Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 03.07.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на четвърти юни през две
хиляди и двадесета година, в състав:
Председател:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 14690 по
описа за 2018г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 17.08.2018г. по гр. дело
№ 45056/2015г. на СРС, ГО, 69 състав, са уважени предявените от ЗАД „А.“ срещу
Агенция „П. И.“ искове, както следва: иск с правно основание чл. 213, ал. 1 от КЗ /отм./, вр. чл. 49 от ЗЗД за заплащане на сумата от 1 414, 68 лева,
представляваща обезщетение за претърпени на 17.10.2010г. имуществени вреди от
собственика на лек автомобил „Мерцедес С 63 АМГ“, с рег. № *****, в резултат от попадане в необозначена и необезопасена дупка
при движението по републикански път, в чиито права е встъпил ищецът с изплащане
на застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Каско“ срещу
причинителя на вредата, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба
до окончателното изплащане и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
заплащане на сумата от 432, 49 лева – обезщетение за забава в размер на законната
мораторна лихва за периода от 29.07.2012г. до 28.07.2015г.
Срещу решението е подадена въззивна
жалба от ответника Агенция „П. И.“, в която навежда оплаквания за неправилност,
незаконосъобразност и необоснованост на обжалваното решение. Твърди, че
решението е постановено при неизяснена фактическа обстановка, без да са налице
безспорни доказателства за наличието на настъпило ПТП, тъй като не е представен
протокол за ПТП, съставен от служители на КАТ – П. полиция. В тази връзка жалбоподателят
обръща внимание на обстоятелството, че разпитаният в качеството на свидетел
водач на увреденото МПС е заявил, че не си спомня никакви факти по случая,
както и че представеното уведомление-декларация за щета от 18.10.2010г. не е
написано от него и подписът, положен върху същото не е негов. Оспорват се и
изводите на СРС относно приетия механизъм на увреждане, тъй като съдът неправилно
е придал значима доказателствена сила на представените от ищеца частни
документи, без да съобрази показанията на свид. А.Г.. По тези съображения
счита, че решението е постановено при липса на доказателства, установяващи
реализирането на процесното ПТП, настъпването на вреди и причинно-следствената
връзка между деянието и вредите. Счита, че заключението на автотехническата
експертиза не следва да се кредитира, тъй като то е изготвено въз основа
единствено на данните от представените от ищеца писмени доказателства. Поддържа
се и релевираното в първоинстанционното производство възражение, че не е налице
хипотеза на покрит застрахователен риск, т.е. не е било налице основание за
плащане на застрахователното обезщетение и ищецът не се е суброгирал в правата
на увреденото лице. Навежда правопогасяващо възражение, че процесното вземане е
погасено по давност. В условията на евентуалност се излагат доводи, че размерът
на претенцията е завишен и не отговаря на средните пазарни цени за поправка на
повредените части и детайли. С оглед изложеното се прави искане за отмяна на
обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се
отхвърлят.
Въззиваемата страна ЗАД „А.“ оспорва
въззивната жалба като неоснователна. Излага съображения, че обжалваното решение
е правилно и обосновано и следва да бъде потвърдено. Счита, че при съвкупната
преценка на събраните по делото доказателства – писмени, гласни и заключение на
автотехническата експертиза, се установя фактическия състав на съдебно
предявеното вземане.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 213, ал. 1 от КЗ
/отм./, вр. чл. 49 от ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е
допуснато нарушение на императивни
материални норми.
По оплакванията
във въззивната жалба срещу правилността на постановеното решение:
Предявен е иск за
заплащане на сума, претендирана от ответника в качеството му на лице, което е задължено да извършва дейности по изграждането,
ремонта и поддържането на процесния път, чието бездействие по изпълнение на
това законово задължение е довело до увреждане на имуществото на застрахован при ищеца по договор за имуществена
застраховка. Твърди се ищецът да е изпълнил своите задължения на застраховател
по имуществена застраховка и да е встъпил в правата на увреденото лице против причинителя на вредата.
Съгласно чл. 213, ал. 1 от КЗ /отм./ с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата до размер на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. Обемът на суброгационното право включва както правата срещу физическото лице – пряк причинител по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, така и правата на увредения по чл. 47 – 49 ЗЗД срещу лицата, които носят отговорност за чужди виновни действия, но не се отнася до правата по чл. 50 ЗЗД – в този смисъл раздел V от ППВС № 7/4.10.1978 г. Видно от законовата разпоредба предпоставките за предвидената суброгация са: 1/ да е бил сключен договор за имуществено застраховане, в изпълнение на който 2/ застрахователят да е изплатил на застрахования застрахователното обезщетение.
