№ 113
гр. Ямбол, 10.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично
заседание на десети май през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Красимира В. Тагарева
Членове:Галина Ив. Вълчанова Люцканова
Мартина Ив. Кирова
при участието на секретаря Ц.Х.Г.
като разгледа докладваното от Мартина Ив. Кирова Въззивно гражданско
дело № 20222300500078 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на С.Г.Ж. от гр.*, чрез пълномощник - адв. М.Х. от
АК- Ямбол, против Решение №395/07.12.2021 г. , постановено по гр.д.№ 1426/2021 г. по
описа на ЯРС, с което съдът е приел за установено по отношение на ответника С.Г.Ж. от
гр.*, че ищецът Х.Г.Ж. от гр.* е собственик на недвижим имот в гр.*****, с идентификатор
87374.541.17.1.8, със застроена площ от 60 кв.м., намиращ се в сграда с идентификатор
87374.541.17.1, при граници на апартамента: имоти с идентификатори 87374.541.17.1.9,
87374.541.17.1.7, 87374.541.17.1.5, 87374.541.17.1.11, заедно с прилежащото му избено
помещение №15, с площ от 6,39 кв.м. при граници: мазе №14, коридор и сметопровод, и
2,12% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху ПИ с идентификатор
87374.541.17, както и е осъдил ответника да заплати на ищеца направените разноски по
делото в общ размер на 1 376 лв.
С въззивната жалба на С.Г.Ж. решението на ЯРС се атакува изцяло с твърдения
за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност, като постановено при неправилно
приложение на материалния закон. Твърди се, че неправилно и незаконосъобразно ЯРС е
приел, че Договор за доброволна делба от 22.03.1993г. не е нищожен и не противоречи на
закона. Неправилно ЯРС е приел и че ищецът е установил владение върху имота, както и че
ответникът не е придобил имота по давност. Според въззивната страна, съдът извършил и
неправилен анализ на събраните по делото гласни доказателства. Възведени са доводи, че
при цялостен анализ на тези доказателства, съдът би следвало да стигне до съвсем различни
изводи и да отхвърли предявения иск. Сочи се, че за периода от 2002г. и до настоящият
момент ответникът е единственият, който владее и ползва недвижимия имот,
необезпокоявано и манифестирайки своенето по отношение на всички приятели, съседи,
трети лица, в това число и спрямо ищеца. Установено било също, че ищецът когато се
връщал в Р. България, отсядал в с.Победа, като посещавал процесният имот само, за да види
1
майка си. Твърди се, че ответникът владее имота като собственик и той е единствен
собственик на процесния недвижим имот, придобит по давностно владение. Предвид
изложеното и по подробни съображения в жалбата, се претендира отмяна на атакуваното
решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло.
Заявена е и претенция за присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
Доказателствени искания с въззивната жалба не са направени.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е депозиран писмен отговор от Х.Г.Ж., чрез
пълномощника му - адв.Д.С. от АК– гр.Ямбол, в който се изразява становище, че жалбата е
неоснователна, а решението на ЯРС е законосъобразно, правилно и почива на събраните по
делото доказателства. За да стигне до извод за основателност на иска, съдът приел за
неоснователни възраженията на ответника относно нищожността на Договор за доброволна
делба от 22.03.1993г. (от която сделка ищецът черпи правата си); че по делото се доказало и
алтернативното посочено в изменението на исковата молба основание за придобиване на
собствеността - давностно владение, както и че не се доказали твърденията на ответника, че
е упражнявал фактическа власт върху имота, за да придобие той имота по давност. В
отговора си въззиваемият изтъква, че в обжалваното решение ЯРС е изложил подробни и
аргументирани мотиви със задълбочен анализ на събраните доказателства, както и на
съдебната практика, приложима за случая. Претендира се, по подробни съображения
изложени в отговора, жалбата да бъде отхвърлена, а атакуваното решение да бъде
потвърдено. Заявена е и претенция за присъждане на направените по делото разноски пред
въззивната инстанция. Доказателствени искания с отговора на въззивната жалба не са
направени.
В с.з. въззивникът С.Г.Ж., редовно призован, не се явява. Чрез депозирано писмено
становище от процесуалния му представител, адв.М.Х., се заявява поддържане на
депозираната въззивна жалба на същите основания и със същото искане. Заявена е
претенция за присъждане на направените по делото разноски.
Въззиваемият Х.Г.Ж., редовно призован, не се явява в с.з. Депозираният от него
писмен отговор по въззивната жалба на насрещната страна се поддържа с изложените в
същия съображения и с направеното с него искане, от процесуалния му представител -
адв.Д.С. от АК-Ямбол, ред.упълномощен. В представена писмена защита адв.С. доразвива
доводите, с които оспорва жалбата като неоснователна и настоява за потвърждаване на
първоинстанционното решение като правилно, законосъобразно и съобразено с
доказателствата. Заявена е претенция за разноски пред настоящата въззивна инстанция,
съгласно представен списък по смисъла на чл.80 от ГПК.
Въззивната жалба подлежи на разглеждане по същество, тъй като е процесуално
допустима като подадена в преклузивния срок по чл.259 ал.1 от ГПК, от легитимирана
страна при наличието на правен интерес с оглед изхода на спора в развилото се пред ЯРС
гр.д.1426/2021г. по описа на същия съд.
