Решение по дело №2468/2020 на Софийски градски съд

 

       Р     Е    Ш    Е    Н    И    Е     №…..

                                     Гр. София, 24.06.2021 г.

 

 

                        В      И   М   Е   Т   О      Н  А      Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IV Д с - в, в публичното заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и първа година в състав:

                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка И.

                                                ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска

                                                     Мл. съдия : Роси Михайлова

при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия И. в. гр. д. № 2468 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното: 

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 269210 от 08.11.2019 г. на СРС, 45 с - в, по гр. д. № 79212/2018 г. е признато за установено на основание чл. 124 от ГПК, че М.Л.И., ЕГН ********** не дължи на „Р.Б." ЕАД, сумите за които е издаден изпълнителен лист от 26.03.2010 г., въз основа на Заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК, издадена по ч. гр. д. № 13021/2010 г. по описа на СРС, 38 - ми с - в, и въз основа на който е било образувано изп. д. № 520/2010 г. по описа на ЧСИ Г. Д., прекратено от ЧСИ на 27.10.2016 г., а именно: сумата от 13 423, 07 лева, представляваща главница по договор за банков кредит № 1001069/08.05.2007 г., ведно със законната лихва върху главницата от 19.03.2010 г. до окончателното и изплащане, сумата от 4 593, 10 лв., представляваща наказателна лихва за периода от 15.06.2009 г. до 18.03.2010 г., сумата от 306, 32 лв. - държавна такса и 610 лв. юрисконсултско възнаграждение, поради обстоятелството, че са погасени по давност. С решението ответникът е осъден за заплащане на разноски.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД с доводи за неговата неправилност и необоснованост и постановяване в нарушение на материалния и процесуален закон. Оспорва се извода на СРС, че искът е основателен поради погасяване на вземането по давност и неизвършване на изпълнителни действия от взискателя след 11.06.2013 г. до датата на предявяване на исковата молба. Необосновано съдът е приел, че е изтекла общата 5 - годишна давност за вземането, както е и че взискателят не е предприел действия, с които да е прекъснал течението на давността. Ответникът  основно поддържа, че до момента на постановяването на ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, с което се обявяват за изгубили сила постановките на ППВС № 3/1980 г. по отношение прекъсването на давността, давност не е текла за вземането докато трае изпълнителния процес по силата на посоченото по - горе постановление. Поддържа, че разрешението, възприето от ВКС, относно прекъсване течението на погасителната давност със завеждане на изпълнителното дело, което е възприето в ППВС № 3/1980 г., е приложимо до момента на постановяването на ТР № 2/2015 г. по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според ответника, възприетото тълкуване на прекъсването на давността в т. 10 от посоченото ТР № 2/2015 г. се прилага от датата на постановяване на това решение и то само по отношение на висящите към тази дата производства. Излага съображения, че  с образуването на изп. д. № 520/2010 г. на ЧСИ Г. Д., № 781 на КЧСИ, давността за вземанията е прекъсната и не е текла до момента на постановяване на ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е изтекла към момента на исковата молба и искът незаконосъобразно е уважен. Моли обжалваното решение да бъде отменено, а претенцията - отхвърлена изцяло. Претендира разноски.

Въззиваемият - ищцата М.Л.И., чрез представителя си, оспорва жалбата в писмен отговор по реда на чл. 263 ГПК, като поддържа, че решението е правилно, обосновано и съобразено с материалния закон. Поддържа доводи, че изпълнителното производство е образувано на 08.06.2010 г., по изпълнителен лист издаден в полза на ответника на 26.03.2010 г. С постановление от 28.10.2016 г. на ЧСИ изпълнителното производство е било прекратено, на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Вземането е признато с влязло в сила на 11.06.2013 г. съдебно решение, постановено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК., поради което основателно СРС е приел, че то е погасено на 11.06.2018 г. - преди завеждане на настоящото дело. Възразява срещу становището на ответника за действието на ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС, като поддържа, че ТР на ВКС не правосъздават, а дават тълкуване по прилагането на действащата правна норма, което е задължително за съда. Поради това ТР не влизат в сила занапред, както твърди ответника в жалбата. Оспорва се и довода, че давността е прекъсната със завеждане на изпълнителното дело и е започнала да тече с приемането на ТР № 2/2015 г. По същество се поддържа, че дори да се приеме становището на ответника, в производството се установява, че последното изпълнително действие е извършено на 03.11.2011 г., поради което делото се е перемирало още на 03.11.2013 г. и новата 5 - годишна давност за вземането е започнала да тече от този момент, от който вече не е имало валидно изпълнително дело, насетне и също е изтекла преди завеждане на иска. Моли да се потвърди решението като правилно и законосъобразно постановено. Претендира разноски, съгласно списък. 

