№ 857
гр. Плевен, 24.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Милена Св. Томова
при участието на секретаря АНЕТА ХР. ЙОТОВА
като разгледа докладваното от Милена Св. Томова Гражданско дело №
20244430101656 по описа за 2024 година
за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по обективно съединени искове с правно основание
чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД и чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.
Производството по делото е образувано по депозирана искова молба от
М. Г. М. с ЕГН **********, представлявана от адв. Д. М. от *** против
„София Комерс Кредит Груп“ АД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на
управление: ***, в която се твърди, че между страните бил сключен Договор
за потребителски кредит от 01.02.2022г., по силата на който ищцата получила
паричен заем в размер на 1000лв. и се задължила да върне сумата в общ
размер на 1236.72 лева, при посочен ГПР от 49.89 %, ГЛП от 41.16 %, както и
срок на кредита от 12 месеца.
Твърди се, че съгласно §6 от Договора, в случай, че
кредитополучателката в срок от 3 дни от подписването му не предостави едно
от изброените обезпечения в §4 от същия договор, същата дължала неустойка
в размер на 700.56 лева, разсрочена на 12 вноски, всяка в размер на 58.38
лева.
Навеждат се твърдения, че процесния Договор за потребителски кредит
от 01.02.2022г. е недействителен на специалните основания по чл.22 от ЗПК.
1
Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл. 11, ал.1, т.9 от ЗПК договор за
потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен
процент и условията за прилагането му. В случая в договора за потребителски
кредит от 01.02.2022г. бил посочен годишен лихвен процент, но липсвали
каквито и да е условия за прилагането му. Липсвало изрично посочване дали
лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив.
Нарушението било още по съществено, доколкото нито в договора, нито в
погасителния план имало отбелязване какъв е общият размер на дължимата за
срока на договора вьзнаградителна лихва и съотношението й с главницата по
кредита, както и таксата гаранция, за да може да се направи проверка дали
посоченият лихвен процент отговарял на действително прилагания от
заемодателя. Визираната неяснота съществено ограничавала правата на
кредитополучателя и обосновавала недействителност на Договора.
На следващо място се навеждат доводи, че съглашението не отговаряло
на изискванията на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, предвиждаща, че
договорът трябвало да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключването му, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин. Годишният процент на разходите следвало да включва всички
разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва и се изчислявал по специална формула.
Спазването на това изчисление, давало информация на потребителя как е
образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В процесния
договор била посочена само абсолютна стойност на ГПР. Липсвала ясно
разписана методика на формиране на ГПР /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира същият/. Съобразно разпоредите на ЗПК,
годишният процент на разходите изразявал общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина
следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани
всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. В настоящият случай не ставало ясно какво точно е
2
включено в процента на ГПР, освен лихвата, доколкото била предвидена
дължимостта на такса гарант. Не ставало ясно дали същите били отразени в
ГПР. Не ставало ясно изобщо какво все включвало в ГПР. Сочи се, че ГПР
бил величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането
на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин,
различен от законовия, е недопустимо. В случая не ставало ясно какво се
включвало в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи,
доколкото била предвидена дължимост и на неустойка. От изложеното не
можело да се направи еднозначен извод, че разходите били включени при
формиране на ГПР, нито че същите били изключени. В този смисъл, не било
ясно по какъв начин е формиран, неясни били както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формирало годишното оскъпяване
на заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от
него финансов ресурс, задавал допълнителни компоненти, които го
оскъпявали, следвало по разбираем за потребителя начин да посочи какво
точно е включено в тях. В случая не било спазено изискването на чл. 11 ал. 1
т.10 от ЗПК.
Сочи се, че процесния Договор за кредит бил нищожен и поради
неспазване на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, а от там и на действителния
размер на ГПР, чл.11 ал.1 т.10, вр. с чл.22 от ЗПК, тъй като сумата която се
претендирала чрез неустойка не била включена в ГПР и ГЛП. В договора за
кредит бил посочен ГПР, но чрез включването на възнаграждението за
неустойка към ГПР и ГЛП, то действителните такива биха нараснали двойно,
та дори и повече, с което потребителят се въвеждал в заблуждение относно
стойността на разходите, които щял да направи по обслужването на кредита.
Поради невключване на уговорките за заплащане на разходи за
неустойка в размера на ГПР, последният не съответствал на действително
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в
договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията
между страните представлявало заблуждаваща търговска практика по
смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от Закона за защита на потребителите.
