Р Е Ш Е
Н И Е
№ 260007
гр. Несебър, 12.04.2023г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
НЕСЕБЪРСКИ РАЙОНЕН СЪД, II – ри граждански състав, в публично заседание на двадесет и шести юли през две хиляди двадесет и
втора година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Пламен Дойков
при участието на секретаря Мая Деянова, като разгледа гр.
д. № 525 по описа на Районен съд Несебър за 2020г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е образувано по
искова молба на В.Х.И. срещу ответниците А.А.Т. и Л.А.Т.. Ищецът твърди, че с
ответниците са съсобственици на ПИ с идентификатор ***в с. Р.– площ 759 кв. м.
по скица. И. сочи, че е закупил на 21.01.2000г. от Д.Т. 215/560 ид. ч. кв. м.
от дворно място, съставляващо парцел VII-360 в кв. 57 по плана на с. Р., на площ от 560 кв. м. Излага, че закупил
от двамата съпрузи – Д.и А.Т.и гаражен етаж от изградената в режим на СИО
двуетажна жилищна сграда, разположена в парцел VII-360 на площ от 560 кв. м. След сделката Д.Т. останала собственик на
345/560 идеални части. Навежда, че на 21.01.2000г. между посочените се сключил и
договор за разпределение на ползване – ищецът да ползва югоизточната и
югозападната част на парцела, при граници: улица, парцел VI, парцел V – дял втори от скицата, а дял
първи бил отреден на Т.– северозападна и североизточна част на парцела. Ищецът
сочи, че е извършил преустройство на гаражния етаж и изградил сграда 2(две) в
скицата на поземления имот в отредената за ползване на Т.част – с тяхно
съгласие, а те – сграда 3(три) в своята част. И. сочи, че на 14.11.2000г.
закупил от А.Б.П.само 130/1195 ид. ч. кв. м. от съседния парцел VII-360 в кв. 57 по плана на с. Р., а
Д.Т.закупила от същия собственик в режим на СИО със съпруга си 26/1195 ид.ч.
кв. м. от същия парцел. Излага, че заедно с А.П. и Д.Т. *** искане по чл. 93
ППЗТСУ (отм.) за изменение на ЗРП на с. Р., с което 156 кв. м. от югозападната
част на парцел VI-360 в кв. 57 да бъдат обособени
и присъединени, ведно с улица тупик, като парцелът да стане с площ от 765 кв.
м., а парцел VI- 360 в кв. 57 – да остане с площ
от 1039 кв. м. Твърди, че площта на тупика била 49 кв. м., а той бил образуван
по предшестващи промени на един голям бивш имот, за който отношенията били
уредени тогава, като предназначението му е било само и единствено за достъп до
парцел VII- 360, кв. 57. Ищецът сочи, че по
силата на протоколно решение № 5/28.03.2001г. на АГКК при Община Несебър, със Заповед
№ 125 от 11.06.2001г. на кмета на Община Несебър било одобрено исканото
частично изменение на РП. Твърди се, че след закупуването на тези части
отпаднала необходимостта от съвместно ползване на приобщения тупик. След
промяната всеки продължил да ползва отреденото при разпределение на ползване,
ищецът ползвал новозакупените 130 ид. ч. кв. м., а тупикът бил ползван само от
праводателите му. До тупика и той, и праводателите му си паркирали колите.
Сочи, че Т.искали да ползват и 26 ид.ч.кв.м., но до разрешение на този въпрос
не се стигнало, а преди една година спрял да паркира там колата си. И. твърди,
че направил заснемане и установил, че при първоначалното разпределение му е
отредена по- малка площ от дела му в съсобствеността. Констатирал, че
построената от него сграда 2(две) не накърнява дяловете в съсобствеността. От
него бил изготвен актуален вариант за разпределение на ползването, който
представил на съпрузите, но те не се съгласили и искали да ползват както целия
тупик, така и 26 ид.ч. кв. м. И. установил, че Т.се снабдили с констативен
нотариален акт № 111, том 13, рег. № 3629, дело № 3001 от 22.06.2005г. за
собственост на 421/766 кв. м. ид. ч. – 395/766 ид. ч. – индивидуална собственост
на Д.А.и 26/766 кв. м. – СИО от покупка. Счита този нотариален акт за неверен,
тъй като Д.Т. е била собственик на 345/766 кв. м. идеални части – индивидуална
собственост, а двамата съпрузи са на 50,5 кв. м. идеални части, от които 26 кв.
м. – от покупката и 24,5 кв. м. половината от тупика. Твърди, че той притежава
собственост върху парцела, както следва – 215 кв. ид. ч. от първата сделка, 130
кв. м. ид. ч – от съседен парцел и 24,5 кв. м. ид. части – половината от
тупика. Оспорва ответниците да са владели негови части. Сочи, че с два
нотариални акта - № 174 и № 175 от 21.08.2007г. Т.дарили на ответниците – Д.Т.
395/766 кв. м. идеални части, а двамата заедно – 26/766 кв. м. идеални части.
Намира, че с извършеното дарение е прехвърлено повече, отколкото собствениците
са притежавали. Оспорва се твърдението на
ответниците, че дворното място е придобило статут на обща част от 21.01.2000г.,
тъй като и след тази сделка има етажен собственик, който не притежава идеални
части от дворното място. Твърди се, че А.Тодоров и към този момент не притежава
собственост от дворното място. Обръща се внимание, че с договора от
21.01.2000г. е извършено разпределение на ползването, като по този начин всички
собственици са изразили волята си незастроената част от дворното място да не е
обща част. Твърди се, че дворът е обща част по предназначение и неговият статут
би могъл да бъде променен. От съда се иска, на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК,
да установи с решението си при дял на ищеца като собственик на 369.5 ид.ч. кв.
м. от процесния имот, че ответниците не са придобили от дарение повече от общо
за двете 389.5кв.м. ид. ч. по двете дарения, тъй като праводателите им не са
притежавали общо над 389.5кв.м. идеални части от същия имот. При условията на
евентуалност се иска да бъде извършено определяне на притежаваните от
съсобствениците идеални части в общите части при условията на чл. 40 от ЗС.
