Р Е Ш Е Н И Е
№ 88
гр. Кюстендил, 04.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
КЮСТЕНДИЛСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети март през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА САВОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛИНА ДЖОНЕВА
СИМОНА НАВУЩАНОВА
и при
участието на съдебен секретар Вергиния Бараклийска, като
разгледа докладваното от младши съдия С. Навущанова в.гр.д. № 3 по описа на ОС- Кюстендил за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 457 от 11.10.2018 г.,
постановено по гр.дело № 1027 по описа за 2017 г., Районен съд Дупница, е признал за установено по
отношение на ответниците Н.А.Т., ЕГН **********, М.Н.А., с ЕГН ********** и Р.Н.А.,
ЕГН **********, и тримата с адрес: ***, правото
на собственост на ищеца А.С.А.,
ЕГН **********, с адрес: *** върху 1/12
ид. част от Поземлен имот с
идентификатор № 68789.18.391 по КККР, одобрени със Заповед №
300-5-56/30.07.2004г. на ИД на АГКК на гр.Дупница, общ. Дупница, обл.
Кюстендил, с административен адрес: гр.Дупница, ул. „Цар Симеон Велики“ № 37, с
площ от 587 кв.м., номер по предходен план ХVІІ-3970, трайно предназначение:
урбанизирана територия, начин на трайно ползване: ниско застрояване до 10 м.,
при граници и съседи на имота: ПИ с идентификатор № 68789.18.392, ПИ с
идентификатор № 68789.18.393, ПИ с идентификатор № 68789.18.390, ПИ с
идентификатор № 68789.18.387, ПИ с идентификатор № 68789.18.386, ПИ с
идентификатор № 68789.18.385 и ПИ с идентификатор № 68789.18.479, ведно с 1/12 идеална част от построените и
находящи се в имота: сграда с
идентификатор № 68789.18.391.2 със застроена площ от 59 кв.м., брой етажи:
един, с предназначение: жилищна сграда-еднофамилна и сграда с идентификатор № 68789.18.391.5 със застроена площ от 23
кв.м., брой етажи: един, с предназначение: сграда със смесено предназначение. Отменил е на основание чл.537, ал.2,
изр.2 ГПК нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит на
основание давност и наследство № 70, том II, рег. № 2892, дело № 243 от 2015г.
на нотариус А.Р., с район на действие ДРС, с който ответникът Н.А.Т., ЕГН **********
е признат за собственик на 1/2 ид. ч.
от Поземлен имот с идентификатор № 68789.18.391 по КККР,
одобрени със Заповед № 300-5-56/30.07.2004г. на ИД на АГКК на гр.Дупница, общ.
Дупница, обл. Кюстендил, с административен адрес: гр.Дупница, ул. „Цар Симеон
Велики“ № 37, с площ от 587 кв.м., номер по предходен план ХVІІ-3970, трайно
предназначение: урбанизирана територия, начин на трайно ползване: ниско
застрояване до 10 м., при граници и съседи на имота: ПИ с идентификатор №
68789.18.392, ПИ с идентификатор № 68789.18.393, ПИ с идентификатор №
68789.18.390, ПИ с идентификатор № 68789.18.387, ПИ с идентификатор №
68789.18.386, ПИ с идентификатор № 68789.18.385 и ПИ с идентификатор №
68789.18.479, ведно с построените и
находящи се в имота: сграда с идентификатор
№ 68789.18.391.2 със застроена площ от 59 кв.м., брой етажи: един, с
предназначение: жилищна сграда-еднофамилна и
сграда с идентификатор № 68789.18.391.5 със застроена площ от 23 кв.м.,
брой етажи: един, с предназначение: сграда със смесено предназначение– за 1/12 ид. част от този имот. Осъдил е на основание
чл.78, ал.1 ГПК Н.А.Т., М.Н.А. и Р.Н.А., да
заплатят на А.С.А., сумата от 450.00 лв., представляваща сторени
разноски.
