Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 261193
06.11.2020
година, град Пловдив
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД,
Гражданско отделение, XIV граждански състав, в публично заседание на
пети август две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ТОСКО АНГЕЛОВ
при участието на секретаря Росица Марджева,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 2587 по описа на съда
за 2019 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са осъдителни искове по чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД от „Колетик”
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Овча
купел, бул. „Никола Петков” № 52, ет.1, ап. офис 1-03 срещу М.М.С.,
ЕГН **********, с адрес: ***, за установяване на задължения в размер на 2900.00 лева - главница, дължима по
договор за Бизнес линия „Fintrade оборот” № **** от 21.01.2016 г., сключен
между „М. 2012“ ЕООД – кредитополучател и
М.М.С. – солидарен длъжник - от една страна и „Финтрейд Файнанс” АД –
кредитодател - от друга страна, вземанията по който договор са прехвърлени с
договор за цесия от 01.11.2017 г. на „Колетик” ООД; 1391.86 лева – договорна лихва за периода от 04.08.2016 г. до
19.01.2017 г.; 719.17 лева –
неустойка за забава за периода от 06.08.2016 г. до 14.09.2016 г.; ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 18.07.2018 г.
до окончателното й изплащане.
Ищецът твърди, че е
сключен на 21.01.2016 г. договор за Бизнес линия „Fintrade оборот” № ****
между„М. 2012“ ЕООД – кредитополуател и М.М.С.
– солидарен длъжник - от една страна и „Финтрейд Файнанс” АД – кредитодател -
от друга страна, по силата на който на длъжниците била предоставена сумата от
2900 лв., която следвало да се върне в едногодишен срок от сключване на
договора – до 19.01.2017 г. Вземането на кредитора било с настъпил падеж. В
чл.7, ал. 1 и чл.7, ал.2 от договора била уговорена неустойка за забава, както и
заплащането на договорна лихва на кредитора. С договор за прехвърляне на
вземания, сключен на 01.11.2017 г., сключен между кредитодателя и заявителя
вземанията по прецесния договор били прехвърлени на „Колетик” ООД. Иска се
установяване на задълженията и присъждане на разноски.
Ответницата подава в срок отговор на исковата молба, с който оспорва претенциите.
Твърди, че към нея са приложими изискванията на ЗЗП. Оспорва се
действителността на предвидената такса ангажимент и неустойката. Прави
възражение за прихващане на претендираната главница със сумите платени за
неустойка и такса ангажимент. Иска се отхвърляне на претенциите. Претендира
разноски.
След
преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на
страните, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:
От представения
договор от 21.01.2016г. се установява, че между „Финтрейд файнанс“ АД като
кредитодател, „М. 2012“ ЕООД като кредитополучател и М.М.М.С. като солидарен
длъжник е възникнало облигационно правоотношение, съгласно което на
кредитополучателя е предоставена сумата от 2900 лева. В чл. 3, т. 1 е уговорено
такса за ползването на сумата в размер на 6% от усвоената главница за всеки
14-дневен период от ползването, но не по- малко от 30 лева. Тази сума всъщност
представлява дължимото за ползването на кредита възнаграждение или договорната
лихва. В т. 2 e уговоренo, че
минималният размер на погасителната вноска e в размер на
таксата по т. 1, като падежът на първата вноска е 04.02.2016г., а всяка
следваща е дължима на 14-я ден след падежа на предишната. Срокът на договора е
уговорен за една година от дата на неговото подписване, като кредитополучателят
се задължава да заплаща в срок минималната погасителна вноска, а главницата можело
да бъде погасена по всяко време, но не по-късно от 1 година от подписването. Според
клаузите на чл. 7 е уговорена неустойка при забавено изпълнение на минимална
погасителна вноска или главницата, която се начислява при определени дни забава
в размер на 0.6%, 1%, 2% и 20% от общото задължение по договора, което е равно
на усвоената и непогасена главница плюс дължимата и непогасена такса
ангажимент. В чл. 11 е уговорено, че солидарният длъжник с подписването на
договора се задължава да отговаря солидарно с кредитополучателя за изпълнението
на всички негови задължения по договора.
Вземанията
по процесния договор са цедирани от „Финтрейд файнанс“ АД на „Колетик“ ООД
съгласно договор за цесия от 01.11.2017 г. и приложение № 1 към него. Съдът
намира представените документи за достатъчни доказателства за установяване
извършването на цесията. Представено е пълномощно от цедента, с което се
упълномощава цесионера да изпълни задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД /лист 17/.
