и Анексите към него,
банката подала заявление пред РС-Благоевград за издаване на заповед за
6
изпълнение по чл. 417 от ГПК, и по ч.гр.д. 2010/2019 г. и е издадена такава с
№ 8284/5.9.2019 г. за изпълнение за следните суми:
- 142 278.11 евро - главница
- 41 737.96 евро - възнаградителна лихва за периода от 14.01.2016 г. до
03.09.2018 г. (вкл.);
- 31 964.74 евро - наказателна лихва за забава за времето от 20.01.2016 г.
до 24.07.2019 г. (вкл.);
- 2 535.17 евро - годишна такса съгласно чл. 12 „в“ от Договора за
периода от 14.03.2016 г. до 14.03.2016 г. (вкл.);
- 2 838.45 евро - разноски за застрахователни премии, дължими
съгласно чл. 4.2, Раздел IV от Общите условия на „БАНКА ПИРЕОС
БЪЛГАРИЯ" АД
- 72.00 лева - такси за връчване на нотариални покани за доброволно
изпълнение и такси за подновяване на ипотека на кредитополучателите и
солидарният длъжник, дължими съгласно чл. 4.2, Раздел IV от Общите
условия, ведно със законна лихва от 25.07.2019 г. до окончателното й
изплащане.
Поради постъпили в срок възражения по чл. 414, ал. 1 ГПК от „Криста“
ЕООД и от Б. С., банката е предявила иск по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК.
Пред настоящия състав е представен договор за наем на ипотекирания
обект от 10.03.2016 г. от трето лице.
Изготвена е ССЕ – основно и допълнително заключение, чийто анализ
съдът прави в изложението си по същество.
При така очертаната фактическа обстановка по спорните въпроси се
налагат следните правни изводи:
Първият спорен въпрос е дали кредитополучателите са разполагали с
качеството „потребител“ при сключване на процесния договор.
Според § 13, т. 1 ДРЗЗП, потребител е всяко физическо лице, което
придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване
на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като
страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска
или професионална дейност. Няма спор, че с договора от 14.03.2007 г.
банката е отпуснала на две физически лица кредит, който тя самата е
7
наименовала „потребителски“ в чл. 21. Обстоятелството, че договорът е
озаглавен като многоцелеви, не може да удостовери, че се касае до
финансиране на търговска или професионална дейност, развивана от
кредитополучателите. В самият договор липсва каквото и да е посочване на
целта на кредитиране, още по-вече – това е да е търговска дейност, развивана
от кредитополучателите. В случая следва да се приеме, че банката е третирала
физическите лица, като потребители и не е доказала, че към момента на
сключване на договора те са действали в рамките на своята търговска,
стопанска или професионална дейност, като без значение са последващите
действия по разпореждане с отпуснатите средства. По делото няма събрани
убедителни доказателства, които да установят (липсва информация,
съдържаща се в договора или извън него), че някоя от целите на договора е
обвързана с осъществяване на търговска или професионална дейност.
Въпреки твърденията на банката и изричните указания на въззивния съд в
тази насока (разпореждане № 4207 от 24.10.2023 г. – л. 7) по делото не бяха
ангажирани доказателства в подкрепа на тезата за наличие на стопанска цел
за кредитиране. Представените справки от АВ и договори за наем на
ипотекирания обект не установяват непосредствена връзка между
отпуснатите по договора парични средства и развивана от
кредитополучателите търговска дейност. Голословно е твърдението, че
отпуснатия кредит е с цел покупка на дворно място ведно с хотелска част - от
представения от самата банка н.а. № 76 от 9.04.2004 г. е видно, че К. С. е
наследил този обект, и преди да получи процесния кредит е продал същия на
„Криста“ ЕООД. Фактът, че имотът се отдава под наем от това дружество е
ирелевантен, което се отнася и до обстоятелството, че този имот е ипотекиран
за дълга на двете физически лица. „Криста“ ЕООД е придобило качеството
ипотекарен длъжник, но развиваната от дружеството търговска дейност не
може да промени целта на отпуснатия кредит. Следва да се подчертае, че
договорът за учредяване на ипотека от 5.03.2007 г. съдържа данни, оборващи
тезата на банката, тъй като в т. 1 (л. 35) е изрично посочено, че банката
предоставя на физическите лица банков кредит за рефинансиране и текуща
потребление. Липсва посочване, че финансирането е извън потребителските
нужди на физическите лица, или че се касае до рефинансиране на дългове,
които са свързани с осъществявана от тях търговска, стопанска и пр. дейност.