Фактическата обстановка по делото не е изцяло безспорна, поради което и
настоящата въззивна инстанция дължи преценка и анализ на доказателствената съвкупност,
приобщена по делото.
След самостоятелна оценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства,
ЯОС приема за установено следното от фактическа страна:
Производството пред РС-Ямбол е образувано въз основа на искова молба, предявена
от Х.Г.Ж. от гр.*, с посочен съдебен адрес чрез пълномощника му – адв.Д.С. от АК-Ямбол,
против С.Г.Ж. от гр.*, с която е предявен иск с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК - за
признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на недвижим
имот, находящ се в гр. *, представляващ апартамент *****, с идентификатор
87374.541.17.1.8, със застроена площ от 60 кв.м., намиращ се в сграда с идентификатор
87374.541.17.1, при граници на апартамента: имоти с идентификатори 87374.541.17.1.9,
2
87374.541.17.1.7, 87374.541.17.1.5, 87374.541.17.1.11, заедно с прилежащото му избено
помещение №15, с площ от 6,39 кв.м. при граници: мазе №14, коридор и сметопровод, и
2,12% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху ПИ с идентификатор
87374.541.17.
За да обоснове предявеният установителен иск за собственост ищецът е поддържал,
че правото на собственост по отношение на описания в обстоятелствената и в петитумната
част на иск.молба, е придобил въз основа на Договор за доброволна делба от 1993 г.,
сключен между наследниците на баща му Г.Ж.Г., починал през 1992 г., а именно – между
ищеца, ответника -негов брат и майка им. При сключването на договора майката е запазила
правото си на ползване върху имота, а ищецът е заплатил уравнение на дела на брат си и е
останал в жилището със семейството си до заминаването си в чужбина през 2001г. След
това е продължил да има ключ за имота, да държи в него свои вещи, както и се е завръщал в
него всяка година по няколко пъти и е заплащал дължимите данъци. За ответника С.Ж.,
ищецът е посочил, че не е ползвал процесния имот, тъй като е имал друго жилище, само е
посещавал майка си и не е демонстрирал пред собственика установяване на свое владение.
Въпреки това ответникът се е снабдил на основание чл.79 от ЗС въз основа на признато му
върху имота давностно владение, с Констативен нотариален акт за собственост по
обстоятелствена проверка. За този Констативен нот.акт ищецът твърди, че е издаден при
невярно установена фактическа обстановка, тъй като ответникът въобще не е установил
владение и съответно не е упражнявал самостоятелно фактическа власт върху имота в
продължение на 10 години, както и по никакъв начин не е демонстрирал пред него
евентуалното си намерение да владее за себе си процесния недв.имот.
С депозирания по реда и при условията на чл.131 от ГПК отговор на исковата молба
пред първоинстанционния съд, ответникът С.Ж. е оспорил иска като неоснователен.
Релевирал е възражение за нищожност на Договора за доброволна делба, позовавайки се на
чл. 26 ал.1 пр.1 от ЗЗД, излагайки, че е сключен в противоречие със закона – с чл.69 ал.2 от
ЗС, тъй като не е посочен начина на уравнение на дяловете на съделителите и с изключение
на ищеца-съделител, останалите двама съделители не са получили дял в натура. Като
придобивно основание за правото си на собственост ответникът е посочил изтекла в негова
полза придобивна давност, започнала да тече от 2002г. насетне, като е заявил, че през този
период от време е владял като свой спорния имот, единствено той е живял в него,
ремонтирал го е и държи своя покъщнина в него, а ищецът няма такава и не е посещавал
жилището. Изложени са твърдения, че ответникът е демонстрирал владението си пред
ищеца и трети лица, което не е било оспорено от насрещната страна.
В хода на развилото се пред ЯРС производство по реда и условията на чл.214 ал.1 от
ГПК е прието направено от ищеца изменение на основанието на иска с добавяне при
условията на евентуалност на ново такова към първоначално посоченото в исковата молба
основание, а именно – че ищецът е придобил собствеността върху процесния имот чрез
давностно владение, осъществено в продължение на 10 години.
От фактическа страна е прието за безспорно, а и от приложеното към иск.молба на
ищеца Удостоверение за наследници № ГС-02-003576/11.05.2021 г. на Община Ямбол, се
установява, че страните са наследници по закон – синове на б.ж. на гр.*, починал на ****
Г.Ж.Г., като негов наследник се явява и съпругата Л.Х.Г..
Не е спорен по делото фактът, че с Нотариален акт за собственост на жилище от
групов строеж, продадено от СП „Жилищно строителство"-гр.Ямбол № 9, том IV, дело №
1097/1968 г. наследодателят Г.Ж.Г. е признат за собственик на процесния недв.имот.
На 22.03.1993 г. е сключен Договор за доброволна делба от 22.03.1993 г. с
нотариална заверка на подписите от 09.04.1993 г., вписан с вх.рег.№775/09.04.1993г. в ЯРС,
между ищеца, ответника и майка им, по силата на който е постигнато съгласие, в дял на
първия да се предостави недвижимия имот, за който не е спорно, че е идентичен с описания
3
в исковата молба /данни за това са налице в Скица на самостоятелен обект в сграда № 15‐
2515156/17.05.2021г. на СГКК-Ямбол/, като майката, записана като Л.Х.Ж., ще продължи да
обитава и ползва жилището, докато е жива, а ответникът С.Г.Ж., подписвайки договора, е
заявил, че е удовлетворен финансово за равностойността на своя дял от ищеца Х.Г.Ж..
