Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 26.09.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на четиринадесети май през 2019
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при
секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гражданско
дело № 3599 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 14.12.2018
г. на ищеца Г.Л.И. срещу решението от 27.11.2018 г. по гр. дело № 23828/2017 г.
на Софийския районен съд, 124 състав, с което е отхвърлен изцяло предявения от
жалбоподателя срещу Държавата, представлявана от министъра на финансите, иск с
правно основание чл.49 ЗЗД за сумата от 25 000,00 лв., представляваща
обезщетение за претърпени имуществени вреди от противоправното бездействие на
Окръжен съд –гр.Видин, Агенция по вписванията и Министерство на правосъдието,
изразяващо се в неизпълнение на влязло в сила съдебно решение № 15/08.06.2010
г., постановено по гр.д. № 291/2007 г. на ОС-Видин, с което са отменени решения
на Общото събрание на акционерите на „Б.“ АД, проведено на 02.12.2005 г.
В жалбата се твърди, че решението е необосновано
и неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и при
допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Според
въззивника, въпреки, че в мотивите си първоинстанционният съд е приел, че
държавата би могла да отговаря деликтно по реда на чл.49 ЗЗД, когато
отговорността й не може да бъде реализирана по ЗОДОВ, неправилно, позовавайки
се на т.6 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, е приел,
че Държавата не е процесуално легитимирана да отговаря по предявения иск,
поради което последният е неоснователен и подлежи на отхвърляне. В жалбата се
поддържа, че тълкувателното решение се отнася единствено до приложението на
ЗОДОВ и няма отношение към предявения иск с правно основание чл.49 ЗЗД и пасивната
процесуална легитимация на ответника. Неправилен бил и изводът на СРС, че по
делото не е установено и твърдяното противоправно бездействие на съда по
регистрацията и на Агенцията по вписванията, въпреки отправените от ищеца молба
ди тези органи и постановените от тях откази да изпълнят влязлото в сила
решение по иск с правно основание чл.74 ТЗ. Необоснован бил и фактическия извод
на СРС, че ищецът не се е възползвал от възможността да поиска спиране на
вписване на оспорените от него решения на ОС на акционерното дружество и именно
в резултат на това се е стигнало до заличаване на дружеството от търговския
регистър, което изключва отговорността на държавните органи, осъществяващи
фирмената регистрация. В жалбата се излагат доводи, че претърпените от ищеца
имуществени вреди са в резултат именно на бездействието на държавни органи -
Окръжен съд –гр.Видин, Агенция по вписванията и Министерство на правосъдието по
отношение изпълнението на влязлото в сила решение, постановено по гр.д. №
291/2007 г. на ОС-Видин, с което са отменени решения на Общото събрание на
акционерите на „Б.“ АД, проведено на 02.12.2005 г., което решение е
задължително за тях съгласно чл. 297 ГПК. Въззивникът поддържа, че съгласно
чл.7 от Конституцията на РБ, Държавата отговаря за вреди, причинени от
незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица, като тази
разпоредба не е пряк път за защита, но прогласява основен принцип,
осъществяването на който следва да се уреди със закон и такъв закон е ЗОДОВ.
Последният обаче е специален по отношение на общите правила на чл.45-чл.49 ЗЗД,
т.е. когато отговорността не може да се реализира по реда на ЗОДОВ, последната
се реализира на основание чл.49 ЗЗД. В жалбата си въззивникът се позовава на
определение № 220/20.03.2012 г. по ч. гр.д. № 23/2012 г. на ВКС, според което
когато претенцията срещу Държавата се основава на твърдения за бездействия на
държавни органи, предявеният иск е допустим предвид конституционно уредената
пряка отговорност на държавата. На последно място поддържа, че Република
България, като държава, която е ратифицирала КЗПЧОС и Протокол № 1 от
20.03.1952 г., е длъжна да осигури ефективна защита на собствеността на всяко
физическо или юридическо лице.
Предвид изложеното жалбоподателят моли
въззивния съд отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с
което да уважи изцяло предявения иск срещу Държавата, представлявана от министъра
на финансите за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 25 000
лв., претърпени в резултат на противоправно бездействие на нейни органи да
изпълнят влязлото в сила решение, постановено по гр.д. № 291/2007 г. на
ОС-Видин, с което са отменени решения на Общото събрание на акционерите на „Б.“
АД, проведено на 02.12.2005 г., което е довело до лишаване на ищеца от
притежаваните от него поименни акции в капитала на дружеството, чиято номинална
стойност е в размер на 25 000 лв.
