Определение по дело №1668/2014 на Софийски градски съд

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

 

гр. София, 06.03.2014 г.

 

СОФИЙСКИЯТ   ГРАДСКИ   СЪД,   ГРАЖДАНСКО   ОТДЕЛЕНИЕ,   в закрито съдебно заседание на шести март две хиляди и четиринадесета година, в състав

 

                                ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ТАНЯ ОРЕШАРОВА

                                          ЧЛЕНОВЕ:   РОСИЦА ГЕОРГИЕВА

                                                                ВЕРГИНИЯ МИЧЕВА – РУСЕВА  

като разгледа докладваното от съдия ГЕОРГИЕВА частно гр. дело № 1668 по описа за 2014 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 423 от ГПК.

И.П.З. с ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. С.****, бул. „Х. Б.” № **, вх. *, ет. *, чрез пълномощнок – адв. Г.Г., е подал възражение с вх. № 3144763/27.12.2013 г. на СРС по чл. 423 от ГПК, като твърди, че е узнал за заведеното срещу него заповедно производство на 26.11.2013 г., когато получил преписи от покана за доброволно изпълнение и запорно съобщение до работодателя му в кантората на ЧСИ М.М., рег. № 786 на КЧСИ, на която дата узнал, че срещу него е била издадена заповед за изпълнение.

Като излага твърдения, че заповедта за изпълнение не му е била връчена надлежно, тъй като са нарушени установените в ГПК правила за връчване, длъжникът обосновават наличие на предпоставките, визирани в чл. 423, ал. 1, т. 1-4 от ГПК и моли възражението по чл. 414 ГПК да бъде прието като допустимо от въззивния съд. Излага, че са налице основанията по чл. 423, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3, т. 4 от ГПК.

 

І. По допустимостта на производството.

 

Съгласно чл. 423, ал. 1, т. 1 - 4 от ГПК, в едномесечен срок от узнаването на заповедта за изпълнение длъжникът, който е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да подаде възражение до въззивния съд, когато: заповедта за изпълнение не му е била връчена надлежно; заповедта за изпълнение не му е била връчена лично и в деня на връчването той не е имал обичайно местопребиваване на територията на Република България; длъжникът не е могъл да узнае своевременно за връчването, поради особени непредвидени обстоятелства; длъжникът не е могъл да подаде възражението си, поради особени непредвидени обстоятелства, които не е могъл да преодолее. Едновременно с възражението, длъжникът може да упражни и правата си по чл. 413, ал. 1 и чл. 419, ал. 1 от ГПК.

Видно от приложеното ч.гр. д. № 19210/2010 г. на СРС, 61 състав, „Ю.Б.” АД, с предходно наименование „Ю. И Е.Д.Б.” АД, се е снабдило по реда на чл. 417, т. 2 от ГПК със Заповед за незабавно изпълнение от 10.05.2010 г. и Изпълнителен лист, издадени по гр. д. № 19210/2010 г. по описа на Софийски районен съд, 61 състав, срещу длъжника И.Г.Г., с ЕГН **********, и срещу И.П.З., като нейн поръчител по договор за потребителски кредит от 22.08.2006 г.

Въз основа на издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист Банката е образувала изпълнително дело № 1368/2010 г. по описа на ЧСИ М.М., peг.  № 786 на КЧСИ.

Съдебният изпълнител е изпратил Покана за доброволно изпълнение с изх. № 12665 от 04.08.2010 г. до И.П.З.. Съдебният изпълнител е залепил уведомление по реда на чл. 47 от ГПК. След изтичане на двуседмичният срок по чл. 47, ал. 2 ГПК и след като И.П.З. не се е явил в канцеларията на съдебния изпълнител, същият е направил отбелязване върху Поканата за доброволно изпълннение, че същата е била редовно връчена по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК на дата 16.11.2010 г.

Преди около 3 месеца И.П.З. започнал работа в България във фирма „А. БГ” ЕООД. През ноември 2013 г. работодателят му получил Запорно съобщение от съдебния изпълнител за налагане на запор върху получаваното от длъжника трудово възнаграждение. След като работодателят му предоставил номера на изпълнителното дело, по което е наложен запор на заплатата му, на 25.11.2013 г. длъжникът посетил кантората на съдебния изпълнител и подал молба да му бъде предоставена поканата за доброволно изпълнение и документа за връчване на запорното съобщение до работодателя му.