Ангажирането на отговорността по чл. 213, ал. 1, изр.
1-во от КЗ /отм./, вр. чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД е обусловено от
установяването на следните кумулативни предпоставки: 1/. наличието на валиден
договор за имуществено застраховане между увреденото лице и застрахователното
дружество /ищец/; 2/. заплащане на застрахователното обезщетение от страна на
дружеството-ищец; 3/. предпоставките по чл. 49 от ЗЗД - вреди; тези вреди да са
причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 от ЗЗД е възложил работа;
вредите да са причинени вследствие противоправно деяние /действие или
бездействие/ при или по повод на възложената работа; причинителят да е действал
виновно. Вината се предполага – чл. 45, ал. 2 от ЗЗД.
Спорните между страните въпроси са свързани с това
дали е настъпило твърдяното ПТП, в резултат на което на застрахования автомобил
са били нанесени твърдените имуществени вреди, в. т.ч. неговия механизъм.
В производството по чл. 213 ал. 1 от КЗ /отм./ ответникът
е трето лице по отношение на застрахователното правоотношение и той би могъл да
противопостави не само възражения по основанието и размера на иска, които би
могъл да противопостави на застрахователя, но и всички свои възражения, които
има срещу застрахования. Той разполага с възможността да направи възражения,
които се основават на застрахователното отношение, в т. ч. и за липсата на
валиден застрахователно договор, или за отсъствие на една от предпоставките,
посочени в чл. 213, ал. 1 от КЗ /отм./ - така решение №64/15.06.2010г. по т.д.
№667/2009г. на ВКС, I ТО, чиито мотиви настоящият състав изцяло споделя.
В настоящия случай по делото
е доказано, че между дружество „Евролинк“, като застрахован, и ЗАД „А.“, като застраховател, бил сключен валиден договор за имуществено
застраховане на
моторни превозни средства „Каско“,
клауза “П“ – всички
рискове, с обект лек автомобил
"Мерцедес С 63
АМГ” /собственост на
застрахования/ и със срок на застрахователно покритие от 00.00 ч. на 24.02.2010г. до 24.00 ч. на 23.02.2011г. Писмената форма за действителност
на договора е спазена и съдържа всички необходими задължителни реквизити по чл.
184, ал. 3 от КЗ /отм./. Съществувалият между страните договор за застраховка е
включвал и обезщетяване при настъпването на щети на застрахованата вещ в
резултат на пътнотранспортно произшествие. Установява се, че по време на действието на сключения между ищеца и
застрахования договор за застраховка “Каско” за лек автомобил „Мерцедес С 63 АМГ“, с рег. № *****, обективиран в представената
застрахователна полица № ********** от 23.02.2010г.,
е настъпило предвидено в него застрахователно събитие, в резултат на което на
застрахованото МПС са били нанесени вреди, а ищецът е изплатил застрахователно
обезщетение в размер на 1 404, 68 лева. Причина
за настъпването на процесното ПТП е наличието на необезопасена дупка на участък
от републикански път, което препятствие на пътя не е било сигнализирано. Този
механизъм на ПТП се установява при съвкупната преценка на събраните
по делото гласни
доказателствени средства и неоспореното заключение на автотехническата
експертиза.
Пред СРС е разпит
като свидетел водачът на процесното МПС – А.Г..
