Р Е Ш Е Н И Е
№
град Разград, 07.11.2019 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
РАЗГРАДСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД в публично съдебно заседание
на 21.10.2019 г. в състав:
Председател: Рая Йончева
Членове: Валентина Д.
Атанас Христов
при секретаря С. Л. разгледа докладваното от съдия Атанас Христов въззивно гражданско дело № 256
по описа за 2019 година и за да се
произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 241 от 26.06.2019 г. по гр.д № 1204/2018 г. по
описа на РС - Разград, съдът е постановил следното:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ПРОФИ КРЕДИТ България”ЕООД с ЕИК-********* с адрес:
гр.София, бул.”България” №49 бл.53Е, вх.В против Л.А.Д. с ЕГН-**********,***,,
с настоящ адрес ***, със съдебен адрес:*** партер, адвокатско кантора Марин Кинов,
иск по чл.422 от ГПК за съществуване на вземане в размер на 3 689,85 лева по договор за револвиращ
заем №**********, сключен на 16.08.2013г., ведно със законна лихва считано от
датата на подаване на заявление по ч.гр.д.№ 641/2018г. по описа на Районен съд
– Разград -05.04.2018г., като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА
„ПРОФИ КРЕДИТ България”ЕООД с ЕИК-********* с адрес: гр.София, бул.”България”
№49 бл.53Е, вх.В да заплати на Л.А.Д. с ЕГН-********** *** партер, адвокатско
кантора Марин Кинов сумата от 200 лева
разноски направени по заповедното производство.
Недоволен
от това решение останал жалбоподателя „ПРОФИ
КРЕДИТ България”ЕООД, които го обжалва чрез пълномощника си юрисконсулт
Радина Иванова Илиева. В жалбата се правят оплаквания за незаконосъобразност и
неправилност на обжалваното решение. Сочи се, че е неправилен извода на
първоинстанционния съд, че уговорения годишен лихвен процент и годишен процент
на разходите са нищожни, както и че са налице неравноправни клаузи. Излагат се
подробни съображения, че уговорените ГЛП и ГПР не противоречат на добрите
нрави. Иска се от въззивния съд да отмени обжалвания съдебен акт и да постанови
ново решение по същество на спора, с което предявената искова претенция да
бъде уважена. В открито съдебно
заседание, при редовност в призоваването, за жалбоподателя не се явява
представител. Пълномощникът му юрисконсулт Радина Иванова Илиева депозира
писмена молба, с която моли делото да се разгледа в нейно отсъствие. Поддържа
въззивната жалба и претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК, въззиваемата страна, чрез
пълномощника си адвокат Марин Радоев Маринов от АК – Разград, депозира отговор
на жалбата. Намира жалбата за допустима, но неоснователна. Моли обжалваното
решение да бъде потвърдено. В открито съдебно заседание, при редовност в
призоваването въззиваемата страна не се явява. Явява се пълномощникът й адвокат
Марин Радоев Маринов от АК – Разград. Същият поддържа отговора на жалбата и
излага подробни съображения. Заявява, че не претендира разноски пред въззивната
инстанция.
Страните не сочат доказателства и във
въззивното производство не са събрани нови доказателства.
Разградският окръжен съд, като
обсъди изложените доводи и становища на страните и след проверка на обжалвания съдебен акт,
констатира следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от страна с правен интерес, поради което е допустима.
Обжалваното решение е валидно и допустимо, а жалбата
депозирана срещу него, разгледана по същество се явява неоснователна.
Делото е напълно изяснено от фактическа страна и
фактическите положения, приети за установени от
районния съд се подкрепят от събрания доказателствен материал и са основани на
закона. Въззивната инстанция споделя приетата от първоинстанционния съд
фактическа обстановка и няма да я преповтаря, като препраща към мотивите на
първоинстанционния съд, на осн. чл. 272 ГПК. По възраженията във въззивната
жалба, настоящия състав приема следното:
От събраните пред районния съд писмени
доказателства безспорно се установява, че жалбоподателят и въззиваемата страна
по делото са сключили Договор за револвиращ заем № ********** от
16.08.2013г. за заем за 5 000 лева,
със срок за 48 месеца, при ГПР-93,62% и ГЛП-71,04%. Не се спори, че на 29.04.2015г.