На 26.11.2013 г., след като заплатил дължимите такси за исканите преписи, получил от съдебния изпълнител препис на посочената покана за доброволно изпълнение и от Запорното съобщение до работодателя, което е видно и от отбелязването върху молбата за получаване на документите. Именно на тази дата, 26.11.2013 г., от покана за доброволно изпълнение научил, че срещу него са били издадени Заповед за незабавно изпълнение и Изпълнителният лист по гр. д. № 19210/2010 г. по описа на Софийски районен съд, 61 състав, за посочените в същите суми в полза на взискателя „Ю.Б.” АД.

При така установените обстоятелства и при липсата на други данни за по-ранно узнаване от страна на длъжника за издадената спрямо него заповед за изпълнение съдът намира, че настоящото възражение от 27.12.2013 г. е подадено в срока по чл. 423, ал. 1 от ГПК.

Възражението е подадено от лице, сочено като длъжник в издадената по ч. гр. д. № 119210/2010 г. на СРС, 61 състав, заповед за изпълнение.

Сезиран е надлежен родово и местно компетентен съд (аргумент от чл. 423, ал. 2, изр.1-во от ГПК).

Ето защо съдът приема, че производството по чл. 423 от ГПК е надлежно учредено и допустимо.

Насрещната страна – кредиторът „Ю.Б.” АД, е депозирала писмен отговор.

От една страна, кредиторът обосновава становище за недопустимост на производството като твърди, че възражението е подадено извън предвидения в закона срок за това.

От друга страна, излага съображения, че връчването на заповедта за изпълнение е направено редовно, като длъжникът не е обосновал наличието на хипотезите на чл. 423, ал. 1, т. 1-4 от ГПК.

По тези съображения кредиторът моли искането за приемане на подаденото възражение да се остави без уважение.

С оглед установените по-горе данни за датата на узнаване от длъжника на издадената срещу него заповед за изпълнение (26.11.2013 г.), съответно за датата на подаване на настоящото възражение (27.12.2013 г.; едномесечният срок изтича на 26.12.2013 г. – неработен ден, 27.12.2013 г. е първият работен ден), съдът намира, че е спазен установения в закона срок - чл. 423, ал. 1 от ГПК, за извършване на това процесуално действие. Ето защо направеното от кредитора възражение за недопустимост на производството по чл. 423 от ГПК, поради неспазване на срока за подаване на възражение е неоснователно.

 

ІІ. По същество.

По отношение на предпоставките на чл. 423, ал. 1, т. 1 от ГПК, настоящият състав на въззивния съд намира:

Безспорно е, че заповедта за изпълнение е издадена в настоящия случай в хипотезата на чл. 417 от ГПК, поради което връчването й се дължи от съдебния изпълнител - чл. 418, ал. 5 от ГПК.

Видно от приложените към възражението писмени доказателства, заповедта за изпълнение е била изпратена за връчване от съдебния изпълнител на посочения от кредитора адрес на длъжника.

От тези писмени доказателства се установява, че при посещение на адреса на 03.11.2013 г. връчителят е удостоверил, че адресът е „посетен многократно”, поради което е залепено уведомление на входната врата.

При тези данни съдът намира, че е налице нередовност на връчването.

Връчване по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК, се извършва чрез залепване на уведомление на вратата или на пощенската кутия. Едва ако установи, че до тях не е осигурен достъп, връчителят може да се залепи уведомлението на входната врата или на видно място около нея.

Наред с това, за да се приложи този ред за връчване е необходимо да се удостовери от връчителя, че ответникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението.

В конкретния случай, в оформената за извършеното действие разписка не са удостоверени от връчителя надлежно обстоятелства, налагащи необходимостта от залепване (чл. 47, ал. 1 ГПК).

Липсват каквито и да било данни как и дали връчителят се е уверил, че призоваваното лице пребивава на адреса, кога би могло да бъде намерено, търсен ли е неколкократно в различно часово време, открити ли са други лица, пребиваващи на адреса, които да могат да получат призовката (чл. 46 ГПК) и др. под. Напротив, липсват всякакви данни за обстоятелствата около връчването.

Отделно от това, видно от самото удостоверяване на връчителя, уведомлението е залепено на „входна врата” без каквито и да било по-конкретни данни, както за избраното място за залепване (напр. на входната врата на жилището или имота, в близост до нея, на ограда, стълб или др. под.), така и за причините за този избор.

Ето защо не може да се приеме, че е осъществено редовно връчване по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК, съответно нормата на чл. 47, ал. 7, във вр. с ал. 5 от ГПК е неприложима.

Съдебният изпълнител не е имал основания да зачете връчването за редовно.