Както е прието и в практиката на ВКС и на СЕС, от решаващо значение за
8
определяне качеството на кредитополучателя при подписването на договора
за кредит е дали в разпоредбите на съглашението е определено сумите да са
предназначени за търговска, стопанска или професионална дейност. (така
решение от 03.09.2015 г. по дело С - 110/14 на СЕС, определение № 60627 ОТ
26.08.2021 Г. ПО ГР. Д. № 781/2021 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС). Тези факти не
са доказани от ползващата се от тях страна (банката). Приложение към
настоящия казус намира и принципа "venire contra factum proprium" (уреждащ
непоследователно и противоречиво поведение). Според естеството на сочения
принцип щом е отпочнато дадено поведение по една сделка, то е необходимо
същото да продължи да се следва - ето защо недопустимо е при възникване на
процесните отношения банката да черпи благоприятните последици от това,
че предоставя потребителски кредит, а в последствие да отказва да понесе
възникнали от това негативи.
(За горните изводи съдът съобрази решение № 28 от 07.03.2022 г. по гр.
д. № 2847/2020 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС)
Следователно кредитополучателите имат качеството „потребител“, тъй
като не се установява, че договорът е предназначен за търговска и
професионална дейност. Физическите лица следва да се ползват от защитата
на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща
регламентацията на неравноправните клаузи, въвежда разпоредбите на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори. Така и в Дело C-74/15: Определение на
Съда (шести състав) от 19 ноември 2015 г. - Член 1, параграф 1 и член 2,
буква б) от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година, Дело C-
110/14: Решение на Съда, 4 с-в, от 3 септември 2015 г. - Член 2, буква б) от
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, Дело C-348/14:
Решение на Съда, 6 с-в, от 9 юли 2015 г.
На второ място следва да се извърши преценка дали след като
договорът е потребителски, в него се съдържат неравноправни клаузи, респ.
повлияла ли е банката на размера на дълга при прилагане на такива, нищожни
по характера си, уговорки.
Неравноправна клауза е налице, когато не е индивидуално уговорена,
сключена е в нарушение на принципа за добросъвестност, създава
9
съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на
страните и като резултат е във вреда на потребителя. Приложното поле на
изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП изисква изменението на цената (в
случая лихвата) да се дължи на външни причини, които не зависят от волята
на търговеца или доставчика на финансови услуги и са породени от
въздействието на свободния пазар и/или от акт на държавен регулатор. В тези
хипотези се приема, че търговецът/доставчикът на финансови услуги не може
да се счита недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за
неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Другото изискване е
договорните клаузи да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, а
потребителят предварително да е получил конкретна информация от какви
фактори ще зависи промяната на цената на предоставената финансова услуга.
В настоящият случай при проверката за неравноправни клаузи (която
съдът дължи служебно и за което е уведомил страните с определение от
24.10.2023 г.) се установява следното:
В договора е посочено в чл. 9, ал. 1, че лихвата е формирана от
тримесечния SOFIBOR/EURIBOR (стойността му през първия работен ден на
съответното тримесечие – чл. 10) плюс надбавка от 6,65 %. Определен е
размера на всяка месечна вноска – 1591 евро, и размера на ГПР – 11,77 %.