Представено е и уведомително писмо по чл. 99, ал. 3 ЗЗД от „Финтрейд файнанс“
АД, което е редовно получено от длъжника-ответник заедно с преписа от исковата
молба. Уведомяването се установява да е станало след подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК, но същото следва да се вземе предвид от съда съобразно чл. 235,
ал. 3 ГПК. В този смисъл е Решение № 3 от 16.04.2014г. по гр.д. 1711/2013г. на I
т.о. на ВКС, постановено по установителен иск по чл. 422 ГПК.
Предвид уговорената
в договора солидарност е необходимо да се изследва какво е конкретното
правоотношение възникнало в ответницата.
В мотивите към
Решение № 24/03.04.2013 г. по т.д. № 998/2011 г. на I т.о. на ВКС е изяснено,
че съгласно чл. 121 ЗЗД солидарност между двама длъжници възниква по силата на
закона или ако е уговорена между страните. Посочено е, че такава може да
възникне, когато длъжниците са съдлъжници, а също и при договор за
поръчителство, но двете хипотези са различни. Даден е пример с договор за заем.
Солидарно съзадължени са лицата, които са получили паричната сума общо, без
разграничение каква част поема всяко едно от тях и независимо от това на кое от
тези лица е предадена фактически, като кредиторът може да претендира пълния
размер на предоставения заем от всеки един от длъжниците. Солидарна отговорност
възниква и при договор за поръчителство – чл. 141, ал. 1 ЗЗД, когато едно лице
отговоря пред кредитора за изпълнение на задължението на длъжника, или в случая
на договор за заем, поръчителят отговаря пред кредитора за връщане на паричната
сума, без да е получил същата в собственост.
Солидарната
отговорност е налице във всички случаи, когато кредиторът има възможност да
изисква от всеки от длъжниците цялото си вземане, като изпълнението на един
погасява дълга и освобождава всички длъжници (чл. 122 ЗЗД). Общите правила,
уредени в чл. 121-127 ЗЗД, са приложими за всички случаи, когато е налице
пасивна солидарност, стига нещо друго да не е уговорено. Разликите се следват,
както от изрично съдържащите се в този смисъл уговорки, така и от основанието
за възникване на солидарността. Съдът
трябва да установи вида на солидарната отговорност, според основанията за
нейното възникване, за да определи спецификата на конкретните облигационни
отношения.
В настоящия случай,
договорът за кредит е сключен с дружеството, наричано кредитополучател, като в
клаузите е уговорено, че сумата се предоставя на същото, от него се дължи
възнаградителна лихва (минималната вноска)- чл. 6 и то се задължава да върне
предоставената главница. Отговорността на солидарния длъжник, е уредена само в
чл. 11, като задължение да отговаря солидарно с кредитополучателя за
изпълнението на неговите задължения.
Съдът, като
анализира съдържанието на уговорените права и задължения, които не противоречат
на определянето на ответницата в титулната част като „солидарен длъжник“,
определянето на нейната отговорност за чуждо задължение, чрез използването на
думата „неговите“ в чл. 11, реалното предаване и преминаваното на парите в
патримониума на кредитополучателя- чл. 2, очакването същият да погаси дълга-
чл. 6 и посочването единствено на кредитополучателя във всички съществени
клаузи, намира, че намерението на страните по договора и преследваната от тях
цел, е ответницата да обезпечи дълга на кредитополучателя. Задължението й е
акцесорно на това по кредита и е уговорено като поръчителство- чл. 138, ал. 1 ЗЗД. Поради това тя отговаря солидарно на
самостоятелно основание и доколкото съществува задължение за дружеството по
договора за кредит.
Предвид извода за
качеството на ответницата като поръчител, претенцията е неоснователна. Срокът
по чл. 147 ал. 1 ЗЗД е краен и преклузивен. С изтичането му не се погасява
възможността за принудително изпълнение, а се прекратява самото поръчителство.
Съдът следи служебно за спазването на срока. Съгласно договора задължението е с
настъпил краен падеж на 21.01.2017, съгласно клаузата на чл. 6 и от тази дата до
подаването на заявлението по чл. 410 ГПК на 18.07.2018г. е изтекъл предвидения
в чл. 147, ал. 1 ЗЗД 6-месечен срок и отговорността на ответницата е отпаднала.
Ето защо претенцията е неоснователна
и следва да бъде отхвърлена.
