Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 15.11.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме
Мъгърдичян
Божидар Стаевски
при секретаря М.Митова,
като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме
Мъгърдичян в.гр.дело №3619 по описа за 2021 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 22.07.2020
год., постановено по гр.дело №54865/2019 год. по описа на СРС, ГО, 39 с-в, е признато
за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Д.Г.М.
и М.К.М. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответниците дължат на ищеца при
условията на разделност /т.е. по 1/2 част/ следните суми: 1 039.12 лв. – главница, представляваща стойност
на доставена топлинна енергия за периода от м.април 2012 год. до м.юли 2014
год. в топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“*********абонатен
№158162, ведно със законната лихва, считано от 29.04.2015 год. до окончателното
изплащане и 117.03 лв. –
обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 31.05.2012 год.
до 14.04.2015 год., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №23354/2015 год. по описа на СРС, ГО, 39
с-в и двамата ответници са осъдени да заплатят на ищеца на основание чл. 78,
ал. 1 и 8 ГПК направените разноски в исковото производство и заповедното
производство в размер на 200 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
ответниците Д.Г.М. и М.К.М.. Жалбоподателите поддържат, че неправилно СРС бил
приел, че по делото е безспорно съществуването на облигационно правоотношение
между страните по договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди,
както и че за ответниците е възникнало твърдяното главно задължение и че са
изпаднали в забава. Видно било от доказателствата по делото, че между страните
не бил сключен писмен договор за продажба на топлинна енергия. Налице била
хипотеза на непоискана доставка на топлинна енергия. – чл. 62 ЗЗП. Нямало спор, че нямало нито искане, нито
съгласие за доставка на топлинна енергия. Ето защо молят обжалваното решение да
бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендират и присъждането на
направените разноски по делото.
Ответникът по
жалбата „Т.С.“ ЕАД не изразява становище по въззивната жалба.
Третото
лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 149 ЗЕ
вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението е и
правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Установено е по делото, че
процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която
се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Доказано е също така въз основа договор за продажба на
държавен недвижим имот от военно-жилищния фонд по реда на НДИ, че двамата
ответниците са собственици /при равни права/ на процесния апартамент, поради
което и се явяват потребители на топлинна енергия за битови нужди по смисъла §
1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респ. имат качеството на битови клиенти съгласно § 1, т.
2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в
сила от 17.07.2012 год./ – виж и задължителните за съдилищата разяснения,
дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело №
2/2017 год., ОСГК.
Съгласно чл. 150,
ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се
публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете
с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2
от закона/. В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани
нито твърдения, нито има данни, че ответниците са упражнили правото си на
възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради
изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия период между
страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна
енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните,
съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 –
чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007
год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Безспорно е между
страните, че ищецът е доставил твърдяното количество топлинна енергия в имота
през процесния период, че нейната стойност възлиза на 1 039.12 лв. /които
обстоятелства се установяват и въз основа на писмените доказателства по делото
– индивидуални справки за отопление и топла вода, документи за главен отчет –
последните са подписани от ответника М., респ. негов представител и авторството им не е
било оспорено и надлежно опровергано в процеса – чл. 180 ГПК и в този смисъл
имат силата на извънсъдебно признание/, както и че ответниците са в забава –
виж протоколно определение СРС от 29.06.2020 год.
Неоснователен се
явява доводът на жалбоподателите относно приложението на установената в
разпоредбата на чл. 62 ЗЗП забрана за непоискани доставки, поради следните
съображения:
Съгласно
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 2/2016
год. на ВКС по тълк.дело № 2/2016 год., ОСГК, за отношенията, възникващи при
доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се
прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на чл.
62 вр. с § 1 от ДР на ЗЗП. Това е така, защото непоискана е тази доставка, при
която доставчикът предоставя характеризиращата договора престация на
потребител, без той да е изразил съгласие за това. Именно поради това законът
постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на централно отопление не
поражда за потребителя задължение за плащане – чл. 62, ал. 2 ЗЗП.