Съдът като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира следното :

По реда на проверката, уредена в чл. 269 ГПК, въззивният съд следи служебно за допустимостта на решението и за валидността му - в оспорената част, а по неговата законосъобразност е ограничен от доводите на страните. Съгласно Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, при проверката на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Съдът намира, че обжалваното решение е валидно.

Решението е постановено при обсъждане на доказателствата събрани пред СРС и при изложена пълно фактическа обстановка.

В производството не е спорно и се установява, че въз основа на изпълнителен лист от 26.03.2010 г., издаден по ч. гр. д. № 13021/2010 г. ищцата, като съдлъжник по договор за банков кредит от 08.05.2007 г., е осъдена да заплати на ответника сумата в размер на 13 423, 07 лв., ведно със законната лихва от датата на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК - 19.03.2010 г. до окончателно изплащане на сумата, както и сумата в размер на 4 593, 10 лв., просрочена наказателна лихва, за периода от 15.06.2009 г. до 18.03.2010 г. както и 306, 32 лв. разноски за държавна такса и 610, 00 лв. - юрисконсултско възнаграждение.

Посочените вземания са установени с решение № 45/17.04.2013 г. на СРС, 39 - ти състав, по гр. д. № 33153/2011 г., влязло в сила на 11.06.2013 г.

Установява се освен това, че въз основа на изпълнителния лист от 26.03.2010 г., издаден по ч. гр. д. № 13021/2010 г., с молба с вх. № 06097/08.06.2010 г., „Р.Б.“ ЕАД е образувало срещу М.Л.И. изп. д. № 520/2010 г. по описа на ЧСИ Г. *** действие, районна на СГС.

По делото ЧСИ е предприел извършване на следните изпълнителни действия: с молба с изх. № 08560/10.06.2010 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на ищцата в „ЕЛЕА“ АД, на 01.09.2011 г. е наложен запор върху всички вземания на ищцата по банковите й сметки в „Р.Б." ЕАД. Други изпълнителни действия не се установява да са извършени.

Установява се, че ответникът е цедирал вземанията си по изпълнителното дело срещу М.И. на „Е.М.“ ООД с договор за цесия от 03.11.2011 г., а според молба от ответното дружество до ЧСИ с вх. № 16356/27.10.2016 г., „Р.Б.“ ЕАД е изкупила обратно от цесионера „Е.М.“ ООД вземанията по договора за кредит.

Със същата молба „Р.Б.“ ЕАД е сезирало ЧСИ с молба с правно основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, като производството е прекратено  с Постановление от 28.10.2016 г. на ЧСИ поради перемпция.

По съществото на спора по реда на въззивната проверка, като съобрази възраженията на страните в настоящото производство, въззивният съд намира следното:

Съгласно чл. 124, ал. 1 ГПК всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това. Допустимостта на установителните искове (отрицателни и положителни) е предпоставена от наличие на правен интерес у ищеца.

В случая възникналия между страните правен спор относно дължимостта на сумите по издаден в полза на ответника изпълнителен лист, обосновава наличието на интерес от предявяване на иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК от заинтересованата страна – ищцата, за да може със сила на пресъдено нещо да се установи липсата на вземане на кредитора срещу нея, независимо че изпълнителното производство по този лист е било прекратено.

Предмет на проверката на СРС е съществува ли вземане в полза на ответника, за което е бил издаден изпълнителният лист.

Относно спора погасено ли е процесното вземане по давност, като съобрази становищата на страните във въззивното производство, съдът намира следното :

Изпълнителният лист срещу ищцата е издаден на основание чл. 416 ГПК, т. е. въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, като вземането е установено след проведени производство по чл. 422 ГПК - с решение № 45/17.04.2013 г. на СРС, 39-ти състав, по гр. д. № 33153/2011 г., влязло в сила на 11.06.2013 г.

Следователно по отношение на цялото вземане е приложима разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, което предвижда погасяване с изтичането на общия пет годишен давностен срок.

Въззивният съд споделя изводите на СРС, че в производството не се установява след влизане в сила на решението на 11.06.2013 г., с което вземанията срещу ищцата са окончателно установени и което прекъсва давността, до завеждане на настоящото производство на 14.12.2018 г., да са предприети действия по прекъсване или спиране течението на давността.

