РЕШЕНИЕ
№ 262
гр. ХАСКОВО, 17.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, II-РИ СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ДЕЛЯНА СТ. ПЕЙКОВА
Членове:ГЕОРГИ Г. ГЕОРГИЕВ
ГЕОРГИ К. МИЛКОТЕВ
при участието на секретаря Д. Г. П.
като разгледа докладваното от ГЕОРГИ К. МИЛКОТЕВ Въззивно гражданско
дело № 20245600500355 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 - 273 от ГПК, образувано по въззивна
жалба, подадена от „СИТИ КЕШ“ ООД.
С Решение № 350/16.11.2024 г. постановено по гр.д. № 750/2023 г.
Районен съд – Димитровград прогласява нищожността на Договор за
потребителски кредит № *** от 12.10.2022 г., сключен между „СИТИ КЕШ“
ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
„Славянска“ № 29, ет. 7, представлявано от Н. П. П., и Н. Д. Т., ЕГН
**********, от ****, на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, като противоречащ на
императивните разпоредби на чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 19,
ал. 4 от ЗПК.
Съдът е осъдил „СИТИ КЕШ“ ООД да заплати на адв. М. М., АК-
Пловдив сумата в размер на 860,48 лева - деловодни разноски.
Недоволен от постановеното решение е останал въззивникът „СИТИ
КЕШ“ ООД, който обжалва в срок. Твърди, че постановеното от РС -
1
Димитровград решение е неправилно. Счита, че договорът за потребителски
кредит е действителен по аргумент от чл. 26, ал. 4 от ЗЗД. Неправилни били
изводите на съда, че сключеният между страните договор не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като в ГПР не следвало да се взема
предвид неустойката. Моли въззивният съд да постанови решение, с което да
отмени решението на РС - Димитровград и постанови друго по същество, с
което да отхвърли иска за обявяване за нищожен на сключения между
страните договор. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от адв.
М., пълномощник на въззиваемата страна Н. Д. Т., с който оспорва
подадената въззивна жалба. Счита, че постановеното от РС - Димитровград
решение е правилно и моли то да бъде потвърдено. Прави искане да му бъде
определено възнаграждение на основание чл.38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв за
процесуално представителство пред въззивната инстанция.
ОС – Хасково, като провери основателността на оплакванията във
въззивната жалба и при съобразяване с разпоредбата на чл. 269 от ГПК,
констатира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от
Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на
ОСГТК на ВКС.
Жалбата е подадена в срок и е процесуално допустима. При служебна
проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми. Преценена по същество въззивната жалба е
неоснователна.
РС - Димитровград е сезиран с иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД, предявен от Н. Д. Т. против „СИТИ КЕШ“ ООД.
При разглеждането на спора първоинстанционният съд е събрал
всички относими към спора и сочени от страните доказателства. Въз основа
2
на тях е достигнал до правилния и законосъобразен извод, че предявеният иск
с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е основателен и доказан, поради което
е уважил същия. Съдът е обсъдил всички доводи и възражения на страните.
Изложените от първоинстанционния съд мотиви на основание чл. 272 от ГПК
се споделят от настоящата инстанция. Пред въззивния съд не се представиха
нови доказателства, които да обосновават изводи, различни от направените от
първоинстанционния съд.
За да постанови атакувания съдебен акт първоинстанционният съд е
приел, че договорът не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
поради това, че в него не е посочен действителния размер на ГПР, което води
до извод за недействителност на сключения договор по аргумент на чл. 22 от
ЗПК. Този извод на съда е правилен. ГПР следва да бъде достатъчно ясен и
конкретен и да позволява на потребителя да разбере в достатъчна степен
финансовата тежест, която поема, сключвайки договора за кредит. След като
това не е спазено, то договорът е недействителен и на основание чл. 23 от
ЗПК потребителят дължи връщането само на чистата стойност на кредита.
Видно от представения договор за кредит №648427/12.10.2022 г. е, че
на длъжника Н. Д. Т. е отпуснат паричен заем в размер на 1 500 лв. Посочен е
ГПР 48,16% и годишен лихвен процент 40.05 %.
Съгласно чл. 19 ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съгласно ал. 2 годишният процент на разходите по
кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат
предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. В
процесния договор не е посочено кои компоненти са включени при
изчислението на ГПР, което не дава възможност да бъде преценено дали
надвишава максималния допустим размер, визиран в чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Ако към посочения ГПР се добави и ГЛП, който следва да участва
при формирането на разхода, то безспорно е, че ГПР значително ще
надхвърли максималния допустим размер, визиран в цитирания текст.
Формира се извод, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
3
както е посочил и първоинстанционният съд.
Посочената клауза в договора за заплащане на неустойка е нищожна
поради противоречието й със закона - чл. 92, ал. 1 ЗЗД, според която н
неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.
Неустойката с присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции има за
цел да мотивира длъжника да изпълни своето задължение, като наред с това
служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, като установява
отнапред размера им. Следователно правото на неустойка се поражда при
неизпълнение на главното задължение на длъжника като елемент от
същественото съдържание на сделката, по повод на която е сключена.
В случая това е задължението за връщане на предоставената в заем
сума, неизпълнението на което е свързано с възникване на вреди за
заемодателя. Задължението за даване на обезпечение, макар и да е свързано с
главното задължение на длъжника, цели да обезпечи кредитора при
евентуално неизпълнение от страна на длъжника, но неговото неизпълнение
само по себе си не води до вреди за кредитодателя. Неизпълнението му може
да бъде основание за обявяването на кредита за предсрочно изискуем, ако
това е предвидено в договора, но не и за начисляване на неустойка, тъй като,
както се отбеляза, неизпълнението на това задължение не е вредоносно,
каквото е неизпълнението на задължението за връщане на кредита. Следва да
бъде отбелязано и това, че кредитът е бил разрешен и усвоен без
изпълнението на клаузите за даване на обезпечение по кредита и неустойката
е разпределена за плащане като месечна вноска в погасителния план, т.е
кредиторът изначало разрешава този кредит и неговото усвояване, знаейки,
че няма да бъде предоставено посоченото обезпечение по кредита. И това е
видно от представения към договора погасителен план, видно от който е, че
неустойката е разпределена на равни месечни вноски за целия период на
кредита и че тя формира размера на погасителната вноска. Заплащането на
така определената неустойка от 1 347.88 лв. е близка до стойност на
разрешения кредит в размер на 1 500 лв. Няма яснота това оскъпяване на
кредита дали е включено в ГПР.
Изложеното води до извода, че не е спазено изискването на закона в
договора за потребителски кредит да са посочени по ясен и разбираем начин
4
всички разходи, които потребителят следва да понесе при сключването му, не
е посочен действителен размер на ГПР, което противоречи на разпоредбата на
чл. 10, ал. 1 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което води до недействителност на
договора съгласно чл. 22 от ЗПК.
По изложените съображения въззивната жалба е неоснователна, а
първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
Въззивникът следва да бъде осъден да заплати на адвоката,
представлявал въззиваемия, сумата в размер на 400 лева с ДДС,
представляваща възнаграждение за осъществено от него процесуално
представителство, защита и съдействие по настоящото дело, определено по
правилата на чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, вр. чл. 2, ал.
2, вр. чл. 7, ал. 2, т. 2, вр. § 2а от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, Решение от 25 януари 2024 г. по
дело C-438/22 и действителната правна и фактическа сложност на делото,
както и еднотипността на същото с многобройни други такива дела.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 350/16.11.2023 г., постановено по гр.д.
№ 750/2023 г. по описа на Районен съд – Димитровград.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, гр. София, ул. „ Славянска“ № 29, ет.7,
ЕИК ********* да заплати на адв. М. В. М. , *****, сумата от 400 лв. с ДДС -
възнаграждение за предоставено безплатно процесуално представителство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5