Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 11.06.2018 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІV А въззивен състав, в публичното
заседание, проведено на двадесет и първи май през две хиляди и
осемнадесети година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
Мл.с.СВЕТЛАНА
АТАНАСОВА
при секретаря Капка
Лозева, като разгледа докладваното от мл.съдия Атанасова в.гр. дело
№ 2643 по
описа за 2018 г. и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №20544/09.12.2016г.,
постановено по гр.д. № 13510/2013г. по описа на СРС, 46 ти състав, ответникът М.на т.е осъден да заплати по иск
с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД на ищцата А.Л. сума в размер на 2918.24 лева, представляваща неизплатен
остатък от дължимото възнаграждение по договор № BG161PO001/3.3-01/2008/001-08-U-005 от 10.06.2010г., ведно със законната
лихва от завеждане на исковата молба на 26.03.2013г. до окончателното и
заплащане. Софийски районен съд е осъдил ответника и на основание чл. 49 от ЗЗД
да заплати на ищцата сума в размер на 3000
лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в
периода от 04.02.2013г. до 12.03.2013г.
в резултат на клеветнически и опозоряващи твърдения, разпространени чрез
печатни и електронни медии, ведно със законна лихва от 04.02.2013г. до
окончателното изплащане, като предявеният от
А.Л. иск е отхвърлен в частта за сумата над 3000 лева до пълния предявен
размер от 10 000 лева. С решението М.на т.е било осъдено на основание чл.
78, ал. 1 от ГПК да заплати на ищцата разноските сторени в исковото
производство в размер на 201.15 лева.
От М.на т.в
срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК е депозирана въззивна жалба срещу първоинстанционното
решение в частта, в която предявените от ищцата искове са уважени. В жалбата се
излагат съображения за недопустимост на постановеното решение във връзка с
предявения иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди,
тъй като въззивникът не бил пасивно процесуално легитимирана страна по спора.
Поддържа се, че от М.не било разпространено нито едно официално изявление, а
изказването на заместник-министъра представлявало изказано лично мнение. Предвид
това, се застъпва становището, че процесуално легитимирани да отговарят за
разпространяването на невярна информация били съответните информационни
издания, които са я публикували. Под евентуалност се твърди, че решението е
неправилно, доколкото не било доказано, че разпространената информация е с
източник именно М.на т., както и че именно 04.02.2013г. е датата, на която е
осъществен процесния деликт. Посочва се, че не било доказано ищцата да е
утвърден специалист и професионалист, както и че размерът на присъденото
обезщетение не бил съобразен с принципа за справедливост, заложен в
разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Взема се отношение и по неоснователността на
иска по чл. 79 от ЗЗД, като се поддържа, че при определяне на размера на
възнаграждението следвало да се съобрази ПМС № 330/05.12.2011г. Предвид
изложеното, се моли решението в обжалваната част като недопустимо да бъде обезсилено
и евентуално като неправилно – да бъде отменено, а предявените от ищцата искове
изцяло отхвърлени. Претендира се и заплащането на сторените в производството
разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от процесуалния
представител на А.Л., в който жалбата се оспорва като неоснователна и се
излагат твърдения за правилността на решение в обжалваната част. Поддържа се,
че ищцата е упражнила надлежно правото си на иск срещу процесуално легитимирана
страна. С оглед изложеното, се моли въззивната жалба да бъде оставена без
уважение. Не е направено искане за присъждане на разноски, като в проведеното
пред въззивната инстанция открито съдебно заседание е релевирано възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, претендирано от въззивника.
Софийски районен
съд е постановил и определение от 04.04.2017г. по гр.д.№ 113510/2013г. по описа
на СРС, 46ти състав, по реда на чл. 248 от ГПК, с което е оставена без уважение
молба на М.на т.за изменение на решението в частта за разноските.
Срещу цитираното
определение в законоустановения срок е депозирана частна жалба от ответника М.на
т.. В нея се твърди, че първоинстанционният съд неправилно е оставил без
уважение искането за изменение на решението в частта за разноските. Посочва се,
че присъдените в полза на ответника разноски не отговарят на полагащата им се
част от тях, съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 от ГПК, която се равнявала
на 497.19 лева. Предвид изложеното, моли съдът да отмени обжалваното
определение.
В определения от
съда срок е постъпил отговор на частната жалба от насрещната страна, в който се
заявява, че обжалваното определение е правилно, а жалбата – неоснователна,
поради което следва да бъде оставена без уважение.
По подадената въззивна жалба:
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове
с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 266, ал. 1 от ЗЗД и чл. 49 от ЗЗД, вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта и по наличието на противоречие с императивните правни норми – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящата
състав намира постановеното от СРС, 46ти състав, решение за валидно и допустимо.
Аргументите на съда в тази насока са следното:
За
наличието на положителните процесуални предпоставки за съществуването и
упражняването на правото на иск и за липсата на отрицателните процесуални
предпоставки съдът следи служебно. Процесуалната легитимация е една от
положителните процесуални предпоставки за съществуване на правото на иск, която
е с абсолютен характер, като липсата и би обусловила недопустимост на
постановеното от първоинстанционния съд решение по отношение на предявения
срещу процесуално нелегитимирана страна иск. Наличието на процесуална
легитимация се обуславя само от изложените в исковата молба твърдения, които в
настоящия случай са именно, че ответникът бил разпространил невярна и позоряща
информация за ищцата. Следователно именно М.на т., с оглед заявеното от А.Л.
