РЕШЕНИЕ№ 805
гр. Пловдив, 21.06.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и първи май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛАНА ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА СТЕФАНОВА
АННА
ДЪБОВА
при
секретаря Петя Цонкова, като разгледа докладваното от младши съдия Дъбова гр.
дело № 778 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 391/30.01.2019 г.,
постановено по гр.д. № 9724/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, I граждански състав, са уважени предявените от Т.А.Д.
против „Изи Асет Мениджмънт“ АД кумулативно обективно съединени искове с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД и по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД,
като е прогласена нищожността, като противоречаща на добрите нрави, на клаузата
за възнаградителна лихва, уговорена в чл. 3, ал. 1, т. 4 от договор за паричен
заем № 2093028/26.06.2014г., сключен между Т.А.Д. и „Изи Асет Мениджмънт“ и
ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата от 1 170, 84 лв.,
представляваща недължимо платена сума за възнаградителна лихва, ведно със
законната лихва върху тази сума от датата на предявяване исковата молба в съда
– 11.06.2018г. до окончателното й изплащане.
Производството пред въззивната инстанция
е образувано по въззивна жалба вх. № 14360/28.02.2019 г. на „Изи Асет
Мениджмънт“ АД с доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционното
решение. Счита се, че от установените по делото факти не следват направените от
съда изводи. Намира, че обосноваване нищожността на уговорката за
възнаградителна лихва чрез съпоставяне размера й с този на законната лихва и
констатацията, че последният надхвърля трикратния размер на законната лихва, не
е достатъчно, за да мотивира този правен извод на съда. Първоинстанционният съд
не посочил конкретните морални принципи, на които противоречи посочената норма.
Посочва се, че районният съд се е произнесъл извън искането, с което е бил
сезиран, доколкото в исковата молба били изложени съображение за нищожност на
лихвата, която е над трикратния размер на мораторната лихва по необезпечени
кредити, а за обезпечени – двукратния размер. В исковата молба липсвало
оплакване за нееквивалентност на престациите. В този смисъл ищецът считал за
недействителен самият размер на възнаградителната лихва, а не клаузата на
договора, която районният съд неправилно прогласил за нищожна в нейната цялост.
По този начин съдът признал правото на ищеца да ползва заетата сума безплатно и
без заплащане на възнаграждение. Счита, че съдът следвало да признае правото на
дружеството да получи поне размера на законната лихва като абсолютен минимум на
дължимото обезщетение за лишаване от ползване на предоставената сума. Посочва,
че нищожната клауза за договорна лихва следва да бъде заменена от нормата на
закона, установяваща дължимостта на законната лихва. Посочва се, че ползването
на предоставената в заем главница без заплащане на възнаграждение е довело до
неоснователно обогатяване на заемателя. Сочи се, че съдът не разполага със
специални познания, чрез които да определи цената на предоставената финансова
услуга, поради което и не са налице обективни факти, въз основа на които съдът
е могъл да формира своята преценка. Счита, че не следва да бъде съпоставян
размерът на възнаградителната лихва с този на законната, тъй като последните
имат различни функции и затова и различна парична равностойност. Твърди, че
дори тази практика на съдилищата да бъде съобразена, решението също е
неправилно, тъй като не е прогласена нищожността на клаузата единствено в
частта, надвишаваща трикратния размер на законната лихва. По изложените
съображения се моли за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на
друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл. 263 ГПК е постъпил отговор
на въззивната жалба от ищцата, в който се излагат подробни съображения за
нейната неоснователност. Сочи се, че
първоинстанционното решение е мотивирано, като изводът, до който е достигнал
съдът е в съответствие със съдебната практика, в който смисъл цитира решения на
Върховния касационен съд и такива на Окръжен съд – Пловдив, постановени по
сходни казуси. Счита, че разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД в случая е
неприложима, както правилно приел и районният съд, доколкото нормата на чл. 86,
ал. 1 ЗЗД е диспозитивна и не съдържа повелително правило. Моли се за
потвърждаване на първоинстанционното решение и присъждане на адвокатско
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1 ЗАдв.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана
страна против подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо.
Районен съд – Пловдив е бил сезиран с
кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл.