Настоящият състав приема, че така посочен размерът на лихвения процент е
определяем без значителни затруднения и не може да се приеме, че правата на
потребителя са били накърнени – за същия е било ясно какъв е
първоначалния размер на вноската – 1591 евро, а при промяна на обективния
и публично достъпен като информация критерий (тримесечния
SOFIBOR/EURIBOR) е можел да установи лихвеното ниво по кредита. В
приетата по делото пред ОС ССЕ е посочено, че (л. 167), към датата на
сключване на договора (14.07.2007 г.) е тримесечния EURIBOR е 3,725 %.
Установява се, че същият е имал възходящо и низходящо движение.
В първоначалното основно заключение е установено, че към датата на
Анекс № 1 от 14.04.2011 г. ако банката е спазила договора (респ. е отразявала
регулярно в лихвените нива стойностите на тримесечния EURIBOR) тя е щяла
да събере само сумата от 57 783,13 евро като лихви, вместо сумата от
69 886,42 евро лихви, т.е. тя е събрала 12 103,29 евро лихви, които са
недължими. При това положение вещото лице е счело, че банката неправилно
10
е приела, че към 14.04.2011 г. кредитополучателите са били в забава за
плащане на сумата от 1680,86 евро. Това просрочие е послужило за основание
за сключване на Анекс № 1 от 14.04.2011 г. Ако се счете, че действително
сочената сума е била дължима, банката недопустимо и незаконосъобразно е
капитализирала този дълг към остатъка от главницата. Както многократно в
актуалната практика на върховния съд е прието подобно съглашение е
порочно. В Анекс № 1 е предвидено в чл. 1, ал. 2, че просрочените
задължения (съдържащи главница, лихви, такси и разноски) се прибавят към
редовната главница. Увеличената стойност на същата е олихвена с новите,
договорени в този анекс условия на лихвени нива – чл. 2. Цитираните клаузи,
водещи до повторно олихвяване на вече натрупани главници, лихви такси и
пр., са недействителни, тъй като с тях на практика се уговаря анатоцизъм,
което е допустимо само при договори между търговци (а
кредитополучателите физически лица не са такива), предвид правилото на чл.
294, ал. 1 ТЗ. Нищожността произтича от разпоредбата на чл. 26, ал. 1, пр. 1
ЗЗД вр. с чл. 10, ал. 3 ЗЗД. В този смисъл множество актове на ВКС - решение
№ 66/29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. на II ТО, решение № 30/20.05.2020
г. по т. д. № 739/2019 г. на I ТО, решение № 118/11.12.2020 г. по т. д. №
2278/2019 г. на I ТО, решение № 132/13.01.2021 г. по т. д. № 2195/2019 г. на I
ТО, решение № 60091 от 27.09.2021 г. по т. д. № 1345/2019 г., Т. К., ІІ Т. О. на
ВКС и т.н.
(В настоящият казус обаче се установява, че посочената сума от 1680,86
евро не е била дължима към момента на Анекса, което съдът дискутира в
последващото изложение и във връзка с допълнителното заключение на
ССЕ.)
В същото време обаче, няма пречка да се приеме, че относно уговорката
за промяна на начина на определяне на лихвените проценти по договора,
Анекс № 1 (чл. 2) е действителен. Според същия, годишният лихвен процент
е изменен по структура и вече се равнява на 11. 401 %, която стойност е
образувана от базовия лихвен процент на банката от 5. 75 % плюс надбавка от
5. 651 %. Според ВКС – решение № 92 от 9.09.2019 г. по т. д. № 2481/2017 г.
на ТК, II т. о. уговарянето в договора за банков кредит на лихва в отнапред
известен за заемополучателя размер не нарушава изискването за
добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и
задълженията на банката и на длъжника. Лихвеният процент е отнапред
11
определен за бъдещ период – към датата на подписване на договора той е
равен от сбора на 5,75 % (БЛП) + 5,651 % (надбавка), или 11,401 %.