Иска се да бъде извършено разпределение на ползването върху този имот по реда
на чл. 32, ал. 2 от ЗС. Претендират се разноски. Оспорва се като прекомерна
претенцията за разноски на другата страна.
От ответниците А.А.Т. и Л.А.Т. в
срока по чл. 131 ГПК е подаден отговор на исковата молба, с който исковете се
оспорват като неоснователни. Излагат, че дворното място е със статут на обща
част по чл. 38 от ЗС, а етажната собственост възникнала през 2000г. Не
оспорват, че те, заедно с ищеца са собственици на това дворно място. Оспорват
твърденията на ищеца, че е собственик на по-голям процент от дворното място.
Твърдят, че той е придобил 38,388 % идеални части от дворното място, а всяка от
ответниците е собственик на по 30,806 % идеални части. Излагат, че сключените
по-късно сделки не променят размера на това съотношение. Сочат, че изменението
на дворищната регулация, одобрено със заповед на кмета на община Несебър няма
вещнотранслативен ефект, тъй като регулацията не е приложена. Твърдят, че
реалните части от съседния имот са придобити по давност – по реда на чл. 200,
ал. 2 от ЗУТ. С тези доводи се сочи, че не са налице основания за уважаване на
иска в размера, посочен в исковата молба. Отправя се искане за разпределение на
дворното място съобразно посочения от тях размер на идеалните части.
Претендират се разноски.
С Решение № 260070/ 22.03.2021г.
на Районен съд гр. Несебър производството по иска по чл. 124, ал. 1 от ГПК е
оставено без разглеждане като недопустим и производството е прекратено в тази
му част. На основание чл. 40, ал. 1 от ЗС са определени припадащите се идеални
части към самостоятелните обекти в
съсобствения имот - ПИ с
идентификатор *****, с адрес на поземления имот в с. Р., ул. „Ч.“ № *, площ –
759 кв. м., трайно предназначение на територията: Урбанизирана, начин на трайно
ползване: ниско застрояване (до 10 м), при съседи парцели с идентификатори: *****,
*****, *****, *****, *****, *****, ***** и *****както следва: 38,393
% идеални части от поземления имот за В.Х.И., ЕГН **********, с адрес *** – като собственик на
гаражен етаж от сграда с идентификатор *****.1, 30,8035
% идеални части
за А.А.Т., ЕГН ********** - като собственик на втори жилищен етаж от
сграда с идентификатор *****.1, и 30,8035 %
идеални части за
Л.А.Д., ЕГН ********** - като собственик на първи жилищен етаж от сграда
с идентификатор *****.1. На основание чл. 32, ал. 2 от ЗС е извършено
разпределение ползването на дворното място, съставляващо незастроената част
от поземлен имот с идентификатор ***в с. Р., между В.Х.И., ЕГН **********, с адрес *** – от
една страна, и А.А.Т., ЕГН ********** и Л.А.Д., ЕГН ********** – от друга
страна, съобразно дадения вариант от вещото лице Т.П. по съдебно-техническата
експертиза – Скица на реалното ползване „Приложение 2 към гр.д. № 525/2020г. –
съгласно твърденията на ответниците и съгласно чл. 40, ал. 1 от ЗС – Вариант 1“, като дяловете за
ползване са определени по скицата точки от 1 до 12 и е определено да се ползват
както следва: В.Х.И. да ползва незастроената
площ от 251 кв. м., защрихована със син цвят на скицата, означена като дял I, а А.А.Т. и Л.А.Д.
да ползват незастроената площ от 388 кв. м., защрихована с червен цвят на
скицата, означена като дял II, съобразно скицата на л. 123
от делото. Последната е била приподписана от съдията като неразделна част от
решението.
С Решение № 326/
14.09.2021г. по в.гр.д. № 880/ 2021г. на Окръжен съд гр. Бургас решението на
Районен съд гр. Несебър е отменено в частта, с която е оставен без разглеждане
иска на ищеца по чл. 124, ал. 1 от ГПК, както и в частта , с която е
разпределено на осн. чл. 32, ал. 2 от ЗС ползването на дворното място ,
представляващо незастроената част от поземлен имот с идентификатор ***в с. Р., между страните
по делото. Със същото решение е обезсилено решението в частта, с която са
определени на осн. чл. 40 от ЗС припадащите се идеални части към посочения
имот.
С допълнително становище ищецът поддържа петитума на
исковата си молба. Потвърждава, че предявява отрицателен установителен иск по
чл. 124, ал. 1 от ГПК. Наред с това се заявява, че страната иска при условията
на евентуалност на първия главен иск такъв по чл. 40 от ЗС, както и втори
главен иск по чл. 32, ал. 2 от ЗС.
С допълнителна молба ответниците оспорват предявения
отрицателен установителен иск. Твърди се, че с нотариалния акт от 2000г., е
създадена съсобственост върху имота между ищеца и праводателите на ответниците.