трето ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 3, ал. 1, т. 4 от
сключения между страните договор за паричен заем, поради противоречието й с
добрите нрави и с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за заплащане
на сумата от 1 170, 84 лв., представляваща недължимо платена
възнаградителна лихва (размерът на предявената искова претенция е бил увеличен
от първоначално предявения размер от 150 лв. за сумата от 1 170, 84 лв.,
което увеличение на иска е било допуснато от съда на основание чл. 214, ал. 1 ГПК с Определение от 06.11.2018 г., постановено по гр.д. № 9724/2018 г.).
Възникването на спорното материално право се обуславя от положителното
установяване на следните материални предпоставки (юридически факти): 1.
клаузата на чл. 3, ал. 1, т. 4 от сключения между
страните договор за паричен заем, с която
страните са възнаградителна лихва да противоречи на добрите нрави; 2.
процесната сума да е излязла от патримониума на ищеца; 3. тя да е постъпила в
имуществения комплекс на ответника и 4. това разместване на блага от
имуществото на ищеца в патримониума на ответника да е без правно основание, т.
е. без да е бил налице годен юридически факт – в случая, поради нищожността на
уговорката за заплащане на цената на кредита на основание чл. 26, ал. 1, предл.
трето ЗЗД.
От
представения по делото договор за паричен заем № 2093028/26.06.2014 г., че „Изи
Асет Мениджмънт“ АД в качеството му на заемодател се е задължил да предостави
на Т.А.Д. в качеството й на заемател сумата в размер от 1 500 лв. срещу
поетото от нея насрещно задължение да върне сумата в размер от 2 670, 84
лв., при установен фиксиран лихвен процент от 148, 68 % и годишен процент на
разходите от 982, 12 %.
Породено облигационно правоотношение е такова
възникнало от договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК,
поради което и по отношение на породените от него права и задължения на
страните следва да намерят приложение разпоредбите на Закона за потребителския
кредит.
В хода на
първоинстанционното производство е изслушана и приета без възражения на
страните съдебно-счетоводна експертиза, която настоящия съдебен състав цени
като компетентно и безпристрастно изготвена, дала пълен и обоснован отговор на
всички поставени въпроси. Вещото лице, извършило проверка в счетоводството на
ответното дружество, е установило, че длъжникът е заплатил сумата в общ размер
от 2 688, 84 лв., от която сумата от 1 500 лв., представляваща
погасяване на задължението за главница, сумата от 1 170, 84 лв. –
възнаградителна лихва и сумата от 18 лв. – такси. Експертизата е установила, че
лихвата в размер от 1 170, 84 лв. се е формирала като умножение на
предоставената в заем сума по годишния лихвен процент от 148, 68 % за срок от
189 дни (27 седмици).
По делото е приета и допълнителна
съдебно-счетоводна експертиза, която е установила, че трикратният размер на законната
лихва върху предоставената главница от 1 500 лв. за период от 189 дни е за
сумата 236, 96 лв., изчислена при 10, 03 пункта за година или в трикратен
размер от 30, 09 %. Вещото лице е дало отговор, че заплатената от длъжника сума
над така установения трикратен размер на законната лихва е за сумата от 933, 88
лв.
За да постанови обжалваното решение
първоинстанционният съд е приел, че възнаградителна лихва, която надхвърля
трикратния размер на законната лихва противоречи на добрите нрави и
добросъвестността и води до несправедливо
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата, в който
смисъл се позовава на съдебна практика на ВКС. Съдът е приел, че нищожната
договорка за заплащане на възнаградителна лихва не следва да бъде заместена с
клаузата, установяваща лихва за забава, доколкото последната не представлява
императивна норма на закона и е установена за изпълнение на различни функции от
възнаградителната лихва, представляваща цена за ползване на парична сума за
определено време. Посочил е, че правото
на възнаградителна лихва, съгласно чл. 240, ал. 2 ЗЗД, възниква само ако страните
изрично са го уговорили, като е приел, че съдът не следва да попълва договора, каквото правомощие би имал относно търговските сделки, какъвто характер нямал
договорът за потребителски кредит по отношение на потребителя. По изложените
съображения е приел предявените искове за основателни.
По своята
правна същност договорът за потребителски кредит представлява формален
(изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК);
реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването
на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за
предоставяне на конкретна парична сума – арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК; едностранен или
двустранен в зависимост от обстоятелството, дали сключването на договора
предпоставя предаване на паричните средства или само постигане на съгласие по
основните негови уговорки; възмезден и комутативен, като за заемодателя
възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в
същата валута и размер.