Въззиваемата страна Държавата, представлявана
от министъра на финансите е депозирала отговор на жалбата, в който взема становище
за неоснователност на същата. Поддържа, че Държавата не е пасивно легитимирана
да отговаря по иска с правно основание чл.49 ЗЗД, тъй като не е възложител на работа
на посочените в исковата молба държавни органи, нито има правомощия пряко да им
възлага изпълнението на функции, дейности и правомощия отношение по нея в
откритото съдебно заседание.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт,
намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срок и е срещу подлежащ
на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Разгледана по
същество обаче е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо, поради което въззивният съд следва да се произнесе по
отношение правилността му с оглед наведените в жалбата доводи за допуснати
нарушения на материалния закон, за необоснованост на решението и за нарушение
на съдопроизводствените правила.
Първоначално исковата молба от 16.11.2016 г.
на ищеца Г.Л.И., с която се претендира от Държавата заплащане на обезщетение за
имуществени вреди, настъпили в резултат на противоправно бездействие на Окръжен
съд –гр.Видин, Агенция по вписванията и Министерство на правосъдието по
отношение изпълнението на влязлото в сила решение № 15/08.06.2010 г.,
постановено по гр.д. № 291/2007 г. на ОС-Видин, с което са отменени решения на
Общото събрание на акционерите на „Б.“ АД, проведено на 02.12.2005 г. е
предявена пред АССГ, който с определение от 28.11.2016 г. е прекратил
производството по делото поради родова неподсъдност и е изпратил същото по
подсъдност на СГС. Последният с определение от 09.03.2017 г. е прекратил
производството по делото, като е приел, че искът за заплащане на обезщетение за
имуществени вреди в размер на 25 000 лв. е родово подсъден на СРС и го е
изпратил по компетентност на последния.
С определение от 25.05.2017 г., постановено
по гр.д. № 23828/2017 г., СРС, 124 състав е върнал исковата молба на ищеца на
основание чл.130 ГПК, като е приел, че посочения ответник –Държавата не е
пасивно процесуалноправно легитимиран да отговаря по иска, като се е позовал на
т.6 от ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Това
определение е обжалвано от ищеца пред СГС, който с определение от 26.09.2017 г.
е отменил същото и е върнал делото на СРС с указания да приложи правомощията си
по чл.129, ал.2 ГПК за да установи ясно волята на ищеца срещу кого предявява
иска за заплащане на вреди по смисъла на чл.1 ЗОДОВ, доколкото е налице
разминаване между обстоятелствената част и петитума на исковата молба. С молба
– уточнение от 20.11.2017 г. ищецът е посочил, че настъпилата за него
имуществена вреда се дължи на неизпълнение от страна на ОС-Видин и Агенция по
вписванията на влязло в сила решение от 08.06.2010 г., постановено по гр.д. №
291/2007 г. на ОС-Видин, с което са отменени решения на Общото събрание на
акционерите на „Б.“ АД, проведено на 02.12.2005 г., с което бездействие са
накърнени правата му на акционер в дружеството, което е ликвидирано и
имуществото му е продадено незаконосъобразно, като получените парични средства
са разпределени между лица, които нямат право да ги получат. Изложено е, че
бездействието на посочените държавни органи се установява от нееднократните им
писмени отговори, обективирани в писма с изх. № 94-Г-104/22.11.2012 г. на
министъра на правосъдието, с изх. № 94-00-2013/12 от 19.12.2013 г. и с № 94-00-2213/02.03.2016
г. на изп. директор на АВ и изх. № 291/07 от 06.04.2016 г. на съдия от
ОС-Видин, адресирани до ищеца, че не могат да предприемат действия във връзка
със съдебно решение по гр.д. № 291/2007 г. на ОС-Видин, влязло в сила на
24.02.2012 г. Като ответник по иска за отговорност за вреди от бездействието на
тези държавни органи е посочена Държавата, представлявана от министъра на
финансите.