ответницата е пожелала отлагане на две погасителни вноски и на 30.04.2015г. е
сключен Анекс №1 за отлагане на вноски № 18 и 19. На 14.12.2015г.
кредитополучателката е поискала отлагане на други две вноски и на 18.12.2015г.
е сключен Анекс №2, с който са отложени вноски № 26 и 27. За процесната претендирана
сума ищецът е депозирал заявление по чл.410 ГПК. Издадена е заповед за
изпълнение № 1370 от 11.04.2018 г. по ч. гр. д. № 641/2018 г. по описа на РС-
Разград, срещу която в срок е постъпило възражение по чл. 414 ГПК. Заявителят в
срок е предявил процесния иск по чл. 422 ГПК.
За да отхвърли иска, първоинстанционния
съд е приел, че ГПР в последвалите два Анекса надвишава определените размери по
чл.19 ал.4 от ЗПК, а съгласно ал.5 от същия текст тези клаузи се считат за
нищожни. Процесния договор е сключен през 2013г. преди влизане в сила на
посочените законови разпоредби от ЗПК, Анексите, обаче, са сключени вече при
действието им и кредитодателят, настоящия ищец е бил длъжен да ги съобрази и
приложи разпоредбата на ал.6, като надвзетите средства над допустимия праг се
прихващат или удържат. По делото се установило категорично, че по сключения
между страните договор има надвнесени суми от ответницата и търсените с
настоящия иск още 3 689,85 лева не се дължат. Същевременно
първоинстанционния съд приел че е налице неравноправна клауза по см. на чл.
143, т.9 ЗЗП. За да стигне до този извод първоинстанционния съд приел, че при
сключване на договора на ответницата не
са предоставени Общи условия и „Стандартен европейски формуляр за предоставяне
на информация за потребителските кредити“. Така при сключване на договора кредитополучателят
не е получил необходимата преддоговорна информация, наложени са му приемане на
неравноправни клаузи, което прави целия договор недействителен.
Спорът пред настоящата инстанция, предмет
на въззивната жалба е дали клаузите в договора относно годишния лихвен процент
и годишния процент на разходите са нищожни, както и дали договора съдържа
неравноправни клаузи по см. на чл. 143 ЗЗП.
Независимо дали процесния договор ще бъде квалифициран
като такъв по чл. 430 от ТЗ или по чл. 240 от ЗЗД, той по правило е възмезден, което следва от
разпоредбите на чл. 430, ал. 2 от ТЗ и чл. 240, ал. 2 от ЗЗД. С оглед страните по договора, той
попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит (обн. ДВ, бр. 18/05.03.2010 г., т. е. преди
създаването на процесното правоотношение). Това е така, защото кредиторът
отговаря на изискванията на чл. 9, ал. 4 от ЗПК – предоставя потребителски кредит в рамките на своята
професионална или търговска дейност. В този смисъл, без значение е
обстоятелството, че кредиторът няма статут на банка и доводите на въззивника за
противното са неоснователни.
Както се посочи по-горе, независимо от
това дали се касае за договор за банков кредит или за договор за заем по ЗЗД,
същият поначало е възмезден, като заемателят дължи лихва върху предоставената
му сума, която представлява цената за ползването на сумата, респ. договорно
възнаграждение. Поради тази причина лихвата следва да бъде определена така, че
да компенсира кредитора за предоставената за ползването сума, при отчитане на
всички условия за това, включително и риска, който се поема от това сумата да
не бъде върната. Лихвата, обаче, следва да бъде съответна на предоставената в заем сума и
условията на предоставянето.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК "годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит". Определения ГПР и годишната лихва се явяват такива,
уговорени в нарушение на добрите нрави, което е основание за нищожност по
смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Касае се за обща разпоредба на
закона, уреждаща основание за недействителност на сделките, която намира
приложение и за търговските сделки, доколкото липсва специална разпоредба,
която да изключва приложението й по отношение на тях. Чл. 288 от ТЗ сочи, че за неуредените в него положения за
търговските сделки се прилагат разпоредбите на гражданското законодателство, а
при непълнота и в него – търговските обичаи. Това изрично е посочено постановеното
по реда на чл. 290 ГПК Решение № 88 от 22.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 911/2009
г., I т. о., ТК. С оглед на това е неоснователно твърдението на въззивника, че
тъй като разпоредбата на чл. 430, ал. 2 от ТЗ не ограничавала изрично размера на
лихвата чрез поставяне на изискванията за съответствие с добрите нрави, това
основание за нищожност не можело да намери приложение по отношение на процесния
договор за кредит.