Следва да се посочи, че според настоящия
съдебен състав тази двустранна сделка е възмездна,
тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му
годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, т. 10 ЗПК,
включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Следователно годишният процент на разходите изразява задълженията на
потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него
се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно ползване
на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай. Следователно
и въззивната инстанция не възприема правните изводи, до които
първоинстанционният съд е достигнал, че в случая приложима е разпоредбата на
чл. 240, ал. 1 ЗЗД, установяваща, че договорът за заем има възмезден характер
само, когато задължение за заплащане на възнаградителна лихва е изрично
уговорено между страните.
Съгласно
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Посочената разпоредба е с материалноправен характер и има действие
занапред, поради което регулира облигационните отношения, възникнали след
приемането й и влизането й в сила. Последната е приета с изменението на Закона
за потребителския кредит с ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г., т.е.
след възникване на задължението по договора за потребителски кредит от 26.06.2014
г. и не намира приложение в процесния случай. Тази разпоредба обаче е приета от
законодателя като отзвук на възприетата от кредитните институции практика за
установяване на възнаграждение за възмездно ползване на предоставения на
потребителите финансов ресурс в размер близък или дори превишаващ размера на
предоставената сума. Следователно и макар посочената норма да не е била
действащ материален закон към момента на възникване на облигаторното
правоотношение между страните, възприетият критерий за валидност на уговорената
между страните цена за ползване на предоставената парична сума, следва да бъде
съобразен при преценка действителността на лихвата по предявеният иск за
прогласяване на нищожността й, поради уговарянето й в противоречие с добрите
нрави на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД. Посочената разпоредба установява максимално
допустимия размер на годишния процент на разходите, част от който е и вземането
на кредитора за възнаградителна лихва, но последният не се формира само и
единствено от него, поради което този максимално установен праг е при преценка
размера на всички разходи по кредита. Също
така следва да се посочи, че за определяне на мораторната лихва като основа се
взима основаният лихвен процент, като към него се добавят 10 пункта, които
обосновават т. нар. “наказателна функция” на уреденото в чл. 86, ал. 1 ЗЗД
обезщетение. Следователно и недопустимо е възнаграждението за възмездно
ползване на предоставената в заем сума да надхвърля неколкократния размер на
обезщетението за забава, което както бе посочено има и наказателна, санкционна
функция, досежно поведението на гражданскоправните субекти, свързано с неточно
изпълнение в темпорално отношение на поетите задължения.
Годишният размер на законната лихва за
просрочени парични задължения е определен в Постановление № 100 от
29.05.2012 г. на МС и е в размер на
основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари,
съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта Съдът, съобразявайки определения от БНБ основен лихвен
процент към момента на възникване на правоотношението по договора за кредит
(0,05 %), увеличен с 10 процентни пункта, намира че уговорената с процесния
договор възнаградителна лихва е в размер почти петнадесеткратен на установената
законна лихва. Нещо повече последната съотнесена към размера на предоставената
за ползване сума е в размер близък на предоставения за ползване паричен ресурс.
Предвид
така установеното съдът в настоящия съдебен състав намира, че уговореният
размер на възнаградителната в размер многократно надвишаващ размера на
законната лихва е недействителен, поради противоречието на посочената
разпоредба с добрите нрави. Преценен от гледна точка на справедливостта и добросъвестността в гражданските и търговски
правоотношения, размерът на уговорената възнаградителна лихва е в очевиден
разрез с присъщите й функции – а именно да представлява възнаграждение за
предоставения за ползване финансов ресурс, от който кредитиращата институция се
лишава за срока на действие на договора, тъй като не е съобразен с размера на
предоставената сума. Възнаградителната лихва следва да изпълнява основаната си
функция и да представлява цена по договора за кредит, а не санкция за
кредитополучателя, който в отношенията между страните е икономически по-слабата
страна. Присъждането на възнаградителна лихва в размер близък до размера на
главницата би довело до несправедлив правен резултат, а именно кредитодателят
да получи както предоставената сума в същата валута и размер при изплащане на
кредита, така и възнаграждение в размер на 148, 68 % от уговорената главница.