Вярно е, че в друга своя част, чл. 2 от Анекса № 1 съставлява
неравноправна клауза – ал. 5 предвижда, че кредитополучателите се
съгласяват, банката да има право едностранно да променя лихвения процент в
неговата цялост и/или всеки от компонентите му в случай, че пазарните
условия за привличане на финансов ресурс обуславят такава промяна, или
при наличие на предпоставките, посочени в Общите условия, които
кредитополучателят и солидарните длъжници в чл. 12 от същия Анекс са
приели "без възражения". Тази клауза е недействителна, но тя не влияе на
процесните отношения, тъй като според заключението на ССЕ, прието пред
ОС, след подписването на Анекс № 1, банката не е увеличавала БЛП, който е
бил определен в размер на 5,75 %.
С оглед казаното в обобщение следва да се приеме, че от подписване на
договора на 14.03.2007 г. до първия Анекс № 1 от 14.04.2011 г., банката е
следвало да олихвява отпуснатия кредит със сбора от два компонента –
тримесечния EURIBOR + 6,65 % надбавка. Видно от заключението на
допълнителната ССЕ обаче (кредитирано от настоящият състав, тъй като е
изготвено след представяне на допълнителни данни от банката относно
вътрешнобанковите механизми за промяна на лихвените нива и съдържа
подробни разяснения в констативно-съобразителна част – л. 5 и сл.), банката е
увеличавала в периода 14.03.2007 г.-14.04.2011 г. по правило „фиксираната“ в
договора надбавка 6,65 % (което е било в разрез с договорните съглашения,
тъй като няма подобна уговорка за това). В същото време обаче, след
надлежното отчитане от ССЕ на фактическото движение на тримесечния
EURIBOR (и неговото намаляване) в действителност се установява, че
крайният лихвен процент прилаган от банката е бил през по-голямата част от
времето напълно съответен на уговорката в първоначалния договор в чл. 9,
ал. 1. Констатираните от вещото лице минимални отклонения (л. 233, гръб) не
са били в ущърб на длъжниците, тъй като те са съставлявали по-нисък лихвен
процент.
Следователно до датата на Анекс № 1, банката е събирала само
дължимите суми по кредита.
Тук следва да се изтъкне, че според дадените обяснения от длъжника С.
12
– управител и на „Криста“ ЕООД, той е бил поставен в непреодолимо за него
положение и мотивиран от невярна информация на банката да сключи Анекс
№ 1. Както по-горе се посочи само част от въпросното съглашение (относно
анатоцизма) е недействително. В останалата част, в която са предоговаряни
размерите на лихвите и начина на тяхното структурно оформяне не може да
се счете, че потребителя е поставен в неизгодно и неравноправно положение.
Няма данни той да е бил противоправно принуждаван да подписва Анекс №
1, а отделно от това в случая се касае и до индивидуално договаряне, което не
е спорно между страните.
Както се посочи, с Анекс № 1 от 14.04.2011 г. са уговорени нови
лихвени проценти, а същевременно с това е извършено капитализиране на
суми – чл. 1, ал. 1 (което е сторено въз основа на нищожна уговорка). Вещото
лице е посочило в допълнителното си заключението, че ако не се зачита
капитализирането в Приложение № 1 към заключението – л. 241, са
разписани реално дължимите лихви, главници, обща месечна погасителна
вноска и такси по кредита. Това приложение има характер на погасителен
план съответен на действителните уговорки между страните.
Установява се, че реално постъпилите плащания от длъжниците по
кредита възлизат на 179 387, 25 евро, до преустановяването на обслужването
на кредита. Ако бъдат отнесени по изготвения в Приложение № 1 погасителен
план, при съобразяване на изложените по-горе мотиви, постъпленията
погасяват възнаградителна лихва до 14.01.2016 г. в размер на 145 208, 32
евро, главница в размер на 24 307,29 евро – до 14.01.2016 г., като последната
вноска е погасена само частично, такси в размер на 9546,31 евро до
14.03.2015 г. и 325,33 евро наказателни лихви. (л. 235). След 14.01.2016 г.
кредитополучателите са преустановили плащания. Остатъкът от дължимата
главница е в размер на 135 692,71 евро, възнаградителната лихва за периода
15.01.2016 г. до 3.09.2018 г. е 38 622,21 евро, таксите за периода 14.03.2016 г.
