РЕШЕНИЕ
№ 26
гр. Първомай, 19.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Радина В. Хаджикирева
при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова
като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело №
20245340100712 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД от С. Я. Ю.
срещу „Файненшъл България“ ЕООД за заплащане на сумата от 252,45 лв.,
представляваща платено без правно основание възнаграждение по Договор за
предоставяне на гаранция от 25.08.2023 г.
Ищецът С. Я. Ю. твърди, че на 25.08.2023 г. г. сключил с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД договор за паричен заем, по силата на който му била предоставена
сумата от 600 лв., при ГПР – 39,99 % и лихвен процент в размер на 35 %. На същата
дата ищецът сключил с ответното дружество „Файненшъл България“ ЕООД договор за
предоставяне на гаранция за обезпечаване плащането на задълженията по договора за
паричен заем, за което ищецът се задължил да заплати възнаграждение в размер на
252,45 лв., разсрочено на вноски всяка една в размер на 22,95 лв. Твърди, че изплатил
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, но не дължал същото.
Счита, че не било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора да е
разписан действителният размер на годишния процент на разходите. В тази връзка
намира, че уговореното възнаграждение за гарант следвало да бъде включено при
изчисляването на годишния процент на разходите. Поради това счита, че кредитната
сделка била нищожна. Също така изразява становище, че била нищожна и уговорката
за заплащане на възнаграждение за гарант. Договарянето, че кредитополучателят ще
заплати възнаграждение на гаранта вместо кредитора противоречало на добрите нрави
и внасяло неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, ал. 2, т.
19 ЗЗП. Отделно от това намира, че по договора за предоставяне на гаранция
длъжникът не получавал никаква престация, поради което бил нарушен принципът на
справедливост. В случая задължение на кредитира било да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя, за да го предпази от свръхзадлъжнялост и
1
неплатежоспособност. С уговарянето на възнаграждение за гарант се прехвърлял
рискът от неизпълнение на задължението на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността върху самия длъжник и водело до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. Също така договорът за
предоставяне на гаранция бил акцесорен, поради което той би могъл да съществува
единствено при валиден главен дълг. Тъй като договорът за паричен заем бил
недействителен, не бил породил правно действие и сключеният договор за
предоставяне на гаранция. По тези съображения моли да бъде уважен предявеният
иск.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „Файненшъл България“ ЕАД, с който се излагат съображения за
неоснователност на предявения иск. Твърди се, че полученото от ответника
възнаграждение в размер на 252,45 лв. било получено на валидно правно основание.
Счита, че разпоредбите на ЗПК били напълно неотносими към този тип договори.
Уговореното между ответника и ищеца възнаграждение било насрещната престация
срещу поетото задължение за обезпечаване на кредита. Този договор бил сключен
единствено поради възлагане от ищцовата страна и то само при условие че ще получи
уговореното възнаграждение. Поддържа се, че ответното дружество нямало интерес от
сключването на безвъзмездни сделки. Също така счита, че не могло да се претендира
нищожност на сделката поради недействителност на договора за кредит, тъй като не
бил предявен иск със съответния предмет и страни. Акцентира, че недействителността
на договора за паричен заем не се отразявала на действителността на договора за
предоставяне на гаранция, тъй като винаги оставало задължението за чистата стойност
на кредита. Поддържа, че кредиторът нямал задължение да включва възнаграждението
по договора за предоставяне на гаранция при изчисляване размера на ГПР по договора
за кредит. По тези съображения моли да бъде отхвърлен предявеният иск.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна
следното:
От представените писмени доказателства се установява, че между ищеца и
„Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен Договор за паричен заем № 4885202 от
25.08.2023 г., по силата на който последният предоставил на ищеца паричен заем в
размер на 600 лв., при срок на заема от 22 седмици, двуседмична погасителна вноска в
размер на 59,05 лв., фиксиран годишен лихвен процент – 35 %, обща сума за връщане
– 649,55 лв. и годишен процент на разходите – 39,99 %. Съгласно чл. 4 от договора
заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на
договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. две
физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на посочените в договора
изисквания; 2. банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за сумата по чл. 2, т. 7,
със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по
договора или 3. одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя
гаранционни сделки.
