Р Е Ш Е
Н И Е
№
гр. София, 03.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ - Д въззивен
състав, в
публично съдебно заседание на девети октомври две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа
докладваното от мл. съдия Симеонова в. гр. д. № 6896 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 535242 от 15.11.2018 г.,
постановено по гр. д. № 83790/2017 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), ГО,
124 - и състав, е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че А.Т.К., ЕГН
**********, с адрес: ***. к. „*******, и В.Д.К., ЕГН **********, с адрес: ***.
к. „*******, дължат солидарно на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес: ***, сумата
от 2 256,97 лв. за доставена от дружеството топлинна енергия за периода м.
05.2014 г. до м. 04.2016 г. за абонатен № 155521, ведно със законна лихва за
периода от 03.11.2016 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 60,30 лв.
за периода от 15.09.2015 г. до 05.10.2016 г., за които суми е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр. д. № 62568/2016 г. по описа на СРС, 124 - и
състав.
Осъдени са А.Т.К. и В.Д.К. да заплатят на
„Т.С.“ ЕАД сумата 96,35 лв. - разноски в заповедното производство, както и
143,93 лв. - разноски в исковото производство.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от ответницата А.Т.К., с която се обжалва
първоинстанционното решение в цялост, с доводи за неговата неправилност и
незаконосъобразност. Въззивницата твърди, че не е клиент на топлинна енергия,
тъй като не е подписвала договор с ищеца, както и че посочената етажна
собственост не съществува - не е регистрирана в съответното кметство. Излага
доводи, че СРС неоснователно е отхвърлил и възражението за изтекла погасителна
давност по отношение на процесните вземания. Претендираните суми не
представляват стойността на реално потребената топлинна енергия. Предвид
изложеното се моли за отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове
като неоснователни и недоказани.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил
отговор от ищеца „Т.С.“ ЕАД. От дружеството е постъпила молба, в която се прави
искане въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение -
потвърдено. Претендира се юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е
постъпил отговор от третото лице - помагач на страната на ищеца - „Т.с.“ ЕООД.
Софийски градски съд, след като
обсъди доводите във въззивната жалба и събраните по делото доказателства,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
достигна до следните фактически и правни изводи:
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално
легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Предвид твърденията на въззивницата, че
обжалва изцяло решението, депозираната въззивна жалба в частта, насочена срещу
първоинстанционното
решение в частта, с която са уважени предявените искове срещу ответника В.Д.К., е процесуално
недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане, поради липса на правен интерес на
ответницата да обжалва решението в посочената част.
Въззивната жалба срещу решението в частта, с която
са уважени предявените искове срещу А.Т.К. е допустима. Разгледана по същество, същата е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР
№ 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което
въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му,
поради което и на основание чл. 272 ГПК
препраща към тях. Във връзка с доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Предявени са
обективно кумулативно съединени установителни искове по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за установяване дължимост на
суми, начислени на ответниците като
стойност на получена и разходвана от тях топлинна
енергия на процесния адрес.
Производството
се развива след постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена
в полза на „Топлофокация София“ ЕАД. Предвид
разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес от търсената
защита, поради което производството се явява процесуално
допустимо.
За уважаване
на предявените искове и за ангажиране отговорността
на ответната страна ищецът следва да установи при условията
на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти,
а именно: 1) по иска за главницата - че спорното главно право е възникнало, в
случая това са обстоятелствата, свързани със съществуването на договорни
отношения между страните за доставка на топлинна енергия,
както и качеството на ответниците на потребител на
такава топлинна енергия, обема на реално доставената топлинна
енергия
за процесния период, както и че нейната стойност възлиза именно на спорната
сума и 2) по иска за законната лихва за забава - че главното парично задължение
е възникнало, че е настъпила неговата изискуемост, както и че размерът на
законната лихва възлиза именно на спорната сума. Ответникът може да
противопостави защитни правопогасяващи или правоизключващи възражения.
В конкретния
случай ответницата не е подала отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК, като в проведеното открито съдебно заседание
пред първата инстанция пълномощникът ѝ е възразил
единствено, че вземанията са погасени по давност. Във
възражението по чл. 414 ГПК е посочено, че сумите са платени, но по делото не
са ангажирани доказателства за това, вкл. във въззивната
жалба не са изложени твърдения в този смисъл. Доводите,
че
етажната собственост не съществува, и че претендираните суми не представляват
стойността на реално потребена топлинна енергия, са въведени за
първи път едва във въззивната жалба,
поради което са преклудирани по смисъла на т. 4 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, и въззивната инстанция не дължи произнасяне по тях. Според тълкувателните
разяснения „възраженията на ответника срещу предявения иск поначало
се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба
по чл. 131, ал. 1 ГПК, поради което не могат да се направят за първи път пред
въззивния съд. Това се отнася и за възраженията за погасителна и придобивна
давност“. По силата на изричната разпоредба на чл. 133, във
връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се
преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на
съществуващи и известни нему към този момент факти. По силата на
концентрационното начало в процеса, страната не може да поправи пред въззивната
инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в
първоинстанционното производство. Да се допусне противното, би означавало да се
обезсмисли заложената в процесуалния закон идея за дисциплиниране и ускоряване
на исковото производство чрез концентриране в началната фаза на процеса на
действията по определяне на исканията и възраженията на страните и по
установяване на релевантните за спора факти.