С определение от 08.01.2018 г. СРС отново е
върнал исковата молба на ищеца на основание чл.130 ГПК, като е приел, че с
молбата – уточнение, последният отново не е отстранил нередовностите на
исковата молба, а именно - не е насочил иска си срещу надлежни ответници. По
реда на въззивното обжалване, това определение е отменено от СГС с определение
от 06.06.2018 г., постановено по ч. гр.д. № 3327/2018 г. и делото е върнато на
СРС за продължаване на съдопроизводствените действия.В определението си
въззивният съд е приел, че в случаите, в които отговорността на държавата по
чл.7 от Конституцията на РБ не може да бъде реализирана по ЗОДОВ – специалният
закон, уреждащ отговорността на държавата при участие в процеса на съответните
държавни органи като нейни процесуални субституенти, отговорността за вреди се
реализира по реда на чл.49 ЗЗД, като за надлежната процесуална легитимация на
държавата са достатъчни твърдения, че ищецът я намира за длъжник по деликтно
вземане, като дали за ищеца е възникнало предявеното вземане срещу държавата е
въпрос на материалноправна легитимация. По тези съображения, СГС е приел, че
предявеният срещу държавата иск е допустим и следва да бъде разгледан, като
въпросът за неговата основателност касае съществото на спора, в който смисъл е
и константната съдебна практика, която е цитирана в определението.
При така даденото от въззивния съд разрешение
на въпроса дали държавата е процесуалноправно легитимирана да отговаря по иска,
предявен от Г.Л.И. и съответно по кой ред, първоинстанционният съд правилно е
квалифицирал иска по чл.49 ЗЗД, доколкото наведените от ищеца факти, пораждащи
претендираното от него право на обезщетение, не покриват нито една от
хипотезите, уредени в чл.1 и чл.2 ЗОДОВ.
Неправилно обаче и в противоречие с дадените
от въззивния съд указания, СРС е приел, че Държавата не е пасивно
процесуалноправно легитимирана да отговаря по иска с правно основание чл.49 ЗЗД,
поради което последният е неоснователен и подлежи на отхвърляне. Този извод на
СРС е неправилен, тъй като липсата на процесуална легитимация води до
недопустимост, а не до неоснователност на иска. Като допълнителни доводи за
неоснователност на иска, СРС е посочил, че по делото не е установено твърдяното
противоправно бездействие на съда по регистрация на дружеството, на Агенцията
по вписванията и на министъра на правосъдието, доколкото към момента на
депозиране на молбите за заличаване на вписани обстоятелства по партидата на „Б.“
АД, дружеството вече е било заличено като юридическо лице от търговския
регистър, което е препятствало възможността за извършването на каквито и да
било вписвания по партидата му. Според първоинстанционният съд ищецът не се е
възползвал от предвидената в ГПК възможност да поиска спиране на охранителното
производство, т.е. да поиска спиране на вписването на оспорените от него
решения на общото събрание на акционерите на „Б.“ АД, в резултат на което се е
стигнало до заличаване на дружеството от търговския регистър – обстоятелства,
които изключват отговорността на държавните органи, осъществяващи фирмената
регистрация. В тази връзка възражението на въззивника, че този извод на съда е
необоснован, тъй като по делото не са събрани данни дали ищецът е упражнил
правото си по чл.536 ГПК, наред с предявяване на иска по чл.74 ТЗ, е
неоснователно. В негова тежест е било да установи, че е упражнил надлежно
правото си да поиска от регистърния съд спиране на вписването на решенията на
ОС, които са атакувани по реда на чл.74 ТЗ, но такова не е постановено от съда.
Следва да се отбележи също така, че в исковата молба изобщо не са наведени
такива твърдения от ищеца, поради което първоинстанционният съд не му е указал,
че носи доказателствената тежест за установяването им.
От ангажираните с исковата молба писмени
доказателства се установява, че с решение от 08.06.2010 г., постановено по
гр.д. № 291/2007 г. по описа на ОС-Видин, влязло в сила на 24.02.2012 г., по
иск на ищеца с правно основание чл.74 ТЗ са отменени решенията на проведеното
извънредно общо събрание на акционерите на „Б.“ АД, вписан в регистъра на
търговските дружества при Окръжен съд-Видин, проведено на 02.12.2005 г., като
противоречащи на закона /при свикване на събранието не са спазени изискванията
на чл.139 ТЗ/. Отменените решения на общото събрание са за обявяване на
дружеството в ликвидация и определяне на срок за приключване на ликвидацията –
6 месеца, за избор на ликвидатор и за освобождаване от отговорност на членовете
на съвета на директорите на дружеството, които решения са били вписани в
регистъра на търговските дружества при ОС-Видин, том VIII,
партида 233, стр.116 по фирмено дело № 557 от 2005 г.
Установява се също така, че с решение № 674
от 25.08.2006 г. на ф.д. № 557/2005 г. на ОС-Видин е вписано заличаване на „Б.“
АД, с което дружеството е загубило своята правосубектност. Това обстоятелство е
вписано по фирменото дело на търговското дружество при ОС-Видин. Това повдига
въпроса за допустимостта на иска по чл.74 ТЗ, по който е образувано гр.д. №
291/2007 г., след като ответното дружество е било изгубило своята правосубектност
към 2007 г., но доколкото е налице влязло в сила решение по него, настоящият
състав не би могъл да го коментира.
От представените с исковата молба писмени
доказателства, се установява, че след влизане в сила на решението по иска с
правно основание чл.74 ТЗ, ищецът е депозирал множество молби до ОС-Видин и до
Агенция по вписванията с искане да изпълнят влязлото в сила решение от
08.06.2010 г. по гр.д. № 291/2007 г., като се възобнови производството по
ликвидация на „Б.“ АД на основание чл.273, ал.2 ТЗ, като това искане е
обосновано с твърдението, че решенията на общото събрание на акционерите за
прекратяване на дружеството чрез обявяване в ликвидация, е отменено на
основание чл.74 ТЗ. В отговор на тези молби изпълнителният директор на АВп е
изложил в писмо с изх. № 94-00-2213/19.12.2013 г., че разпоредбата на чл.273,
ал.2 ТЗ е неприложима в случая, тъй като след като търговското дружество е
заличено от търговския регистър, то губи своята правосубектност и престава да
съществува в правния мир, като законът в хипотезата на чл.273, ал.2 ТЗ не
предвижда възстановяване правосубектността на дружеството, а единствено –
назначаване на ликвидатор, който да извърши само действия, обслужващи
ликвидационното производство и то само в случай, че се установи наличие на
неразпределено имущество. Доколкото такова обстоятелство не се твърди и не се
установява, производството по ликвидация не би могло да бъде възобновено,
поради което регистърното производство по заявление с рег. № 20120807153714 за
служебна пререгистрация, възобновяване на производството по ликвидация с правно
основание чл.273, ал.2 ТЗ и назначаването на ищеца за ликвидатор е прекратено.
Отговор в същия смисъл е изпратен на ищеца и
от министъра на правосъдието с писмо с изх. № 94-Г-104/22.11.2012 г.
Отказът, обективиран в писмото на
изп.директор на АВп е обжалван от ищеца пред ОС-Видин, който с определение от 12.03.2014
г. по т.д. № 48/2014 г. е оставил без разглеждане жалбата му и е прекратил
производството по делото, като е приел, че същото е недопустимо, тъй като не се
обжалва отказ на длъжностно лице при АВп. Определението на ОС-Видин е обжалвано
пред САС, който е оставил без уважение жалбата на ищеца, като е приел, че
жалбата не е насочена срещу отказ за вписване по смисъла на чл.24 ЗТР, поради
което правилно първоинстанционният съд е приел, че провеждане на производство
по чл.25 ЗТР в случая е недопустимо. Писмото на изп.директор на АВп е обжалвано
от ищеца и пред СГС, който с определение от 15.07.2014 г. също е приел, че не е
сезиран с жалба срещу отказ на длъжностно лице по смисъла на чл.24 ЗТР, поради
което е прекратил производството като недопустимо. Определението на СГС е
потвърдено от САС с определение от 08.10.2014 г. по ч. гр.д. № 3633/2014 г.
Ищецът е обжалвал последното с частна касационна жалба пред ВКС, който с
определение от 21.11.2014 г., е оставил същата без разглеждане, тъй като
постановеното от САС определение не подлежи на обжалване пред ВКС. Това
определение на ВКС е потвърдено с определение на ВКС от 29.01.2015 г. по ч.т.д.
№ 63/2015 г.
С последващо писмо с изх. №
94-00-2213/12/02.03.2016 г. изпълнителният директор на АВп отново е отговорил
на ищеца по повод последващи молби, че не е налице хипотезата на чл.273, ал.2 ТЗ, съответно основания за служебна пререгистрация на дружеството, което е
заличено от търговския регистър и за вписване на обстоятелствата по решение от
08.06.2010 г. на ОС-Видин. Указано е също така, че защитата срещу вписването се
осъществява по реда на чл. 29, ал.1 ЗТР – чрез иск за установяване на нищожност
или недопустимост на вписването, както и за несъществуване на вписано
обстоятелство и само при успешно проведен иск по чл.29, ал.1 ЗТР, може да бъде
заличено вписано в регистъра обстоятелство по реда на чл.14 ЗТР.
При така установените факти и обстоятелства, въззивният съд намира, че
предявения срещу Държавата иск с правно основание чл.49 ЗЗД е неоснователен по
следните съображения:
Съгласно чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на
друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по
повод изпълнението на тази работа. Касае се за уреден от закона случай на
гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди, причинени виновно от другиго,
за разлика от деликтната отговорност за лични виновни действия по чл. 45 ЗЗД.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна в смисъл, че тя не произтича от вината
на възложителя на работата, а от тази на изпълнителя на същата. За да бъде ангажирана
отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е необходимо наличието на следните
предпоставки: 1) правоотношение по възлагане на работа, 2) осъществен
фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице – пряк изпълнител на
работата с необходимите елементи /деяние, вреда – имуществена и/или
неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина/,
3) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват
извършването на възложената работа, чрез
бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона,
техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия,
които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него (така
– ППВС № 9/1966 г.). Във всички случаи на непозволено увреждане
вината се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в
тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по
несъмнен начин липсата на вина. Противоправността не подлежи на доказване,
доколкото изводът за наличието й не е фактически, а представлява правна
преценка на деянието, вредата и причинната връзка между тях от гледна точка на
действащите разпоредби. Останалите елементи от фактическия състав трябва да се докажат
от претендиращия обезщетението, съобразно правилата за разпределение на доказателствената
тежест.
В конкретния случай по делото не се
установява наличие на противоправно бездействие, нито на съдии от съда по
регистрация на дружеството, нито на служители на Агенцията по вписванията, нито
на министъра на правосъдието, във връзка с изпълнение на влязлото в сила решение
по иск с правно основание чл.74 ТЗ. Това решение, с което ищецът обосновава
искането си за заличаване на вписани обстоятелства /обявяване на дружеството в
ликвидация на дружеството, назначаване на ликвидатор/ и съответно възобновяване
на производството по ликвидация на вече загубилото правосубектност юридическо
лице, доколкото впоследствие е вписано и заличаване на същото, има действие занапред, като заличаването на
вписаните въз основа на отменените решения на ОС обстоятелства също няма
обратно действие. С това решение са отменени като незаконосъобразни поради
противоречие с императивна разпоредба на ТЗ, а не като нищожни, както поддържа
въззивника, взетите на общо събрание на акционерите на „Б.“ АД решения. Съгласно
разясненията, дадени в ТР № 1/06.12.2002 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2002 г. на
ОСТК, което е постановено преди приемане на ЗТР, но което запазва действието си
и при действието на ЗТР, по реда на чл.74 ТЗ може да се иска отмяна на решение
на ОС, което противоречи на учредителния акт или на повелителни разпоредби на ТЗ,
като искът е конститутивен. Нищожност на решение на ОС може да бъде установена
чрез самостоятелен иск, който не е ограничен със срок, като активно
легитимирани да го предявят, ако имат правен интерес, са както членове на дружеството,
така и трети лица. В случая ищецът не е предявил такъв установителен иск, който
по принцип няма пречки да бъде съединен с иска по чл.74 ТЗ за отмяна на
решенията при условията на евентуалност на конститутивния иск. Няма твърдения
от страна на ищеца и за предявен и успешно проведен иск за установяване
нищожност или недопустимост на вписването или несъществуване на вписаното
обстоятелство по реда на чл.365, т.3 ГПК вр. чл.29, ал.1 ЗТР /аналогичен на
разпоредбата на чл.431, ал.2 и ал.3 от отменения ГПК/, който иск може да бъде
предявен от всяко трето лице с правен интерес за защита срещу незаконосъобразни
вписвания и чиято последица е заличаване на вписаното обстоятелство занапред, а
не с обратно действие. Противно на изложеното твърдение в исковата молба, с
постановеното решение от 08.06.2010 г. по гр.д. № 291/2007 г. по описа на
ОС-Видин, съдът не е установил недопустимост на вписано обстоятелство и не е
постановил заличаването му, а е отменил като незаконосъобразни решения на ОС на
акционерите. Ето защо, макар и да е налице влязло в сила решение по чл.74 ТЗ, с
което са отменени решения на ОС на акционерите за обявяване на дружеството в
ликвидация и за избор на ликвидатор, с оглед действието на решението занапред,
последното не може да доведе до заличаване на вписаното впоследствие, с решение
№ 674 от 25.08.2006 г. на ф.д. № 557/2005 г. на ОС-Видин, заличаване на „Б.“
АД, с което дружеството е загубило своята правосубектност. Съгласно
разпоредбата на чл. 30, ал.2 ЗТР, при отмяна на решение на орган на търговеца,
въз основа на което е било извършено вписване, вписването се заличава по реда
на чл.30, ал.1 ЗТР, но занапред. Вписаното впоследствие обстоятелство -
заличаване на търговското дружество, не би могло да се заличи, тъй като за да се
приложат последиците на чл.30, ал.1 ЗТР по отношение на това обстоятелство, е
необходимо съдебно решение по успешно проведен иск по чл.29, ал.1 ЗТР, каквото
в случая не е налице. Представеното от ищеца решение по чл.74 ТЗ има друг
предмет – законосъобразност на взети решения на ОС на акционерите и не е
решение по чл.29, ал.1 ЗТР, установяващо нищожност, недопустимост или
несъществуване на вписаното заличаване на търговското дружество. Горното
обуславя извод за липса на противоправно поведение, както от служители на Агенцията
по вписвания, така и на регистърния съд, който пък изобщо не е бил компетентен
да извършва вписвани/заличавания, тъй като след влизане в сила на ЗТР от
01.01.2008 г., регистрацията на търговските дружество се осъществява от
Агенцията по вписванията. Твърдените от ищеца вреди, изразяващи се в лишаването
му от притежание на поименни акции в капитала на дружеството с номинална
стойност 25 000 лв., поради проведено производство по ликвидация, при което
имуществото на дружеството е продадено незаконосъобразно, а получените парични
средства са разпределени между лица, които нямат право да ги получат, не се
дължат на бездействие на длъжностни лица от посочените в исковата молба
държавни органи, а на собственото му поведение, доколкото не е провел в пълен
обем защита на своите права на акционер, вкл. и на правото му на ликвидационен
дял/ което с оглед разпоредбата на чл.271 ТЗ е условно/, чрез предоставените му
от закона възможности – било чрез искане за спиране на регистърното
производство по вписване на подлежащите на вписване обстоятелства в резултат на
взетите на 02.12.2005 г. решения на ОС на акционерите, при предявяване на иска
по чл.74 ТЗ, било чрез предявяване на иск за установяване нищожност или
недопустимост на вписването или несъществуване на вписаното обстоятелство по
реда на чл.29, ал.1 ЗТР. С оглед изложеното, неоснователен се явява и доводът
на въззивника, че Република България, като държава, която е ратифицирала КЗПЧОС
и Протокол № 1 от 20.03.1952 г., не е осигурила ефективна защита на
собствеността му.
Ето
защо, макар и по различни от изложените в обжалваното решение мотиви,
въззивната инстанция също намира, че предявения иск е неоснователен, поради
което решението на СРС следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на въззивника не се
дължат разноски за въззивното производство. На въззиваемата страна следва да се
присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 ГПК
вр. чл. 37 ЗПП, които разноски въззивният съд определя в размер на 100,00 лв.
на основание чл.25, ал.1 от Наредба за заплащането на правната помощ.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 27.11.2018
г. по гр. дело № 23828/2017 г. на Софийския районен съд, 124 състав.
ОСЪЖДА Г.Л.И., ЕГН ********** с адрес ***, да
заплати на Държавата, представлявана от министъра на минансите, на основание
чл.78, ал.3 ГПК сумата от 100,00 лв.-разноски за юрисконсултско възнаграждение
пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване
с касационна жалба пред ВКС, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, в
едномесечен срок от връчване на препис от решението на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.