Показанията на същия, дори и при отчетената евентуална негова заинтересованост
в полза на ищеца /доколкото
той е водач на увреденото МПС/,
следва да бъдат кредитирани, тъй като съобразно чл. 172 от ГПК се подкрепят от други доказателства по делото, а
именно – от заключението на автотехническата експертиза,
което установява, че щетите по процесния автомобил са в причинно-следствена
връзка с механизма на ПТП, изложен от свидетелеля и описан от него в уведомление-декларация за
настъпила щета и декларацията на водач на застраховано МПС от 18.10.2010г. Противно
на твърденията на жалбоподателя, в протокола от проведеното съдебно заседание
на 10.05.2018г., в което е разпитан свидетелят Г., не са отразени негови
изявления, че уведомлението-декларация за щета от 18.10.2010г. не е написано и
подписано от него. В съдебния протокол е записано единствено, че свидетелят не
си спомня за такова ПТП и не си спомня в конкретния ден да е спукана гума на
управлявания от него автомобил. Липсата на спомен за процесното ПТП е обяснимо
с изминалия дълъг период от време от настъпване на произшествието –
17.10.2010г. до датата на провеждане на разпит на лицето – 10.05.2018г. Това
обстоятелство обаче само по себе си не може еднозначно да доведе до заключение,
че показанията на свидетеля не следва да се кредитират. При липсата на изрично
оспорване от страна на А.Г. на верността на отразеното в
уведомлението-декларация за щета от 18.10.2010г., която е подписана от него, се
налага извод, че описания в уведомлението механизъм на настъпване на процесното
ПТП не е опроверган. Напротив, свидетелят е заявил, че вероятно инцидента е
станал така, както е записано в уведомлението, а колебанието в неговите
отговори се дължи на изминалия близо осемгодишен период от настъпване на ПТП до
датата на заседанието, в което свидетелят е разпитан. Отразените обстоятелства
в уведомлението-декларация за настъпила щета кореспондират с останалите събрани по делото
доказателства, поради което след съвкупна преценка на събраните доказателства,
съдът приема за установен механизма на процесното ПТП и причинно-следствената
връзка между настъпилото ПТП и вредоносните последици, а именно - че
уврежданията по автомобила са настъпили вследствие попадането му в
необезопасена и несигнализирана дупка на пътя, за чията изправност отговаря
Агенция „П. И.“ чрез своите служби и органи. Показанията на разпитания свидетел, събраните
писмени доказателствени средства и заключението на автотехническата експертиза,
което преценено по реда на чл. 202 от ГПК следва да се кредитира като
обосновано и компетентно, обсъдени в тяхната съвкупност, установяват механизма на ПТП, като изготвеното заключение доказва и причинната
връзка между този механизъм и настъпилите вреди на автомобила. В тази връзка изрично следва да
се посочи и обстоятелството, че по делото няма никакви данни – преки или
косвени, които да сочат на вероятен друг механизъм на увреждане на процесния
автомобил, поради което възражението на ответника в този смисъл е неоснователно.
С оглед изложеното следва да се приеме, че по делото е установен механизма на
пътнотранспортното произшествие, в резултат на което на застрахованото МПС са
били нанесени твърдените имуществени вреди, техния размер и
причинно-следствената връзка между произшествието и вредите.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя за недоказаност на претенцията поради непредставяне на протокол за ПТП. Съгласно чл. 123, ал. 1, т. 3 от ЗДвП водачът на пътно превозно средство, който е участник в ПТП е длъжен, когато при произшествието са причинени само имуществени вреди да окаже съдействие за установяване на вредите от произшествието. Когато между участниците в произшествието има съгласие относно обстоятелствата, свързани с него, те попълват своите данни в двустранен констативен протокол за ПТП и съвместно уведомяват съответната служба за контрол на МВР на територията, на която е настъпило произшествието /чл. 123, ал. 1, т. 3, б. "б" от закона в приложимата към датата на ПТП редакция/, а когато такова съгласие не може да бъде постигнато между участниците в произшествието, те уведомяват съответната служба за контрол на Министерството на вътрешните работи на територията, на която е настъпило произшествието, и изпълняват дадените им указания /чл. 123, ал. 1, т. 3, б. "в" от закона/.
Съответно
службите за контрол на МВР имат задължението да посетят мястото на ПТП в
случаите, установени в чл. 125 от ЗДвП, в т.ч., когато между участниците в
произшествието има разногласие относно обстоятелствата, свързани с него, а едно
от моторните превозни средства не е в състояние да се придвижи на собствен ход
поради причинените му при произшествието щети /т. 7/ и когато произшествието е
с един участник и моторното превозно средство не е в състояние да се придвижи
на собствен ход поради причинените му от произшествието вреди /т. 8/. В случая
не се установи от събраните по делото доказателства да е налице хипотеза на
задължение за увреденото лице да уведоми службите за контрол на МВР за
настъпилото пътнотранспортно произшествие, поради което и непредставянето на
протокол за ПТП не обуславя извод за недоказаност на претенцията.
На следващо място, на основание чл. 125а, ал. 2 ЗДвП и във връзка с чл.