По делото е установено, че процесният имот е
бил топлофициран и че сградата - етажна собственост (в която се намира процесният апартамент) е била присъединена към
топлопреносната мрежа (видно от протокол от 20.08.2002 г. от проведено общо
събрание на етажните собственици, на което е било взето решение да се сключи
договор за извършване на услугата „топлинно счетоводство“ с „Т.с.“ ЕООД, договор
от 18.09.2002 г., с
който етажната собственост на процесната сграда е възложила на „Т.с.“ ЕООД да извършва услугата „топлинно
счетоводство“, както и договор от 01.11.2007 г. при общи условия за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинната енергия по чл. 139в, ал. 2 ЗЕ, сключен между
„Т.С.“ ЕАД и „Т.с.“ ЕООД).
Не е спорно, че ответницата
е съсобственик на процесния топлоснабден имот, придобит в режим на съпружеска
имуществена общност, а именно: апартамент № 147, находящ се в гр. София, ж. к.
„*******, видно от нотариален акт за покупко - продажба на недвижим имот № 179,
том 2, рег. № 14029, нот. дело № 352/2006 г. и нотариален акт за учредяване на
договорна ипотека върху недвижим имот № 138, том 5, рег. № 4045, нот. дело №
860/2007 г.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на
топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи
условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, като в
закона не е предвидено изискване за писмена форма на договора. Съобразно
изискването на чл. 150, ал. 2 ЗЕ общите условия се публикуват най-малко в един
централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от потребителите. В случая общите условия на ищцовото
дружество са влезли в сила, тъй като са били публикувани. По делото не се
твърди, нито има данни, че ответницата е упражнила правото си на възражение
срещу тях в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ.
Съгласно
чл. 153, ал. 1 ЗЕ
в относимата му за спора редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са
клиенти на топлинна
енергия и са длъжни да монтират средства
за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т.
2 ЗЕ на отоплителните тела в
имотите си и да заплащат цена за топлинна
енергия при условията и по реда,
определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ.
Посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ
клиенти на топлинна
енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна
енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия
за битови нужди при публично известни общи условия, са собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване
върху имота. В това си качество те са клиенти на
топлинна енергия
и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет
- доставка на топлинна енергия за битови
нужди, тоест дължат заплащане на цената на доставената топлинна
енергия.
Не е спорно, че ответницата
е съсобственик на топлоснабдения имот. Следователно
между страните в процесния период са били налице договорни отношения по
продажба на топлинна енергия за битови нужди за обект с абонатен № 155521, с
включените в него права и задължения. Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението
на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение през
процесния период е уреден в Наредба №16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването (обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г., отм.). По делото не
се спори, че сумите за топлинна енергия за процесния период са начислявани от „Т.С.“ ЕАД по реда
на чл. 155, ал. 1, т.
2 ЗЕ - по
прогнозни месечни вноски, за които са издавани фактури, като след края на
отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки от дружеството, извършващо
дялово разпределение.
По възражението на
ответницата за изтекла погасителна давност въззивната инстанция намира, че СРС
правилно е приел в мотивите си, че предвид датата на подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК - 03.11.2016 г., тригодишната погасителна давност за процесните
вземания не е изтекла. В случая най - старото
задължение е станало изискуемо на 03.11.2013 г., поради което към момента на
предявяване на иска /датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - чл. 422, ал.
1 ГПК/ не е изтекъл тригодишният срок за вземанията
за периода м. 05.2014 г. - м. 04.2016 г. /за вземането за главница/, съответно
за периода 15.09.2015 г. - 05.10.2016 г. /за вземането за лихва/. С оглед
изложеното, правилно районният съд е приел за установено, че ответницата дължи
на ищеца, солидарно с ответника В.Д.К., сумата от 2 256,97 лв. за доставена от
дружеството топлинна енергия за периода м. 05.2014 г. до м. 04.2016 г. за
абонатен № 155521, ведно със законна лихва за периода от 03.11.2016 г. до
изплащане на вземането, както и лихва в размер на 60,30 лв. за периода от
15.09.2015 г. до 05.10.2016 г.
Поради
съвпадането на крайните изводи на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд по отношение на
предявената претенция, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение
като неоснователна, а обжалваното решение, като правилно и законосъобразно,
следва да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1 ГПК.
При този изход на
правния спор, предмет на настоящото съдебно производство, на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, разноски се дължат на
въззиваемата страна, която обаче не е подала отговор на въззивната жалба и не е
била
представлявана
процесуално в проведеното открито съдебно заседание пред въззивния съд, поради
което съдът намира, че разноски не следва да й се присъждат.
Предвид изложените
съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ въззивната жалба на А.Т.К., ЕГН **********,
с адрес: ***. к. „*******, в частта, с която се обжалва първоинстанционното
решение в частта, с която са уважени предявените от „Т.С.“ ЕАД против В.Д.К., ЕГН **********,
с адрес: ***. к. „*******, искове, като недопустима.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 535242 от 15.11.2018 г., постановено по гр. д. № 83790/2017
г. по описа на Софийски районен съд (СРС), ГО, 124 - и състав, в останалата
обжалвана част.
Решението е постановено при участието на трето лице - помагач
на страната на ищеца „Т.с.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО в частта, с която е оставена
без разглеждане въззивната жалба подлежи на обжалване с частна жалба пред
Софийски апелативен съд, в едноседмичен срок от връчването му на страните, а в
останалата част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.