Законодателното решение не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията
в топлоенергетиката към този момент, защото чл. 153, ал. 2 ЗЕ /в редакция след
изменението ДВ, бр. 30/2006 год./ изисква решение на общото събрание на
етажните собственици за присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа.
Потребителите на топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост могат
да имат различни интереси, включително по въпроса да бъде ли сградата
топлоснабдена. Принципът, който законодателят е възприел при регламентирането
на начина на избягване на конфликти между етажните собственици е „решава
мнозинството“. Затова при доставката на централно отопление в сградите в режим
на етажна собственост искането за услугата се прави не от всеки отделен етажен
собственик /той не би могъл да получи енергията, без да ползва сградната
инсталация като обща част/, а от мнозинството етажни собственици, които по общо
правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части.
Потребителят на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права
върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му
централно отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането на
отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части
енергия при доставката на централно отопление в сградата.
В мотивите на
Тълкувателното решение е посочено, че централното топлоснабдяване се е наложило
в България като ефективен начин за отопление на многофамилни сгради в градовете
през втората половина на ХХ век. Отношенията между етажните собственици и
начина на управление на общите сгради са били регулирани в чл. 37 – 49 ЗС,
Правилника за управлението, реда и надзора на етажната собственост /отм./ и с
отделни разпоредби в други нормативни актове. Нормативната уредба към онзи
момент не изисква съгласие в писмена форма на етажните собственици за
топлоснабдяването на сградата, което е икономически обяснимо с оглед съществувалите
тогава обществено-икономически условия: отоплението с централно подавана
топлинна енергия е лесно, евтино и хигиенично. Поради това желанието за
ползване на тази услуга се презумира от нормотвореца. В правилника за прилагане
на ЗТСУ, понастоящем отменен, топлоснабдяването на жилищните сгради под режим
на етажна собственост в цялостно застроени топлоснабдени райони или в жилищни
комплекси е уредено като задължително /чл. 162, ал. 1 и 2/, а искане от
собствениците е предвидено като условие за осигуряване на централно отопление
само в сгради, по отношение на които топлоснабдяването не е задължително /ал.
3/. Няма изискване за съгласие на собствениците за топлоснабдяването на
сградите под режим на етажна собственост и по Наредба № 1 за ползване на
топлинна енергия, посансоящем отменена. В чл. 55 от нея обаче е предвидена
възможност за етажните собственици да се откажат от ползването на топлинна
енергия /за цялата сграда или за отделни обекти в нея/ при определени
предпоставки. Нормативните актове от този период не предвиждат сключване на
индивидуални договори между потребителите на топлинна енергия и
топлоснабдителните предприятия.
С оглед така
дадените разрешения, въззивният съд приема, че непоискана доставка на топлинна
енергия в сграда в режим на етажна собственост /включително за сградна
инсталация и отопление на общите части/ е налице тогава, когато е направено
надлежно искане при условията на чл. 153, ал. 2 ЗЕ за прекратяване на
топлоподаването до абонатната станция в сградата, но въпреки това същото не е
своевременно прекратено от топлопреносното дружество. Отделно от това всеки
собственик на индивидуален обект в сградата може по споразумение с
топлопреносното дружество да спре подаването на топлинна енергия за отопление и
битово горещо водоснабдяване на собствения си имот, като остане потребител
единствено на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и на енергия
за общите части на сградата. В разглеждания случай нито се твърди, нито се
доказва наличието на искане за прекратяване на топлоподаването по реда на чл.
153, ал. 2 ЗЕ. Следователно доставената през исковия период топлинна енергия не
се явява непоискана, респ. ответниците дължат нейната стойност.
В този смисъл при
установеното облигационно правоотношение между страните, при съобразяване на действащата през процесния период нормативна уредба, регламентираща начина /както и срока/ за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия,
законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че предявените искове се
явяват изцяло основателни, ведно със законната лихва върху главниците, считано
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ето защо въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено,
като правилно.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 22.07.2020 год.,
постановено по гр.дело №54865/2019 год. по описа на СРС, ГО, 39 с-в.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач „Т.с.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/