Съдът
намира, че в настоящия случай произнасянето по въпроса за спазването на срока
по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е въпрос по същество, защото изводите следва да се
направят след изследване на уговорките между страните за наличието на предпоставките
за прилагането на разпоредбите на чл. 138 и сл. ЗЗД, тъй като ищецът в исковата
молба се позовава на качеството съдлъжник на ответницата. В този смисъл, поради
изтичането на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД са
отхвърлени претенции с Решение № 6 от 4.04.2019 г. на ВКС по т. д. №
917/2018 г., I т. о., ТК; Решение № 89 от 31.07.2017 г. на ВКС по т. д. №
907/2016 г., II т. о., ТК; Решение № 44 от 5.06.2017 г. на ВКС по гр. д. №
60073/2016 г., III г. о., ГК и Решение № 93 от 2.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 53672/2015
г., IV г. о., ГК и не е допуснато
касационно обжалване на въззивни решения с Определение № 555 от 4.11.2020
г. на ВКС по т. д. № 2934/2019 г., I т. о., ТК; Определение № 264 от 16.04.2020
г. на ВКС по т. д. № 1807/2019 г., I т. о., ТК; Определение № 227 от 15.04.2019
г. на ВКС по т. д. № 2277/2018 г., II т. о.; като по въпроса за изтичането на
срока е образувано и тълкувателно дело №5/2019г. на ОСГТК на ВКС.
На следващо
място дори да не се приеме това становище, претенцията отново би била неоснователна
по следните съображения:
Съдът
намира, че посочените в отговора на ответницата нарушения на ЗЗП не могат да
бъдат взети предвид по процесното правоотношение. Съгласно параграф 13, т. 1 от
ДР на ЗЗП, "потребител"
е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко
физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън
рамките на своята търговска или професионална дейност. Физическо лице – съдлъжник
по договор за кредит или обезпечаващ такъв /вкл. като поръчител/ може да има качеството на потребител по ЗЗП и да се
позовава на неравноправност на клаузи по договора за кредит, ако действа за
цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност. Съдът
извършва конкретна преценка съобразно обстоятелствата по делото с оглед
установяване на качеството "потребител", но обезпечението на дълг на
търговско дружество от физическо лице не може да се приеме като дадено за цели
извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, след като
физическото лице има тесни професионални /функционални/ връзки с дружеството,
като например неговото управление или мажоритарно участие в същото. В случая
ответницата е управител на „М. 2012“ ЕООД и едноличен собственик на капитала му
и поради това не може да се ползва от предвидената потребителска защита. В
този смисъл Решение № 38 от 23.06.2017 г. по т. д. № 2754/2015 г. на ВКС, I т. о.
Въпреки това съдът дължи произнасяне по действителността на клаузите
предвид наведените възражения за противоречие с принципите на добросъвестността.
Относно договорната лихва:
Накърняване на
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД е налице, когато се
нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран,
но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от
действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на
предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на някоя от страните, за
сметка на другата. Необходимо е да е налице значителна липса на еквивалентност
на насрещните престации или вземането на едната страна да е в размер, който
чувствително надвишава насрещната престация, като това несъответствие цели
обогатяване, а не само възмездяване.
В настоящия случай,
кредитодателят попада в обхвата на определението за небанковите финансови
институции по смисъла на ЗКИ. Върху небанковите институции не се
упражнява постоянен надзор, а тяхната дейност е уредена с подзаконов нормативен
акт – Наредба
№ 26 от 23.04.2009 г. за финансовите институции. Основната им
характеристика, която предпоставя и посочените различия с банките е, че те
отпускат кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими начини. Поради тази причина тяхната дейност не
би могла да бъде финансирана от друго място освен от лихвоносни заемни
средства, поради което и лихвите по тях са в пъти по-високи от тези предлагани
от банките. От друга страна, в случая се касае за договор, при който едната
страна е по-слаба икономически и недостигът на материални средства за един
субект не бива да се използва за облагодетелстване на друг.
Поради това в
съдебната практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е
уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва (а за обезпечени кредити –
двукратния размер на законната лихва). В тази насока: Решение № 906/30,12,2004
г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр.
д. 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007
г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на
ВКС, 4 г. о.,
Съдът намира, че
посоченият критерий не може да бъде възприет за абсолютен, тъй като
противоречието на добрите нрави следва да се прецени съобразно всеки конкретен
случай, но при изследването на този въпрос, трябва да се вземе предвид
съотношението между уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и
законната лихва, наред с останалите условия и характеристики на договора.
В случая отчитайки,
че възнаградителната лихва (наричана такса) е цена за предоставеното ползване
на кредита, величината и от 156% на година (26
четиринадесетдневни периода в рамките на 365 дни, умножено по 6% за всеки
отделен период), както и конкретния размер от 3654.00 лева за периода
04.02.2016г. до 10.11.2016г. (9 месеца), представляващ 126% от предоставената
сума от 2900 лева, непродължителния срок на ползване- 12 месеца, наличието на обезпечение
чрез физическо лице и липсата на други данни увеличаващи риска, настоящият
състав счита, че размерът на лихвата, наречена в договора такса ангажимент, от
6% за всеки 14 дни противоречи на добрите нрави, тъй като е необясним с
разходите, които прави ответникът и с размера на добросъвестно очакваната от търговксата
сделка печалба.