С оглед правомощието на съда служебно да констатира наличие на нищожна клауза, следва да се има предвид и
следното:
По своята същност "добрите нрави" не
представляват правни норми и нямат правно действие. Същите представляват
общоприети критерии и норми за поведение, които са установени и приети в
обществото, като хората се съобразяват с тях съобразно вътрешното си убеждение.
Действително, доколкото нямаме издаден акт на МС по чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, страните са свободни да уговарят
размер на договорната лихва по собствено усмотрение. Това усмотрение обаче не е
неограничено, което следва от чл. 9, ал. 1 от ЗЗД. С оглед на това настоящият състав приема, че така
както е уговорена процесната лихва, същата излиза извън присъщите функции по чл. 430, ал. 2 от ТЗ, респ. чл. 240, ал. 2 от ЗЗД, като създава предпоставки за
неоснователно обогатяване на кредитора, което представлява противоречие с
добрите нрави. Налице е нееквивалентност на двете престации – тази на кредитора
и тази на заемателя, която е значителна и то в ущърб на последния. Тази
нееквивалентност заедно с възможността за неоснователно обогатяване на
кредитора също представлява накърняване на добрите нрави и е основание за нищожност на уговорката за лихва.
Определеният размер на ГПР /93.62
– първоначално, 85.65 – с Анекс №1 и 92.46 - с Анекс № 2/, елемент от който
е ГЛП /71,04 -първоначално, 62.79 –
с Анекс №1 и 56.38 – с Анекс №2/ противоречат на
добрите нрави, тъй като значително надхвърлят нормалния и справедлив размер на
възнаграждението на кредитора за това, че е предоставил свои парични средства
за ползване от потребителя, както и адекватния размер на всички останали
разходи, които кредиторът е направил, прави и ще реализира като съпътстващи
предоставянето, обслужването и възстановяването на кредита, но които се
заплащат от кредитополучателя. Установената съдебната практика приема, че сделката противоречи на
добрите нрави, ако с нея се договарят необосновано високи цени, неравноправно
се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, със сделката
се цели недобросъвестна конкуренция, използва се монополно положение, за да се
наложи на другата страна неизгодно условие, както и че уговорка за лихва надвишаваща трикратния размер на законната лихва е
противна на добрите нрави. В тази насока е и предприетата законодателна промяна и
въвеждането на забраната по чл. 19, ал.4 от ЗПК. Цитираната норма не е приложима към първоначално сключения
на 16.08.2013г. процесен договор, поради което размерът на ГПР в настоящия
случай следва да се преценява с оглед критериите за добрите нрави. В настоящия
случай е видно, че уговорените размери на надбавките - възнаградителна лихва и
ГПР многократно надвишават размера на законната лихва /значително над нейния
трикратен размер/, поради което и са нищожни поради противоречие с добрите
нрави.
В същия дух е и формираната вече съдебна
практика по сходни и/или идентични казуси – Решение № 189 от 01. 11. 2019 г. по в. гр. дело №
261/2019 г. по описа на Окръжен съд – Разград, Решение
№ 211 от 3.06.2019 г. на ОС - Хасково по в. гр. д. № 235/2019 г., Решение № 545 от 19.07.2019 г. на ОС -
Сливен по в. гр. д. № 306/2019 г., Решение
№ 526 от 2.05.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 393/2017 г., Решение № 114 от 12.05.2017 г. на ОС -
Габрово по в. гр. д. № 63/2017 г.,
Решение № 157 от 12.07.2017 г. на ОС - Габрово по в. гр. д. № 165/2017 г., Решение
№ 249 от 2.04.2018 г. на ОС - Варна по в. т. д. № 128/2018 г., Решение № 751 от 15.10.2018 г. на ОС -
Варна по в. т. д. № 1085/2018 г.
Настоящият съдебен състав споделя
становището на първоинстанционния съд, че процесния договор е сключен през
2013г. преди влизане в сила на чл. 19, ал.4 ЗПК /ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от
23.07.2014 г./, като анексите обаче, са сключени вече при действието на чл. 19,
ал.4 ЗПК, но не са били съобразени с тази норма.