В последващи сделки от 2000г. , А.П. била прехвърлила на Д.Т. и В.И. съответни
ид.части от собственото си дворно място, представляващо парцел VI – 360, кв. 57 по плана на с. Р., който имот бил съседен
на процесния. При тези сделки се била създала съсобственост върху парцел VI -360 , но не се прехвърляла собствеността върху реална
част от посочения, която по – късно била присъединена към парцел VII- 360, защото се прехвърляли само ид. части. С
последващото заявление от 21.11.2000г. по реда на чл. 93 от ППЗТСУ ( отм.) И., Т.и
Папазова заявили искане за частично изменение на регулационни план за парцели VII – 360 и VI- 360 по плана на с. Р., като реална част с площ от
156кв.м. от югозапдната част на парцел VI – 360 била присъединена към парцел VII – 360 , с което последният станал с площ от 765кв.м.,
заедно с частта отредена за улица – тупик. Със Заповед № 125/ 11.06.2001г. на
Кмета на Община Несебър било одобрено исканото частично изменение. Ответниците
твърдят, че реалната част с площ от 156кв.м. от югозапдната част на парцел VI – 360, която била присъединена към парцел VII- 360 било станало по силата на посочената заповед, а не
по силата на нотариалните актове. Неправилно ищецът твърдял, че по силата на
заповедта били придадени вече закупените и притежавани от И. и Д.Т. ид.части от
съседния парецл VI – 360, тъй
като придаваемите части били винаги реални, а не идеални. Сочи се, че
изменението на дворищно – регулационния план по взаимно съгласие на страните ,
представлявало особен ред за изменение на плана , което по същността си било
договор за спогодба с вещнопрехвърлително действие. Прави се извод, че
независимо, че са били собственици на ид. части от УПИ VI – 360, то ищецът и праводателите на ответниците са
придобили собственост върху реална част на този парцел, която се придавала към
собствения им УПИ VII – 360 по силата на изменение регулационен план, одобрен
с посочената заповед, а не по силата на нотариалните актове. Заповедта не
водела до промяна в притежаваните до момента ид. части от парцела, към който се
придава част от друг парцел. По същият начин била придобита и собствеността върху
тупика. Извежда се твърдението, че правата на страните са останали в същото
съотношение – Д.Т. била собственик на 61.612% ид. части, а В.И. – 38.388% ид.
части. От своя страна Д.Т. била дарила само 54.96% ид. части от дворното място.
По отношение иска по чл. 32, ал. 2 от ЗС. На първо място
ответната страна смята, че следва този иск да се отдели в отделно производство,
което да бъде спряно до решаване на основания иск за правото на собственост. По
същество искът се смята за недопустим, поради липсата на задължителен другар,
който следвало да бъде привлечен за участие в процеса. Възразява се срещу
правилността на заключението на вещото лице и се поставят допълнителни въпроси.
Не се сочат и представят писмени доказателства.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства намира,
че се установява следното от фактическа и правна страна:
С нотариален акт за дарение на недвижим имот № ****г. на
Несебърски районен съдия от 30.06.1987г. (на л. 63 от делото) Б.М. и П.М..дарили
на А.М..и Д.Т. дворно място от 1025 кв. м., образуващо УПИ XIV-104 в кв.
21 по плана на с. Р., ведно с изградената в него паянтова жилищна сграда – при
½ идеални части за всяка. От заключението на приетата по делото съдебно-
техническа експертиза се установява, че към този момента действал планът от
1963г., регулацията по който не била приложена и предвидената улица не била
реализирана, а дворното място продължило да се владее по имотни граници.
С нотариален акт за поправка на нотариален акт за дарение
№ ****г. на Несебърски районен съдия (на л. 64 от делото) била извършена
поправка на този нотариален акт, като площта на имота следвало да се счита за
1290 кв. м. С протокол по дело № 16/1989г. на Районен съд Несебър на Д.А.Т. бил
поставен в дял и тя станала изключителен собственик на следния недвижим имот: дворно
място в с. Р.– празно, урегулирано в парцел VII-360 в кв. 27 по плана на селото. От съдебно- техническата
експертиза се установява, че към момента на сключване на спогодбата е действал
планът от 1988г., с който се предвижда през имота да минават улици от юг и
изток и от него са образувани УПИ VII и УПИ VIII в кв. 27 и УПИ XI в кв. 26.
С нотариален акт за собственост върху недвижим имот № ****г.
на Районен съдия при Несебърски районен съд (на л. 66 от делото) Д.А.Т. била
призната за собственик на двуетажна жилищна сграда с гаражен етаж с площ от 120
кв. м., изградена в парцел VII-360 от кв. 57. Към този момент действал планът за
регулация от 1994г., както сочи заключението на експертизата.
С нотариален акт за покупко- продажба на недвижим имот № ****г.
на нотариус Стоян Ангелов, вписан под № 208 по регистъра на НК (на л. 10 от
делото) Д.А.Т. и А.Б.Т.продали на В.Х.И. следния недвижим имот: гаражен етаж от
двуетажна жилищна сграда, представляващ самостоятелен обект на площ от 120 кв.
м., заедно със съответните идеални части от общите части на сградата, ведно с
215/560 идеални части от дворното място, съставляващо парцел VII-360 в кв.
57 по плана на с. Р., урегулиран от 560 кв. м.
На същата дата (21.01.2000г.) между Д.А.Т. и В.Х.И. бил
сключен договор за разпределение използване на съсобствен недвижим имот (на л.
12 - л. 13 от делото) - дворното място,
съставляващо парцел VII- 360 в кв. 57 по плана на с. Р., урегулиран от 560 кв.
м., в следния смисъл: Д.Т. се съгласила да използва реално северозападната и
североизточната част от парцела, обозначена на скицата (на л. 13 от делото) от
265 кв. м., при граници: улица, парцел VIII, парцел IX, парцел X, парцел XI, парцел V и дял втори. В.И. се съгласил да използва реално
югоизточната и югозападната част от парцела по скицата, с площ от 175 кв. м.,
при граници: улица, парцел VI, парцел V и дял първи.
С резолюция на архитект при Община Несебър, отдел ТСУ (на
л. 19 от делото) от 27.04.2001г. било допуснато проектиране преустройство на
съществуващ партерен етаж от жилищната сграда в ресторант.
С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № ****г.
на нотариус Стоян Ангелов, вписан под № 208 по регистъра на НК (на л. 11 от
делото) А.Б.П.продала на В.Х.И. 130/1195 кв. м. идеални части от собственото си
дворно място, находящо се в с. Р., съставляващо парцел VI-360, кв. 57 по
плана на с. Р., целия парцел от 1195 кв. м., БЕЗ застроената жилищна сграда.
С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № ****г.
на нотариус Стоян Ангелов, вписан под № 208 по регистъра на НК (на л. 67 от
делото) А.Б.П.продала на Д.А.Т. 26/1195 кв. м. идеални части от собственото си
дворно място, находящо се в с. Р., съставляващо парцел VI-360, кв. 57 по
плана на с. Р., целия парцел от 1195 кв. м., БЕЗ застроената жилищна сграда.