Не се спори, че в изпълнение на задължението си по чл. 4 от договора за
кредит заемателят е сключил с „Файненшъл България“ ЕООД на същата дата договор
за предоставяне на гаранция № 4885202, по силата на който ответникът се е задължил
да издаде гаранция за плащане в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД с цел
гарантиране на изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали
съгласно договора за паричен заем. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне
2
на гаранция заемателят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 252,45 лв.,
платимо на вноски от по 22,95 лв., последните дължими на падежа на плащане на
погасителните вноски по договора за паричен заем, сключен с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД. В ал. 2 е предвидено задължение заемателят да заплаща
възнаграждението по начините, установени в договора за паричен заем, като съгласно
ал. 3 „Изи Асет Мениджмънт“ АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение
на задължението на заемателя за плащане на възнаграждение по договора за
предоставяне на гаранция, както и всички други вземания на гаранта по него.
Не е налице спор и че по договора за предоставяне на гаранция ищецът е
извършил плащания в размер на 252,45 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
При тълкуване клаузите на договора и действителната обща воля на страните
на основание чл. 20 ЗЗД, съдът намира, че обезпечението от страна на ответника е
поето срещу възнаграждение – т. е. възмездно, но заплащането му е установено
разсрочено, ведно с месечните погасителни вноски по заема. Необходимо е да се
посочи и че съгласно уговорките, установени в договора за кредит, условие за
отпускане на финансовия ресурс представлява обезпечаване на вземането на
кредитодателя с одобрено от страна на кредитора-заемодател дружество-гарант – арг.
чл. 4, т. 3 от договора за паричен заем. Поради това на практика с клаузата за
предоставяне на обезпечение – осигуряване на гарант, рискът от неизпълнението на
задължението на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на потребителя е прехвърлен върху последния, и е довело до
допълнително увеличаване на задълженията му, чрез вменяване на задължение да
осигури възнаграждение за обезпечение, с което неговият дълг нараства и се поставя в
потенциално съществуваща опасност от свръхзадлъжнялост. Подобно възлагане върху
потребителя е в негова вреда като по-слабата икономически страна в гражданския
оборот, а търговецът, който е икономически по-силната страна в правоотношението, се
е възползвал от своето правно положение, като е осигурил допълнително
възнаграждение в своя полза.
Поради това съдът намира, че клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора за
предоставяне на гаранция не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика
и потребителя. Тази клауза е неравноправна, тъй като потребителят не е бил в
състояние да прецени икономическите последици от сключването на договора (чл. 143,
ал. 2, т. 19 ЗЗП). Тя внася значително неравноправие в правоотношението, а
престациите на страните са явно нееквивалентни. Дружеството-гарант поема
задължение да отговаря за задълженията на заемателя в общ размер на 649,55 лв.,
срещу което заемателят заплаща възнаграждение в размер на 252,45 лв.,
представляващо около 40 % от размера на заема. При това отговорността на гаранта
може изобщо да не бъде реализирана, ако заемателят добросъвестно изпълнява
задълженията си по договора за заем, но въпреки това ще следва да заплати
възнаграждение на гаранта. Освен това, отговорността на гаранта зависи изцяло от
преценката на заемодателя, което означава, че дори и да не получи изпълнение по
договора за заем, имуществената отговорност на гаранта може да не бъде ангажирана.
По този начин клаузата на практика прехвърля риска от неизпълнение на задълженията
на заемодателя за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху
самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията му.
3
По делото не са ангажирани доказателства тази клауза да е индивидуално уговорена с
потребителя, а и от съдържанието на договора за гаранция може да се направи извод,
че е предварително изготвен от търговеца и при сключването му потребителят не е
могъл да влияе върху клаузите му. Поради това на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП съдът
приема клаузата за заплащане на възнаграждение в полза на гаранта за нищожна. С
оглед разпоредбата на чл. 146, ал. 5 ЗЗП и общото правило на чл. 26, ал. 4 ЗЗД съдът
намира, че нищожността на тази клауза води до нищожност на договора за
предоставяне на гаранция, тъй като не би могло да се предположи, че гарантът, който е
търговско дружество с основен предмет на дейност предоставяне на гаранционни
сделки (както е посочено изрично в договора за предоставяне на гаранция), би поел
задълженията по същия безвъзмездно, без да очаква заплащане на възнаграждение и
съответно реализиране на печалба.