Постъпила е въззивна жалба с вх. № 14039/06.11.2018 г.,
по описа на ДнРС, депозирана от адв. А.Р.,***, в качеството му на процесуален
представител на Н.А.Т., М.Н.А.
и Р.Н.А., с която се обжалва изцяло постановения от ДнРС
съдебен акт с твърдение за недопустимост, неправилност и незаконосъобразност.
Сочи се,
че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск, доколкото от
петитума на подадената искова молба личи, че е формулирано искане за признаване
по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на 1/12 идеална част от
½ идеална част от процесното дворно място, а не на 1/12 от цялото дворно
място, както е посочил ДнРС в постановения от него съдебен акт. В тази връзка
се твърди, че като страна по делото е следвало да участва К.А.К., тъй като
същият, видно от представената по делото скица на ПИ притежава ½ ид.
част от дворното място и на това основание следва да се счита за задължителен
другар в производството. Счита се, че от събраните в хода на производството
гласни доказателства не е установено по безспорен начин, че тримата ответници
не са собственици на процесния имот и не е оборена доказателствената сила на
приложените по делото нотариални актове, удостоверяващи собствеността им.
Неправилен е и извода на съда досежно факта, че от събраните доказателства не
се установява, че ответника Н.Т. владее процесния имот в неговата цялост, а е
налице само държането му, тъй като не е демонстрирал спрямо останалите съсобственици
намерението си за своене. По делото било доказано, че ищецът е оставен да живее
в имота само докато си намери друго жилище.
На тази
база се претендира отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на исковите
претенции изцяло с всички произтичащи от това последици или обезсилване на
постановеният акт и връщане на делото на ДнРС за ново разглеждане с
конституиране като страна по делото и собственика К.А.К.. Не са въведени искания по
доказателствата. Претендират се разноски за
въззивната инстанция.
Постъпил е отговор на въззивната
жалба от въззиваемата страна А.С.А., ЕГН *********, чрез
процесуалния й представител адв. М.А.З., в който жалбата се оспорва.
Въззиваемата страна релевира доводи,
че постановеното първоинстанционното решение е правилно, обосновано и
постановено при спазване на материалния и процесуалния закон и моли за неговото
потвърждаване.
За неоснователни се намират
възраженията на въззивника за недопустимост на решението като такова постановено
по непредявен иск. В тази връзка се посочва, че претенцията на ищеца е за
такава част, която му се полага по наследство, което обстоятелство е видно от
приложеното по делото удостоверение за наследници. Освен това от подадената на
27.06.2018 г. уточнителна молба се установява, че претенцията на ищеца е
прецизирана в смисъл: „до размера на наследствената идеална част“.
Счита се, че от събраните по
делото гласни доказателства се установява по безспорен и категоричен начин, че
ответниците не са собственици на процесния терен, както и че доверителят й А.С.А. е
живял винаги в имота заедно със семейството си. Не е доказано и завладяване на
имота от тяхна страна. Иска се потвърждаване на поставения съдебен акт. Не са въведени искания по доказателствата.
В съдебно заседание
въззивниците Н.А.Т., М.Н.А. и Р.Н.А., редовно призовани не се явяват лично,
представляват се от адв. Р., който поддържа изцяло подадената жалба по
съображенията подробно изложени в нея. Иска се отмяна на постановения съдебен
акт и присъждане на сторените по делото разноски.
В съдебно
заседание въззиваемата страна А.С.А., редовно призован не се явява лично,
представлява се от адв. З., която поддържа подадения отговор и моли за
потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендира сторените в
производството разноски.
Съдът като съобрази доводите във
въззивната жалба, както и събраните доказателства по делото, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивният съд е приел жалбата за
редовна и допустима, подадена от надлежна страна в рамките на законоустановения
срок и срещу обжалваем съдебен акт, като я е внесъл за разглеждане в открито
съдебно заседание. При констатираната допустимост на жалбата, съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Според разрешенията дадени в ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк.гр.д.№1/2000
г. на ОСГК-т.4, когато е сезиран с въззивна
жалба, въззивният съд следи служебно дали обжалваният акт на
първоинстанционния съд е нищожен или недопустим, като
необходим етап, предхождащ проверката на
правилността му.