Изрично в договора съделителите са обективирали постигнатото между тях съгласие, че с
така сключения договор се прекратява съсобствеността върху недвижимия имот и никой от
тях не може да има претенции относно този имот. Данъчната оценка на имота е 3838 лв.
Не е спорно, а и от приложеното в хода на първоинстанционно производство
надлежно заверено копие от Нотариален акт № 74 том 2, рег. № 3625, дело № 256/26.07.2019
г. по описа на Нотариус рег.№ 170 с район на действие – РС-Ямбол, който акт е вписан в
Служба по вписванията с вх. peг. №4516 от 29.07.2019г., е видно, че на 26.07.2019г.
ответникът С.Г.Ж., е признат за собственик по давностно владение на процесния недв.имот.
За установяване упражняването на фактическа власт върху имота ответникът е
представил по делото копие от личната си карта № ****, в която като негов постоянен адрес
е вписан административният адрес на спорния имот.
По делото и от двете страни са ангажирани гласни доказателства чрез показанията
на допуснати им свидетели - на страната на ищеца – Н.Р.С. и Т.И.С. /и двете без родство със
страните/ и на страната на ответника – Л.Х.Г. /майка на страните/ и М.И.М. /без родство със
страните/.
От показанията на св.С. - живуща от 50 години в съседен апартамент на процесния и
на св.С. - в приятелски отношения със семейството на ищеца, които кореспондират помежду
си, изложени са правдиво, последователно и логично, се приема за достоверно, че след
смъртта на баща си, ищецът е останал да живее в апартамента със семейството си. Заминал е
да работи в Испания към 1999/2000 г. и след две години е взел при себе си съпругата и
децата си. В тази част показанията на свидетелките на ищеца се потвърждават и от
заявеното от майката на страните - св. Г. в показанията й като свидетел на ответника.
В показанията си св.С. заявява, че й е известен факта за сключения Договор за
доброволна делба, който е узнала от ищеца и майка му, които й споделили радостта си, че
двамата братя се разбрали. Съобщили й, че тъй като ответникът си е купил друг апартамент
в града, процесният апартамент оставал собственост на ищеца, който е заплатил на брат си
уравнение на дела му, както и че майка им – св.Г. оставала да живее в апартамента.
И двете свидетелки – св.С. /въз основа на нейни преки впечатления като съседка/ и а
св.С. /въз основа на споделеното от ищеца и съпругата му, тъй като за последно е посетила
имота през 2000г./, в показанията си недвусмислено заявяват, че ищецът е този, който е
извършил с първите спестени пари от работата в чужбина към 2004-2005 г. (св.С.) или около
2002г. (св.С.), основен ремонт на жилището-апартамент. Поставено е било остъкление на
терасата и направено разширение на кухнята, сменена била входната врата на жилището с
нова блиндирана врата, сменени били старите мебели с нови (нова спалня, ъглов диван за
кухнята, хладилник). До 2010г. св.С. е посещавала често апартамента и е виждала
извършените от ищеца ремонти и оставените в него вещи. Според двете свидетелки,
ангажирани от ищеца, всяка година семейството му се е завръщало от Испания и е оставало
в спорния апартамент за около месец или 40 дни. Само през 2020 г. не са могли да се върнат
заради пандемията. За ответника съседката - св.С. сочи, че го е виждала периодично да идва
в апартамента - веднъж месечно, за да види майка си, като тази свидетелка е категорична, че
същият не е правил ремонт в имота и не е участвал в събранията на входа. Св.С. е
категорична и в заявеното, че съседите възприемат ищеца за собственик на процесния имот,
като сочи, че на няколко пъти е виждала майка му да отива да плаща данъците на имота,
заявявайки, че ги плаща с изпратени от Испания пари. Свидетелките С. и С. сочат в
показанията си, че ищецът е закупил и други имоти - в гр.Бургас и в с.Победа, които при
завръщането си от Испания Х.Ж. и семейството му посещават, за да ги нагледат. Но и двете
4
свидетелки са единодушни в твърденията си, че семейството на ищеца при завръщане в Р.
България отсяда в процесното жилище в гр. *.