294, ал. 7 КЗ /отм./ е издадена Наредба № Iз-41 от 12.01.2009 год. за
документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и реда
за информиране между Министерство на вътрешните работи, Комисията за финансов
надзор и Информационния център към Гаранционния фонд /загл. Изм. – ДВ, бр. 19
от 2017г./. В този подзаконов нормативен акт са регламентирани видовете
документи, които се съставят за настъпило ПТП, а именно: 1/ констативен
протокол за ПТП с пострадали лица; 2/ протокол за ПТП с материални щети и 3/
двустранен констативен протокол за ПТП /чл. 2, ал. 1/. Съгласно чл. 5, ал. 1 от
Наредбата /в приложимата редакция - ДВ, бр. 8 от 2009г., в сила от
30.01.2009г./, когато при произшествието са причинени само материални щети,
които не възпрепятстват движението на МПС на собствен ход, и между участниците
в произшествието има съгласие относно обстоятелствата, свързани с него, те
попълват своите данни в двустранен констативен протокол за ПТП /приложение №
3/. В разглежданата хипотеза тази норма е неприложима, тъй като има само един
участник в произшествието. В разпоредбата на чл. 6, т. 4 от Наредбата /в
приложимата за процесния случай редакция/ е указано, че не се посещават от
органите на МВР – „П. полиция” и не се съставят документи за повреди на МПС,
които не са причинени от друго ППС. Следователно, доколкото по делото не се
установи, че след настъпването на ПТП процесният автомобил не е можел да се
движи на собствен ход, то настоящият съдебен състав приема, че не е била налице
някоя от хипотезите, установени в разпоредбата чл.125 от ЗДвП, при които
службите за контрол на МВР задължително посещават мястото на ПТП, респективно
застрахованият не е имал задължение да изисква изготвянето на документ за
щетите по автомобила.
Неоснователни са изложените във въззивната жалба
доводи, че реализираното застрахователно събитие не представлява покрит риск,
съгласно уредените в Общите условия изключения. С оглед въведените с нормата на
чл. 154, ал. 1 от ГПК правила жалбоподателят, а не ищецът, носи тежестта да
докаже тези негови твърдения, като установи, че застрахователното събитие попада
в някое от изброените в Общите условия изключения, каквото доказване в случая
не е проведено. Не е доказано и
възражението, че според Общите условия не се покриват щети на увредена джанта
при ПТП, доколкото такова изключение за вреди, причинени при установения по
делото механизъм, не е предвидено в раздел IV от Общите условия - “Изключени
рискове”. В случая застрахованият е
изпълнил задължението си своевременно да уведоми застрахователя за настъпилото
събитие и не е създал пречки на застрахователя да установи обстоятелствата, при
които същото е настъпило – чл. 206, ал. 1 и ал. 3 от КЗ /отм./. Също така не е
налице никоя от регламентираните в чл. 211 от КЗ /отм./ предпоставки, при
наличието на които застрахователят може да откаже изплащането на
застрахователно обезщетение.
По делото на етапа на въззивното производство не е спорно обстоятелството,
че пътят, на който е реализираното произшествието, е републикански по смисъла
на чл. 3, ал. 2 от Закона за пътищата /ЗП/, поради което и с оглед разпоредбите
на чл. 19, ал. 1, т. 1 и чл. 30, ал. 1 от ЗП, следва да се приеме, че задължен
да осъществява дейностите по поддържането и ремонта му е именно ответникът
Агенция "П. И.". Същият като юридическо лице осъществява дейностите
по чл. 30, ал. 1 от ЗП чрез своите служители или други лица, на които е
възложила изпълнението /както е в разглежданата хипотеза, видно от представения
договор от 09.12.2009г. за възлагане на обществена поръчка за поддържане на
236, 800 км републикански пътища, стопанисвани от НАПИ – Областно пътно
управление *** на територията на РПС – Благоевград и РПС – Разлог, съгласно
който ответникът е възложил на третото лице-помагач “К.А.” ООД да извърши
дейности по превантивно и текущо поддържане на посочения пътен участък,
ремонтно-възстановителни работи при аварийни ситуации, зимно поддържане/. В
конкретния случай именно бездействието на последните по изграждането, ремонта и
поддържането на процесния път е довело и до неизпълнение на задължението по чл.
30, ал. 1 от ЗП, поради което ответникът носи отговорност за причинените при процесното
ПТП вреди, свързани с неизпълнение на задълженията на неговите служители или
други изпълнители.