при предявяване на исковата претенция, е процесуално легитимираният ответник по
иска с правна квалификация чл. 49 от ЗЗД.
Настоящият
състав приема, че не следва понятието процесуална легитимация да се смесва с
понятието материалноправна легитимация на страните по спора, доколкото
наличието на материална легитимация е от значение за основателността на
предявения иска, а не за допустимостта му. От изложените аргументи на
въззивника се установява, че същият оспорва своята материална легитимация по
правния спор с твърденията, че не М.е отговорно за разпространяването на
невярна информация, а отговорност за това носели информационните издания. Тези
доводи обаче следва да се обсъдят при произнасяне по въпроса дали предявеният
иск по чл. 49 от ЗЗД е основателен, т.е дали ответникът е отговорен за
твърдените причинени на ищцата неимуществени вреди.
След
извършване на преценката за валидност и допустимост на обжалваното решение,
настоящият състав счита, че следва да се произнесе и по правилността му с оглед
изложените твърдения във въззивната жалба.
Въззивната
инстанция намира постановеното от Софийски районен съд решение за неправилно в частта, с която е
уважен искът по чл. 49 от ЗЗД на ищцата. В останалата обжалвана част, съдът
счита решението за правилно. Съображенията на съда в тази връзка са следните:
Страните не
спорят, че са били обвързани със сключен на 10.06.2010г. между тях договор, във
връзка с който на ищцата е възложено да изпълнява функциите на експерт по
маркетинг, реклама, визуализация и публичност на проект № 8 „Разработване на
стратегия за бранд „България” и въвеждане на практика на интегриран и
последователен бранд мениджмънт”, сключен по силата на Рамково споразумение по
оперативна програма „Регионално развитие” (2007г.-2013г.). Това обстоятелство
се установява и от приложения към исковата молба договор № BG161PO001/3.3-01/2008/001-08-U-005 от 10.06.2010г.,
подписан от А.Л. и М.на икономиката, енергетиката и т., чийто правоприемник по
аргумент от §7, ал. 5 от ПМС 447/23.12.2014г. е М.на т.. В чл. 1, ал. 2 от
договора е уговорено, че същият влиза в сила от 10.06.2010г., като има срок на
действие до приключване на дейността по проекта. Страните са се съгласили,
видно от чл. 2 от контракта, че за изпълнение на дейностите по договора,
възложителят ще заплаща на изпълнителя възнаграждение в размер на 20 лева за
всеки един изработен и одобрен астрономически час. В чл. 3 е договорено, че
възнаграждението на изпълнителя ще се заплаща текущо за всеки отчетен период,
след одобрен от възложителя отчет за извършена работа, като отчитането на
работата ще се извършва месечно и в него следва да се посочат отработените
часове.
От представените
по делото доказателства – справка за определяне на възнаграждение на членовете
на екипа по проект „Разработване на стратегия за бранд „България” и въвеждане
на практика на интегриран и последователен бранд мениджмънт” за А.Л., справки
за отчетени часове по месеци в периода 2010г.-2012г. и отчетни доклади,
всичките носещи подписа на представители на ответника, се установява, че отработените от ищцата и одобрени от
ответника, в качеството му на възложител, часове по сключения договор са 184
астрономически часа за периода от месец юни 2010г. до месец декември 2012г.,
като в отговора на исковата молба това обстоятелство е потвърдено и от ответника.
Страните не
спорят и, че заплатената във връзка с процесния договор сума е в размер на
761.76 лева, като това се установява и от представеното бюджетно платежно
нареждане за извършено плащане по сметка на А.Л. за сумата от 704.63 лева и
служебна бележка №1/07.01.2013г. за сума в размер на 57.13 лева. Същата сума –
761.76 лева е посочена и като определена за възнаграждение на ищцата в
представените справки за определяне на възнаграждението, от които е видно, че
часовата ставка за заплащане на одобрените отработени 184 часа е 4.14 лева.
От представените
по делото публикации в различни информационни издания – извадки от интернет
страниците на БНТ от 05.02.2013г., Стандарт от 04.02.2013г. и 05.02.2013г.,
Труд от 04.02.2013г. и други, се установява, че в медийното пространство е
разпространена информация във връзка с конкурс за новия туристически бранд на
България.
В статия от
04.02.2013г. със заглавие „Логото на прокурор“ и подзаглавие „Подозират
съветничката на Т.в конфликт на интереси“, публикувана във в-с „Стандарт“, е
посочено „Конкурсът за новия туристически бранд на България ще отиде на
прокурор научи „Стандарт“. В статията е изнесена информация, че причината за
това била съмнение за конфликт на интереси и пропуски в провеждането му, като
от прокуратурата щели да проверяват каква била ролята на А.Л. в надпреварата. В
статията не е посочен кой е източника на новината.