Поради това
претенцията за установяването на това задължение е неоснователна и следва да
бъде отхвърлена.
Относно
неустойката:
В
разпоредбата на чл. 7 са уговорени различни размери на неустойката за забава,
които се увеличават при увеличаването на самата забава. Критериите дали е
налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат
в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като
преценката се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи
факти и обстоятелства /виж Решение №
107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./. В този смисъл,
съдебната практика приема при размери 0.3 - 0.5 %, дори и до 1 %, за всеки
просрочен ден, че с оглед на санкционния елемент на неустойката за забава между
търговци, не се нарушават добрите нрави – виж решение № 99 от 8.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 984/2009 г., I т. о.,
решение № 196 от 6.12.2010 г. на ВКС по т. д. № 335/2009 г., II т. о., решение
№ 99 от 26.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 944/2012 г., I т. о., решение № 4 от
25.02.2009 г. на ВКС по т. д. № 395/2008 г., I т. о., решение № 168 от 12.10.2010 г. на ВКС по т. д. № 486/2010 г., II т.
о, решение № 107 от 25.06.2010 г. на ВКС
по т. д. № 818/2009 г., II т. о., решение № 46 от 22.06.2010 г. на ВКС по т. д.
№ 563/2009 г., I т. о. Също така не са допуснати до касационно обжалване
въззивни решения, с които е прието, че неустойка в размер на 0.3 % на ден върху
просрочената сума не противоречи на добрите нрави - определение № 332 от 15.05.2015 г. на ВКС по т. д. № 2633/2014 г., I
т. о. и определение № 335 от 24.04.2012 г. на ВКС по т. д. № 588/2011 г., I т.
о.
Съществен в
случая е начинът, по който се определя размерът на неустойка като процент от
общото задължение по договора, което е равно на усвоената и непогасена
главница плюс дължимата и непогасена такса ангажимент, а не като процент от
просрочената сума. Така формулирана неустойката не е съобразена с обема на
забавеното изпълнение, като при забава на 1 минимална 14-дневна вноска равна на
таксата ангажимент от 174 лева, се начислява неустойка върху сумата от 3074,
включващ и главницата по договора. Така на четвъртия ден забава би се дължала
неустойка от 19,49 лева според приетата ССЕ, която представлява 11% от
изискуемото задължение или по 2.8% на ден. Поради това се стига го крайно несъответствие между
неизпълнението и предвидената за него санкция. Ето защо, съдът намира, че
клаузите на чл. 7 от договора са нищожни поради противоречието им с добрите
нрави.
Искът за
установяване на задължения за неустойка е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
Претенцията
се явява установена единствено по отношение на иска за главница в размер на
2900 лева. Същата обаче се явява погасена с направеното от ответницата
възражение за прихващане със сумата от общо
3195.44 лева платени на цедента по нищожните каузи на лихва (такса ангажимент)
и неустойка. Прихващането може да се извърши след като ответницата не се е
съгласила с цесията- чл. 103, ал. 3 ЗЗД, а забраната по чл. 123, ал. 2 ЗЗД не
се прилага, защото солидарната отговорност е за чуждо задължение съгласно чл.
11 от договора.
По отговорността за
разноски:
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на
ответника следва да бъде присъдена сумата от 580 лева адв. възнаграждение.
По изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
предявените от „Колетик” ООД, ЕИК *********, срещу М.М.С., ЕГН **********, искове
за ПРИЗНАВАНЕ ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че М.М.С. ДЪЛЖИ на „Колетик” ООД следните суми: 2900.00 лева- главница, дължима по договор за Бизнес линия
„Fintrade оборот” № **** от 21.01.2016 г., сключен между „М. 2012“ ЕООД –
кредитополучател и М.М.С. – солидарен
длъжник - от една страна и „Финтрейд Файнанс” АД – кредитодател - от друга страна,
вземанията по който са прехвърлени с договор за цесия от 01.11.2017 г. на
„Колетик” ООД; 1391.86 лева –
договорна лихва за периода от 04.08.2016 г. до 19.01.2017 г.; 719.17 лева– неустойка за забава за
периода от 06.08.2016 г. до 14.09.2016 г.; ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда – 18.07.2018 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед № **** от
20.07.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по частно
гр. дело № 11618/2019 г. на ПРС срещу „М. 2012“ ЕООД и М.М.С..
ОСЪЖДА
„Колетик”
ООД, ЕИК *********, да заплати на М.М.С.,
ЕГН **********, сумата от 580.00 лева, представляваща
разноски по делото.
Решението подлежи
на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
СЪДИЯ : /п/
/Тоско
Ангелов/
Вярно
с оригинала.
Р.М.