Навежда се довод, че разпоредбата на чл.22 ЗПК предвиждала, че
когато не били спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то
договорът за потребителски кредит бил изцяло недействителен, като между
3
изчерпателно изброените били и тези по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - за
определяне на ГПР. В този смисъл процесния Договор за потребителски
кредит от 01.02.2022г. бил недействителен.
В условията на евентуалност, ищцата счита, че клаузата на §6 от
Договор за потребителски кредит от 01.02.2022г. била нищожна, на основание
чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД, чл.143 ал.1 и чл.146 от ЗЗП. Същата накърнявала
добрите нрави, вследствие на което се достигало до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до
злепоставяне на интересите на кредитополучателя с цел извличане на
собствена изгода на кредитора.Сумата, която се претендирала чрез нея - в
размер на 700.56 лева, била в размер на 2/3 от сумата на отпуснатия кредит.
По този начин се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост.
Клаузата била и неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като
предвиждала заплащането на неустойка, която била необосновано висока. В
глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди
сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
този смисъл било съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за
потребителски кредити. Разгледана в този аспект, клаузата на §6 от
процесния договор се намирала в пряко противоречие с преследваната цел на
транспонираната в ЗПК директива. Подобни уговорки прехвърляли риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и водели до допълнително увеличаване на размера на задълженията.
Неустойката излизала извън присъщите си функции и целяла единствено
постигането на неоснователно обогатяване, поради което била нищожна. По
посочения начин се постигало и заобикаляне на чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяване на
решение, с което да се прогласи нищожността на процесния Договор за
потребителски кредит от 01.02.2022г., на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с
чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 т.9, т.10, т.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК. При условия на
евентуалност, ищцата моли да се прогласи нищожността на клаузата на §6 от
процесния договор, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на
4
700.56 лева.
Ответникът „София Комерс Кредит Груп“ АД е депозирал писмен
отговор в срока по чл.131 от ГПК, с който оспорва иска за прогласяване
нищожността на договора и признава предявеният при условията на
евентуалност иск за прогласяване нищожността на неустоечната клауза.
Съдът като съобрази становищата на страните и представените по
делото писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна
страна следното:
Между страните не е налице спор и се установява от представения
препис на Договор за потребителски кредит 01.02.20223г., че същия е бил
сключен между ответника „София Комерс Кредит Груп“ АД, в качеството на
заемодател и ищцата М. Г., в качеството на заемател.
Видно е, че съгласно договора на ищеца е бил предоставен заем от 1000
лв., който е следвало да се върне на 12 погасителни вноски за период от
01.03.2022г. до 12.01.2022г. Видно е, че лихвеният процент е фиксиран за
срока на договора и е в размер на 41.16 %, а годишният процент на разходите
е посочен в размер на 49.89 %.
Според обективираното в §4 от договора заемателят се задължил в
тридневен срок от датата на сключване на договора да предостави на
заемодателя едно от следните обезпечения: поръчителство на едно физическо
лице с трудово възнаграждение над 1800лв. или поръчителство на две
физически лица с трудово възнаграждение над 950лв. всяко, отговарящи и в
двата случая на определени допълнителни условия :не са кредитополучатели
по друг договор за паричен заем с кредитора; нямат неплатени осигуровки за
последните две години; нямат задължения към други банкови и финансови
институции.
Видно е, че в §6 е била регламентирана неустоечна клауза,
предвиждаща, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне
на обезпечение заемателят дължи неустойка в размер на 700.56 лв., платима
разсрочено на 12 равни части.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна
страна следното:
Съдът намира за неоснователно първото възражение за нищожност на
5
процесния договор, поради неспазване на изискването на чл.11, ал.1, т.9 от
ЗПК за посочване на приложимият лихвен процент и условията за
прилагането му. Установи се от приложения договор, сключен между
страните, че лихвеният процент е посочен съвсем ясно, като е
определен фиксиран такъв от 41,16%. Договорът не съдържа уговорки за
променливост на лихвеният процент поради което и не е нужно в него да се
съдържа описание как би се променил лихвеният процент, който по волята на
страните е определено да е фиксиран.
На следващо място ищецът твърди нищожност на процесния Договор за
потребителски кредит, поради неспазване изискването на чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК и съдът намира това възражение за основателно.
Установи се, че в процесния договор за потребителски кредит е посочен
процент на ГПР 49.89%, т. е.формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал.
1, т. 10 ГПК и размерът му не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не
включва регламентираната в §6 от Договора неустойка.
Съобразявайки разясненията, дадени от СЕС при тълкуване Правото на
ЕС в Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C‑714/22, сезирания с
настоящия спор съд изследва дали предвидената неустойка попада в рамките
на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на 3,
буква ж) от Директива 2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на
член 3, буква и).
За да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на
Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C‑686/19,
EU:C:2020:582, т. 31), което означава всички разходи, които потребителят
следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на
кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14,
EU:C:2016:283, т. 84).
Настоящият съдебен състав приема, че в случая регламентираното като
неустойка задължение на кредитополучателя да заплати на кредитора сума за
непредоставяне на обезпечение представлява точно такъв разход, свързан с
договора и известен на кредитора още при сключването му.
На първо място, съдът намира, че постигането на съгласие по клаузите
6
на §4 - §6 от Договора е условие за сключването му и предоставяне на
заемната сума. Касае се за клаузи, които са част от бланкови договори по
предоставяни от финансовата институция кредити и не се установява от
доказателствата по делото да е имало възможност за кредитополучателя да
влияе върху съдържанието на процесния договор, изключвайки тези клаузи.
В същото време, разглеждайки предвидените обезпечения, съдът счита,
че изискванията, на които следва да отговарят поръчителите, както и
спазването на срокът за предоставянето му – 3-дневен от
сключване на договора, са от естество да създадат толкова значителни
затруднения за длъжника за изпълнение на договора, че са реално
неизпълними.
С оглед горното, съдът намира, че поставеното в §4 и §5 от Договора
изискване за обезпечаване по начало е неизпълнимо от длъжника и това е
било ясно на двете страни по правоотношението, в това число на кредитора,
още при подписване на съглашението им.
Поради това, предвидената като неустойка сума, дължима при
непредставяне на обезпечението, е изначално определена като част от
плащанията на заемателя и включена в погасителния план, дължима с всяка
месечна вноска.
Макар и наречена неустойка, тя очевидно не съответства на въведените
й от Закона функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в
случай на неизпълнение на договорните задължения. На заемателят е
отпуснат кредит в размер на 1000 лв., а уговорената и начислена неустойка за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е в размер на
700.56лв., т. е. в размер на близо три четвърти от главницата по заема. Освен
това неустойката се начислява еднократно и за неизпълнение на непарично
задължение /компенсаторна неустойка/, т. е. неустойката не е уговорена за
забава за неизпълнение на вноските по заема и за периода на неизпълнението,
поради което е изключено да се приеме, че размерът й се получава твърде
висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди и това се дължи на
периода на неизпълнение от страна на ответника. На практика неустойка би
се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за
внасяне на договорените вноски. Основното задължение на длъжника по
договора за заем е да върне предоставените му в заем парични средства, да
7
заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните
разходи по събирането на задължението, но с процесната неустойка
възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не
се осъществява обезщетителната й функция. Липсва и обезпечителният
елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила
тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да
бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните
задължения, като проверката за кредитоспособността на потребителя следва
да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на
кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира
информация /чл. 16 и сл. от ЗПК/ и едва след анализа й да прецени дали да
предостави заемната сума. С така въведеното задължение за представяне на
обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за
възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това
прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на
това свое задължение. Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната
функция, тъй като задължението на кредитополучателя отнасящо се до
осигуряване на поръчители не е определено като предварително условие за
сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите
съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването на информация
за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3 - дневен срок
от усвояване на сумата на договора за заем, като по този начин се нарушава и
принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да
създаде предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от
периодичните вноски е включена част от нея, т. е. води до оскъпяване на
заема. Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при
неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на
насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение,
а произтича от неприсъщо за договора за заем задължение на длъжника,
което не е свързано с изпълнение на основното задължение на длъжника по
договора, а възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез
поръчителство.
След като не отговаря на регламентираните от Закона функции на
неустойката и при неизбежното й следване като задължение в тежест на
потребителя, ясно и на двете страни още изначално при подписване на
8
договора, съдът намира, че се касае и за конструкция, предназначена да
прикрие действителните разходи по кредита, предоставен на ищеца.
Предвид гореизложеното, съдът намира, че предвидената в §6 от
процесния Договор неустойка попада в рамките на понятието „общи разходи
по кредита за потребителя“ по смисъла на 3, буква ж) от Директива 2008/48, а
оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на член 3, буква и).