Във в-с „Труд“
на 05.02.2013г. е публикувана статия със заглавие „Отлага се приемането на
туристическото лого“ с подзаглавие „Експертка на Т.работела на хонорар и в
екипа, спечелил „Бранд Българи““. От изданието става ясно, че според столичен вестник логото щяло да
бъде „дадено на прокурор заради „конфликт на интереси““, тъй като А.Л., която
била в екипа на бившия министър е работила и по логото. В материала е посочено, че от М.на икономиката, енергетиката и т.са
заявили пред „Труд“, че по заповед на министър Добрев инспекторатът на
икономическото ведомство проверява резултатите от конкурса за „Бранд България.“
По делото е
приложена и извадка от интернет страницата на БНБ от 04.02.2013г. на статия със
заглавие „Туристическото лого отива на прокурор“. В нея е поместено изказване
на министъра на културата, като е посочено също че от М.на икономиката,
енергетиката и т.са потвърдили за „По света и у нас“, че работата и резултатите
от конкурса за бранд на България са обект на вътрешна проверка, разпоредена от
министър Добрев, а М.е възложила на фирмата изпълнител по проекта да проведе
допълнителни дискусии със специалисти.
Електронното
издание на „Труд“ от 04.02.2013г. е публикувало на страницата си публикация
озаглавен „Отлага се премиерата на туристическото лого“, в която им твърдения,
че от М.са заявили, че по заповед на министъра инспекторатът на икономическото
ведомство проверява резултатите на конкурса за „Бранд на България“. Излагат се
твърдения във връзка с участието на А.Л., но не се посочва кой е източникът на
информацията за това.
Във всички
приложени по делото статии се представя една и съща информация, според която от
М.е предоставена информация, че е започнала вътрешна проверка във връзка със
съмнение за конфликт на интереси, свързан с А. Лнг, а че от „Стандарт“ са
съобщили, че конкурсът за туристическото лого на България „отива на прокурор“.
За всички останали изложени данни в статиите не е посочен кой е източникът им.
Пред „Дневник“
на 12.03.2013г. е дал интервю и заместник-министърът на икономиката,
енергетиката и т., който на въпроса „Има ли убедителни аргументи, че бившата
служителка на М.А.Л., което е работила по този проект, не е в конфликт на
интереси“, е отговорил, че всички документи по случая са предоставени на
инспектората на министерството. Той е заявил, че проблемът е дошъл от това, че
ищцата е била председател на комисията за избор на изпълнител, а след това бил
член на екипа на министерството, който оценява работата на самите изпълнители.
Заместник-министърът е пояснил, че самото задание, процедурите „са дадени в
инспектората, така че те ще се произнесат по този въпрос“.
Между страните
още с приетия по делото доклад е обявено за ненуждаещо се от доказване
обстоятелството, че при изпълнение на договора от 10.06.2010г. ищцата не е била
в конфликт на интереси с участника, спечелил поръчката по проект № 8 „Разработване
на стратегия за бранд „България” и въвеждане на практика на интегриран и
последователен бранд мениджмънт”. По делото е представено писмо, изпратено от
главна дирекция „Програмиране и регионално развитие” до министъра на
икономиката, енергетиката и т., с вх.№ ОИ-16-68/25.02.2013г., в което е
изразено становище, че след извършена проверка не е установено наличието на
конфликт на интереси по отношение на А.Л..
Приложена е и
кореспонденция, водене между страните по делото – запитване от А.Л. с вх.№ 94-А-46/15.02.2013г.
до министъра на икономиката, енергетиката и т.и отговор на запитването с изх.№
94-А-46/19.02.2013г., от която се установява, че ищцата е информирана от
ответника, че със заповед на министъра е възложена проверка, като от
01.04.2011г. конфликтът на интереси се установявал от Комисията за
предотвратяване и преустановяване на конфликт на интереси, която е независим
орган.
Пред първоинстанционния
съд са разпитани и двама свидетели – А.Г.и Л.М..
Свидетелката Г.посочва,
че познава ищцата от 2009г., когато Г.била назначена за изпълняващ длъжността
директор на Дирекция „Маркетинг, реклама и туризъм” в М.на икономиката,
енергетиката и т.. Свидетелства, че ищцата е била назначена като съветник на
министър Трайков, но в началото на април 2012г. трудовият и договор приключил.
Заявява, че с ищцата е имало сключен „граждански договор” по проект, който Г.е
ръководила във връзка с бранда на дестинация България по оперативна програма
„Регионално развитие”, като Л. е била член на екипа на проекта. Г.посочва, че
ищцата била висок професионалист и целият екип, както и заместник министъра М.,
били много доволни от работата и и се консултирали по маркетинговите въпроси с
нея. Свидетелката си спомня, че са се появили статии, в които било посочено, че
бил налице конфликт на интереси, като едва ли не ищцата била работила за
изпълнителя на поръчката. В показанията си Г.твърди, че били извършени проверки
първо от инспектората към министерството, после и от Комисията за конфликт на
интереси, и че информацията за наличие на конфликт на интереси се била
разпространила из медиите, но нямала представа от кого е „излязла
информацията”. Свидетелката посочва, че ищцата и е споделяла, че се е
разочаровала много от случилото се.
Свидетелката М.заявява,
че познава ищцата от 2004г., когато са работили заедно, но и след прекратяване
на съвместната си работа са поддържали отношения. М.свидетелства, че ищцата е
била уважаван експерти, който е работил и в международни проекти заради
квалификацията и маркетинговите си знания. Спомня си, че е научила за
публикациите в медиите, които замесвали името на Л. в конфликт на интереси.