На 21.11.2000г. от А.П., Д.Т. и В.И. била подадена
молба-заявление по чл. 93 от ППЗТСУ (на л. 14 от делото), с която била поискана
промяна на влезлия в сила ЗРП, като 156 кв. м. от парцел VI-360, кв. 57 по
плана на с. Р., ведно с улицата – тупик, да бъдат присъединени към парцел VII-360 в кв.
57 по плана на с. Р.. С протокол № 5 от 28.03.2001г. на АГК при Община Несебър
(на л. 15 от делото) посочената разработка била приета, а със заповед № 125 от
11.06.2001г. на кмета на Община Несебър (на л. 16 от делото) било одобрено
частично изменение на РП, касаещо отпадане на тупичното отклонение от о.т. 548
до о.т. 549, което се придава, заедно с част от парцел VI-360 към парцел VII-360,
съгласно скица (на л. 17 от делото).
С нотариален акт за собственост на недвижим имот № ****г.
на нотариус Мария Бакърджиева, № 110 по регистъра на НК (на л. 18 от делото) Д.А.Т.
и А.Б.Т.били признати за собственици на следния недвижим имот: 421/766 кв. м.
идеални части от УПИ VII-360, кв. 57 по плана на с. Р., като 395/766 кв. м.
идеални части са индивидуална собственост на Д.Т., придобити по дарение, а
26/766 кв. м. идеални части – СИО, придобити чрез покупко-продажба.
С нотариален акт за дарение на недвижим имот № ****г. на
нотариус Стоян Ангелов (на л. 33 от делото) Д.Т. и А.Т. дарили на дъщерите си А.Т.
и Л.Т. 26/766 идеални части от имота, а нотариален акт за дарение на недвижим
имот № 174, том XXV, рег. №
12778 , дело № 4831 от 21.08.2007г. на нотариус Стоян Ангелов (на л. 34 от
делото) Д.Т. им дарила останалите 395/766 идеални части от имота.
С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № ****г.
на нотариус Стоян Ангелов (на л. 68 от делото), Д.А.Т. и А.Б.Т.продали на А.А.Т.
втори жилищен етаж на площ от 150 кв. м. от двуетажна жилищна сграда в УПИ VII-360, кв. 57
по плана на с. Р.. С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № ****г.
на нотариус Стоян Ангелов (на л. 69 от делото), Д.А.Т. и А.Б.Т.продали на Л.А.Т.
първи жилищен етаж на площ от 150 кв. м. от двуетажна жилищна сграда в УПИ VII-360, кв. 57
по плана на с. Р..
Вещото лице по съдебно- техническата експертиза
проследило регулационния статут на процесния поземлен имот по различни планове.
Констатирано е, че получените от Д.Т. 645/1290 кв. м. идеални части от дворното
място УПИ XIV-104 в кв.
21 по плана на с. Р.(нотариален акт за дарение на недвижим имот № ****г. на
Несебърски районен съдия от 30.06.1987г.) по приложения регулационен план,
одобрен със Заповед № 261 от 08.11.1994г. попадат в следните имоти: 560 кв. м.
идеални части в УПИ VII, 49 кв. м. – тупиковата улица и 26 кв. м. – УПИ VI на А.П.. За
улицата „тупик“ не била провеждана отчуждителна процедура. С оглед закупените
от В.Х. 130 кв. м. ид. ч. от УПИ VI, закупените от Д.Т. 26 кв. м. идеални части от УПИ VI и придаването на
тупика от 49 кв. м. към УПИ VII в регулационния план от 2001г. УПИ VII кв. 57 бил
отразен с площ от 765 кв. м. От заключението се установява, че към момента този
имот е заснет като ПИ ***по кадастралната карта и кадастралните регистри на с. Р.с
площ от 759 кв. м., като различията са несъществени и са в рамката на
допустимата точност по местоположение от 20 см.
По предявения отрицателен установителен иск по чл. 124,
ал. 1 от ГПК.
Настоящият състав намира същия за недопустим по следните
съображения. Чл.124 ал.1 ГПК въвежда като
абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на установителен иск,
наличието на правен интерес, който следва да бъде посочен и обоснован в
исковата молба. Правен интерес за предявяване на отрицателен установителен иск
е налице, когато ищецът претендира да е собственик (респективно съсобственик)
на имота и твърди, че ответникът заявява права върху този имот, които засягат
правата на ищеца. Според приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013
г. по Тълкувателно дело № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС (ТР № 8/2012) такъв правен
интерес е налице и когато ищецът се позовава на фактическо състояние или има
възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. В хипотезата на
предявен отрицателен установителен иск за собственост от лице, което претендира
да е собственик не на целия имот, а само на посочена от него идеална част от
имота, такъв правен интерес за ищеца ще е налице (освен когато се позовава на
фактическо състояние или на възможност да придобие права, ако отрече правата на
ответника) само ако той твърди, че ответникът претендира и се легитимира пред
трети лица за собственик на такава идеална част от вещта, която превишава
притежаваната от ищеца идеална част от тази вещ. В настоящия случай от страна
на ответниците няма твърдения, че ищецът притежава ид. част от имота в друг
размер, различен от заявения от В.И.. В случая, дори да се установи, че
ответниците в действителност са собственици на 389.5ид.ч.кв.м. от имота, то
това няма да промени размера на собствеността притежавана от ищеца, която не се
отрича да е 369.50ид.ч.кв.м. Следва производството по този иск да се прекрати като недопустимо.
На следващо място настоящият състав споделя изводите на състава на
Районен съд гр. Несебър, постановил Решение № 260070/ 22.03.2021г. на Районен съд гр. Несебър. Както в него е
отбелязано, ВКС е разяснил статута на поземлен
имот, когато в него има построена сграда. В Решение № 69 от 29.10.2018г. по
гр.д. № 2935/2017г. по описа на II гр.о. на ВКС е посочено, че когато
различни лица притежават индивидуално право на собственост върху обособени
обекти в една жилищна сграда, теренът загубва своята самостоятелност и се
превръща в обща част, обслужваща обособените обекти. В Решение № 99/13.01.2020г.