Съдът намира за неправдиви и непоследователни показанията на ангажираната от
ответника като свидетел Л.Г. – майка на ищеца и на ответника. Показанията на тази
свидетелка следва да се ценят съобразно критериите на чл.172 от ГПК, тъй като се явяват
дадени от заинтересован от изхода на делото свидетел предвид както близката й родствена
връзка и с двете страни, така и с оглед установеното обстоятелство, че с оглед напредналата
си възраст и заявените от нея заболявания, е логично св.Г. да разчита на грижите на сина си
- ответника С.Ж., който е постоянно в България. В същото време показанията на тази
свидетелка се явяват изолирани от останалите гласни доказателства – както от показанията
на свидетелите на ищеца, така и противоречат на показанията на втория ангажиран от
ответника свидетел М.. Прави впечатление непоследователността в изложените от тази
свидетелка твърдения в показанията й – макар и същата да заявява, че откакто синът й Х. и
съпругата му са заминали за Испания, в процесния апартамент Г. живее заедно със сина си
С., който се грижи за нея, тъй като е инвалид, то впоследствие същата променя това свое
твърдение и сочи, че живее сама; заявявайки, че не знае ищецът да е давал пари на брат си за
апартамента впоследствие свидетелката твърди, че няма спомен за сключването на
доброволната делба; твърдейки, че в апартамента не е правен ремонт откакто са сключили
гр.брак и са заживели със съпруга си в този имот, в същото време сочи, че преди година с
ответника са остъклили кухнята. В показанията си св.Г. отрича ищецът да е правил ремонт,
а за мебелите счита, че са закупувани от нея, като признава само за закупуването на матрак
за спалнята с участието на съпругата му. Отрича да са й изпращани пари от Испания, като
твърди, че тя е тази която плаща данъците за апартамента, което противоречи на факта, че
ищецът разполага с квитанции за платени данъци, представени по делото, за периодите
2007-2010 г., 2014 -2019 г. Св.Г. в показанията си потвърждава заявеното от ищеца в иск.му
молба, като сочи, че от Испания синът й и снаха й, за която твърди, че не са в добри
отношения, са й изпращали през годините много свой багаж, за да се съхранява в
апартамента. В показанията си свидетелката е категорична, че когато синът й Х.Ж. се връща
със семейството си от Испания основно пребивават в имота си в с.Победа, а в апартамента
идват да я попитат как е. Категорично свидетелката отрича да е чувала, ответникът да е
заявявал на ищеца, че апартаментът е негов.
Другият воден от ответника св.М., за който се установява, че е в приятелски
отношения със С.Ж., дава показания, че последният живее при майка си, в процесното
жилище, за което свидетелят счита, че е собственост на родителите на ответника. Противно
на заявеното от св.Г. като ангажиран от ответната страна свидетел, св.М. твърди, че е
правил ремонти в процесното жилище, като последно през лятото на тази година е участвал
по молба на ответника в шпакловането на спалнята и в поставянето на климатик. Св.М.
сочи, че от 20 години познава страните и всяка година ходи в апартамента, когато го повика
ответника, като заявява, че при тези си посещения никога не е виждал ищеца там и не му е
известно терасите в апартамента да са остъклени. Последно свидетелят сочи, че е видял
ищеца в гр. * през лятото на 2021г. Прави впечатление, че макар и този свидетел в
показанията си да заявява, че с ответника се виждат почти всеки ден, не му е известно и не е
чувал за друго жилище на ответника, за който сочи, че има „Пътна помощ" в с.Лозенец.
При тези фактически данни, с постановеното по спора решение ЯРС е уважил като
основателен и доказан предявеният положителен установителен иск за собственост по
чл.124 ал.1 от ГПК, приемайки, че ищецът е придобил правото на собственост върху
процесния имот по силата на сключен действителен Договор за доброволна делба от
22.03.1993г., в предвидената в чл.35 ал.1 от ЗС форма, като е счел за неоснователно
релевираното от ответника възражение за нищожност на договора поради противоречие на
закона - чл.69 ал.2 от ЗН, изтъквайки, че в настоящия случай е уговорено уравняване на
дяловете на останалите съделители - определяемо „финансово“ уравнение на дела на
5
ответника, а на майката-съделител е предоставено вещното право на ползване на имота,
което е оценимо в пари, и в същото време въз основа на декларираното изявление на тези
съделители, че са удовлетворени и са уредили отношенията си, е формиран извод, че не е
налице безвъзмездност на разпореждането с имота. Решаващият първоинстанционен съд,
приемайки, че сключването на Договора за доброволна делба има значение на „предаване на
владението" на ищеца, позовавайки се и анализирайки приобщените по делото писмени и
гласни доказателства, е счел, че предявеният установителен иск за собственост е
основателен и на заявеното от ищеца при условията на евентуалност второ основание –
давностно владение. За неоснователно е преценено от ЯРС релевираното възражение от
ответника, че е придобил собствеността върху процесния имот по давностно владение, като
в мотивите на решението си решаващият съд се е обосновал с липсата на доказателства тази
страна да е установила владение върху имота по смисъла на чл.68 от ЗС, отблъсвайки
владението на ищеца-сънаследник и това да е достигнало до знанието му.
Въз основа на установената фактическа обстановка, ЯОС прави следните правни
изводи:
В предмета на въззивното обжалване е въведено първоинстанционното решение
изцяло.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно
следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в
обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т.1 на
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Извършвайки тази проверка, настоящият въззивен състав намира, че атакуваното
решение на ЯРС е валидно и допустимо, поради което жалбата следва да бъде разгледана
по същество. Не е допуснато и нарушение на императивни материалноправни норми.
При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност на
първоинстанционното решение, в рамките, определени от въззивната жалба, настоящата
инстанция, след преценка на събраните пред РС-Ямбол доказателства, намира, че
релевираните във въззивната жалба оплаквания са неоснователни, а обжалваното
решение е правилно.
При постановяване на решението си, ЯРС е извършил обективен и пълен анализ на
събраните по делото доказателства, като при правилно приложение на материалния закон е
изложил и обосновани мотиви, като крайните решаващи изводи на първоинстанционния съд
се споделят от въззивната инстанция.
Предмет на въззивната проверка е уваженият от ЯРС правилно квалифициран по
чл.124 ал.1 от ГПК положителен установителен иск за установяване правото на собственост
върху недвижим имот, находящ се в гр. *, *****, представляващ апартамент *, с
идентификатор 87374.541.17.1.8. Основателността на така заявената искова претенция
предполага установяване от ищеца, чиято е доказателствената тежест съобразно правилата
на чл.154 от ГПК, при условията на пълно и главно доказване, че е придобил собствеността
върху спорния процесен имот по силата на възведените от него придобивни основания –
чрез възлагането му в дял и изключителна собственост по силата на валидно сключен
Договор за доброволна делба от 22.03.1993г. с нотариална заверка на подписите от
09.04.1993 г. и давностно владение /в този смисъл е Решение №253 от 25.09.2012 година по
гр.д.№501 от 2011 година на ВКС, І г.о., поставено по реда на чл.290 от ГПК/, а в тежест на
ответника е да проведе насрещно доказване като опровергае твърденията на ищеца и
докаже, че е упражнявал фактическа власт върху имота в твърдения от него в отговора по
исковата молба давностен срок, че е отстранил владението на ищеца и е довел до знанието
му намерението си за своене на целия имот.
6
Основният спорен правен въпрос между страните по делото е по валидността на
Договора за доброволна делба от 22.03.1993г., с нотариална заверка на подписите от
09.04.1993 г., вписан с вх.рег. № 775/09.04.1993 г. на ЯРС, по който е повдигнат от
ответника – въззивник преюдициален спор чрез релевираното от него възражение в отговора
му на иск.молба пред първата инстанция, което е поддържано и във въззивната му жалба
като оплакване, с което се атакува обжалваното решение на ЯРС, а именно - нищожен ли е
процесният Договор за доброволна делба на основание чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД, като
противоречието на закона е обосновано с нарушение на изискването възведено в чл.69 ал.2
от ЗН, с твърдението, че в договора не е посочен начина на уравнение на дяловете на
съделителите и с изключение на ищеца-съделител, останалите двама съделители не са
получили дял в натура.
Няма спор между страните по делото, че оспореният Договор за делба, с който
ищецът-въззиваем се легитимира като собственик на процесния имот, е в предвидената в чл.
35 ал.1 от ЗС форма – писмена с нотариално заверени подписи на съделителите. По силата
на обективираното в този договор съглашение между съделителите е ликвидирана
съсобствеността върху имота - предмет на делото, като ищецът-въззиваем Х.Г.Ж. е получил
в дял целият процесен недв.имот, съделителката Л.Г. е запазила правото на ползване върху
имота пожизнено, а съделителят – ответник С.Ж. е удовлетворен финансово за
равностойността на своя дял. В същият договор изрично е посочено, че се прекратява
съсобствеността на поделяемия имот и никой от съделителите не може да има каквито и да е
претенции по отношение на другите съделители и по отношение на имота. Както правилно е
приел ЯРС в мотивите на решението си, които се споделят от настоящата въззивна
инстанция, тези изявления са достатъчни, за да се приеме, че в процесният договор е посочен
начинът на уравнение на дяловете на съделителите, както и че не е налице безвъзмездност
на прехвърляните наследствени права и че всеки от останалите двама съделители, е получил
уравнение на дела си чрез насрещен еквивалент – ответникът-съделител е удовлетворен с
„финансовата", т.е. парична равностойност на дела си, която макар и да не е с посочена
конкретна сума с оглед наследствената му квота и отразената в договора данъчна оценка е
определяема, а на майката-съделител е предоставено пожизнено вещно право на ползване на
имота, което е форма на възмездяване, тъй като това вещно право има паричен еквивалент,
т.е. също е определяемо по размер и е оценимо в пари. Предвид на това не може да се
приеме, че тези двама съделители са отстъпили дяловете си от съсобствения имот, без да
получат нищо. Съгласно трайната съдебна практика (Решение № 73/14.02.2011 г. по гр. д. №
1936/2009 г. на I г.о. на ВКС), за да се приеме, че е налице доброволна делба страните следва
да са уговорили клауза за уравняване на дяловете, която да бъде определяема, какъвто е
процесният случай, а не бъдеща. Сам по себе си фактът на постигане на съгласие за
уравняване на дяловете, е достатъчен, за да се приеме, че договорът е действителен, дори
конкретният размер на уравнението да не е посочен. Този извод на решаващия съд
обосновано е направен с оглед установената задължителна практика на ВКС - т.2 от
Тълкувателно решение № 3 от 19.12.2013 г. по тълк.д. № 3/2013г., ОСГК, според която
„законът не установява императивно изискване за вида на дължимото уравнение при
постигнато съгласие между съсобствениците за доброволно поделяне на съсобствено
имущество с договор за доброволна делба, макар в чл. 69, ал.2 от ЗН да е предвидено, че
неравенството в дяловете при делбата се изравнява с пари или имот“. След като по този
начин е категорично отречен императивния характер на разпоредбата на чл.69 ал.2 от ЗН, на
която в случая се позовава въззивника-ответник, то нарушаването или заобикалянето й, не
може да доведе до нищожност на договора, и е в рамките на договорната свобода, който
принцип е уреден в разпоредбата на чл.9 от ЗЗД. В този смисъл е и постановената по реда на
чл. 290 от ГПК задължителна съдебна практика, инкорпорирана в Решение № 172 от
2.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 62/2009 г., IV г. о., ГК, и Решение № 627 от 2.03.2010 г. на
ВКС по гр. д. № 62/2009 г., IV г. о., ГК, съгласно която "облекчената форма, създадена от
7
законодателя с чл.35, ал.1 от ЗС се прилага по отношение на всеки договор за делба,
независимо от намерението на съделителите - за получаване на реален дял, на парично
уравнение, за получаване на друго уравнение, намерение за дарение или намерение за
избягване на бъдещ правен спор, когато в резултат на разпоредителната сделка се намалява
броя на съсобствениците." В този смисъл е и посоченото в мотивите на
първоинстанционния съд Решение № 40/04.03.2014 г. по гр. д. № 5600/2013 г. първо г.о. на
ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, както и незадължителната практика,
постановена по реда на ГПК (отм.), инкорпорирана в Решение № 577 от 5.06.2001 г. на ВКС
по гр. д. № 21/2001 г., II г. о., съгласно което "Доброволната делба на недвижим имот трябва
да бъде извършена писмено с нотариално заверени подписи, независимо от това, какво е
уговореното уравнение." Съдът споделя посочената съдебна практика, както и изводите на
първостепенния съд по повдигнатия от ответника-въззивник преюдициален въпрос за
валидността на Договора за доброволна делба от 22.03.1993г., с нотариална заверка на
подписите от 09.04.1993 г., вписан с вх.рег. № 775/09.04.1993 г. на ЯРС, към които препраща
в тази част, на основание чл. 272 от ГПК.
Въз основа на изложените съображения, настоящият въззивен състав споделя извода
на първоинстанционния съд за неоснователност на направеното от ответника-въззивник
възражение за нищожност на процесния договор за доброволна делба на соченото от него
основание - липса на парично уравнение на дяловете, въз основа на който договор ищецът-
въззиваем Х.Ж. се легитимира като изключителен собственик на процесния недвижим
имот. Предвид на това съдът намира, че Договорът за доброволна делба като валидно
сключен, е произвел вещно-транслативния си ефект.
Както правилно е отбелязал в мотивите на решението си ЯРС, ищецът-въззиваем
при условията на насрещно доказаване е установил и факта, че е заплатил уговореното с
Договора за доброволна делба „финансово“ увравнение на дела на ответника-въззивник като
според св.С., пред която Х.Ж. и майка му - св.Г. са споделили радоста си от постигнатото
разбирателство между двамата братя, ищецът е „наплатил на брат си частта му“. Така
заявеното от свидетелката се потвърждава и от изрично отразеното в съдържанието на
договора, под което съделителите, в т.ч. и самият ответник-въззивник е положил подписа си
– „С.Г.Ж. е удовлетворен финансово за равностойността на своя дял от Х.Г.Ж.“.
Що се отнася до оплакванията, направени от въззивника в жалбата му, с които се
атакуват като неправилни изводите на първоинстанционния съд, че ищецът-въззиваем е
установил владение върху имота, както и че ответника-въззивник не е придобил имота по
давност, въззивният съд намира да отбележи следното:
По предявения положителен установителен иск за собственост по чл.124, ал.1 от
ГПК ищецът е установил, че общият им с ответника наследодател – баща им Г.Ж.Г. и майка
им – св.Л.Г. са придобили възмездно при режим на СИО собствеността върху процесния
недвижим имот. Като наследници по закон, деца на наследодателя Г.Ж.Г., ищецът и
ответника и преживялата съпруга – св.Л.Г. са придобили собствеността върху процесния
имот при следните части, по 1/6 идеална част за първите двама (чл.5, ал.1 ЗН) и 4/6 ид.ч. за
св.Г. (1/2 ид.ч. от прекратената СИО и по чл.9, ал.1 от ЗН - 1/3 ид.ч. от 1/2 ид.ч. на съпруга
си). Ищецът се легитимира като собственик на процесния имот по силата на сключения на
22.03.1993г. Договор за доброволна делба, с който му е възложен в дял и в изключителна
собственост спорния апартамент, а ответникът на 26.07.2019г. се е снабдил с Констативен
акт за собственост по давност на целия имот.
За да се придобие по давност съсобствен или сънаследствен имот, следва да се имат
предвид разрешенията, дадени с Тълкувателно решение №1 от 06.08.2012г. на ОСГК на ВКС
по тълк. д. № 1/2012г. В него е прието, че презумпцията на чл.69 от ЗС се прилага на общо
основание в отношенията между съсобствениците, но само когато съсобствеността им
произтича от юридически факт, различен от наследяването, какъвто се явява процесния
8
случай. До момента на сключване на Договора за доброволната делба –
22.03.1993г., ответникът-въззивник е бил съсобственик по наследство на процесния имот,
какъвто е бил и ищецът, а след посочената дата – ищецът по силата на договора за
доброволна делба е придобил в изключителна собственост спорния апартамент чрез
възлагането му в дял. С релевираното от ответника–въззивник в хода на
първоинстанционното производство възражение за придобиване на имота по давност,
поддържано като оплакване и във въззивната му жалба, на което е противопоставимо
заявеното от ищеца като второ придобивно основание – давностно владение, се поставя
въпросът дали ищецът е изгубил правото си на собственост, поради придобиването му по
давност от ответника С.Ж.. На този въпрос районният съд е дал отрицателен отговор, който
следва да бъде споделен, но с различни доводи.