Несъмнено е, че при такова включване на дължимата сума за неустойка
в ГПР, същия би надхвърлил значително по размер максималния по чл. 19, ал.
4 ЗПК.
На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят по договора
за заем, не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно
нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в
заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати
по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори.
Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на
императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. А съгласно чл.22 от ЗПК
когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и
ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 - т. 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
На основание изложеното, съдът приема, че предявеният иск с правно
основание чл. 26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, ал.1, т.
10 от ЗПК, за прогласяване недействителността на Договор за потребителски
кредит от 01.02.2022г., сключен между ищеца и ответника „София Комерс
Кредит Груп“ АД е основателен и следва да бъде уважен.
С оглед изхода на спора по горния иск, съдът намира, че не следва да се
произнася по предявеният при условията на евентуалност иск за нищожност
на клаузата по §6 от Договора за заем.
По въпроса за разноските:
Процесуалният представител на ищцата претендира разноски за
предоставена безплатна правна помощ.
Относно дължимостта и размерът на това възнаграждение е налице спор
между страните.
Съдът споделя съдебната практика, приемаща, че принципно не е
9
необходимо да се провежда нарочно доказване на предпоставките за
предоставяне на безплатна адвокатска помощ, но ако противната страна
твърди, че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не
са налице и че страните по договора за адвокатска услуга са договорили
предоставяне на адвокатска помощ без насрещно заплащане по други
съображения, различни от посочените в чл.38 от ЗА, тя следва да представи
доказателства в подкрепа на това свое твърдение, като опровергае наличието
на поддържаното основание (Определение № 163 от 13.06.2016 г. по ч.гр.д. №
2266 / 2016 на ВКС, I г.о.).
Съдът счита че в случая наличието на поддържаното основание за
предоставяне на безплатна правна помощ е налице. Съдът не изследва дали
действително клиента е материално затруднен при преценка на имотно и
парично състояние към датата на иницииране на настоящото производство –
25.03.2024г., а в случая е налице и декларация на ищцата за липса на доходи и
и имущество, от което да се издържа. При заявеното от ответника оспорване е
необходимо същия да докаже, че предоставянето на безплатната помощ е
уговорено по други съображения от посочените по чл.38 от ЗА. Тези други
съображения следва да се твърдят и докажат. В случая дори не се твърдят
конкретни такива.
Относно размерът на възнаграждение, което е дължимо на адвоката,
съдът приема, че то следва да се определи с оглед на фактическата и правна
сложност на делото, като не се счита обвързан от опредените с Наредба № 1
МРАВ минимални размери на адвокатските възнаграждения, в каквато насока
е тълкуването на Съюзното право, дадено с решение от 24.01.2024 г. на Съда
на Европейския съюз по дело C-438/22 г.
Възнаграждението на осъществилия безплатна правна помощ адвокат
следва да се определи като се отчете единствено спецификата на конкретния
случай и действителната фактическа и правна сложност на делото.
При това, съдът съобразява, че адвоката осъществява правна помощ на
същата ищца по множество идентични спорове, инициирани в отделни
производства. Макар и споровете да произтичат от правоотношения по
различни договори, те не се отличават със специфики и професионалната
работа по тях може да бъде извършвана общо, а с оглед воденето им по
различни дела е дължимо възнаграждение на адвоката по всяко от тях.
10
Отчитайки горното, съдът счита , че на осъществилия безплатна правна
помощ адвокат е дължимо възнаграждение в размер на 400лв. Доколкото
адвоката е регистриран по ЗДДС следва да се съобрази и дължимия данък и
общо възнаграждението се определи на 480лв.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.6 от ГПК ответника
дължи на по сметка на ПлРС държавна такса в размер на 77,49лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните М. Г.
М. с ЕГН ********** и „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД с ЕИК ***,
че сключеният между тях Договор за потребителски кредит от 01.02.2022г., е
нищожен, на основание чл. 26, ал. 1, пр.1 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК.
ОСЪЖДА „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД, ЕИК: ***, със
седалище и адрес на управление: ***, да заплати на адвокат Д. В. М. от ***,
адрес на кантората: ***, адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от ЗА, в
размер на 480 лв.
ОСЪЖДА „СОФИЯ КОМЕРС КРЕДИТ ГРУП“ АД, ЕИК: ***, със
седалище и адрес на управление: ***, да заплати в полза на Плевенски
районен съд, сумата от 77,49лв., представляваща деловодни разноски за
държавна такса.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
11