по гр.д. № 2789/2018г. по описа на II гр. о. (и цитираните в него Решение № 124 от 20.10.2014 г. по гр.д.№ 2054/2014 г. на
ВКС, ІІ г.о., Решение № 481 от 25.05.2011 г. по гр.д.№ 979/09 г. на ВКС, І
г.о.) е прието, че обща част
на сградата по чл. 38, ал. 1 ЗС в режим на етажна собственост е земята, върху
която тя е построена (тъй като без нея сградата не може да съществува), за
разлика от двора, чийто статут може да бъде различен. Дворното място е обща
част, когато има пълно съвпадение между етажните собственици и собствениците на
терена. Когато обаче дворното място, в което е построена сградата етажна
собственост, не принадлежи на всички етажни собственици, той не е обща част на
сградата. Според Решение № 51 от 03.07.2020г.
по гр.д. № 2387/2019г. по описа на II гр. о. на ВКС (и цитираните в него Решение № 40 от 18.05.2018г. по гр.д. № 2201/2017г. на ІІ
г.о., Решение №476/12 от 07.03.2013г. по гр.д. № 52/2012г. на І г.о., Решение №
87 от 07.07.2011г. по гр.д. № 825/2010г. на ІІ г.о., Решение №137 от
29.11.2018г. по гр.д. № 4874/2017г. на ІІ г.о., Решение № 106 от 5.11.2018г. по
гр. д. № 3161/2017 г. на I г.о) застроен терен (урегулиран поземлен имот) е обща част, когато
всички съсобственици на терена притежават самостоятелен обект в сградата в
режим на етажна собственост. Ако някой от съсобствениците на поземления имот не
притежава самостоятелен обект в етажна собственост, то теренът не е
загубил самостоятелния си характер и не е придобил обслужващо значение спрямо
сградите. Съгласно Решение № 43 от
04.08.2020г. по гр.д. № 2468/2019г. по описа на I гр. о. на ВКС в
момента на възникване на етажна собственост (придобиване на самостоятелните обекти в сградата от различни лица) теренът придобива
статут на обща част по смисъла на чл. 38, ал.1 ЗС, тъй като всеки от етажните
собственици е и собственик на дворното място.
Всичко до тук води до извода,
че земята, върху която сградата е построена, няма самостоятелно значение. При
различни собственици на самостоятелни обекти в сградата, теренът губи
самостоятелното си предназначение и се превръща в обща част. Наред с това
незастроената част от дворното място, в
което е построена сградата етажна собственост, следва да принадлежи на
всички етажни собственици, за да се приеме, че
е обща част. Ако някой от съсобствениците на
поземления имот не притежава самостоятелен обект в етажна собственост, то теренът не е
загубил самостоятелния си характер.
Релевантният за преценка на тези обстоятелства е моментът на възникване на
етажна собственост.
По настоящото производство не се спори, че етажната
собственост е възникнала на 21.01.2000г. когато Д.А.Т. и А.Б.Т.са продали на В.Х.И.
гаражен етаж от двуетажна жилищна сграда, представляващ самостоятелен обект на
площ от 120 кв. м., заедно със съответните идеални части от общите части на
сградата, ведно с 215/560 идеални части от дворното място, съставляващо парцел VII-360 в кв.
57 по плана на с. Р.. Към този момент един от етажите в сградата е станал
собственост на едно лице – ищецът И., а останалите етажи са били собственост на
Д.и А.Т.в условията на СИО. Възникнала е етажна собственост по смисъла на чл.
37 и сл. от ЗС. Настоящият състав също не намира за основателно твърдението, че
участоето на А.Тодоров в съсобствеността на сградата, без той да се собственик
и на ид. част от земята, води до противния извод. Налице е идентитетът между
собствениците на поземления имот и собствениците на отделни обекти в сградата.
Към 21.01.2000г. такъв идентитет е бил налице, тъй като Д.Т. и В.И. са били
единствените собственици на поземления имот, а така също са притежавали и
правото на собственост върху самостоятелни обекти в сградата. Посочената
съдебна практика дава възможност за извод, че водещо е обстоятелството дали
лице, което притежава собственост в поземления имот, притежава собственост и в
сградата. Ако това лице не притежава собственост в сградата, то земята не е
обща част. Настоящият случай не е такъв, доколкото и двамата собственици на
земята и към 21.01.2000г. са притежавали самостоятелни обекти в сградата – В.И.
и Д.Т.. По тези съображения може да се приеме, че земята е загубила
самостоятелното си значение и се е превърнала в обща част, независимо от обстоятелството
дали друго лице притежава част от правото на собственост в даден самостоятелен
обект. В тази връзка няма различни твърдения и за това, че след 21.01.2000г. В.И.
е станал собственик на един от етажите в къщата, а останалите два са били притежание
на Д.и А.Т.в режим на СИО от Д.и А.Т.(видно от нотариален акт № 82 от
04.09.1997г. същата е построена на основание разрешение за строеж от
04.04.1989г.) В т. 4 от Постановление № 5 от 31.X.1972 г., Пленум на ВС е прието, че в съпружеската имуществена
общност се включва сградата, построена през
време на брака върху земя, индивидуална собственост на единия съпруг, макар да
не е било учредено право на строеж в полза на другия съпруг. Съпружеската имуществена
общност върху вещите е особена съвместна бездялова собственост, като съпрузите
нямат изразени дялове или обособени лични части. Т.е. към 21.01.2000г. всеки от съпрузите не е притежавал отделни
дялове в правото на собственост върху самостоятелните обекти. Двамата са притежавали
обектите в бездялова собственост. Правната същност на съпружеската имуществена
общност изключва разделянето на правото на собственост върху отделните съпрузи,
докато трае бракът им. Следователно обектите са притежавани, без обособяването
на отделни дялове за Д.и А.Тодорови. Това от своя страна води до извод, че
липса субект, който не притежава право на собственост върху земята, а притежава
отделен дял от собствеността в сградата.
