Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 22.02.2022
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение,
II „Е” състав в публично
заседание на трети декември две хиляди двадесет и първагодина , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я: ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр.
д. № 275/2021 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК
С решение № 20260969 от 25.11.2020
г., постановено по гр. д. № 42855/2019г., СРС, 164 състав, частично са уважени
предявените от „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, положителни
установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД чл.9 ЗПКр вр. чл.
240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, като е признато за установено, че А.О.С. дължи н. „А.З.С.Н.В.“
ЕАД, сумата от 9905, 44 лв, представляваща главница по договор за потребителски
кредит № 2167659/ 23.02.2016 г. , сключен с кредитора „ У.К.Ф.“ ЕАД, което вземане
е прехвърлено с договор за продажба на вземания /цесия/ от 20.12.2016 г. и Приложение
№ 1 към него от 09.01.2017 в полза н. „ А.З.С.Н.В.‘‘ ЕАД, ведно със законната
лихва от 31. 10. 2018 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 1609,
60 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 14.05.2016 г. до
31.10.2018г., за които суми е издадена заповед за изпълнение. СРС по чл. 422,
ал. 1 ГПК, като главният иск е отхвърлен за разликата над уважения размер от 9905,
44 лв. до пълния предявен размер от 9906,84 лв.
Със същото решение и с оглед изхода
на спора, СРС е осъдил А.О.С. да заплати н. „А.З.С.Н.В.“ ЕАД, н. основание чл.
78, ал. 1 ГПК, сумата от 880, 33 лв., представляващи разноски в исковото
производство пред СРС, както и сумата от 280, 33 лв. разноски в хода на
заповедното производство по ч. гр. д. № 69726/ 2018г.
Срещу така постановеното решение, в
частта с която предявените искове са били уважени е подадена въззивна жалба от особения
представител на ответника, в която са изложени оплаквания за неправилност на
обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на
изводите. Поддържа, че е необоснован извода на СРС, че макар и да не е оспорена
автентичността на подписа в договора на кредитополучателя, ответникът се е
съгласил с всички клаузи в договора, респективно че кредиторът е прехвърлил
вземанията по договора чрез цесия. Сочи, че макар цедентът да е упълномощил
цесионера от негово име да уведоми кредитополучателя по всички свои цедирани
вземания и след като е получил информация от ЧСИ Н.М., че длъжникът не живее на
посочения адрес, в нарушение на интересите на ответника, не е потърсил други
способи за откриване на лицето. С оглед изложеното изтъква, че липсва
облигационно отношение между страните, а отделно от това претендираните и
присъдени разноски били несъотносими към ситуацията поради факта, че ищецът
действа еднолично без никаква кореспонденция с кредитополучателя. Моли да бъде
отменено първоинстанционното решение, а предявените искове отхвърлени.
Въззиваемият ищец „ А.З.С.Н.В.“ ЕАД,
чрез пълномощника си И.Н., с надлежно учредена власт по делото, в
законоустановения срок е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва
същата по подрбоно изложените съображения. Излага правни доводи, че лицето е
било уведомено за извършената цесия преди подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение респ. преди подаването на исковата молба. Адресът за
връчване е този, посочен в договора за кредит. Поддържа се, че кредиторът е
положил необходимите усилия за физическо връчване на уведомяването на длъжника,
но поради бездействието на последния това не се е осъществило. Другият аргумент
в подкрепа на защитата на въззиваемият посочва, че уведомяването за настъпилата
цесия не е елемент от фактическият състав по чл. 99, ал.4 ЗЗД, а още повече
длъжникът може да възрази за липса на уведомяване само при условие, че
едновременно с това е изпълнил задължението си на стария кредитор. Моли съда да
остави жалбата без уважение и присъди направените по делото разноски.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна
по следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно
правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и
правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба
доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира
следното:
Между
страните по делото не съществува спор, а и от предствените по делото писмени
доказателства се установява наличието на сключен договор за кредит № 2167659 от
23. 02. 2016 г., между „У.К.Ф.“ ЕАД като кредитор и А.О.С.- кредитополучател,
по силата, на който кредиторът, по безспорно възникналото облигационно
правоотноешние, е отпуснал на кредитополучателят кредит в размер на 10 000
лева, която сума е следвало да върне в срок от 120 месеца, на равни вноски
включително начислените лихва, такси и застрахователна премия с крайна падежна
дата за плащане на задължението е 14.02.2026 година.