Жалбоподателите, чрез
процесуалния си представител поддържат, че
постановеното от първоинстанционния съд решение е недопустимо, тъй като ДнРС се е произнесъл по непредявен иск, доколкото от
петитума на подадената искова молба личи, че е формулирано искане за признаване
по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на 1/12 идеална част от
½ идеална част от процесното дворно място, а не на 1/12 от цялото дворно
място, както е посочил ДнРС в постановения от него съдебен акт. Твърди се, че
като страна по делото е следвало да участва К.А.К., тъй като същият притежава
½ ид. част от дворното място и на това основание следва да се счита за
задължителен другар в производството. Поради това се иска обезсилването му.
Настоящата
инстанция намира това възражение за неоснователно, а постановеното решение за валидно и допустимо. Съображенията за
това са следните:
Въпросът за правомощията на съда да се
произнесе само в пределите на търсената защита се разрешава в съдебната
практика непротиворечиво. В обобщение на тази трайно установена съдебна
практика в постановеното решение № 94/09.05.2014г.
по гр.д.№566/2013г. на Трето ГО на ВКС е прието, че съдът е длъжен да даде защита
на субективното право само в онези рамки и по онзи начин, който е поискан от
ищеца, като диспозитивното начало в процеса изисква от съда да не излиза извън
рамките на търсената защита, т.е. да не постановява решение свръх петитум, и
доколкото ответникът изгражда защитата си с оглед заявените в исковата молба
обстоятелства и факти, съдът не би могъл по своя преценка да ги променя, като в
противен случай би се стигнало до самосезиране и възможност да се предизвика
правна промяна в правната сфера на различни правни субекти по почин на съда,
което е недопустимо и противоречи на правната същност на иска като процесуално
правомощие от категорията на публичните субективни права, както и на
диспозитивното начало на гражданския процес. Прието е, че когато съдът е
излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с
исканото от ищеца, респективно когато съдът в нарушение на принципа на
диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран,
тогава решението му е недопустимо като произнесено по непредявен иск.
В случая предявената от ищеца А.С.А. искова молба е оставяна многократно без движение за отстраняване на
нередовности и привеждането и в съответствие с разпоредбите на чл. 127, ал. 1,
т. 4 и т. 5 от ГПК. С уточнителна молба с вх. № 9253/18.07.2017 г. ищецът А.А.,
чрез процесуалния си представител, ясно е формулирал искането си до съда, а
именно: да бъде признато за установено в отношенията му с ответниците, че той е
собственик на 1/12 от процесния недвижим имот и построените върху него жилище и
сграда и със смесено предназначение, подробно описани в депозираната искова
молба и да бъде отменен, на осн. чл. 537 от ГПК, нотариален акт за
собственост върху недвижим имот, придобит на основание давност и наследство №
70, том II, рег. № 2892, дело № 243 от 2015г. на нотариус А.Р., с район на
действие ДРС до размера на наследствената му 1/12 идеална част от недвижимия
имот, ведно с построените в него сгради.
С оглед
на изложеното, КнОС счита, че при постановяването на своя съдебн акт ДнРС не се
произнесъл относно принадлежността на правото на собственост на ищеца над заявения за защита с исковата молба
обем от права. Не е
нарушил принципа на
диспозитивното начало в процеса, а се е произнесъл в рамките на заявеното в петитума на
исковата молба и уточнителните молби към нея. Поради това постановеното от ДнРС
решение е допустимо, в рамките на пределите на търсената защита.