Заключението, което може да се направи е, че към
21.01.2000г. е възникнала етажна собственост по отношение на самостоятелните
обекти, построени в процесния поземлен имот. Това от своя страна е довело до
превръщане на незастроената част от терена в обща част, загубила
самостоятелното си предназначение. Настоящият състав също не споделя тезата, че
с договор за разпределение използването на съсобственост недвижим имот от
21.01.2000г. е променено предназначението на тази обща част – по взаимно
съгласие на съсобствениците. В съдебната практика (напр. Решение № 26 от
11.06.2020г. по гр.д. № 3226/2019г. по описа на II гр.о. на ВКС, Решение № 40 от 25.03.2016г. по гр.д. №
4994/2015г. по описа на II гр. о. на ВКС) е прието, че етажните собственици могат във всеки един момент с общо
съгласие, при условия, допустими от закона, да променят общите части по
предназначение, като те преминат в самостоятелна собственост на един или
няколко съсобственика или трети лица, като
общите по предназначение части е възможно да не бъдат общи на всички етажни
собственици, ако такова предназначение не им е било дадено. Следователно за
промяна предназначението на общите части не е достатъчно само сключването на
договор за разпределение на ползването им. Необходимо е собствениците да са
постигнали съгласие за преминаване на съответните общи части в индивидуална
собственост на един от тях. Цитираният договор за разпределение използването на
съсобствен недвижим имот не представлява такова съгласие. Впрочем съдебната
практика също е в насока, че разпределението на ползването не изключва
предназначението на общи части и е допустимо е разпределение на ползването на
общи части (в този смисъл напр. Решение № 147 от 01.02.2016г. по гр.д. №
3037/2015г. по описа на II гр. о. на ВКС).
Изложеното мотивира и настоящия състав на съда да приеме,
че незастроената част от ПИ ***по кадастралната карта и кадастралните регистри
на с. Р.се е превърнала в обща част към момента на възникване на етажната
собственост – 21.01.2000г.
С оглед изложеното за иска по иска по чл. 124, ал. 1 от ГПК, следва да се разгледа евентуалния иск по чл. 40, ал. 1 от ЗС, в рамките на
който действителните права на
етажните собственици следва да бъдат установени едновременно за
всички в производство. Видно от отговор на задача 2 от съдебно- техническата експертиза (на л.
109 – л. 110 от делото) дяловете на етажните собственици в общата част (дворно
място), са следните: за В.Х.И. – 38,393 %, а за Д.и А.Т.(респ. за
правоприемниците им) – общо 61,607 %. Същите са това съотношение още при
възникване на етажната собственост и не са налице основания за промяната им. За
всяка от ответниците А.А.Т. и Л.А.Т. се определя дял от по 30,8035 % идеални
части от общите части в дворното място. За да достигне до този извод, вещото
лице е констатирало, че трите етажа от сградата са равностойни по пазарната си
стойност на кв. м. Поради тази причина към момента на възникване на етажната
собственост ищецът (притежавайки етаж на площ от 120 кв. м.) е придобил 28,571
% идеални части от общите части в поземления имот, а праводателите на
ответниците – общо 71,429 % идеални части. Същите са това съотношение още при
възникване на етажната собственост и не са налице основания за промяната им. Вещото
лице е съобразило отразеното в нотариалния акт, с който ищецът В.И. е придобил
215 кв. м. идеални части от площта на УПИ, като е приело, че при това положение
идеалните части за ищеца са 38,393 %, а за собствениците на другите етажи –
61,607 %. Настоящият състав намира извода на вещото лице за съответен на
представените по делото писмени доказателства. Съотношението им представлява и
точно математическо изчисление на съответните дялове при първончалния размер на
имота от 560кв.м. Съгласно чл. 40, ал. 1 от ЗС дяловете на отделните
собственици в общите части са съразмерни на съотношението между стойностите на
отделните помещения, които те притежават, изчислени при учредяването на
етажната собственост. По- късни изменения в отделните
помещения не се отразяват върху размера на дяловете. В случая обаче (в унисон с
цитираната по-горе съдебна практика - Решение № 26
от 11.06.2020г. по гр.д. № 3226/2019г. по описа на II гр.о. на ВКС,
Решение № 40 от 25.03.2016г. по гр.д. № 4994/2015г. по описа на II гр. о. на ВКС) към
момента на възникване на етажната собственост, етажните собственици са
постигнали съгласие (обективирано в нотариален акт № 17 от 21.01.2000г.) и са
определили по-голям дял в общите части за ищеца В.И.. Ето защо вещото лице
правилно е възприело като база именно така определения дял и въз основа на него
е изчислило притежаваните от всяка от страните проценти идеални части от общата
част – дворно място. Ето защо по реда на чл. 40, ал. 1 от ЗС следва да се
установяват действителните права на всеки от етажните собственици в общата част
– дворно място, като бъде признато, че ищецът притежава 38,393 % идеални части от общата част, а всяка от ответниците - по
30,8035 % идеални части от общите части (или двете – общо 61,607 %).
По предявения иск с правно основание чл. 32, ал. 2 от ЗС:
В доказателствена тежест на всяка от страните по делото е
да установи, че е налице съсобственост върху ПИ с идентификатор ***в с. Р.,
както и, че предложеният от нея начин за ползване на общата вещ отговаря в
най-пълна степен на притежаваните права в собствеността.
Както вече се посочи – няма пречка да се извърши по
съдебен ред разпределение на ползването на обща част. В практиката на ВКС –
Определение № 15 от 11.01.2021г. по гр.д. № 3007/2020г. по описа на II гр. о. на ВКС (и
цитираните в него Решение № 97 от 09.07.2013г.