Твърди, че се е опитала няколко пъти да се срещне с ищцата, но не е успяла,
като от друга обща позната разбрала, че А.Л. се е затворила в себе си и с оглед
на това е избягвала срещи. Посочва, че самочувствието и било накърнено и се
чувствала омерзена.
Настоящият
състав кредитира дадените и от двете свидетелки показания, доколкото същите не
са заинтересовани от изхода на спора, а казаното от тях е непротиворечиво,
логично и последователно.
При така установеното от фактическа страна
въззивният съд намира от правна страна следното:
По иска с правно основание чл. 79, ал.1 от ЗЗД, вр.
с чл. 266, ал.1 от ЗЗД.
За да бъде уважен предявеният иск, съобразно правилата на чл. 154 от ГПК по
делото от ищцата следва да бъде доказано при условие на пълно и главно
доказване наличието на валидно сключен договор между страните за изпълнение от
страна на ищцата на функции на експерти по маркетинг, по който е изпълнила
всички поети от нея задължения и работата и е приета от ответника, както и
размерът на претендираното от нея възнаграждение. В тежест на М.на т.е
доказването, че е заплатил изцяло дължимото възнаграждение.
От събраните по делото доказателства и с оглед изложените от страните
доводи във въззивната жалба и в отговора на въззивната жалба, се установява, че
между страните е безспорно доказано наличието на първите три от посочените
предпоставки, а именно – че са били в облигационна връзка по договор за
изработка – граждански договор с външен експерт по маркетинг във връзка с
проект „Разработване
на стратегия за бранд „България” и въвеждане на практика на интегриран и
последователен бранд мениджмънт”, че ищцата е
изпълнила своите задължения, като отработените от нея 184 астрономически часа
са били одобрени от възложителя.
Спорът пред въззивната инстанция се концентрира във въпроса за размера на
дължимото от ответника възнаграждение и в частност намират ли в конкретния
случай приложение разпоредбите на ПМС 330/05.12.2011г.
От представения по делото договор, сключен между страните се установява, че
същите са се договорили възнаграждението на ищцата да се равнява на 20 лева за
всеки отработен и одобрен астрономически час. Същевременно ответникът застъпва
становището, че дължимото възнаграждение на ищцата следва да се определи не
съобразно договореното, а съгласно разпоредбите на ПМС 330/05.12.2011г.
В ПМС № 330/05.12.2011г. за допълнение на ПМД № 62
на Министерския съвет от 2007 г. за приемане на национални правила за
допустимост на разходите по оперативните програми, съфинансирани от
Структурните фондове и Кохезионния фонд на Европейския съюз, за финансовата
рамка 2007 – 2013г., което е в сила от 13.12.2011г., е предвидено, че определянето,
изплащането и възстановяването на разходите за възнаграждения на служителите в
администрацията на централните органи на изпълнителната власт за участие в
оценка на проектни предложения се извършва при условията и по реда на методика,
представляваща приложение към чл.4, ал. 8 от ПМС 62/2007г., като изрично в § 5 е
посочено, че методиката се прилага и за договори за безвъзмездна финансова
помощ, сключени до влизането в сила на постановлението, но при съгласие между договарящите страни.
От анализа на цитираната разпоредба
може да се стигне до извода, че за да намери приложение тази методика по
отношение на сключените преди 13.12.2011г. договори, следва да е налице съгласие
от страна на изпълнителя по договора. В настоящия случай ответникът не е
ангажирал доказателства, от които да се установи, че А.Л. се е съгласила при определяне на
дължимото и възнаграждение по сключения с нея договор от 10.06.2010г. да се приложи
цитираната методика.
Нещо повече, в чл. 9 от ЗЗД е
регламентиран основния принцип в договорните отношения между страните, а именно
– принципът на свобода на договарянето. Сключеният договор обвързва страните
със силата на закон, като съгласно чл. 20а, ал. 2 от ЗЗД договорите могат да
бъдат изменени, прекратени, разваляни или отменени само по взаимно съгласие на
страните или на основания, предвидени в закона. Както първоначално сключеният
договор, така и измененията към него, изискват всяка от страните да изпълнява
поетите задължения по начина, указан в чл. 63, ал. 1 от ЗЗД - точно и
добросъвестно, без да пречи на другата страна и тя да изпълнява задълженията си
по същия начин, а виновното неизпълнение на произтичащите от договора и от
измененията към него задължения съставлява основание за носене на договорна
отговорност по чл. 79 и сл. ЗЗД от неизправната страна.
В настоящия
случай видно от чл. 2 от сключения между
тях договор волята на страните е била възнаграждението на ищцата да се равнява
на 20 лева за всеки отработен и одобрен астрономически час. Тази договорка е
можело да бъде изменена единствено по съгласие на двете страни по аргумент от
чл. 20а, ал. 2 от ЗЗД, а такова съгласие безспорно не е налице, като не само
липсват доказателства за това, но и твърдения от страна на ответника за
наличието на подобна договореност. Същевременно по аргумент от § 5 от ПМС 330/05.12.2011г.
ответникът не може едностранно да наложи приложението на методиката в
облигационните му отношения с ищцата. По изложените мотиви, поради липсата на
взаимно съгласие за изменението на договореното от страните възнаграждение по
договора от 10.06.2010г., въззивната инстанция приема, че не е настъпила
твърдяната от ответника промяна, поради което той дължи на ищеца за извършената
работа уговореното възнаграждение в размера съгласно нормата на чл. 2 от
договора, като въведените с ПМС № 330 изменения не обвързват ищеца.
Следователно при отработени и одобрени 184 астрономически часа, за броя на
които страните не спорят, дължимото възнаграждение е по договора е в общ размер
на 3680 лева.
По делото е безспорна, че от така посочената сума на ищцата са заплатени 761.76
лева, поради което дължима остава сумата от 2918.24 лева до какъвто размер и
Софийски районен съд е уважил исковата претенция на А.Л..
По иска с правно основание чл. 49 от ЗЗД, вр. с чл.
45, ал.1 от ЗЗД:
Съгласно
разпоредбата на чл. 49 от ЗЗД възложителят на една работа отговаря за вредите,
които изпълнителят е причинил при или по повод изпълнението на възложената
работа. Отговорността за вреди на юридическите лица, каквото безспорно е М.на т.съгласно
разпоредбата на чл. 2, ал.1 от Устойствения правилник на М.на т., е отговорност
за чуждо виновно и противоправно деяние и има гаранционно-обезпечителна
функция, доколкото възложителят на работата не отговаря за свои виновни
действие или бездействие, а за такива на негови работници или служители. На
доказване подлежи както фактическият състав на непозволеното увреждане по чл.
45, ал. 1 от ЗЗД – противоправно поведение, вреда, причинно-следствена връзка
между деянието и вредоносния резултат и вина, която по аргумент от чл. 45, ал.
2 от ЗЗД се предполага, така и фактът на възлагане на работата. С оглед
характера на отговорността по чл. 49 от ЗЗД възложителят на работата не
извършва противоправно деяние с нейното възлагане, но отговаря за извършено от
тези, на които е възложил работата. М.на т.отговаря за действията на своите
служители и представители, в случай че разпространят в качеството си именно на
представители на ведомството информация, с което причинят вреди някому. Възложителят
може да се освободи от отговорност само ако се докаже, че този, комуто е възложена
работата, не е причинил вреда и действията му не са виновни и противоправни или
ако вредата не е причинена при или по повод на възложената работа. Следва да се
посочи, че не е необходимо да се установява конкретното лице, осъществило
деянието, а само качеството му на изпълнител на възложена работа. (в този
смисъл е ППВС № 7/1958 г.).
Съгласно чл.
154, ал. 1 от ГПК всяка страна е длъжна да докаже и установи фактите, на които
основава своите искания или възражения. Последиците от недоказването им се
понася от страната и се изразяват в отхвърляне или уважаване на иска. Така в
тежест на ищеца по иска с правно основание чл.49 от ЗЗД е да докаже настъпилите
за него имуществени и неимуществени вреди, както и че са в причинна връзка с
твърдяното действие или бездействие, в случая разпространяване от страна на М.на
т.на твърдения за наличие на конфликт на интереси по отношение на ищцата А.Л..
В тежест на ответника е да докаже, че разпространените факти в публичното
пространство съответстват на действителността.
При извършването
на преценка за наличието на осъществения деликт следва да се съобразят и
разпоредбите на чл. 39-41 от Конституцията на Република България, които уреждат
правата и свободите на гражданите, всяко от които е
конституционно гарантирано и се ползва с еднаква тежест спрямо останалите.
Възможната колизия на прокламирани права - в случая между свободата на словото
от една страна и засягане, чрез упражняването и на правата и доброто
име на гражданите, от друга страна, е уредена с чл. 39, ал. 2 и чл. 41, ал. 2 от Конституцията на
Република България. С посочените разпоредби изрично
е предвидено, че свободата на словото не е абсолютна, а се разпростира до
пределите, след които вече се засягат други конституционно защитени
ценности-каквито са правата и доброто име на гражданите. Следователно свободата
на словото не включва предоставена възможност за разпространяване
на неверни данни, нито на данни с негативен подтекст, засягащи лични граждански
и човешки права. Въпросът за баланса на посочените конституционно защитени
ценности се решава конкретно въз основа на обстоятелствата на всеки отделен
случай. За преценка основателността на исковата претенция, съдът следва да
съобрази доводите относно разграничение на изнесената информация като факт или
мнение. При спор за причинени вреди от изнесена в публичното пространство
информация, съдът е длъжен да съобрази, че на проверка за истинност подлежат
фактическите твърдения, те могат да ангажират деликтната отговорност на
разпространилото ги лице само ако са неверни и позорят адресата. Оценките
(мненията) не подлежат на проверка за вярност, тъй като не представляват
конкретни факти от обективната действителност. Те могат да ангажират
отговорност само ако представляват обида. В този смисъл е и константната съдебна
практика, обективирана в решение № 85/23.03.2012г. по гр.д.№1486/2011г. на ВКС,
ІV г.о., решение № 62/06.03.2012г. по гр.д.№ 1376/2011г. на ВКС, ІV г.о., решение
№ 148/10.07.2015г. по гр.д.№ 6318/2014г. на ВКС, ІІІ г.о.
За да се
установи наличието на противоправно поведение, е необходимо да се докаже
нарушение на нормативно установено задължение. Такова задължение може да бъде
извлечено от разпоредбата на чл. 147 от НК, в която законодателят е обявил за
престъпление клеветата. Състава на клеветата е свързан с разгласяването на
конкретни обстоятелства, определени факти (явления от миналото и настоящото),
които са неистински (неверни, не съществуват в обективната действителност) и са
позорни (недостойни от гледище на общоприетите морални разбирания и
предизвикват еднозначна негативна оценка на обществото), като тези
обстоятелства засягат конкретно лице.
Самото
изпълнително деяние на клеветата може да бъде осъществено под две форми –
разгласяване на неистинско позорно обстоятелство за другиго или приписване на
неизвършено от него престъпление. В конкретния случай, се поддържа, че от М.са
осъществили първата от посочените форми, доколкото от ищцата в исковата молба
се твърди, че ответникът е разпространил в публичното медийно пространство
информация, съдържаща неверни твърдения за наличие на конфликт на интереси
между нея и спечелилия участник в процедурата за избор на бранд на България. Предвид
това, следва да се изясни в какво се изразява разгласяването, като изпълнително
деяние. Разгласяването е довеждане до знанието на трети лица на определено
несъществуващо (неистинско) позорно обстоятелство, което деецът свързва с
личността на пострадалия, като формата на довеждане до знанието на трети лица
може да бъде чрез категорично изказване, изказване на съмнение, разпространение
на слух. В разглежданата от съда хипотеза разгласяването на неверни твърдения се
поддържа, че е осъществено чрез изнасяне в медийното пространство на неверни
твърдения. Позорното обстоятелство представлява твърдения за съществуване на
определен факт, свързан от дееца с личността на пострадалия, който е от
естеството да накърни неговото добро име в обществото. То може да се отнася до
миналото или настоящото поведение на пострадалия, укоримо от гледна точка на
общоприетите морални норми, като може да се отнася до прояви от личния живот
или до служебни или обществени прояви.
В конкретния
случай изнесената информация е за наличие на конфликт на интереси по отношение
на ищцата, което в действителност представлява позорящ факт, доколкото подлага
под съмнение работата на А.Л. и нейните морални качества във връзка с
изпълнение на задълженията и. Между страните обаче не се спори, че това
обстоятелство не отговаря на действителността, като дори е обявено за безспорно
още с доклада по делото. Ответникът изрично заявява, че по законоустановения
ред е установено, че ищцата не е била в конфликт на интереси при изпълнение на
задълженията си във връзка с работата и по проекта „Бранд България“.
Настоящият
състав приема, че от съвкупния анализ на доказателствата по делото, и в
частност показания на разпитаните свидетели се установява, че в следствие на
разпространените неврени твърдения А.Л. е претърпяла неимуществени вреди, като
е било компрометирано доброто и име в обществото, което е довело и до
затварянето и в себе си и избягването на срещи с приятели.
За да бъде
основателна исковата претенция на А.Л., следва по делото да бъде доказано при
условия на пълно и главно доказване, че именно ответникът чрез своите
служители/представители е разпространил в публичното пространство информация за
наличие на конфликт на интереси по отношение на ищцата. От представените по
делото доказателства се установява, че в информационните издания в
действителност е публикувана информация за наличие на конфликт на интереси,
като се споменава името на ищцата във връзка със започнала вътрешноведомствена
проверка по случая, и дори се посочва, че прокуратурата също ще извършва
проверка по случая. Във всички приложени по делото извадки от статии, М.на т.е
посочено като източник единствено на информацията за издадена заповед от
министъра за извършване от страна на инспектората към ведомството на проверка
на резултатите от конкурса за „Бранд България“ и че докато няма консенсус във
връзка с логото, то няма да бъде лансирано в чужбина. Досежно останалата
информация в представените статии, която се свърза с името на А.Л. обаче не е
посочено, че е получена от министерството. Дори по отношение на твърденията за
наличие на проверка от прокуратурата изрично в изданията са отбелязали, че тази
информация е съобщена от „столичен вестник“ (статия, представена на стр. 15 и 17
от делото), от „Стандрат“ („съобщи „Стандрат““, „предаде Стандрат нюз“, „научи
„Стандрат“, „твърди източник на „Станрдарт““ - статии, приложено към исковата
молба на лист 14, 18-27 от делото). От разпита на свидетелката Г.се установява,
че на служителите на М.е забранено да комуникират с медиите и единствено
дирекция „Връзки с обществеността“ може да изнася информация, като същата
заявява, че не знае от къде е „излязла информацията“ за наличие на конфликт на
интереси.
По отношение на
интервюта на заместник-министъра на икономиката, енергетиката и т., който
безспорно в това си качество е представител на М.и отправените към него въпроси
са именно във връзка с информация, с която той може да разполага предвид
служебното си положение, настоящият състав приема следното:
В приложената по
делото извадка от интервюто на заместник-министъра на икономиката, енергетиката
и т.единственият въпрос във връзка с твърденията за наличие на конфликт на
интереси свързан с името на ищцата е дали има убедителни аргументи, че бившата
служителка на М.А.Л., която е работила по този проект, не е в конфликт на
интереси. На този въпрос, министърът е отговорил, предоставяйки информация на
обществеността, че всички документи по случая са представени на инспектората на
министерството, че ищцата е била председател на комисията за избор на
изпълнител и че е била член на екипа на министерството, който оценява работата
на самия изпълнител, но че цялата документация – „процедурата“ е предадена на
инспектората и тече проверка по този въпрос. Същият в твърденията си не е
заявил, че има наличие на конфликт на интереси по отношение на А.Л., а
единствено е потвърдил, че тече проверка от инспектората към ведомството във
връзка с процедурата за изпълнител по проекта за бранд на България. Изнесените факти, че същата е била председател
на комисията за избор на изпълнител и че е била член на екипа на
министерството, който е оценявал работата на самите изпълнители, също не е
спорно обстоятелство, като никъде в изказването на заместник министъра не е
посочено, че същата е била във връзка с дружеството избрано за изпълнител или
дори да е създадено съмнение, че е налице подобен конфликт на интереси. Към
датата на интервюто 12.03.2013г. проверката във връзка с процедурата от
инспектората няма данни да е била приключила. Видно от представено писмо,
адресирано до министъра на икономиката, енергетиката и т., и входирано в М.на
25.02.2013г., същото е изпратено от Главна дирекция „Програма на регионалното
развитие“, която е извършвала проверка по сигнал, а не е от инспектората, който
е самостоятелно звено.
С оглед всичко
изложено, настоящият състав намира, че не са представени доказателства, че
именно от М.е разпространено невярното твърдение, че по отношение на ищцата е
налице конфликт на интереси. Предвид това, следва да се приеме, че М.на т.не
носи отговорност за причинените на ищцата неимуществени вреди. Ето защо,
решението на Софийски районен съд в частта, с която ответникът е осъден да
заплати на А.Л. на основание чл. 49 от ЗЗД сумата от 3 000 лева,
представляващи обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди в
периода от 04.02.2013-12.03.2013г., ведно със законната лихва от 04.02.2013г.
до окончателното и изплащане, следва да бъде отменено. Решението следва да бъде
отменено и в частта, в която ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата от
201.15 лева, представляващи сторени по делото разноски.
По подадената частна жалба:
Частната жалба е подадена от надлежна страна в законоустановения срок и
срещу подлежащ на обжалване акт. Предвид това, същата се явява допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна:
С обжалваното решение Софийски районен съд е осъдил ответникът на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК да заплати на
ищцата сторените в производството разноски, след като е извършил компенсация, в
размер на 201.15 лева. В мотивите съдът е посочил, че съразмерно с уважената
част на иска в полза на ищцата следва да бъдат присъдени 698.34 лева, а в полза
на ответника съразмерно с отхвърлената част – 497.19 лева.
След подаване от страна ответника на молба по чл. 248, ал. 1 от ГПК за
изменение на постановеното решение в частта за разноските, първоинстанционният
съд се е произнесъл с определение от 04.04.2017г по гр.д. № 113510/2013г., с
което е оставил без уважение искането му.
Спорът пред настоящата инстанция е съсредоточен в това правилно ли са
изчислени дължимите разноски съобразно уважената и отхвърлената част от
исковете, доколкото жалбоподателят твърди, че исковата претенция на ищцата е в
размер на 10 000 лева, като при уважен размер от 3 000 лева дължимите
на ищцата разноски били в размер на 457.29 лева, а за ответника – 642.28 лева.
Настоящият състав намира, че размерът на дължимите на ищцата разноски при
уважени от страна на Софийски районен съд искове за сумата от 3000 лева за иска с правна квалификация чл. 49
от ЗЗД и за сумата от 2918.24 лева за иска с правна квалификация чл. 79 от ЗЗД
се равнява на 698.34 лева, при доказано сторени разноски в производството в
размер на 1524.33 лева. Не отговаря на фактите по делото становището на
жалбоподателя, че размерът на дължимите разноски следва да се изчисли само въз
основа на размера на иска по чл. 49 от ЗЗД, който е 10 000 лева.
Стойността на предявените искови претенции с исковата молба е общо 12918.24
лева, от които 10 000 лева за иска по чл. 49 от ЗЗД и 2 918.24 лева
цена на иска по чл. 79 от ЗЗД. Предвид това, при предявени искове с общ размер
на 12918.24 лева, а не на
10 000 лева, и уважени искове от Софийски районен съд с общ размер на 5918.24 лева, а не на 3000 лева, и при
сторени разноски в общ размер на 1524.33 лева, то дължимата сума за разноски,
сторени от ищеца е 698.34 лева.
Аналогично при определяне, размерът на дължимите на ответника разноски,
следва да се съобрази, че сторените от него разноски са в общ размер на 917.55
лева, като при предявени искове на обща стойност 12918.24 лева, и отхвърлена част от тях за сумата от 7000 лева, дължимата сума за разноските
съразмерно с отхвърлената част е 497.19 лева.
При извършване на компенсация, определения като дължим размер на разноските
– 201.15 лева е правилен.
Предвид изложеното, обжалваното определение следва да бъде потвърдено, а
частната жалба – оставена без уважение.
По
разноските:
С оглед изхода спора
сторени пред първоинстанционния съд разноски дължими на ищцата съразмерно с
уважената част от исковете са в размер на 344.35
лева при доказани разноски в размер
на 1524.33 лева. Дължимите на ответника разноски, съобразно отхвърлената част
от исковете пред Софийски районен съд, са в размер на 710.27 лева, при доказано сторени разноски в размер на 917.55 лева.