Неоснователно е и възражението на
въззивника, касаещо недопустимост на съдебния акт поради факта на неучастие в
първоинстанционното производство на всички съсобственици на процесния недвижим
имот. По предявен
установителен иск за собственост пасивно легитимиран ответник по делото е
лицето, което оспорва правото на собственост на ищеца върху имота. По тези искове съсобствениците не са
необходими другари по смисъла на чл. 216,
ал. 2 от ГПК, тъй като нито с оглед естеството
на спорното правоотношение, нито по разпореждане на закона е нужно решението на
съда да бъде еднакво спрямо всички съсобственици. Съсобствениците са обикновени
другари, тъй като извън общите факти те могат да имат различно материално
правно положение /с оглед възможността съсобствеността да произтича от различни
юридически факти/, което обуславя тяхната процесуална самостоятелност. Тоест,
правоотношението между съсобствениците не е неделимо, поради което и не е
необходимо съдебното решение да е еднакво по отношение на всеки съсобственик.
Напротив, то може да е различно. В този
смисъл е и практиката на ВКС, обективирана в решение № 872 от 05.01.2011 г. по
гр.д.№ 1228 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., постановено по реда на чл.290
от ГПК, решение № 104 от 28.03.2012 г. по гр.д.№ 24 от 2012 г. на
ВКС, Второ г.о., определение № 411 от 20.09.2010 г. по ч.гр.д.№ 201 от 2010 г.
на ВКС, Първо г.о. и др., която настоящия състав на КнОС споделя.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК,
по въпросите за незаконосъобразност на обжалваното решение, въззивният съд е
ограничен от изложеното в жалбата.
Настоящият съдебен състав на КнОС
счита, че формираната и изложена в мотивите на решението от първоинстанционния
съд фактическа обстановка е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения
материал, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, препраща своята към нея. Пред настоящата съдебна инстанция не са
събирани гласни и писмени доказателства, които да бъдат заложени като
допълнение на изградената от
първоинстанционния съд фактическа
обстановка.
Първоинстанционният съд, въз
основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба като твърдения
факти и обстоятелства, на които се основава исковата претенция, правилно е
дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдяното от ищеца
накърнено право, правна квалификация на исковата претенция.
В подадената въззивна жалба
жалбоподателите са изложили един основен довод, който според тях е довел до
неправилност на решението на ДнРС, а именно, че не е оборена доказателствената
сила на констативния нотариален акт, по силата на който ответникът Н.А.Т. е
признат за собственик на 1/2 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор №
68789.18.391, с площ от 587 кв.м., ведно с построените и находящи се в имота:
сграда с идентификатор № 68789.18.391.2 със застроена площ от 59 кв.м., и
сграда с идентификатор № 68789.18.391.5 със застроена площ от 23 кв.м. За неправилен
се смята извода на ДнРС, че ответникът Н.Т. не владее процесния имот в неговата
цялост, а е налице само държането му, тъй като не е демонстрирал спрямо
останалите съсобственици намерението си за своене. Настояща инстанция намира
това възражение за неоснователно и съображенията за това са следните:
Съгласно
задължителните постановки, дадени в Тълкувателно решение № 1/2012 г. на Върховният касационен съд на
Република България, общо събрание на гражданска колегия, презумпцията на чл.69 ЗС се
прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността
им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В случаите, при
които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху
вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за
своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт
върху целия имот в срока по чл.79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да
владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на
идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена.
Независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този
от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални
части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се
позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже
при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо
останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе
си.
Настоящият съдебен състав споделя практиката на ВКС, обективирана
в Решение №117/15.10.2018 по дело
№4431/2017 на ВКС, ГК, I г.о., съгласно която по отношение на
възражението за придобивна давност констативният нотариален акт няма
легитимиращо действие и обвързваща доказателствена сила, поради което не ищецът
следва да опровергава констатацията на нотариуса, а позовалите се на придобивна
давност следва да доказват по делото, че по отношение на тях са осъществени
предпоставките за придобиване на идеалните части от съсобствения имот на
останалите сънаследници.
В случая не намира приложение приетото с тълкувателно решение № 11
/21.03.2013 г. по т.д. № 11 /2012 г. на ОСГК на ВКС, че при оспорване на
признатото с констативния нотариален акт право на собственост тежестта за
доказване се носи от оспорващата страна (без да намира приложение редът по чл.193 ГПК), тъй като в нотариалното производство,
в което е издаден представеният по делото констативен нотариален акт за
собственост, не е изследвано придобиването от един сънаследник на идеалните
части на останалите сънаследници от правото на собственост върху процесния имот
по давност. Нотариусът не е формирал извод по релевантните за придобиването на
идеални части на сънаследниците факти, нито е отразил такъв извод в съставения
от него констативен нотариален акт, поради което и този нотариален акт не може
да има обвързващо и легитимиращо действие относно последиците от тези
правнорелевантни факти. В случая нотариусът не е направил извод, че един от
сънаследниците е придобил по давност идеалните части на останалите сънаследници
от съсобствения, придобит по наследство недвижим имот. Нотариусът дори не е
констатирал осъществяването на фактите, на които би могъл да се основава такъв
извод (превръщане на държане на чуждите идеални части във владение).
Ако
основанието, на което първоначално е установена фактическата власт, показва
съвладение, какъвто е случаят при наследствено правоприемство, установилият
фактическата власт върху имота е държател на чуждите идеални части в
съсобствеността и за да ги придобие по давност, следва да превърне с
едностранни действия държането им във владение; като при спор той носи
доказателствената тежест да установи така нареченото преобръщане на владението
и да докаже действията, чрез които е манифестирал намерението си. От изложеното
по-горе следва извод, че в спора ответника Н.А.Т. носи тежестта да докаже
направеното от него и оспорено от ищеца възражение за придобивна давност. В
настоящия случай, както правилно е отбелязал в мотивите си първоинстанционният
съд това възражение не е доказано. Ответникът Н.А.Т. не е обективирал поведение
пред останалите съсобственици, което да им покаже по недвусмислен начин, че
същият е завладял изцяло процесния имот с намерение за своене. Напротив, от
показанията на всички разпитани свидетели се установява точно обратното, че
ищецът, заедно със семейството си, цял живот ползва като собствена едната
половина от построената в имота жилищна сграда, а страните общо ползват цялото
дворно място. За да бъде
държането на идеалните части на другите съсобственици трансформирано във
владение, Н.Т. е следвало изрично да е манифестира преобръщането на държането на идеалните части
на другите съсобственици във владение. В случая такова манифестиране не е
налице. Правилно ДнРС е посочил в мотивите си, че не е доказано и твърдението на ответниците, че имало
уговорка между бащата на ищеца С.А.Н. и
ответника Н.Т., след смъртта на майка им М.И.Т., процесният имот да
остане в изключителна собственост на ответника Н.Т.. При приложение на
правилото за разпределение на доказателствената тежест, установено с
разпоредбата на чл.154 ГПК, следва извод, че недоказаните
твърдения на ответниците следва да се приемат за неосъществили се в обективната
действителност.
Тъй като
ответниците не са доказали възражението си за придобивна давност, изтекла в
полза на Н.А.Т., правилно ДнРС, на основание чл.537, ал.2, изр.2 ГПК, е отменил
констативния нотариален акт, в частта, с която се засяга неблагоприятно правото
на собственост на ищеца.
С оглед на изложеното и предвид на
това че обжалваното решение не страда от посочените в жалбата пороци, същото
следва да бъде потвърдено от въззивния съд.
По разноските:
При
изхода на спора пред въззивния съд, право на разноски има въззиваемата страна,
но тъй като същата не е представила доказателства за заплатено адвокатско
възнаграждение пред втората инстанция, такова не следва да и бъде присъждано.
Водим от горното и на основание чл. 271, ал.1
от ГПК, КнОС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 457 от 11.10.2018 г.,
постановено по гр.дело № 1027 по описа на Районен съд Дупница за 2017 година.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК в едномесечен срок
от връчването му на страните пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.