по гр.д. № 866/2012г. на I г.о. и Решение № 25 от 22.04.2014г. по гр.д. №
3985/2013г. на II г.о.) се приема, че договорът на
съсобствениците за разпределение на ползването ги обвързва докато трае
съсобствеността, но те могат да искат преуреждане на уговореното разпределение,
ако са се променили съществените обстоятелства, при които е било постигнато
съгласието. Съществени са тези обстоятелства, които касаят
предназначението и състоянието на съсобствената вещ (ново строителство
или премахване на постройка, увеличаване или намаляване площта на имота
вследствие регулационни изменения) или обема на правата на всички съсобственици (придобиване по
давност на идеална част от трето лице, разпоредителни сделки между
съсобствениците, в резултат на които се намалява квотата на един за сметка на
друг), така че
извършеното разпределение става несъответно на новото фактическо положение. В случая договорът за разпределение на ползването е
сключен на 21.01.2000г., когато площта на имота е била 560 кв. м. Няма спор, че
впоследствие (на 11.06.2001г.) е одобрено частично изменение на регулационния
план, като към имота са придадени части от друг имот и площта му е станала в
размер на 765 кв. м., а при заснемана на кадастралната карта е определена площ
от 759 кв. м., което (както сочи вещото лице) е в рамките на допустимото
отклонение.
Налага се извод, че е настъпило условието, което
предполага допустимостта на ново разпределение на ползването на имота.
Следователно предявеният иск е основателен. С оглед решението по предявените
искове и настоящият състав намира, че разпределението следва да бъде извършено
по предложените от вещото лице варианти в отговор 3.2. от заключението
(съобразно определените по реда на чл. 40, ал. 1 от ЗС общи части в поземления
имот). Вещото лице е съобразило площта на всяка от страните от поземления имот,
намиращ се под сградата и е приспаднало тази площ при разпределение на
незастроената част от дворното място. Вещото лице сочи, че площта под сградата
е разпределена с договора за разпределение на ползването, като 40 кв. м. са
определени за ищеца и 80 кв. м. – за праводателите на ответниците. По отношение
на площта от дворното място, която се намира под сградата, не са настъпили
промени и няма основание за промяна на договора за разпределение на ползването
в тази част. Промяната е необходима относно незастроената част от дворното
място с оглед обстоятелството, че площта на тази незастроена част се е
увеличила с изменение на регулацията. Следователно вещото лице правилно при
определяне на площта от поземления имот за всяка от страните е извадило
съответно 40 кв. м. за ищеца и 80 кв. м. за ответниците. Вещотото лице сочи в
с.з. къде са входовете на сградата, обслужващи всеки от обектите, като става
ясно, че по вариантите е предвидено достатъчно място за преминаване и паркиране
на автомобили. Самото вещо лице е посочило, че се е опитало максимално да се
доближи до договора за разпределение на ползването, но съдът счита, че е
логично разпределението да не съответства напълно на този договор, тъй като самата
площ на незастроената част от дворното място е различна.
С оглед горното следва да се възприемат изготвените след
доработване скици от вещото лице (на л. 120 – л. 123 от делото), с които се
разпределя реалното ползване на имота. С оглед приетото по иска по чл. 40, ал.
1 от ЗС относими са вариант 1 и вариант 2 (на л. 121 – л. 123 от делото). При
преценка на тези варианти съдът намира за по- подходящ вариант 1 (на л. 123 от
делото), тъй като с него се дава максимален достъп на всяка от страните до входа
на поземления имот (8,43 метра на ответниците и 4,22 метра на ищеца). Така
определеното разстояние е достатъчно да осигури нормален достъп на всяка от
страните до дворното място (вкл. и с оглед заявените от ответниците претенции
за определяне на достатъчна площ за преминаване на хора, автомобили и ползване
на паркоместа). С този вариант се дава възможност на ищеца да ползва по
предназначение лицето на собствения си самостоятелен обект (с оглед данните, че
става въпрос за търговски обект – ресторант). Разпределението следва да бъде
извършено съобразно дадения вариант от вещото лице по скица на реалното
ползване на л. 123 от делото – „Приложение 2 към гр.д. № 525/2020г. – съгласно
твърденията на ответниците и съгласно чл. 40, ал. 1 от ЗС – Вариант 1“.
При този изход на спора следва да се има предвид, че
разноските по исковете по чл. 40, ал. 1 от ЗС и чл. 32, ал. 2 от ЗС следва да
останат между страните така, както са направени. Производството по чл. 32, ал. 2 ЗС, представляващо спорна
съдебна администрация, приложима когато съсобствениците не могат да постигнат
съгласие по управлението на общата вещ или взетото решение е вредно за вещта.
Съдебното решение ползва и двете страни и затова в първоинстанционното
производство същите понасят разноските за адвокатско възнаграждение така, както
са направени, а разноските за такси и експертни възнаграждения се разпределят
според правата в съсобствеността. С оглед сходния характер на иска по чл. 40 от ЗС, който има за цел да
уреди отношенията на съсобствениците в общите части, произнасянето за разноски
по този иск следва да е на същия принцип. От ищеца е внесена държавна такса в
размер на 80 лв. по иска по чл. 32, ал. 2 от ЗС, поради което съобразно
дяловете в съсобствеността ответниците дължат заплащането на 49,28 лв. от така
платената държавна такса. Т.е. всяка от тях следва да бъде осъдена да заплати
на ищеца по 24,64 лв. Заплатената от ищеца държавна такса в размер на 50 лв.
относно иска по чл. 124, ал. 1 от ГПК следва да остане за негова сметка с оглед
изхода на спора по този иск.
По отношение на депозита за експертиза. При първото
разглеждане на делото е бил определен депозит в размер на 600 лв., от които 300
лв. за ищеца и 300 лв. за ответниците. С оглед цитираните по- горе принципи и
като се вземе предвид, че експертизата е назначена по исковете по чл. 32, ал. 2
от ЗС и чл. 40, ал. 1 от ЗС, съдът намира, че ответниците дължат 369,64 лв. за
експертизата, а ищецът останалата част от сумата – 230,36 лв. Ето защо
ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца сумата от общо 69,64
лв. (всяка по 34,82 лв.) – разноски за експертиза, съобразно дела им в
съсобствеността.
Що се отнася до адвокатския хонорар, такъв следва да се
присъди само в полза на ответниците и единствено по отношение на иска по чл.
124, ал. 1 от ГПК, производството по който се прекратява от съда – арг. от чл.