Въз основа на горното, съдът приема, че е налице хипотезата на чл. 423, ал. 1, т. 1 от ГПК и подаденото от длъжника възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК следва да се приеме като действително, годно да породи правните последици, предвидени в чл. 415, ал. 1 от ГПК.

 

По отношение на предпоставките на чл. 423, ал. 1, т. 2 от ГПК, настоящият състав на въззивния съд намира:

Длъжникът излага, че през цялата 2010 г., включително към датата на която му е залепено уведомлението по чл. 47 ГПК - 03.11.2010 г., към датата на изтичането на 2-седмичния срок по него -17.11.2010 г., и към датата до която е можело да подаде възражение по чл. 414 ГПК - 01.12.2010 г., длъжникът живеел трайно в Република Малта, където било неговото обичайно местопребиваване, видно от Идентификационната му карта с № 0047398А 925, издадена на 17.09.2008 г. и валидна до 30.06.2013 г. от Полицейските власти на Малта, съгласно която е бил регистриран на посочен в същата адрес, в Република Малта. За доказване на този факт прави и искане за допускане на свидетелски показания.

Счита за доказано, че към датата на издаване на заповедта за изпълнение (10.05.2010 г.), към датата на прилагане на уведомление за същата по реда на чл. 47 ГПК (17.11.2010 г.), както и към датата до която е можел да възрази по реда на чл. 414 от ГПК (01.12.2010 г.), не е имал обичайно местопребиваване на територията на Република България (същото е било в Република Малта), което предвид начина на връчване на книжата - чрез залепяне на уведомление по чл. 47 ГПК (а не лично), е самостоятелно основание за приемане на настоящото възражението - чл. 423. ал. 1. т. 2 ГПК.

С оглед на гореизложената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 48, ал. 7 КМЧП, под обичайно местопребиваване на физическо лице се разбира мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване. За определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки.

В настоящият случай длъжникът не излага и не твърди наличието на обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки. Излага единствено, че през цялата 2010 г. е живеел в Република Малта. Представената Идентификационната карта с № 0047398А 925 (без превод на български език), издадена на 17.09.2008 г. и валидна до 30.06.2013 г. от Полицейските власти на Малта, съгласно която е бил регистриран на посочен в същата адрес не удостоверява, че през процесния период, длъжникът действително е живеел в Република Малта, нито сочи за трайни връзки от личен или професионален харктер на лицето с това място.

Следва да се отбележи, че съобразно разпоредбите на Закона за гражданската регистрация (чл. 94, ал. 3 от ЗГР), когато лицето живее постоянно в чужбина и това е надлежно установено и заявено, настоящият адрес на лицето се обозначава с името на държавата, в която живее, а в случая длъжникът не твърди, че в НБД "Население" няма постоянен или настоящ адрес на територията на Република България, съответно че  настоящият адрес на лицето е обозначено с името на държавата, в която живее, поради което не може да се приеме, че от доказателствата по делото е надлежно установено, че има обичайно местопребиваване извън територията на Република България, поради което макар заповедта да не е била връчена лично, а чрез фикцията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, то не са налице предпоставките по чл. 423, ал. 1, т. 2 от ГПК за да бъде прието за основателно възражението по чл. 423, ал. 1, т. 2 от ГПК.

С оглед на гореизложеното, искането за допускане на гласни доказателства, макар и допустимо е неотносимо, а и не е необходимо, тъй като доказването на този факт няма значение за решаване на делото в настоящия случай.

Не следва да бъде обезсилен издадения изпълнителен лист, защото не са налице изключенията на чл. 411, ал. 2, т. 3 и т. 4 ГПК.

 

По отношение на предпоставките на чл. 423, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК, настоящият състав на въззивния съд намира:

Длъжникът излага, че липсата на обичайно местопребиваване на територията на Република България в посочения период, е препятствало по обективен начин възможността му да узнае за връчването и съответно да подаде възражение срещу заповедта за изпълнение. Следователно, налице са и основанията на чл. 423. ал. 1. по т. 3 и т. 4 от ГПК за приемане на настоящото възражение от въззивния съд.

Особени непредвидени обстоятелства са такива природни бедствия, внезапни тежки заболявания и пр., внезапно възникнали препятствия, които обективно са лишили страната от възможност да извърши своевременно и в срок процесуалното действие. Съдът намира, че в случая не е налице сочената хипотеза.

Като особени непредвидени обстоятелства се определят само обстоятелства, които имат изключителен и изненадващ характер и след като са настъпили в течение на срока, обективно са попречили на страната да предприеме дължимото процесуално действие. Необходимо е те обективно да са лишили страната от възможността в срок да упражни предоставеното й от закона процесуално право. „Особени непредвидени” по смисъла на закона са такива обстоятелства, които са станали през течение на съответния срок, само поради които страната е пропуснала да извърши своевременно дадено процесуално действие. За такива се приемат събития, които нито могат да се предвидят, нито да се преодолеят по волята на страната.

Длъжникът се позовава и на чл. 423, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК, като във възражението му като особени непредвидени обстоятелства се посочва, че не е имал обичайно местопребиваване на територията на Република България в посочения период. Хипотезата на т. 3 на чл. 423 от ГПК, касае случаи, когато заповедта за изпълнение не е била връчена лично на длъжника, като липсва процесуално нарушение по връчването. Хипотезата на т. 4 на чл. 423 от ГПК, касае случаи, когато заповедта за изпълнение е връчена на длъжника, но той не е могъл да подаде възражението си поради особени непредвидени обстоятелства, които не е могъл да преодолее.

С оглед на гореизложеното, съдът намира, че в случая не са налице сочените хипотези.

Съобразно изложените аргументи възражението по чл. 423, ал. 1, т. 1 от ГПК, като основателно, следва да бъде прието. На основание чл. 423, ал. 4 ГПК делото следва да бъде изпратено на първоинстанционния Софийски районен съд, за неговото разглеждане, с указания за продължаване на съдопроизводствените действия по чл. 415, ал. 1 ГПК.

Възраженията по чл. 423, ал. 1, т. 2, 3 и 4 не се приемат. Следователно и възражението не се приема, защото не са налице предпоставките на чл. 411, т. 3 и 4 ГПК, а на основание чл. 423, т. 1 ГПК, поради което и съдът не следва да обезсилва изпълнителния лист.

С оглед подаденото искане за спиране на изпълнението по чл. 420 от ГПК, следва да обоснове, че приемането на възражението няма такава последица. Не е в компетентността на настоящия съд да се произнесе по това искане, а съобразно разпоредбата на чл. 423, ал. 4 ГПК, същото следва да се разгледа от първоинстанционния съд, заедно с извършването на съдопроизводствените действия по чл. 415, ал. 1 ГПК.

Не следва да бъдат присъждани и разноски в това производство, доколкото с него не се разрешава спора по същество, нито производството се прекратява, поради което и не са налице нито основанието на чл. 78, ал. 3, нито чл. 78, ал. 4 ГПК, а те следва да бъдат съобразени съобразно резултата от исковото производство (в случай, че заявителят предяви иск), или да бъдат поискани от заповедния съд, в случай, че заявителят не предяви иск, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК.

Определенията на въззивния съд, постановени по реда на чл. 423, ал. 1 от ГПК не подлежат на инстанционен контрол. По съществото си производството е извънинстанционно, тъй като е насочено към отмяна на влязла в сила заповед и актовете, постановени по този ред, не подлежат на обжалване. Освен това липсва и изрична норма, която предвижда обжалване на определението, поради което настоящото определение е окончателно.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

 

   О П Р Е Д Е Л И:

 

 

ПРИЕМА възражение с вх. № 3144763/27.12.2013 г. на СРС на длъжника И.П.З. с ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. С.****, бул. „Х. Б.” № **, вх. *, ет. *, чрез пълномощнок – адв. Г.Г., срещу Заповед за незабавно изпълнение от 10.05.2010 г., издадена по гр. д. № 19210/2010 г. по описа на Софийски районен съд, 61 състав, на основание чл. 423, ал. 1, т. 1 от ГПК.

НЕ ПРИЕМА възражение с вх. № 3144763/27.12.2013 г. на СРС на длъжника И.П.З. с ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. С.****, бул. „Х. Б.” № **, вх. *, ет. *, чрез пълномощнок – адв. Г.Г., срещу Заповед за незабавно изпълнение от 10.05.2010 г., издадена по гр. д. № 19210/2010 г. по описа на Софийски районен съд, 61 състав, на основание чл. 423, ал. 1, т. 2, 3 и 4 от ГПК.

Делото ДА СЕ ВЪРНЕ на Софийски районен съд за извършване на следващите се действия по чл. 415, ал. 1 от ГПК.

ИЗПРАЩА по компетентност подадено с настоящото възражение искане по чл. 420 от ГПК от И.П.З. с ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. С.****, бул. „Х. Б.” № **, вх. *, ет. *, чрез пълномощнок – адв. Г.Г..

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.                                          

                                

 

  ПРЕДСЕДАТЕЛ:

                                                         

                                          ЧЛЕНОВЕ: 1.

                                                                      2.