до 14.03.2019 г. са 2526,02 евро, а наказателните лихви за времето от
14.01.2016 г. до 24.07.2019 г. са 7795, 24 евро.
Предвид казаното по-горе следва да се отхвърли тезата на
жалбоподателите-ответници, че релевантно за размера на вземанията на
банката е заключението по първия основен вариант. Обратно – установява се,
че банката е отнасяла постъпващите плащания по погасителния план в
13
Приложение № 1, като на 14.01.2016 г. плащанията са преустановени (видно
от таблица на л. 171). Експертизата счита, че постъпленията са можели да
погасят реално задължения към тази дата. До датата на получаването на
нотариалните покани през 2018 г., с които банката е обективирала
намерението си да направи кредита предсрочно изискуем (л. 51, 54 от
заповедното производство) според уговорката в чл. 21 от договора, дългът е
останал необслужван повече от година. Следователно към датата на
изявлението на кредитора е била налице и обективната предпоставка за
неизпълнение на задължения по кредитния договор. Банката е реализира
правото си надлежно и е предявила искане за плащане на остатъка от
главницата предсрочно. Оплакванията в тази част на жалбоподателите-
длъжници, че не е бил налице обективният елемент на неизпълнението към
обявяването на предсрочната изискуемост е напълно неоснователно. На
последно място, дори да се приеме, че размерът на дълга е следвало да бъде
намален с целия размер на таксите по чл. 12 „в“(в най-високата им стойност –
по таблица на л. 235, те възлизат на 9546,31 евро), то отново не може да се
приеме, че дългът е бил надлежно обслужван. Ако с тази сума за такси се
намали задължението на кредитополучателите за лихви (което е 38 622,21 лв.
но за периода 15.01.2016 г. – 03.09.2018 г.) то отново ще е налице просрочие
на значителна стойност, (съгласно данните, отразени под същата таблица на
л. 235) и основание за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.
На следващо място - не следва да се възприеме тезата на банката, че в
нейна полза се дължат такси по чл. 12 „в“, разноски за застрахователни
премии и нотариални такси. На първо място клаузата на чл. 12 „в“ е неясна и
от текста й не може да се разбере за каква услуга точно се начислява таксата.
Това обстоятелство нарушава равновесието в задълженията на страните,
поради което е неравноправна, а от там и нищожна. В случая не е доказано и
поставеното в нея условие застраховките по чл. 20 от договора да са за сметка
на банката. Ето защо ответникът не дължи заплащане на посочената такса. На
същото основание се явяват неоснователни и исканията за възстановяване в
полза на банката на разноските за застрахователни премии и за връчването на
нотариалните покани, тъй като няма данни такива да са били сторени от
кредитора. Несъстоятелно е оплакването във въззивната жалба, че ССЕ е
достатъчна да установи наличието на такива плащания – подобна задача не е
била поставяне на вещото лица, проверки в тази насока не се установява да се
14
правени, а писмени доказателства от банката не са представяни.
Само за пълнота следва да се посочи, че доколкото следващите Анекс
№ 1 съглашения са сключвани въз основа на капитализирани към дълга лихви
и такси, то те не могат да породят правното си действие и като имащи
характер на спогодба върху непозволен договор следва да бъдат изключени
като валидно уреждащи отношенията между страните.
Предвид изложеното по-горе и доколкото няма никакви конкретни
оплаквания във въззивните жалби относно изчисленията и размера на
установените дългове, респ. за периода на дължимост на същите, решението
на ОС следва да се потвърди изцяло.
Разноски при този изход на спора не се дължат на страните, тъй като и
двете жалби са отхвърлени.
Воден от горните мотиви съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 40 от 13.04.2023 г. по гр. д. № 112/2021 г.,
ОС Благоевград.
Решението може да се обжалва пред ВКС в месечен срок от
съобщението до страните, че е изготвено.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15