78, ал. 4 от ГПК. В първото разглеждане на делото ответницата Л.Д. е
представила доказателства за платен адвокатски хонорар в размер на 1800 лв., а
ответницата А.Т. – 1500 лв. Като основание е посочено единствено гр.д. №
525/2020г. без разграничение на исковете, за които се плаща хонорар. На първо
място съдът намира, че заплатените от ответниците адвокатски хонорари не могат
да се определят като прекомерни, тъй като става въпрос за три иска, като за
неоценяемите искове минималното възнаграждение по смисъла на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения е от 600 лв. (чл. 7, ал. 1, т.
4 от Наредбата), а за оценяемите (в случая този по чл. 124, ал. 1 от ГПК) е в
размер на 300 лв. по смисъла на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1. Т.е.
заплатеният адвокатски хонорар от 1500 лв. е в рамките на предвидения минимум,
а този от 1800 лв. надвишава с малко минимума, но като се вземе предвид, че делото
се характеризира с фактическа и правна сложност (събрани са множество писмени
доказателства, необходими са били специални знания, поставени са множество
съществени правни въпроси), то не са налице основанията за намаляване хонорара
по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК. При липсата на разграничение какви суми по кой
от исковете са платени, съдът намира, че ищецът следва да бъде осъден да
заплати на А.Т. сумата от 300 лв. (с оглед констатираното, че заплатеният от
нея хонорар е съобразен с минимумите по Наредба № 1), а на Л.Д. – 600 лв. (с
оглед обстоятелството, че при липса на разграничение и при надвишаване на
минималните размери по Наредбата очевидно следва да се приеме, че по всеки от
исковете са платени равни суми). Пред Окръжен съд гр. Бургас двете са заплатили
сумата от по 900.00лева, като следва ищецът да им заплати по 300.00лева,
изчислени по горните съображения. Пред настоящия състав ответниците не са
посочили разноските си, като такива не се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРЕКРАТЯВА производството
по гр.д. № 525/2020г. по описа на
Районен съд Несебър по иска с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, предявен
от В.Х.И., ЕГН **********, с адрес ***, срещу А.А.Т., ЕГН ********** и Л.А.Д.,
ЕГН **********, за признаване за установено, че ответниците не са придобили от
дарение повече от общо за двете 389.5кв.м. ид. ч. по две дарения, тъй като
праводателите им не са притежавали общо над 389.5кв.м. идеални части от поземлен имот с идентификатор *****, с адрес на
поземления имот в с. Р., ул. „Ч.“ № *, площ – 759 кв. м., трайно предназначение
на територията: Урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до
10 м), при съседи парцели с идентификатори: *****, *****, *****, *****, *****, *****,
***** и ****, поради НЕДОПУСТИМОСТ.
ОПРЕДЕЛЯ на основание чл. 40, ал. 1 от ЗС припадащите се идеални части към самостоятелните обекти в съсобствения имот - ПИ с идентификатор *****, с адрес на
поземления имот в с. Р., ул. „Ч.“ № *, площ – 759 кв. м., трайно предназначение
на територията: Урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10
м), при съседи парцели с идентификатори: *****, *****, *****, *****, *****, *****,
***** и *****както следва: 38,393 % идеални части от поземления имот
за В.Х.И., ЕГН **********, с адрес *** – като собственик на
гаражен етаж от сграда с идентификатор *****.1, 30,8035
% идеални части
за А.А.Т., ЕГН ********** - като собственик на втори жилищен етаж от
сграда с идентификатор *****.1, и 30,8035 %
идеални части за
Л.А.Д., ЕГН ********** - като собственик на първи жилищен етаж от сграда
с идентификатор *****.1.
РАЗПРЕДЕЛЯ на
основание чл. 32, ал. 2 ЗС ползването на дворното място, съставляващо незастроената част
от поземлен имот с идентификатор ***в с. Р., между В.Х.И., ЕГН **********, с адрес *** – от
една страна, и А.А.Т., ЕГН ********** и Л.А.Д., ЕГН ********** – от друга
страна, съобразно дадения вариант от вещото лице Т.П. по съдебно- техническата
експертиза – Скица на реалното ползване „Приложение 2 към гр.д. № 525/2020г. –
съгласно твърденията на ответниците и съгласно чл. 40, ал. 1 от ЗС – Вариант 1“, като дяловете за
ползване са определени по скицата точки от 1 до 12 и следва да се ползват както
следва: В.Х.И. да ползва незастроената площ от 251 кв. м.,
защрихована със син цвят на скицата, означена като дял I, а А.А.Т. и Л.А.Д.
да ползват незастроената площ от 388 кв. м., защрихована с червен цвят на
скицата, означена като дял II, съобразно скицата на л. 123
от делото, която е приподписана от настоящия състав на съда и следва да се счита за неразделна част от
решението.
ОСЪЖДА А.А.Т., ЕГН **********, да заплати на В.Х.И., ЕГН **********,
с адрес ***, сумата от 59,46 лв., представляваща направени разноски, съразмерно
на квотите в съсобствеността, от които 24,64
лв. – платена държавна такса за иск по чл. 32, ал. 2 от ЗС и 34,82 лв. – платен
депозит за експертиза.
ОСЪЖДА Л.А.Д., ЕГН **********, да заплати на В.Х.И., ЕГН **********,
с адрес ***, сумата от 59,46 лв., представляваща направени разноски, съразмерно
на квотите в съсобствеността, от които 24,64
лв. – платена държавна такса за иск по чл. 32, ал. 2 от ЗС и 34,82 лв. – платен
депозит за експертиза.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.
4 от ГПК В.Х.И., ЕГН **********, с адрес
***, да заплати на А.А.Т., ЕГН **********, сумата от 600 лв., представляваща направени по делото разноски за адвокатско
възнаграждение.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал.
4 от ГПК В.Х.И., ЕГН **********, с адрес
***, да заплати на Л.А.Д., ЕГН **********, сумата от 900 лв., представляваща направени по делото разноски за адвокатско
възнаграждение.
Решението може да бъде обжалвано пред Бургаски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчване на препис.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: