Решение по дело №4858/2018 на Софийски градски съд

                  Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                                           гр. София, 12.12.2018 г. 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди и осемнадесета година в състав:                   

                                          ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени  Коджабашева

                                                    ЧЛЕНОВЕ: Станимира  Иванова                                                          

                                                    мл. съдия  Андрей  Георгиев

при участието на секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 4858 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

           

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение от 9.02.2018 г., постановено по гр.д.№ 20491/ 2017 г. на Софийски районен съд, І ГО, 51 състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД- *** /ЕИК *******/ срещу Г.Е.К. /ЕГН **********/ установителни искове по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че Г.Е.К. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата 650.31 лева- стойност на топлинна енергия за периода от м.10.2013 г. до м.04.2016 г., доставяна в апартамент № 15, находящ се в гр. *******, представляваща 40 % от общата стойност на топлин­ната енергия за периода от м.10.2013 г. до м.04.2016 г.; сумата 72.23 лева- лихва за забава върху сумата 650.31 лева за периода от 30.11.2013 г. до 26.10.2016 г., представ­ляваща 40 % от лихвата за забава за периода от 30.11.2013 г. до 26.10.2016 г.; сумата 14.16 лева- възнаграждение за извършване на услугата разпределение на топлинната енергия за периода от м.10.2013 г. до м.04.2016 г., представляваща 40 % от възнаграж­дението за периода от м.10.2013 г. до м.04.2016 г.; както и сумата 3.02 лева- лихва за забава върху сумата 14.16 лева за периода от 30.11.2013 г. до 26.10.2016 г., представля­ваща 40 % от лихвата за забава за периода от 30.11.2013 г. до 26.10.2016 г. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът „Т.С.“ ЕАД е осъден да заплати на ответника Г.К. сумата 300 лева- разноски по делото.

Постъпила е въззивна жалба от „Т.С.” ЕАД- *** /ищец по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде постановено решение за признаване дължимостта на горните суми, с присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемата страна Г.Е.К. /ответник по делото/ оспорва жалбата и моли постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство.

Предявени са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от СРС решение и за правилно, като споделя изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за отхвърляне на предявените от „Т.С.” ЕАД установителни искове по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД като неоснователни и недоказани- чл.272 ГПК.

Основателността на предявените по делото установителни искове е предпоставена от установяване пасивната материално- правна легитимация на ответника да отговаря по същите. Според приложимата през процесния период норма на чл.153, ал.1 ЗЕ потребител на топлинна енергия за битови нужди е собственикът или титулярът на вещното право на ползване на топло- снабдявания имот. Цитираната разпоредба императивно установява кой е страна по облигационното правоотношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е притежанието на вещно право върху имота- собственост или вещно право на ползване. Нормата легитимира като потребител на топлинна енергия по силата на закона собственика на топлоснабдения имот, освен ако имотът е обременен с вещно право на ползване, в който случай потребител се явява третото лице- ползвател, което разрешение съответства и на общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото вещно право по чл.57 ЗС, възлагаща в негова тежест разноските, свързани с ползването на вещта.                                    

Горните разпоредби са приложими доколкото относно доставката на топлинна енергия до определен топлоснабден имот няма сключен писмен договор, явяващ се по правило основен източник на облигационните право-отношения. Сключването на писмен договор при условията на договорна  автономия е приложимо и в областта на продажбата на топлинна енергия, като чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда- етажна собственост. Визираната по- горе хипотеза на чл.153, ал.1 ЗЕ- договорно обвързване без наличието на подобен изричен писмен договор /по силата на закона/, когато се касае за топлоснабдена сграда- етажна собственост, влиза в действие в случай, че не е налице първата- обвързване чрез изричен писмен договор.

В случая ищецът основава претенциите си към ответника Г.К. на твърдението, че е собственик на целия процесен имот, като представя писмено доказателство- протокол за неосигурен достъп до имота от 2016 г., според който откритата при него клиентска партида на абонат на топлинна енергия е на името на Г. И.С..

Според представените от ищеца писмени доказателства- саморъчно завещание от 29.10.2004 г. и протокол за обявяването му от нотариус на 14.03.2016 г., в полза на ответника Г.К. е извършено имуществено разпореждане за след смъртта на Н.И.С./починала 2005 г./, по силата на което на К. е завещано цялото движимо и недвижимо имущество на завещателката, включая „6/10 идеални части от апартамента й с

                                              Л.2 на Реш. по гр.д.№ 4858/ 2018 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в

 

площ от 78.42 кв.м.“, без посочен административен адрес. Независимо, че не е представен документ за притежавано от завещателката право на собственост върху процесния имот, нито съставен на името на ответника К. документ за собственост, последният не оспорва обстоятелството, че притежава 60 % идеални части от процесния имот, за която част от задълженията е направил признание в подаденото в заповедното производство по чл.410 ГПК възражение по чл.414 ГПК. Доказателства Г.К. да е притежател на правото на собственост върху останалите 40 % идеални части от имота от страна на ищеца, чиято е доказателствената тежест, по делото не са представени. Липсва и подадено от ответника К. заявление- декларация за откриването на клиентска партида, което да е прието от топлопреносното предприятие, поради което и не може да се приеме, че помежду им съществува облигационно отношение за доставка на топлинна енергия в процесния имот, основано на сключен помежду им писмен договор по чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ.

При така събрания по делото доказателствен материал следователно е установено наличието на облигационно договорно правоотношение за 60 % идеални части от имота и за съответни на тези права задължения за заплащане стойността на доставена в него топлинна енергия, което обосновава извод за отхвърляне на исковете за горницата над посочените 60 % като недоказани и неоснователни.

При тези съображения и тъй като релевираните от ищеца доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение са неоснователни, жалбата му следва да бъде отхвърлена, респ. обжалваното решение като правилно следва да бъде потвърдено.

При този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът дължи да заплати на въззиваемата страна сумата 300 лв.- разноски за въззивното производство /за платено адв. възнаграждение/.

Водим от горното,  СОФИЙСКИ  ГРАДСКИ  СЪД

 

                                      Р      Е      Ш      И   :

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение от 9.02.2018 г., постановено по гр.д.№ 20491/ 2017 г. на Софийски районен съд, І ГО, 51 състав.

 

ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД- *** /ЕИК *******/ да заплати на Г.Е.К. /ЕГН **********/ сумата 300 лв. /триста лева/- разноски за въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.

Решението не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.

 

 

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                                       ЧЛЕНОВЕ: 1.                           

 

 

                                                                         2.