В тази връзка основателно СРС се е позовал на тълкуването дадено в т. 10 на ТР № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК, според което съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва е предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ - насочване на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, насрочването и извършването на публична продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело и изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.

Според даденото от ВКС тълкуване, което е задължително за съдилищата, годни да прекъснат давността са единствено същинските изпълнителни действия.

Като се проследи хронологията на извършените от ЧСИ действия по изп. д. № 520/2010 г. по описа на ЧСИ Г. Д., № 781 в КЧСИ, не се установява да са извършени такива действия след дата 11.06.2013 г. по молба на взискателя. Всички извършени по делото действия предхождат тази дата. Не се установи взискателят да е предприемал други действия, годни да прекъснат/спрат течението на давностния срок.  

Обосновано СРС е приел, че от 11.06.2013 г. до датата на депозиране на исковата молба в съда - 14.12.2018 г. е изтекла общата петгодишна давност за цялото вземане.

Настоящият състав намира за неоснователни доводите на ответника, изложени във въззивната жалба относно тълкуване на прекъсването на давностните срокове, дадено в ППВС № 3/18.11.1980 г. и последващото тълкуване на прекъсването на давността, дадено в ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС.

Въззивният съд не споделя становището, че тълкуването на прекъсването на давността дадено от ВКС в посоченото ТР № 2/2015 г., следва да се прилага от датата на постановяване на това решение от 26.06.2015 г. и то само по отношение на висящите към тази дата изпълнителни производства, а до този момент следва да се приеме, че давността не е текла, според тълкуването в ППВС № 3/1980 г., според което давността не тече по време на изпълнителния процес. Съдът намира, че с постановяване на ТР № 2/2015 на ОСГТК, което е задължително за прилагане от съдилищата, последното разбиране по отношение прекъсването на давностните срокове е преодоляно.

С приетото тълкуване от ВКС в ТР № 2/26.06.2015 г., т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК, в изпълнителният процес давността не спира да тече, но се прекъсва многократно с предприемане на едно или повече изпълнителни действия в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ). Съдът намира за неоснователно твърдението на ответника, че това тълкуване следва да се прилага от момента на приемане на ТР № 2/2015 г. занапред. Тълкуването на приложението на определен действащ текст на закона, дадено от ВКС, няма действие „занапред“, каквото действие имат само нормативните актове, съгласно ЗНА. Решенията на ВКС са свързани с възприетото от този съд конкретното прилагане и тълкуване на действащите материални и процесуални норми, което е задължително, а не създават такива правни норми.

По тези съображения, съдът споделя решаващия извод на СРС за основателност на исковете за установяване на недължимостта на процесните суми по чл. 124 ГПК - поради изтичане на давността за вземанията.

Доколкото мотивите на СГС изцяло съвпадат с тези на СРС, оспореното решение следва да се потвърди, както е постановено, включително в частта по присъдените в полза на ищеца разноски, съобразени с доказателствата за направени разноски и резултата от спора.

По разноските пред СГС : При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна - ищец. Ищецът е претендирал разноски за адвокат по реда на чл. 38, ал. 1 и 2 ЗАдв - за оказана безплатна помощ, поради което съдът намира, че техният размер подлежи на определяне съобразно интереса по делото и при съобразяване на НМРАВ. Съдът не е обвързан от хонорара, посочен от адвоката в списъка по чл. 80 ГПК.

Като съобрази интереса по спора, въззивният съд намира, че в полза на адвоката на ищцата - адв. Г.В., следва да се присъди адвокатски хонорар в размер на 1 317 лв. с ДДС за СГС, на основание чл. 38, ал. 1, вр. с ал. 2 ЗАдв и чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ.

Воден от горното, Софийският градски съд    

                                                   

                                                     Р    Е   Ш   И :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 269210 от 08.11.2019 г. на СРС, 45 с - в, по гр. д. № 79212/2018 г.

 

ОСЪЖДА „Р. (България)" ЕАД, ЕИК *****, с адрес : гр. София, бул. „****, ***, да заплати на адвокат Г.В.В., с № ********** на САК, с адрес : гр. София, ул. „*****, адвокатско възнаграждение пред СГС в размер на 1 317 лв. с ДДС, на основание  чл. 38, ал. 1, вр. с ал. 2 ЗАдв и чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                 ЧЛЕНОВЕ : 1.                            2.