За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да
са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е
платил процесните суми на ответното дружество по договора за предоставяне на
гаранция, който е нищожен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на
плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на
валидно основание, т. е., че процесният договор за предоставяне на гаранция е
действителен.
Предвид установената по делото нищожност на договора за предоставяне на
гаранция следва, че потребителят не дължи заплащането на възнаграждение по него.
Следователно за ответника е възникнало задължението да върне на ищеца заплатеното
възнаграждение, което се явява платено при начална липса на основание. Тъй като
страните не спорят, че ищецът е извършил плащания по договора в общ размер на
252,45 лв., тази сума се явява получена без основание от ответника. По тези
съображения искът с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на
недължимо платеното следва да се уважи до пълния предявен размер от 252,45 лв.,
която сума представлява платено без правно основание възнаграждение по Договор за
предоставяне на гаранция от 25.08.2023 г.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца
следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 50 лв. за държавна
такса. Според разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите, когато адвокат е оказал
безплатна правна помощ съгласно ал. 1 на същата разпоредба, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на
адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък
от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв и осъжда другата страна да го
заплати. В процесния случай обаче следва да бъде съобразено Решение на СЕС от
25.01.2024 г. по дело № С-438/22, според което чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една
страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер
по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висш адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да
присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се
счита за ограничение на конкуренцията „с оглед целта“ по смисъла на тази разпоредба.
В тази хипотеза националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
4
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Следователно с оглед
даденото тълкуване в решението на СЕС съдът не е обвързан от размерите на
адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, и при възлагане на разноските
следва да определи възнаграждението при съобразяване на правната и фактическа
сложност на делото. Ето защо, като взе предвид цената на иска, факта, че делото не се
отличава с особена правна и фактическа сложност, тъй като се касае за спор, по който
вече има установена съдебна практика, както и че същото е приключило в едно
съдебно заседание, на което адв. Н. не е присъствал и в хода на което са приети
единствено представените писмени доказателства, съдът намира, че на процесуалния
представител на ищеца следва да се определи възнаграждение в размер на 300 лв. В
тази връзка съдът намира за неоснователно възражението на ответника, че ищецът не е
материално затруднено лице, доколкото това обстоятелство не се опровергава от
изисканите справки от НАП и Община Първомай. От същите става ясно, че ищецът
притежава 1/2 ид. ч. от жилище, като през периода м. 12.2023 г. – м. 10.2024 г.
средният осигурителен доход на ищеца възлиза на 818,40 лв. Вземайки предвид всички
тези обстоятелства, съдът намира, че ищецът изпитва сериозни затруднения при
осигуряване на издръжката си, като, ако бъде натоварен да заплаща предварително и
адвокатско възнаграждение, за да може да защити интересите си, ще се препятства
достъпът му до правосъдие. Поради това и като съобрази, че общият доход на ищеца е
под минималната работна заплата, съдът счита, че действително ищецът е материално
затруднено лице. По тези съображения ответникът следва да бъде осъден да заплати на
адв. Н. сумата от 300 лв. за адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, РС Първомай
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: ***, да заплати по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД на
С. Я. Ю., ЕГН: **********, адрес: ***, сумата от 252,45 лв., представляваща платено
без правно основание възнаграждение по Договор за предоставяне на гаранция от
25.08.2023 г., както и сумата от 50 лв., представляваща сторени разноски за държавна
такса.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: ***, да заплати на адв. С. К. Н. от АК Пловдив на основание чл. 38, ал. 1,
т. 2 ЗАдв сумата от 300 лв. за адвокатско възнаграждение.
Присъдените суми могат да бъдат заплатени по следната банкова сметка:
IBAN: *************, с титуляр адв. С. К. Н..
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РХ/ВХ
Съдия при Районен съд – Първомай: _________п______________
5