Съгласно чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК договора за заем следва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 към закона начин. В процесния договор
е посочен годишен процент на разходите, но не е ясно нито какво включва, нито
как е формиран. Несъобразяването на договора с изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК също представлява самостоятелно основание по чл. 22 ЗПК за
недействителност. Така и Решение № 189 от 01. 11. 2019 г.
по в. гр. дело № 261/2019 г. по описа на Окръжен съд – Разград.
Към сключения на 16.08.2013 г. договор липсва
погасителен план, според
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 12 от ЗПК, тъй като погасителния план трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна
вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на
лихвения процент и допълнителните разходи, а в случая такъв погасителен план не е налице. Това
обстоятелство е самостоятелно основание за
недействителността на договора по чл. 22 във
вр. с чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Така и Решение № 189 от 01. 11. 2019 г. по в. гр. дело № 261/2019 г. по описа на Окръжен съд –
Разград.
Представени са анекси №№ 1/30.04.2015 г.,
и 2/14.12.2015 г., с представени към тях коригирани погасителни планове, но
не е налице представен по делото погасителен план към момента на сключване на
договора на 16.08.2013 г. Не може да се приеме, че налице погасителен план
с посочени главница и лихва, независимо че като параметрите на договора са
посочени в т. VІ – "Параметри на договора за потребителски кредит"
вр. с Общите условия. В договора е посочен общия брой и размер на месечните
вноски, но това съдържание на договора не преодолява липсата на погасителен
план към момента на сключването му, в който да е посочен как се формира всяка
погасителна вноска, поне чрез главница и лихва, каквито са представените
погасителни планове към анексите. Така и Решение № 5979 от 9.08.2019 г. на СГС по в.
гр. д. № 7786/2018 г.
Настоящия състав не споделя становището на
първоинстанционния съд, че при сключване на договора на ответника не са
предоставени Общи условия и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити.
В договора в неговата клауза "В"
се съдържа изявление на заемателя, че е получил общите условия преди
сключването му и подробно се е запознал с тях. В клауза „Г“ на договора се
съдържа изявление на заемателя, че е получил Стандартен европейски формуляр. Ответникът не е оспорил
подписа си в процесния договор. Ето защо, настоящия състав приема за
неоснователно възражението на ответника, че не е получил Общи условия и
Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските
кредити /приложение №2 към чл.5 ал.2 от
Закона за потребителския кредит/. Вж. Решение № 193 от 16.11.2016 г. на ВКС
по т. д. № 708/2016 г., II т. о., ТК, Решение № 168 от 29.12.2015 г. на ВКС по
т. д. № 2048/2014 г., I т. о., ТК, Определение № 398 от 22.06.2012 г. на ВКС по
ч. т. д. № 214/2012 г., I т. о., ТК, Определение № 589 от 23.08.2011 г. на ВКС
по т. д. № 1031/2010 г., II т. о., ТК, Решение № 250 от 12.01.2017 г. на ВКС по
т. д. № 1177/2016 г., II т. о., ТК.
Неоснователно е и възражението на
ответника, че е допуснато нарушение, тъй като не е подписал Общите условия и
Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските
кредити. Това е така, тъй като едва с новелата на чл. 11, ал.2 ЗПК /ДВ, бр. 35 от 2014 г., в
сила от 23.07.2014 г./ се въведе изискване страните по договора да подписват
Общите условия. Както вече се посочи, договорът е сключен преди това - на
16.08.2013 г. Що се касае за
възражението, че ответника – заемател не е подписал Стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, следва да се
изтъкне, че нито към датата на сключване на договора, нито към настоящия момент
приложение №2 към чл.5 ал.2 от Закона за потребителския кредит - Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, не
съдържа реквизит подпис на заемател – има изискване само за подпис на кредитора.
Въпреки това, крайният извод на
първоинстанционни съд за неоснователност на иска се явява законосъобразен.
По изложените съображения, решението на
районният съд е правилно и следва да бъде потвърдено.
По разноските.
С оглед изхода от спора на въззивника не
се дължат сторените в настоящото производство разноски. Въззиваемата страна,
чрез пълномощника си, заяви че не претендира разноски във въззивното
производство.
Воден от изложеното, съдът,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 241 от 26.06.2019 г. по гр.д № 1204/2018 г. по описа на РС –
Разград.
Решението е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване, на осн. чл. 280, ал. 3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
ДГ