Съгласно чл. 3 от Закона за движението по пътищата /ЗДвП/ лицата, които стопанисват пътищата, ги поддържат изправни с необходимата маркировка и сигнализация за съответния клас път, организират движението по тях, така че да осигуряват условия за бързо и сигурно придвижване и за опазване на околната среда. Нормата на чл. 167, ал. 1 от ЗДвП сочи, че лицата, които стопанисват пътя го поддържат в изправно състояние, като сигнализират незабавно препятствията по него и ги отстраняват във възможно най-кратък срок. Според § 6, т. 37 от ДР на ЗДвП, „препятствие на пътя” е нарушаване целостта на пътното покритие, както и предмети, вещества или други подобни, които се намират на пътя и създават опасност за движението. Безспорно е, че установеното в случая – необезопасена и несигнализирана дупка на пътното платно, представлява препятствие на пътя.
Произходът на
установеното по делото препятствие, представляващо нарушаване целостта на
пътното платно, е ирелевантен за ангажиране на деликтната отговорност, тъй като
ЗП предвижда общо и абстрактно задължение на ответника да поддържа
републиканските пътища, без значение под въздействието на какви фактори е
настъпила частичната им негодност за осигуряване на безопасен пътен трафик.
С оглед изложеното
и предвид правилата за разпределение на доказателствената тежест съдът приема
за установено противоправното бездействие на лица, за които ответникът следва
да носи гаранционно-обезпечителна отговорност. Увреденият /собственикът на
застрахованото МПС/ има срещу ответника вземане по чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД. Застрахователят е встъпил в правата на увредения по силата на факта, че е
заплатил обезщетение за причинените с деликта вреди и за него е възникнало
регресно право срещу деликвента.
В контекста на изложеното въззивният съд счита, че
увреденият /собственикът на застрахованото МПС/ има срещу ответника вземане по чл.
49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД. Застрахователят е встъпил в правата на увредения
по силата на факта, че е платил обезщетение за причинените с деликта вреди и за
него е възникнало регресно право срещу деликвента. По отношение
на размера на дължимото обезщетение следва да се отбележи, че законът се
интересува от стойността на вредите по средната им пазарна стойност към момента
на настъпването им чл. 208, ал. 3 от КЗ /отм./, а това обстоятелство е доказано
с цененото от съда заключение по съдебната автотехническа експертиза.
Обезщетението трябва да съответства на това, което увреденият следва да
разходва, за да възстанови предхождащото увреждането състояние. Следователно
меродавни са средните пазарни цени, по които това възстановяване може да се
извърши, включително цените на нуждаещите се от подмяна части. От това правило
има изключение, което именно е приложимо в настоящата хипотеза. Делинквентът/застрахователят на неговата отговорност
следва да заплати обезщетение, което да постави увредения в положение от преди
реализирания деликт. При имуществените застраховки, стойността на дължимото
застрахователно обезщетение се определя, както следва: ако автомобилът е бил
пуснат в експлоатация преди не повече от три години и е бил отремонтиран в
официален сервиз на марката /официален фирмен сервиз/ дължимата застрахователна
сума е тази, по която е бил отремонтиран автомобилът в официалния фирмен сервиз
и която е отразена в издадените от фирмения сервиз във връзка с ремонта
фактури. При липса на посочените две условия, т.е. ако автомобилът е бил пуснат
в експлоатация преди повече от три години или отремонтирането е станало не в
официален сервиз на марката, дължимата застрахователна сума се определя на база
средната пазарна цена, т.е. изхожда се от възстановителната стойност на
имуществото. Ето защо ако увреденият автомобил е бил в гаранционен срок,
обезщетението следва да се определи по цени за ремонт, каквито е необходимо да
се заплатят в оторизирания сервиз, щом това е условие за заплащане на
гаранцията. В този случай се приема, че с оглед периода на експлоатация,
считано от годината на производство на автомобила /3 или 5 години в зависимост
от конкретно определения от продавача или производителя гаранционен срок/, този
автомобил обективно има характеристиките на нов, както и всички негови съставни
части са нови и оригинални. При тази хипотеза, при настъпване на
застрахователно събитие, увреденото лице ще бъде изцяло удовлетворено, в случай
че изцяло бъдат заместени повредените автодетайли с нови оригинални авточасти.