Подобен резултат настоящият съдебен състав намира за несъвместим с добрите
нрави и насочва към извод, че още към момента на уговарянето й
възнаградителната лихва създава предпоставки за неоснователно обогатяване на
кредитора. Поради това уговорената с договора за кредит възнаградителна лихва
следва да се приеме за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. трето ЗЗД.
Предвид
установената от настоящата съдебна инстанция частична недействителност на
договора за потребителски кредит в частта му, с която страните са уговорили
размера на дължимата възнаградителна лихва и предвид липсата на императивна
правна разпоредба, която може да се приложи и да замести недействителната
клауза в договора за потребителски кредит, съдът намира, че в случая следва да
намери приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК, представляваща действащ
материален закон към момента на възникване на правоотношението между страните,
съгласно която когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
Следва да
се посочи, че макар размерът на законната лихва да се съблюдава като критерии
при съобразяване действителността на клаузата за възнаградителната лихва, не
следва тази клауза да бъде заместена с правилата,
уреждащи мораторната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. На първо място тази
разпоредба не е с императивен характер и не представлява повелително правило,
което следва да се приложи вместо установената недействителна клауза от
договора. Невъзможността да бъде заместена нищожната клауза, установяваща
размера на дължимата възнаградителна лихва с правилата на закона, установяващи
размера на законната лихва за забава, произтича най-вече от различния характер
на възнаградителната и мораторната лихва. Възнаградителната
лихва по своята правна природа представлява “граждански плод”, цена,
компенсация за ползване на определен финансов ресурс (парични средства), докато
мораторната лихва е обезщетение за причинени вреди от неточно изпълнение на
парично задължение в темпорално отношение. Наистина както вече бе посочено
договорът за потребителски кредит има възмезден характер, поради което за
ползването на предоставения финансов ресурс длъжникът дължи заплащане на
определена цена, уговорена между страните. Автономията на волята и свободата на
договарянето са основни правни принципи, чието приложно поле обаче е ограничено
от законодателя с чл. 9 ЗЗД, според който съдържанието на договорите страните
могат да определят свободно само дотолкова, доколкото то не противоречи на
закона и на добрите нрави. Следователно, когато уговорената между страните цена
на договора за кредит е в размер, който може да се определи като неморално
висок и нарушаващ принципа, установен в разпоредбата на чл. 9 ЗЗД, длъжникът
принципно дължи заплащане на обичайната цена на предоставяната финансова услуга
с оглед икономическите условия в страната, към момента на възникване на
облигаторното съглашение на страните. Последната може да бъде определена чрез
назначаване на вещо лице – специалист и присъдена само при сезиране на съда с
изрично искане или надлежно предявено възражение за прихващане, съответно при
предявяването й в отделно производство.
По изложените съображения съдът намира за основателен
предявеният положителен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
предл. трето ЗЗД, поради което и установеният размер на заплатената от длъжника
възнаградителна лихва от 1 170, 84 лв., съгласно заключението на
изслушаната по делото и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза, е
била недължимо платена, поради липсата на правно основание за настъпване на
това разместване на блага към патримониума на кредитора и следва да бъде
присъдена на ищцата на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД. Следователно
и и съобразно обстоятелството, че правният извод, до който въззивната инстанция
достигна, съответства изцяло на правните съждения на първоинстанционния съд,
обжалваното решение следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1, изр.
1, предл. 1 ГПК, а въззивната жалба да се остави без уважение.
С оглед изхода на правния спор, предмет на настоящото
въззивно производство, в полза на процесуалния представител на въззиваемата
страна, следва да бъде присъдено на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. адвокатско
възнаграждение в размер на сумата от 320 лв., определено при съобразяване
размера на дължимото възнаграждение по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения с оглед
цената на иска и фактическата и правна сложност на делото.
С оглед цената на иска по
чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване
на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Окръжен съд - Пловдив
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 391/30.01.2019 г., постановено по гр.д. №
9724/2018 г. по описа на Районен съд – Пловдив, I граждански състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 във вр. с чл. 273 ГПК и
чл. 38, ал. 2 ЗАдв. „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. София, район Люлин, ж.к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру“ №
28, ет. 2, офис 40 - 46, да заплати
на адв. Д.Г.Б.,************, с адрес ***, сумата в размер от 320 лв. – адвокатско възнаграждение за
въззивното производство по гр.д. № 778/2019 г. на Окръжен съд - Пловдив.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.