Давностното владение е оригинерен способ за придобиване право на собственост,
регламентиран в разпоредбата на чл.79 ал.1 от ЗС. Според тази норма, правото на
собственост по давност върху недвижим имот, се придобива с непрекъснато владение в
продължение на 10 години, която разпоредба е приложима, доколкото установеното
владение във всички случаи, по аргумент от чл.70 от ЗС, би било недобросъвестно.
Давностното владение съдържа два елемента – обективен – упражняване на
фактическа власт върху вещта – лично или чрез другиго – за съответния период от време, и
субективен – намерение да се свои вещта. Двата елемента следва да са изпълнени
кумулативно. Според чл.69 от ЗС, предполага се, че владелецът държи вещта като своя,
докато не се докаже, че я държи за другиго. В тежест на твърдящия наличие
на придобивна давност е нейното доказване, което следва да бъде главно, пълно и пряко,
осъществено по начин, че да създаде абсолютна увереност у решаващия съд относно
осъществяване на твърдяното придобивно основание.
При преценката дали е установено владение, следва да се вземат предвид и
характеристиките на владението, а именно: непрекъснато (да не е загубено за повече от 6
месеца, съгласно чл.81 от ЗС), спокойно (да не е установено по насилствен начин), явно (да
не е установено по скрит начин), несъмнително и с намерение да се държи вещта като своя.
Макар по дефиниция владението да трябва да е постоянно, не е необходимо непрекъснато да
се осъществява фактическо въздействие върху имота (например да не се напуска жилището,
да не се излиза от имота). Фактическата власт може да се упражнява и чрез периодични
посещения и действия спрямо имота, ако те сочат на намерение за своене на този имот и не
са прекъсвани от действията на трети лица.
Настоящият въззивен съд намира, че правилно в мотивите си ЯРС е посочил, че след
като между съделителите-съсобственици на имота е била постигната доброволна делба,
обективирана в надлежната писмена форма с нотариална заверка на подписите, то същата
има вещно-прехвърлително действие по отношение на процесния недвижим имот. Поради
това безспорно е, че сключването на договора за доброволна делба има значение на
„предаване на владението“ върху имота на ищеца – въззиваем като съделителя, в чийто дял
и изключителна собственост е възложен с делбата. От този момент насетне, т.е. за периода
от м.03.1993г. до 2002г. се установи въз основа на правилно ценените от решаващия съд
като обективни, логично издържани и правдиво звучащи гласни доказателства – показанията
на ангажираните от ищеца в хода на първоинстанционното производство свидетелки С. и С.,
кореспондиращи и с писмените доказателства, че ищецът и семейството му са живели
трайно в имота до заминаването им за чужбина /Испания/ през 2000г.-2002г. През този
период от време се установи въз основа на показанията на посочените свидетелки, че
ищецът е правил значителни ремонти и подобрения в процесния апартамент – остъкляване
на терасата към кухнята и разширяването на тази стая, подмяна на мебелите с нови, като е
продължил да извършва такива действия и впоследствие - сменил е входната врата около 10
г. след сключването на договора, закупувал е нови ел. и домакински уреди и ги е държал в
9
имота. В тази насока са и показанията на ангажираната от ответника-въззивник свидетелка
Л.Г. /майка на страните/, която призна за изпращането от ищеца и съпругата му на вещи от
Испания и за държането им в апартамента, както и за ползването от нейна страна на
държания в апартамента техен хладилник. Това както и завръщането на ищеца и
семейството му в жилището, до което са имали свободен достъп и престоя им в него за
около месец, всяка година, изключая единствено 2020г. по време на пандемията, сочи на
упражнена спокойна, явна и непрекъсната фактическа власт върху спорния имот.
Ангажираната от ответника-въвзиваем св.Г. в показанията си също потвърди тези
периодични посещенията на ищеца и семейството му в спорния апартамент. За отношението
на ищеца-въззиваем към спорния имот като към свой, свидетелстват както показанията на
съседката - св.С., така и представените в хода на първоинстанционното производство
квитанции за заплатени от Х.Ж. местни данъци и такси за апартамента за периодите от
2007г. до 2010 г. и от 2014г. до 2019 г. вкл.
Правилно в мотивите на проверяваното решение на ЯРС, първоинстанционният съд,
анализирайки и съпоставяйки както помежду им, така и с останалите гласни доказателства и
писмени източници, е приел, че показанията на свидетелите Г. и М., ангажирани от
ответника, са взаимно противоречиви относно извършването на ремонти в апартамента.
Тази преценка се възприема и от настоящата въззивна инстанция, като за прецизност следва
да се отбележи, че показанията на тези двама свидетели се явяват неправдиви,
непоследователни и нелогично издържани, като прави впечатление, че св.Г., за която по
несъмнен начин се установи, че като съделител е подписала Договора за доброволна делба
от 22.03.1993г., не си спомня за сключването му и за постигнатото съглашение, като по
делото липсват данни същата да страда от паметови дефицити, макар и това да е допустимо
с оглед на напредналата й /80-годишна/ възраст.