В този смисъл е правилото на чл. 17, ал. 1 от Методиката към Наредба №
24/08.03.2016г. В конкретния случай по делото се установи, че увреденото МПС е
било в експлоатация 2 години и девет месеца, считано от датата на
първоначалната регистрация – 03.01.2008г. и е било отремонтиран в оторизирания
сервиз. По тези съображения се налага извод, че дължимото от ответника
обезщетение е в размер на сумата по издадената фактура от “Б.С.Р.” ЕООД от
28.10.2010г. – 1 404, 68 лева. Необходимостта от подмяна на увредената джанта
се установява от представената по делото кореспонденция между официалния
сервиз, в който е извършен ремонта и ищцовото дружество, както и от
заключението на вещото лице по автохехническата експертиза, съобразно което
всички вреди, отразени в описа на застрахователя се намират в пряка
причинно-следствена връзка с механизма на процесното ПТП. Към тази сума следва
да се прибавят и претендираните обичайни ликвидационни разноски от 10 лева. По
тези съображения се налага извод, че ищцовото дружество установи качеството си
на кредитор по спорното вземане в претендирания в исковата молба размер.
С оглед така формираните изводи съдът следва да се
произнесе по релевираното възражение за погасяване на вземането по давност.
Така наведеното възражение е неоснователно по следните съображения:
По въпроса за приложимите давностни срокове за
регресните искове по чл. 213 КЗ /отм./ намира приложение разрешението, дадено с
т. 14 от ППВС № 7/1977г., съгласно което за регресните суброгационни искове на
застрахователя срещу третите лица, които са причинили вредите, се прилага
общата петгодишна давност по чл. 110 и следв. от ЗЗД, която започва да тече от
момента ва изплащането на застрахователното обезщетение на правоимащите лица,
тъй като основание за тези искове не е застрахователното правоотношение, а
възниква по силата на даденото от закона право на регрес с факта на изплащането
на сумата от застрахователя. В случая ищцовото дружество е заплатило
застрахователното обезщетение на увреденото лице на 18.11.2010г. и от
посочената дата до датата на подаване на исковата молба в съда – 29.07.2015г.
не е изтекъл законоустановения петгодишен срок по чл. 110 от ЗЗД, поради което
вземането не е погасено по давност.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:
За процесното вземане на ищеца по чл. 213, ал. 1, изр.
2 КЗ /отм./ моментът на настъпване на изискуемостта не е равнозначен на момент
на изпадането в забава. За това вземане не е приложима и разпоредбата на чл.
84, ал. 3 ЗЗД, тъй като самият закон за тази хипотеза предоставя на длъжника
срок, в който следва да изпълни, поради което едва след изтичането на този срок
е налице изпадане в забава. Този срок е определен в чл. 213а, ал. 3 КЗ /отм./ и
той е 30-дневен от предявяване на претенцията пред ответника. В случая ответникът
е бил поканен да плати регресното вземане на 04.11.2011г., когато е получил
регресната покана с изх. № Л-10796/29.12.2010г. и срокът по чл. 213а, ал. 3 от КЗ /отм./ е изтекъл на 05.12.2011г. В случая ищцовото дружество претендира
обезщетение за забава от по-късна дата – 29.07.2012г., поради което следва да се
приеме, че претенцията е установена в своето основание. Предвид липсата на
конкретни оплаквния срещу правилността на изводите на СРС по отношение на
размера на вземането за акцесорното право, то настоящият съдебен състав
препраща към мотивите на първоинстанционния съд в тази част и приема, че
дължимото обезщетение е в размер на 432, 49 лева. Възражението за погасяване на
вземането по давност е неоснователно, тъй като ищецът не претендира мораторна
лихва за период, по-дълъг от три години преди датата на подаване на исковата
молба.
Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният
съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото и предвид изричното искане в
полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски
за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, определен по реда на чл.
78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната
помощ.
Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване
предвид ограничението по чл. 280, ал. 3 ГПК.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 472839 от 17.08.2018г.,
постановено по гр. дело № 45056/2015г. по описа на СРС, ГО,
69 състав.
ОСЪЖДА Агенция “П. И.”, гр. София, пл.
“*******да заплати на З. “А.” АД, с ЕИК*******, седалище и адрес на управление ***,
на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК сумата от 100 /сто/ лева – разноски във въззивното
производство.
Решението е постановено при участието на привлечено от ответника трето лице-помагач - "К.А." ЕООД /в несъстоятелност/.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.