След извършване на компенсация, в полза на ответника следва да бъдат присъдени
разноски за процесуално представителство пред първа инстанция в размер на 365.92 лева.
Предвид частичната
основателност на подадената въззивна жалба и двете страни имат право на
разноски.
Въззивникът
претендира присъждането на сторените пред СГС разноски съгласно списък в размер
на 896.52 лева, от които 118.36 лева – държавна такса за въззивна жалба, 15
лева – държавна такса за частна жалба и адвокатско възнаграждение в размер на
763.16 лева. Настоящият състав намира, че М.на т.няма право на разноски, сторени във връзка с депозираната частна
жалба в размер на 15 лева, доколкото
същата е неоснователна. По делото съобразно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по
тълкувателно дело №6/2012г. на ВКС, ОСГТК, е представено доказателство за
заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 763.16 лева с ДДС. Своевременно
от насрещната страна е направено възражение за прекомерност на претендираното
възнаграждение по чл. 78, ал. 5 от ГПК, което съдът намира за неоснователно. Съобразно
разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения минималното
адвокатско възнаграждение се равнява на 625.91 лева. По аргумент от §2а от ДР
на НМРАВ върху тази сума се начислява и ДДС, когато адвокатът е регистриран по
ЗДДС, т.е дължимата сума е 751.09 лева с ДДС, като предвид обстоятелството, че
са предявени два иска и с оглед фактическата и правна сложност на делото,
претендираната сума от 763.16 лева не се явява прекомерна. Ето защо, общият
размер на сторените разноски пред СГС от въззивника е 881.52 лева, като на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, във връзка с чл. 273 от ГПК съразмерно с
уважената част от въззивната жалба, в полза на М.на т.следва да се присъдят 446.85
лева.
С оглед обстоятелството, че част от въззивната жалба е неоснователна
право на разноски на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 273 от ГПК има и
А.Л., но нито в отговора на въззивната жалба, нито в съдебно заседание е
направено искане за присъждане на разноски от нея или нейния процесуален
представител, поради което съдът не следва да се произнася по този въпрос.
С оглед цената
на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт по
отношение на иска с правна квалификация чл. 49 от ЗЗД подлежи на касационно
обжалване. Досежно искът с правна квалификация чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл.
266 от ЗЗД, решението не подлежи на обжалване. По аргумент от чл. 248, ал. 3,
изр. 2 от ГПК на обжалване подлежи и определението на въззивния съд по
подадената от ответниците частна жалба срещу определение на Софийски районен съд
по чл. 248 от ГПК.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение №20544/09.12.2016г.,
постановено по гр.д. № 13510/2013г. по описа на СРС, 46 ти състав, в частта
му, в която е уважен предявения от А.Л. срещу М.на т.(като правоприемник на М.на и., е. и т.) иск по чл. 49 от ЗЗД за сумата от 3000 лева, представляваща обезщетение за претърпените от нея
неимуществени вреди в периода от 04.02.2013г. до 12.03.2013г. в резултат на
клеветнически и опозоряващи твърдения, разпространени чрез печатни и електронни
медии, ведно със законната лихва от 04.02.2013г. до окончателното и изплащане, както
и в частта, в която М.на т.е осъдено
да заплати на А.Л. направените по делото разноски в размер на 201.15 лева, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА
ОТХВЪРЛЯ предявения от А.Л., ЕГН**********, с
адрес ***, срещу М.на т.(като правоприемник на М.на и., ен. и т.), с БУЛСТАТ ******,
със седалище в гр.София, ул. „******, иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД за
сумата от 3000 лева, представляваща обезщетение за претърпените от нея
неимуществени вреди в периода от 04.02.2013г. до 12.03.2013г. в резултат на
клеветнически и опозоряващи твърдения, разпространени чрез печатни и електронни
медии, ведно със законната лихва от 04.02.2013г. до окончателното и изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение №20544/09.12.2016г.,
постановено по гр.д. № 13510/2013г. по описа на СРС, 46 ти състав, в останалата
му обжалвана част.
ОСЪЖДА А.Л., ЕГН**********, с адрес ***, да
заплати на М.на т.(като правоприемник на М.на и., е. и т.), с БУЛСТАТ ******,
със седалище в гр.София, ул. „******, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сума в
размер на 365.92 лева – разноски,
сторени пред Софийски районен съд, и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, вр. с
чл. 273 от ГПК сума в размер на 446.85 лева – разноски, сторени пред Софийски градски съд.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната
жалба на М.на т.(като правоприемник на М.на и., е. и т.) срещу определение от 04.04.2017г по гр.д. № 113510/2013г по описа на Софийски
районен съд, 46 ти състав, с което е оставена без уважение молба за
изменение на решение №20544/09.12.2016г., постановено по гр.д. № 13510/2013г.
по описа на СРС, 46 ти състав, в частта за разноските.
Решението в частта по иска с правна квалификация чл. 49 от ЗЗД и в частта с
характер на определение по чл. 248 от ГПК подлежи на обжалване в едномесечен
срок от съобщаването му на страните пред Върховния касационен иск.
В останалата
част досежно иска с правна квалификация чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 266 от ЗЗД решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.