При така установеното, за начален момент на заявеното от ответника-въззивник
давностно владение по отношение на процесния имот не би могло да се приеме сочения в
отговора му на ИМ за такъв – 2002г., доколкото само свидетелката Л.Г. е заявила
противоречиво, че синът й С.Ж. е заживял в процесния имот след заминаването на ищеца в
чужбина, за да се грижи за нея, като всяка вечер, когато не е бил на работа е нощувал в
апартамента, след което допълва „аз съм сама в къщи“. При положение, че ответникът,
който твърди, че е придобил имота по давност следва да докаже елементите на
този придобивен способ по несъмнен начин, не може обосновано да се приеме, че с
посочените колебливи свидетелски показания и то на майка му, се установява началния
момент на владението. Според настоящият състав, показанията на незаинтересованата от
изхода на делото свидетелка С., която като съседка, живуща в жил.блок от 50 години, има
преки наблюдения, оборват твърденията на св.Г. и установяват, че ответникът е посещавал
процесния имот периодично – веднъж месечно „колкото да види майка си“ и съвкупния
анализ на останалия доказателствен материал не навяват на извод за установена фактическа
власт върху имота във време преди издаването на Констативния нотариален акт за
собственост върху недвижимия имот по обстоятелствена проверка №74/26.07.2019г., т.е. в
периода 2009г.- 2019г. Дори фактът, че ответникът-въззивник има адресна регистрация към
2020г. на адреса на имота, сам по себе си не доказва, че същият е заживял в имота, още
повече, че това обстоятелство във времеви аспект е последващо, настъпило след
снабдяването на ответника с Констативния нотариален акт за собственост.
Както се посочи по-горе, не се доказа въз основа както на гласнит, така и на
писмените доказателства, че ответникът-въззивник е установил фактическа власт върху
имота в периода от 2002г. насетне, както и в период от 10 години преди снабдяването му с
Констативния нот.акт за собственост №74/26.07.2019г., т.е. за времето от 2009г. до 2019г.
вкл., което да е довело до изгубване на правото на собственост от ищеца. Аргументите в
тази насока са следните:
10
В обжалваното решение, наред с отричане изтичането на 10-годишния период по
чл.79 от ЗС, съдът е посочил, че установената от ответника фактическа власт не е имала
характеристиките на давностно владение, тъй като не е отговаряла на изискването
владението да е спокойно и непрекъснато, предвид установените за периода от 2002г. до
2021г. завръщания в имота на ищеца и семейството му и престоят им за период от месец,
изключая единствено 2020г. Липсват доказателства ответникът да е проявил отношение към
имота като към свой и да е демонстрирал поведение на пълноправен собственик (аnimus), т.е
поведение, което безсъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия в пълен
обем, единствено за себе си както пред съседите си /св.С. не е възприела такова/, така и пред
ищеца, на когото не е заявявал, че свои имота /съгласно показанията на майка им -св.Г./ и
пред приятели /според св.М. имотът е на родителите му/. Единственото доказателство за
това, че е имал намерение за своене на имота, е снабдяването му с Констативен нотариален
акт за собственост за процесния недв.имот, но същият с оглед на изложените по-горе
доводи, че ответникът - въззивник не е придобил по давност процесния имот няма
материална доказателствена стойност, тъй като само установява, а не поражда права.
По изложените съображения, правилно е прието от ЯРС, че ищецът след като е
придобил собствеността върху имота по силата на Договора за доброволна делба от
22.03.1993г. е установил фактическа власт върху имота, която е осъществявал и
впоследствие след заминаването си за чужбина, както и че ответникът не е придобил имота
по давност, тъй като липсват доказателства същият да е установил владение върху имота по
смисъла на чл.68 от ЗС, като е отблъснал владението на собственика му - ищеца и това е
достигнало до знанието му. Поради това настоящият въззивен съд споделя извода на
първоинстанционния съд за неоснователност на възражението на ответника за изтекла в
негова полза придобивна давност върху спорния имот в сочения от него период от 2002г. до
26.07.2019г.
За прецизност въззивният съд намира да отбележи, че предвид на това, че
ответникът-въззивник като придобивно основание в релевираното от него възражение се
позовава на придобивна давност, не и на наследяване, както и с оглед на това, че към
сочения от него начален момент – 2002г., договорът за доброволна делба е произвел вещно-
прехвърлителния си ефект, неприложима е цитираната в мотивите на решението на ЯРС
съдебна практика, която касае отношенията между сънаследниците.
С гореизложеното съдът дава отговор на възраженията на въззивника и като счита
жалбата му за неоснователна, намира, че следва да потвърди обжалваното решение на РС-
Ямбол като правилно и законосъобразно.
При този изход на делото, право на разноски пред въззивната инстанция на
основание чл.78 ал.3 вр.с чл.273 от ГПК има въззиваемият Х.Г.Ж., на който следва да се
присъдят разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално
представителство, в размер на 800 лв.
Водим от изложеното, ОС-Ямбол
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №395/07.12.2021 г., постановено по гр.д.№ 1426/2021
г. по описа на Ямболски районен съд.
ОСЪЖДА С.Г.Ж., с ЕГН **********, от гр.*, *****, ап. *, да заплати на Х.Г.Ж.
от гр.*, *****, ап. *, ЕГН **********, сторените пред въззивната инстанция разноски в
размер на 800.00 (осемстотин) лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в 1-месечен
срок от връчването му на страните.
11
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12