От
заключението по допуснатата ССчЕ, неоспорено от страните, се установява, че
ответникът е погасил 474,91 лева от размера на предоставената сума, като
непогасено е останало вземането за 9905,44 лева, представляващи изискуемата
главница, заедно със законната лихва от 31.10.2018 година, както и сумата от
1609, 60 лева, представляващи обезщетение за забава за периода 14.05.2016 до
31. 10. 2018 г.
По отношение на единственото
оплакване, касаещо надлежното връчване на уведомлението за извършената цесия
между цедента „У.К.Ф.“ АД и цесионера „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД
по силата на договор за прехвърляне на парични задължения от 09.01.2017 г. следва
да се отбележи, че този ефект е настъпил най късно с връчването на исковата
молба и приложенията към нея на особения представител на ответника. Това е
така, тъй като към исковата молба са били приложени уведомление, че вземането е
прехвърлено, подписано от цесионера, както и нотариално заверено пълномощно (л.
26 от делото на СРС), по силата на което „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ООД е упълномощена от цедента „А.Ф.“ АД да извършва уведомяването
по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Смисълът на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и 4 от ЗЗД е
максимално да бъде охранен интересът на длъжника и да не се дава възможност на
кредитора да злоупотребява с правата, които получава чрез договора за цесия. В
конкретния случай кредиторът е направил опит да изпрати уведомление за
сключения договор за цесия лично до длъжника на посочения в договора за кредит
адрес, приет и за адрес за кореспонденция, и тъй като призовкарят при ЧСИ Н.М.,
е удостоверил, че С. не живее на адреса по данни от собственика на имота, е
било залепено уведомление по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК, като липсват данни
длъжникът да е проявил активност да се поинтерсува за какво е бил е известен. В
настоящето съдебно производство също е осъществена също процедурата по призоваване
на ответника по реда на чл.47 от ГПК, като е направено нещо повече- назначен е
особен представител. Да се приеме в този случай, че длъжникът не е надлежно
уведомен за извършената цесия, означава, че му се дава възможност да черпи
права от собственото си неправомерно поведение, а кредиторът се поставя в
невъзможност да реализира вземането си в рамките на исковото производство, а
това противоречи на принципа за равенство на страните пред закона, закрепен в
чл. 9 от ГПК. В правната теория господства мнението, че особеният представител
разполага с всички права, с които разполага и упълномощеният процесуален
представител, с изключение на правото на разпореждане с предмета на иска, т. е.
той не може да прави валидно оттегляне или отказ от иск, съдебна спогодба,
признание на иска или отказ от обжалване. Няма пречка обаче той да приема материалноправни
изявления, свързани със съществуването на едно вече възникнало правоотношение
между представлявания и ищеца, т. е. между страните в процеса, в който смисъл е
застъпеното разбиране в Решение №198/18.01.19г.
по т. д. № 193/18г. на Първо т.о. на ВКС, което се споделя от
настоящия състав. Ето защо и по аргумент на по-силното основание следва да се
приеме, че особен представител, назначен от съда за охраняване правата на
длъжника в граждански процес, провеждан по общия ред, действащ в защита на интересите
на ответника под прекия надзор на съда, може надлежно да получава
материалноправни изявления от ищеца, свързани със съществуващото между страните
правоотношение, в това число и уведомление за извършена цесия, като
единственото ограничение за особения представител е да извършва действия на
разпореждане с предмета на делото. Поради изложеното по-горе съдът приема, че с
връчване на исковата молба и приложените към нея книжа, длъжникът следва да се
счита за уведомен за извършената цесия, което обстоятелство на основание на
основание чл.235,ал.3 от ГПК съдът е необходимо да вземе предвид при решаване
на делото .
С
оглед на изложеното по-горе оплакванията в жалбата са неоснователни и поради
съвпадане на крайните изводи на двете инстанции , обжалваното решение следва да
се потвърди.
При
този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК в полза на
въззиваемата страна следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в
размер на 100,00 лв., както и сумата от 300,00 лв., представляващи разноски за
особен представител на ответника.
С
оглед цената на исковете, по аргумент от чл. 69, ал. 1, т. 1, вр. чл. 113, вр.
чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, въззивното решение подлежи на касационно обжалване.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №20260969 от 25.11.2020 г., постановено по гр.д. № 42855/2019 г.,
СРС, 164-е състав
ОСЪЖДА А.О.С., ЕГН **********, с адрес
***- 5‘‘ да заплати на „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление ***, офис 4 , на основание чл.78, ал. 8 ГПК,
сумата от 400,00 лв. –разноски в производството пред СГС.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по
правилата на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от връчването на препис на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: