Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е   №

Гр. Велинград, 18.05.2021 година

 

     В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВЕЛИНГРАДСКИ РАЙОНЕН СЪД, V-ти граждански състав, в публично заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

       ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЕНТИНА ИВАНОВА

Секретар: Цветоно Коцева

 

като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 349 по описа за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Обективно съединени искове с правно основание: конститутивен иск по чл.26, ал.1  от ЗЗД, вр. чл.22 във вр. с чл. 10, чл.11 и чл.12 от ЗПК и чл.143 от ЗПК; осъдителен иск по чл.55, пр.3 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Евентуални искове – конститутивен по чл.26, ал.1, вр.ал.4 от ЗЗД, вр. чл.143 от ЗПК, вр.чл.138 ЗЗД; осъдителен иск по чл.55,пр.3 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.

Производството е образувано по искова молба на ищеца С.Н.Г., ЕГН ********** ***, представлявана от адв. Д.Ф. - САК,  с адрес ***, срещу “ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София 1324, ж.к. „Люлин” № 7, бул.„Джавахарлал Неру” №28, „Силвър център”, ет.2, офис 40- 46, представлявано от управител С.К.К..

Предявен е конститувен иск с правно основание чл.26 ЗЗД - за прогласяване нищожност на Договор за паричен заем № 3458094 от 22.02.2019г., сключен с “Изи Асет Мениджмънт” АД, като противоречащ на императивни изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит с произтичащите правни последици по чл. 22 във вр. с чл. 23 от ЗПК. Осъдителен иск по чл.55 ЗЗД за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата в общ размер на 270.09лв., съставляваща сбор от неоснователно получена от кредитора договорна лихва в размер на 40лв. и неустойка в размер на 230,08 лв. При евентуалност и в случай, че не се уважи този иск се иска прогласяване нищожност на клаузи на чл.4, ал.2 от  Договор за паричен заем № 3458094 от 22.02.2019 г., като неравноправни по смисъла на чл. 143, т.5 от ЗПК и противоречаща на добрите нрави, както и да се осъди ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 230,08 лв., получена от него на основание на чл. 4. ал. 2 от договора.

Ищецът  твърди, че на 22.02.2019г. е сключила с ответното дружество договор за паричен заем № 3458094, по силата на който са й предоставени в собственост заемни средства в размер на 600 лв., при фиксиран годишен лихвен процент по заема 40,00 %, годишен процент на разходите - 48,14 % и срок за погасяване на заема 16 седмици, при седмична погасителна вноска в размер на 40.00 лв. Съгласно чл.4 от договора, заемателят следвало в срок до три дни, считано от датата на сключване на процесния договор да предостави едно от двете предвидени обезпечения: две физически лица, отговарящи на условията, подробно описани в договора или банкова гаранция, като при неизпълнение той дължи неустойка в размер на 230,08 лв.. която следва да престира разсрочено, заедно с погасителната вноска, към чийто размер се добавя сумата от 14,38 лв., с която падежното вземане нараства на 54.38лв.

Договорът бил изпълнен от ищцата, която изплатила на ответника сумата от 394,56лв., а остатък от 475.44лв. е погасила чрез рефинансирането му, извършено по силата на чл.3 от договор за паричен заем № 3538112 от 28.05.2019г.

Твърди, че ищцата е заплатила на кредитора без правно основание възнаградителна лихва в размер на 40 лв. и неустойка в размер на 230.08 лв., тъй като тези вземания намирали своя източник в изначално недействителния договор за потребителски кредит. В хипотезата на нищожност на кредитната сделка, съгласно чл.23 от ЗПК потребителят дължал да възстанови на кредитодателя чистата стойност на кредита без да дължи други престации.

Счита, че с договорения фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40% се нарушавали добрите нрави и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което била налице нищожност на уговореното възнаграждение.

В тази връзка се настоява на това, че съдебната практика приемала, че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. В тази насока били Решение № 906/30,12,2004 г. по гр.д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г.о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г.о. По аргумент от цитираните решения, при необезпечени заеми възнаградителната лихва следвало да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва в размер на 40% годишно надхвърляла повече от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото.

Договорът за потребителски кредит бил нормативно уреден като възмезден - чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и липсата на задължителния реквизит от съдържанието му, а именно непораждането на валидно задължение за заплащане на цена на кредитния ресурс имало, съгласно чл. 22 ЗПК, за юридическа последица недействителност на заемното правоотношение. В този смисъл била и съдебната практика - Решение № 151 от 15.05.2019г. по в.гр.д. № 197/19г. на ОС - Враца, Решение № 143 от 13.05.2019 г. по в. гр. д. № 106 / 2019 г. на Окръжен съд - Враца, Решение № 23 от 29.10.2018г. по възз. г. д. № 81/18г. на ОС Разград, Решение по в.т. д. № 202/18г. на ОС - Варна, Решение от 10.2018*. по в. т.д.№ 1085/181. на ОС - Варна,Решение № 526/02.05.2017г. по възз. гр.д. № 393/17г. на ОС - Пловдив, Решение по в. гр.д. № 63/17г. на ОС - Габрово, Решение по в.гр.д. № 29/17г. на ОС- Габрово, Решение по в.гр.д. № 165/17г. на ОС - Габрово, Решение № 1915 ог14.10.2016г. по в.гр.д. № 3426/16г. на САС ТО,11 състав, Решение № 225 от 14.04.2015г. по в.гр.д. № 86/15г. на ОС - Пазарджик и др.

Неприложима била нормата на чл.26, ал.4 от ЗЗД, тъй като договорът за потребителски кредит не би могло да бъде сключен без недействителната му част, понеже той нормативно бил уреден като възмезден и кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит. Аргумент за недействителност на договора на това основание можело да се почерпи от обстоятелството, че съгласно по-пълната защита, дадена на потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при неспазване на императивните изисквания към договора за кредит, уредени в чл.10. ал.1, чл. 11. ал.1, т. 7-12 и 20 и чл. 12. ал. 1, т.7-9 ЗПК, сред които са точното определяне на възнаградителната лихва - чл. 11.ал.1, т.9 ЗПК и договорът за потребителски кредит се явявал изцяло недействителен.

От изложеното следвало, че законът поставял важен акцент на посочената уговорка относно цената на заемните средства - поради възмездния характер на договора за потребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед внасяне на яснота относно правата и задълженията на потребителите и за по-пълна защита на интересите им, трябвало да бъдат уговорени лихвения процент по кредита /чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК. Нищожността на клаузата, регламентиращи част от реквизитите на договора за потребителски кредит- лихвения процент- представляваща част от същественото съдържание на договора правело цялото заемно съглашение нищожно. Това разрешение отговаряло и на задължителното тълкуване на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи на Съда на Съюза, който приемал, че Директивата допуска възможността, при спазване на правото на Съюза, сключен между продавач или доставчик и потребител договор, съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, да бъде обявен за нищожен в неговата цялост, когато се окаже, че това гарантира по-добра защита на потребителя (в този смисъл Решение по делоС-453/10, Реrenicova и Реrenic, точка 35 и С-397/11, ЕrikaJoros, точка 47).

Неприложима била и втората хипотеза на чл. 26, ал.4 от ЗЗД, съгласно която било възможно договор да бъде само частично недействителен. Нищожността на отделни части от договора можело да доведе до нищожност на целия договор, само ако частта не може да бъде заместена по право от повелителни правила на закона или ако не може да се предположи, че договорът би бил сключен без недействителната му част. На плоскостта на процесния казус, нищожните клаузи на договора относно определянето на процента на възнаградителната лихва не било възможно да се заместят по право от повелителни норми на закона, тъй като законодателят не бил въвел императивни размери на цените на кредитите, а и с оглед на задължителното тълкуване с редица преюдициалн заключения на Съда на ЕС, с които било дадено разрешението, че националните съдилища не са овластени да изменят съдържанието на неравноправните договорни клаузи, че договорът трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така да се запази договорът, тъй като ако на националния съд бъде позволено да изменя съдържанието на неравноправните клаузи в такива договори, подобно правомощие би могло да застраши постигането на дългосрочната цел на член 7 от Директива 93/13 относно неравноправните клаузи, понеже би способствало за премахването на възпиращия ефект, който се упражнява върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане на неравноправните клаузи спрямо потребителя /виж дело С-618/10, Ваnсо Еsраnol de Сreditо SА, дело С-488/11, Dirk Frederik Asbeek Brusse I Ktarina de Man Garabito, С-397/11, ЕrikaJoros/.

Във връзка с твърдението, че договореният размер на възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави, тъй като тя надхвърля значително размера на законната лихва, сочи и следните допълнителни аргументи: Предвидената в чл.4 от договора неустойка в размер на 230.08лв. била скрит добавък към възнаградителната лихва и като такава е следвало да бъде включена в годишния лихвен процент и в годишния процент на разходите, съгласно чл. 19, ал.1 от ЗПК. Поради невключването на неустойката в посоченият в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлявало „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП. С преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. от ЗЗП. Нищожността на неравноправната клауза в договора, сочеща неверен ГПР водело до недействителност на кредитната сделка, поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1. т.10 от ЗПК. Нарушени били и императивните изисквания на чл.11, ал.1, т.9 и 10 от ЗПК - в договорът да бъде посочен лихвения процент по кредита, тъй като потребителят бил заблуден относно действителния му размер в разрез с изискванията на добросъвестността и реалната стойност на ГПР.

Съгласно чл.21 от ЗПК нищожна била договорна клауза имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона. Затова нищожността на клаузите за възнаградителна лихва и ГПР обуславяла съгласно чл. 22 ЗПК, изначалната недействителност на кредитната сделка поради невключването в съдържанието й на задължителни договорни реквизити.

Настоява се на това, че преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението, както и при спазване на критериите, заложени в т.3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, с което е дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следвало да се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии- естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, на които се обезпечава с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди.

Неизпълнението на задължението за осигуряване на поръчители или банкова гаранция не водело до самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като вреди за кредитора биха възникнали единствено при настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този случай нямало да съществува възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение. Предвидената неустойка в размер на 230.08лв. била загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя била почти еквивалентна на заетата сума от 600лв., без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението. Тя създавала единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави.

Освен това в конкретния случай били предвидени следните ограничения, създаващи условия кредитополучателя да не може да изпълни договорното си задължение:

• за кредит от 600 лв. заемателят се е задължил да осигури поръчителството на две физически лица, които да имат минимален осигурителен доход в размер на 1000лв., т.е. лица, които месечно получават доходи всеки от тях в почти двоен размер на предоставената в заем сума.

• Осигурителният доход следвало да е нетен.

• Ограничение в процесния договор за заем било налице и по отношение на изискванията относно лицата, които може да поръчителстват- те можели да бъдат само физически, не и юридически лица.

• Гарантите трябвало да получават минимален осигурителен доход от 1000 лв., произтичащ само от трудов договор. Ограничението относно получавания трудов доход било необосновано, тъй като физическо лице може да получава доходи от граждански правоотношения, например като управител или изпълнителен директор на търговски дружества, а освен това да разполага със движимо и недвижимо имущество, с което ще отговаря съгласно чл. 133 от ЗЗД.

На следващо място, неустойката била договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и излизала извън присъщата и обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес бил да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на заемополучателя. Нямало житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика така се лишавал от гаранции срещу неизпълнението. Дори да се приемело, че кредиторът реално е имал за цел, макар и след сключването на договора, да си осигури достатъчни обезпечения, той би договорил достатъчен и разумен срок за осигуряване на поръчителство и алтернативно и на други възможни за потребителя на небанкови финансови услуги обезпечения, създаващи гаранции, че той ще може да се удовлетвори за вземанията си. Явно било, че кредитодателят не е търсил обезпечение, тъй като е поставил ограничения и е дал неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчители или банкова гаранция - едва три дни след сключване на договора.

Кредитната институция била поставила алтернативното условие за осигуряване на банкова гаранция. Ноторно известно било, че към фирми за бързи кредити се обръщат лица, които не разполагат с доходи и с имущество, за да получат банков кредит, който е по-изгоден с оглед на по-ниските лихвени равнища. На кредитната институция като търговец, специализиран в сегмента на кредитирането било известно това обстоятелство, като тя разполагала и с информацията, че банкова гаранция се предоставя при още по-засилени изисквания и че такава е невъзможно да бъде издадена на лице, което не отговаря на условията за банково кредитиране. Недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата финансова институция поставила към кредитополучателя неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл.19, ал.4 от ЗПК.

Поставянето на изискването за осигуряване на лично, респ. банково обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 ставало ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл.16 от ЗПК.

В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.

Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състояла, както ставало ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл бил §40- 43 от Решение от 27.03.2014 г. по дело С-565/12 на 4-ти с-в на СЕС.

Настоява се и на това, че клауза предвиждаща да се дължи неустойка при неосигуряване на двама поръчители, респ. банкова гаранция е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го осъществи, дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. А съдът имал задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на националния закон, като той следвало да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата (решения по дела С-106/89 Marleasing и 14/83 Von Соlsоn).

Кредиторът в настоящият случай бил поел риск да отпусне реално необезпечен и само евентуално обезпечаем кредит, поради това неблагоприятните последици за кредитодателя са самопричинени, тъй като той не е спазил своето задължение за предварителна оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, поради което финансовата институция не можела да черпи права за себе си от собственото си противоправно поведение, за да изведе легитимен интерес да претендира описаната неустойка.

Неустойката по спорния договор имала санкционен характер, но поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка закъсняла вноска с поемане на поръчителство от физическо лице/или банкова гаранция в същия размер/, което да отговаря на изисквания, създаващи значителни за изпълнението им препятствия, противоречала на принципа на добросъвестността, тъй като целяла да създаде предпоставки за начисляването на неустойката по чл. 4 от договора.

Договорена при тези условия неустойката представлявала и допълнителна облага- печалба към възнаградителната лихва, без обаче тя да бъде обявена по този начин на потребителя по реда на чл.5 от ЗПК и без тя да бъде включена в договорното съдържание, като договорна лихва и като част от ГПР, съобразно императивните изисквания на чл.11. ал.1. т.9 и т. 10 от ЗПК.

Предвидено било тя да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин водела до скрито оскъпяване на кредита. По същество тя била добавка към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя.

Неустойката по спорния договор имала санкционен характер, но поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка закъсняла вноска с поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на изисквания, създаващи значителни за изпълнението им препятствия, противоречал на принципа на добросъвестността, тъй като целяла да създаде предпоставки за начисляването на неустойката по чл. 4 от договора.

По изложените съображения счита, че неустойката е излязла извън присъщите й функции и е в разрез с добросъвестността. Същата била и необосновано завишена, поради което неустоечната клауза била неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП. В този смисъл била и съдебната практика, която приемала, че когато търговецът създава предпоставки да получи допълнителна парична облага от предоставения кредитен ресурс, независимо, че променя наименованието й и я именува като „неустойка" тази облага съставлява печалба за него и като такава е следвало да бъде обявена на потребителя като елемент на договорната лихва /така Решение № 1514 от 16.12.2019 г. по в. гр. д. № 2442 / 2019 г. на VI състав на Окръжен съд - Пловдив, Решение № 1510 от 13.12.2019 г. по в. гр. д. № 2373 /2019 г. на VI състав на Окръжен съд - Пловдив, Решение № 1167 от 17.10.2019 г. но в. гр. д. № 1385 / 2019 г. на X състав на Окръжен съд - Пловдив,Решение № 398 от 13.05.2019 г. по в. т. д. № 159 / 2019 г. на III състав на Окръжен съд - Варна, Решение № 214 от 14.03.2019 г. но в. т. д. № 1978 / 2018 г. на III състав на Окръжен съд - Варна, Решение № 312 от 13.03.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2877/2018 г. и Решение от 31.10.2017г.но в.т.д.№ 835/17г. на ОС - Варна/.

Процесния договор за кредит бил изначално недействителен и на основание нарушаване на изискването на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, според който кредиторът следва да включи в договорното съдържание условията за прилагането на лихвения процент. Независимо, че ЗПК не въвеждал легална дефиниция какво се разбира под "условията за прилагане" на лихвения процент по кредита, от граматическото и логическо тълкуване на този израз както в контекста на правната разпоредба на чл.11 от ЗПК, така и в контекста на нормите, съдържащи изисквания по чл.10 ал.1. чл.11. ал.1 т.7 -12 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.9, които, ако не са спазени договорът за потребителски кредит е недействителен, се налагал изводът, че под "условия за прилагане" трябва да се има предвид предварително разяснени на потребителя и съответно инкорпорирани в договора предпоставки за прилагането на лихвения процент, според които да става ясно как се начислява този, казано с други обяснителни думи - процент за възнаградителна лихва: дали върху цялата сума по кредита, дали върху остатъка от главницата при отчитане на извършените погасявания от длъжника в определен срок или по някакъв друг свободно избран от страните начин. Налице била неяснота върху каква стойност се изчисляват договорените 40% възнаградителна лихва, което било необходимо, за да може както потребителят да извърши самостоятелна преценка за правилността на този указан размер. Тази информация била от съществено значение за защита интересите на потребителя, тъй като от нея зависиело каква ще бъде реалната цена, която той ще заплати за предоставения му заем. Чл.5 от ЗПК и ЗЗП, регулиращ потребителската защита издигал като основно право на потребителя правото на информация за характеристиките и цената на услугите /чл.1, ал. 2, т. 1 и 3 от ЗЗП/. респ. като задължение на добросъвестния търговец да даде на потребителя информацията, позволяваща му да направи своя информиран избор /чл.4. 1 и т. 4 ЗЗП/.

В процесния договор, кредиторът се бил задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсвало обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 48.14 %/. Във величината на ПГР като глобален израз на всичко дължимо по кредита следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай, в процесния договор за кредит, яснота досежно обстоятелствата по чл. 19. ал. 1 липсвала. Посочен бил лихвен процент по заема - 40 %. /който е фиксира и годишен/, но не се изяснявало как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора. Съгласно чл.10, ал.2 и чл.10 а. ал.4 ЗПК, видът, размерът и действието, за което се събират такси и /или комисионни, трябвало да бъдат ясно и точно определени в договора и кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане за разходи, свързани с договора, които не са предвидени в него. Освен уговорената възнаградителна лихва в кредитния контракт страните не били уговорили други разходи, следователно кредиторът нямал право да включва в обхвата на ГПР други разходи освен договорната лихва. От друга страна, за да се изчисли правилно действително прилагания в правоотношението размер на ГПР, кредиторът е следвало да включи в обхвата му и допълнителната печалба - скритата под формата на неустойка възнаградителна лихва. Поради заобикаляне на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК в договора да се впишат действително прилаганите в правоотношението цена на кредита и ГПР, разписаните в чл.2.6 и т.8 лихва и ГПР били недействителни уговорки. И тъй като, съгласно чл.22 ЗПК, уговорките за лихвата и за ГПР са задължителни реквизити на кредитния контракт и неуговарянето в съдържанието му на тези съществени елементи водело до отричане на правния ефект на цялата кредитна сделка.

Въз основа на така очертаната обстановка се иска да бъде да бъде прогласена нищожността на договора за паричен заем № 3458094 от 22.02.2019г., сключен с “Изи Асет Мениджмънт” АД, като противоречащ на императивни изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит и осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата в общ размер на 270.09лв., съставляваща сбор от неоснователно получена от кредитора договорна лихва в размер на 40лв. и неустойка в размер на 230,08 лв. При евентуалност се иска да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл. 4 от договора за паричен заем, като неравноправна и противоречаща на добрите нрави, както и да се осъди ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 230,08 лв., получена от него на основание на чл. 4. ал. 2 от договора.

В определения срок по чл.131 ГПК  е постъпил писмен отговор от ответника, чрез пълномощника юриск.Диляна Николова на представителя по закон. В него изразява следното становище:

Счита, предявеният установителен иск за недопустим поради липса на правен интерес у ищцата, тъй като същата е изплатила задълженията си по така сключения Договор. Счита, че ищецът е разполагал с друга възможност да упражни правото си на защита, а именно предявявайки осъдителен иск с искане за осъждане на ответника, да върне заплатените без правно основание суми. В настоящия случай ищецът разполагал с по-засилена защита, а именно осъдителен иск за връщане на даденото, поради което не бил налице правен интерес от установяване несъществуване на вземането. Предявяването на осъдителен иск за нищожност на Договор било абсолютна положителна процесуална предпоставка, каквато не била налице в конкретния случай.

Във връзка с това се иска прекратяване на делото, като недопустимо.

По същество на спора намира исковете за изцяло неоснователни по следните съображения:

На 22.02.2019г. г-жа С.Г. по своя инициатива за пореден път изявила желание пред Дружеството за ползване на предлаганите от последното услуги. Сключен бил Договор за паричен заем № 3458094 (Договора), като в чл. 1 от същия било посочено, че се сключва между страните на основание: Стандартен европейски формуляр (СЕФ), предоставен предварително на заемателя и посочващ индивидуалните условия по бъдещия паричен заем, както и на основание Предложение за сключване на договор за паричен заем (НПЗ), направено от заемателя. В ППЗ Г. сама посочила необходимите при преговарянето с Дружеството данни и информация. В него тя декларирала под страх от наказателна отговорност информация относно разполагаемите си доходи, както и информация относно, трудовата й заетост и т.н. Полагайки саморъчния си подпис в ППЗ, г-жа Г. декларирала истинността на посочената от нея информация. ППЗ обективирал преддоговорните отношения между страните по бъдещия договор за паричен заем и от него било видно индивидуалното уговаряне на условията по договора с бъдещия заемател. Още преди подписване на ППЗ на ищцата бил предоставен Стандартен европейски формуляр (СЕФ), като в изпълнение на задължението си Дружеството предоставило предварително на бъдещия заемател цялата необходима предварителна информация, посочена от закона, която му е необходима за да вземе информирано и мотивирано решение за сключване на договор за паричен заем. С подписа си върху договора за паричен заем, г-жа Г. била декларирала, че е получила предварително СЕФ. На база на тази предварителна информация, ищцата провела и индивидуални преговори с Дружеството, чрез които условията по бъдещия заем били индивидуално конкретизирани и впоследствие ясно посочени в договора за паричен заем. В процесния случай ищцата сама прилагала предварително предоставения й СЕФ, в който са видни индивидуалните уговорки направени между страните по бъдещия договор за заем. След провеждане на преговори и индивидуално уговаряне на условията по бъдещия заем, на 22.02.2019г. ищцата била сключила с Дружеството Договора и получила заемна сума в размер на 600 лв., като се и задължила да погаси заема, ведно с уговорената лихва на седмични погасителни вноски за период от 16 седмици и в размер на 40 лева всяка. Заедно с договора, г - жа Г. получила и погасителния си план (ПП), неразделна част от него, като поела ангажимента да го предоставя на обслужващия я представител на Дружеството при всяко заплащане на погасителна вноска.

Понастоящем ищцата била заплатила изцяло задълженията си по Договора за заем.

Ответникът оспорва изцяло предявените от ищцата искове. Възразява срещу искането на ищцовата страна целият Договор да бъде обявен за нищожен, както и срещу исканията отделни негови клаузи да се обявяват за нищожни. Счита, че претенциите на ищцата са напълно неоснователни и следва да бъдат изцяло отхвърлени, поради следните съображения:

Относно твърдението, че Договора е нищожен т.к. с посоченият годишният лихвен процент (ГЛП) се нарушавали добрите нрави, излага следното: Видно от Договора било, че всички изискванията на законовите разпоредби са спазени. В чл.2, т.7 от Договора бил посочен общият размер на дължимата сума - 640 лева. В чл.2, т.6 от Договора бил посочен фиксираният годишен лихвен процент по заема - 40%, а в чл.2, т.8 от Договора е посочен и годишният процент на разходите в размер на 48.14%. Твърдението, че размерът на ГЛП нарушава добрите нрави било напълно несъстоятелно. Уговореният лихвен процент не представлявал и не се свеждал единствено до възнаграждение за ползване на главницата до нейното връщане, а бил цена на услугата по предоставяне на паричния заем. Заемът бил предоставен от финансова институция по чл.3, ал. 2 от Закона за кредитните институции, която отпускала заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, т. е. възможностите й в тази насока били по-ограничени в сравнение с банките. Достъпът на ищеца до паричния ресурс - предмет на договора бил бърз, лесен и необезпечен. Обективните ползи за заемателя от този начин на предоставяне на кредит имали своята цена в гражданския оборот, която била фиксирана в договора и ищцата се съгласила да я заплати при сключването му. Поради това тази цена не можело да бъде приравнена на законна лихва и не следвало да бъде обсъждано съответствието на размера й с добрите нрави. От друга страна, законната лихва за забава по никакъв начин не ограничавала правото на страните да уговорят цена на услуга (ползване на паричен заем) в различен размер. Задължението по чл.86, ал.1 от ЗЗД не било наречено от законодателя с термина „лихва", а било определено като обезщетение за вреди от неточното /забавено/ изпълнение или от пълното неизпълнение на главното задължение. За разлика от лихвата, това вземане нямало възнаградителен характер и не се дължило на договорно, а на законно основание. Поради това следвало да се приеме, че няма пречка страните да уговарят договорна лихва над размера на законната такава - свободата на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл.10, ал.2 от ЗЗД. Размерът на договорната лихва се определял по взаимно съгласие на страните, като част от договорната свобода, с която същите разполагали.

В случая страните свободно уговорили съдържанието на договора за кредит, включително и размера на лихвите. Законната лихва имала за цел да регулира лихвата при забава за изпълнение на едно задължение. Тя не била цена за услуга, а санкция за неизпълнение. Поради тази причина законната лихва и нейния държавно определен размер не бил показател, на база на който може да се определи дали една цена за услуга - предоставяне на заем - отговаря на „добрите нрави". Договорната лихва по своята същност представлявала „цена" за ползване на парични средства за определен период от време. Тази „цена" се формирала от няколко фактора - разходи на търговеца за предоставяне на услугата заем, конкуренция на пазара, ниво на обслужване, риск от неизпълнение от страна на Кредитополучателя. „Добрите нрави“ не регулирали цените на стоките и услугите. Нарушение на добрите нрави би имало при заблуждение относно цената на определена стока, но когато една цена е ясно и коректно посочена, когато една услуга не е задължителна за ползване и потребителят сам при свободно формирана воля решава дали иска да я ползва или не при посочената цена, тогава противоречие с „добрите нрави” не можело да има. Ако Г. предварително се била запознала с Решение № 1023 от 05.02.2016г. на Пловдивски районен съд, потвърдено с Решение от 08.07.2016г. на Пловдивски окръжен съд нямало да се намира в заблуждението, в което се намира понастоящем. От цитираната практика на Пловдивския съд ставало отлично, пределно, абсолютно ясно, че нито едно говорене в света на правото не може да съпоставя договорна и законна лихва, още по-малко да използва подобна съпоставка за мерило за „добри нрави“, а най- малко да прилага подобно мерило при частни случаи, в които две страни са се договаряли, очевидно от документите - свободно. Нещо повече, ищцата сама сочела в изложението си, че законодателят не е въвел императивни размери за цените на кредитите. Впрочем не само „добрите нрави“, но и добрите бизнес практики налагали коректно и лоялно отношение към потребителите. Нито Дружеството, нито която и да е финансова или дори кредитна институция имали интерес да прилага нелоялни практики спрямо клиентите си. Нито една финансова институция нямала интерес да товари неоснователно или прекомерно клиентите си, така че сама да се лиши от потреблението им, което ще бъде въпрос на време в не твърде далечното бъдеще. Пазарът, в който практикували над 100 регистрирани в БНБ финансови институции, нито бил безкрайно голям, нито дори достатъчно голям за всички, че която и да било институция да си позволи да претоварва неоснователно клиентите си и да ги загуби. Финансовите институции нямали интерес да претоварват клиентите си с лоши и недобросъвестни практики, а напротив. „Добрите нрави“ като понятие на база, на което се определяла нищожността на една или друга клауза от договор, нямали точно определена дефиниция и не били изброени изчерпателно в съдебната практика или нормативните актове. Понастоящем правата на потребителите били издигнати до „висша ценност“ за съвременното общество и не било правилно да се счита, че търговците, а в процесния случай Дружеството, не са построили бизнес процесите си именно съобразно въпросните ценности.

Настоява се на това, че в днешните динамични времена потребителите не бивало да бъдат подценявани относно познанието им за защита на правата им или способността и уменията им да договарят условията по договорите си с търговците. Нито следвало да се подценяват хитростите на потребителите и обстоятелствата, че понякога злоупотребяват с правата си и целят да ползват безплатни кредити за дълги периоди от време например... В процесния случай не било състоятелно твърдението, че високообразован клиент, с придобито висше образование, каквато в процесния случай била ищцата, е допуснала да се задължи по неизгодни за себе си условия, недобросъвестно наложени й от Дружеството и то при положение, че въпросните условия не представляват кой знае каква житейска сложност за правилното им възприемане, особено за човек с висше образование.

Относно твърдението, че предвидената в договора неустойка е скрит добавък към възнаградителната лихва, че самият й размер е необосновано висок, че клаузата е невъзможна за изпълнение, че не изпълнява присъщите си функции, излага следното: Твърдението на процесуалния представител на ищеца, че уговорената неустойка е добавък към договорната лихва било невярно, неаргументирано и неправилно да се твърди с оглед на закона. Въвеждайки твърдението, че неустойката е добавък към договорната лихва, с което увеличава и годишният процент на разходите (ГПР), т.е. че с неустойката се създават задължения, които се покриват от ГПР, процесуалният представител на ищеца не бил съобразил разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1 ЗПК, в който е предвидено, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Следвало заключението, че законодателят е предвидил възможността за начисляването на такива разходи, като предварително изрично ги е изключил при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита.

Към момента на сключване на Договора, размерът на 5 пъти законната лихва бил 50%, т.е. видимо размерът на ГПР по процесния Договор - 48.32%, не надхвърлял 50%. Да се приеме твърдението на ищеца Г. би означавало, че неустоечните клаузи по множество договорни отношения между всякакви контрагенти относно всякакви стоки и услуги е скрито повишаване на цената на самия продукт. Отново подчертава, че както размерът на ГЛП, така и този на ГПР са изцяло събразени и изчислени въз основа на закона и да се твърди, че Договорът е нищожен, понеже като са посочени „некоректно“, то все едно липсват било неоснователно твърдение и не следвало да се взема под внимание.

Счита, че заблуждаваща би била неустоечната клауза, ако не е била сведена изобщо до знанието на потребителя, което не било така, видно от документите по делото. В процесния случай следвало да се подчертае договорното начало, без т.нар. „потребителско право“ да се абсолютизира задължително и на всяка цена. Клаузата, с която била уговорена неустойката за непредоставяне на обезпечение, не била във вреда на ищцата, нито размерът й бил необосновано висок. Фактът на неустоечната клауза, както и размерът на неустойката бил предварително конкретно уговорен и фиксиран от страните по Договора. Дружеството не било принудило ищцата да сключи договор за заем, съответно условията по него не й били наложени. Тя сама, по собствени подбуди и воля, пожелала да сключи договора за заем и да се издължи съгласно договорените условия. От друга страна Дружеството не било монополист, за да налага задължително на потребителите да се ползват от неговите услуги. Договорът се сключвал при индивидуални условия, а не при общи такива. Когато един заем бил необезпечен, както е процесния, Дружеството щяло да бъде принудено да разходи множество различни ресурси, за да управлява правилно и надеждно необезпечения заем в размер на 600 лв. и то в продължение на цели 16 седмици. Необезпечения заем бил с изключително висок риск за Дружеството. Допълнителните, извънредни, необичайни за Дружеството ресурси, които разходвало за да управлява и да „събира" подобен необезпечен заем далеч не били пренебрежимо малки, че да се твърди, че неустойка в подобен размер е прекомерна за покриване на извънредните в случая ресурси. Като се вземело предвид, че един необезпечен заем за такава сума се налагало да се управлява по извънредно по - различен начин отколкото един обезпечен, то подобен размер бил напълно разумна уговорка между страните. Провежданият мониторинг на необезпечен заем за 600 лева за толкова дълъг период от време на ежедневна база от нарочни служители, анализите за определяне нарастването на риска с всеки изминал ден от усвояване на необезпечен заем, поставянето „под наблюдение“ статуса на съответния кредит, както и поведението на заемателя, по - честата комуникация, която се провеждала със заемателя, били все извънредни и допълнителни времеви, човешки и финансов ресурс, който се изразходвали само заради некоректното поведение на съответния заемател неподсигурил обезпечение. Нарочни служители се ангажирали с гореизложената дейност, като спрямо спецификата на съответния кредит полагали извънредни усилия с различен интензитет, съответно и ресурсите, които се изразходвали нараствали повече и от изначално предвидените дори. Разходи за труд - работни заплати и осигуровки, оперативни разходи - за администрация, техника, наеми на офиси, в които се помещават нарочните служители, извършващи мониторинга на необезпечените заеми, разходи за канцелария и др., нараствали пропорционално на големината на отпуснатата и необезпечена заемна сума. За Дружеството не било безразлично дали високорисковият кредит е за 100 лева или за 800 лева, съответно не било и безразлично дали съответният заем е обезпечен или не е. Финансовите институции работели със собствени средства, не комулирали публични такива, както банките. Логична била необходимостта тези собствени средства да бъдат обезпечавани от страна на заемателите, при отпускането на заеми. Колкото по-висока била необезпечената заемна сума и за колкото по - дълъг период била отпусната да се ползва, толкова по-интензивни усилия полагало Дружеството да менажира кредита и евентуално да го „събере", без да прави в краен случай и съдебни разноски, освен останалите. Житейското усещане и нагласа не бивало в процесния случай да диктува, че неустойката е прекомерна понеже се съотнася като размер към главницата. Такова съотнасяне било погрешно и не следвало да се счита за мярка и ориентир. Дори размерът на една неустойка да бил в пъти повече от стойността на дадена услуга например, пак не било обосновано да се счита за прекомерна, само на това основание. Преценявало се индивидуално, спрямо конкретния случай, а както посочил ответникът, в конкретния случай размерът на неустойката в никакъв случай не можело да се третира като необосновано висок. Като се остави настрана, че функциите й се изпълняват в пълен обем без да се надхвърлят и че обслужва вредите, предварително известни и калкулирани от страните по Договора, то следвало да акцентира върху обстоятелството, че природата й била да обезпечава, обезщетява и санкционира поради договорно неизпълнение на задължение и претърпени вреди и нямало място за съпоставка със забавата при изпълнението на паричното задължение или с каквато и да било друга съпоставка. Преценката относно прекомерността или търпимостта на неустойката не следвало да е произволно, а да е аргументирано. Глобата за пътуване без билет в столичния градски транспорт например била повече от 20 пъти по-висока от цената на самия билет. Това прекомерен размер на неустойката ли било.

На следващо място за ответникът не било ясно в какво се състои оплакването, че нямало житейска и правна логика първо да се сключвал договора за заем, после да следвало да се предостави обезпечение. Логиката била очевидна и тя целяла удобство, бързина, облекчение за потребителя. Много преди да сключи договор за паричен заем, на потребителя (така и в процесния случай) бил предоставен СЕФ, в който било ясно посочено какво ще трябва да организира и за какво да се погрижи изначално и отнапред, за да изпълни задължението си. Отделно били му предоставени още 3 дни от сключване на договора, за да доорганизира и да успее да изпълни надлежно задължението си като обезпечи заема си, междувременно по свое желание и за свое удобство вече бил усвоил и желаната сума. От изложеното ставало ясно, че 3 дневният срок посочен в Договора, не само не бил кратък и „неразумен“, но бил заложен в полза на заемателката. Тя е била предварително известена много преди да сключи Договора си какво се изисква от нея и в последствие сама преценила дали да сключи Договора или не, дали ще се справи да изпълни задължението си или не. Категорично ответникът не бил съгласен и с изявлението в исковата молба, че изискваното от него обезпечение е „поставено ограничение“ пред потребителката. Кое обезпечение за кредит от 600 лева би било постижимо, учредяване на ипотека ли? По тази логика всяко едно обезпечение би могло да се разглежда като поставяне на ограничение, а за преднамерено неизправния длъжник, целящ да усвои бързо и без трудности конкретна сума всеки срок би бил кратък и неразумен, всяко изискване за обезпечение би било пречка да изпълни задълженията си. Дали условията по договора са изпълними за неговите възможности било отговорност и преценка на заемателя преди да се задължи като страна. Обяснимо било всеки, преценил лошо, подценил ситуацията или надценил възможностите си да се оплаче впоследствие, че задължението му се явява пречка, но не било правилно и не било основателно.

С оглед на горното твърди, че клаузата за неустойка не е недействителна поради противоречие с добрите нрави, т.к. била предварително уговорена от страните, посочена в индивидуалния Договор, следователно и размерът й - фиксиран (непроменлив, ненатрупващ се, изцяло предвидим и известен) бил предварително съобщен на ищцата, а тя изявила знанието и съгласието си него. Не било налице проява на „лоши нрави“, нито била „пробутана“ неравноправна клауза от страна на Дружеството, т.к. фактът на неустойката не бил скрит от ищцата, нито размерът й, нито била въвеждана в заблуждение по какъвто и да било начин.

Относно размерът, видно било че същият е абсолютно съобразен изцяло с присъщите функции на неустойката и в никакъв случай не ги надхвърлял. Ищцата заявила, че е запозната и съгласна с правата и задълженията си по Договора, като едно от задълженията й било да предостави необходимото обезпечение по договора, а в случай, че в 3 дневен срок от подписването на Договора, не изпълни задължението си за предоставяне на обезпечение, тя ще дължи неустойка за неизпълнение на договорното си задължение. Процесният случай бил именно такъв, ищцата не предоставила в необходимия срок от подписването на Договора обезпечение, съответно й била начислена неустойка за неизпълнение.

Поредно несъстоятелно твърдение в исковата молба било изявлението, че неблагоприятните последици от отпускането на заема били самопричинени от Дружеството, понеже не било извършило предварителна оценка на кредитоспособността на ищцата Г.. Дружеството надлежно изпълнявало задължението си за отговорно кредитиране, като стриктно изпълнявало изискванията на закона. Член 16 от ЗПК указвал, че преди сключване на договор за кредит, кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в това число информация, получена от потребителя. Както за всички потребители на Дружеството, така и в процесния случай такава оценка била извършена, видно от ППЗ на Г.. Ищцата била ползвала няколко кредита и преди отпускането на всеки един отново била правена оценка на финансовото й състояние, както посредством информация декларирана от самата нея, така и посредством други способи и бази данни, които Дружеството можело и имало право да използва. Още през 2016г. когато Г. за първи път била отправила предложение за сключване на договор за паричен заем за Дружеството станало известно, че тя има висше образование, живее на семейни начала с партньора си, разполагаемият им месечен доход е в размер на 1200 лева, а средствата са им необходими за развиване на селскостопански бизнес и друга подробна информация. В процесния случай отново предварително била извършена оценка на кредитоспосбност, като видно от ППЗ, Г. била сменила попрището си и работела като управител в заведение, а чистият и месечен разполагаем доход възлизал на 520 лева. Отделно от информацията, която клиентите, в това число и г - жа Г. сами декларирали, а тя се проверяла, кредитните консултанти на Дружеството провеждали разговори относно финансовото състояние, бъдещи планове и намерения, финансова култура, способност за самооценка на самите клиенти. Консултантите правели посещения в дома на клиентите и събирали допълнително данни и впечатления за финансовото състояние на кандидатстващите. Едва след като се изчерпели всички източници на информация кредитния консултант представял мотивирано становище дали кандидат заемателя е подходящ за кредитиране или не. Становището се разглеждало от нарочни служители на по-високо ниво в Дружеството и чак след тяхното одобрение се преминавало и към допълнителни проверки на по-високо равнище. Извършена била и проверка в базата данни на НОИ, видно от ППЗ. От всичко изложено ставало ясно, до каква степен твърдението, че не е направена оценка, рисковете са прехвърлени върху самия потребител, в резултат на което последиците Дружеството да си е самопричинило, били превратно изложено, а фактите по делото се извращавали.

Неоснователни намира и твърденията, че са налице нарушения и на чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК, поради следното: По смисъла на § 1, т.5 от ДР на ЗПК фиксиран лихвен процент по кредита е лихвеният процент, предвиден в клауза на договор за кредит, по силата на която кредиторът и потребителят уговарят един постоянен лихвен процент за целия срок на договора. А съгласно §1. т.5 от ДР на ЗПК лихвения процент по кредита е лихвения процент, изразен като фиксиран или като променлив процент, който се прилага на годишна основа към сумата на усвоения кредит. В сключения договор бил посочен фиксиран ГЛП, който не се променял през целия срок на договора и в който не се включвала неустойка, която не била част нито от разходите, нито от договорената лихва -печалба. При положение, че лихвения процент бил точно фиксиран в договора и ясен за страните, то не можело да се приеме, че са нарушени изискванията на чл.11, т.9 ЗПК /Решение № 1285 от 27.10.2017г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1764/2017г./. При фиксирана лихва липсвало задължение в договора да се съдържа информация по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК.

Твърди също, че ГПР и ГЛП били изчислени на база Методиката посочена в ЗПК, предоставени и пояснени били предварително на ищцата Г. - предоставен й бил СЕФ преди на сключи Договора, налични е ППЗ, видно от което е имала среща с кредитен консултант на Дружеството, на която всичко по кредита, изчисленията и условията са й били пояснени, била е клиент на Дружеството нееднократно и е напълно наясно с всички условия.

Абсурдно намира и твърдението, че за да се изчисли ГПР трябвало в обхвата му да се включи „скритата под формата на неустойка „възнаградителна лихва“ при положение, че закона изрично изключвал неустойката от този обхват, а размерът и на ГПР и ГЛП бил изцяло изчислен и съобразен с Методиката по ЗПК.

По тези съображения се иска отхвърляне изцяло на исковата претенция на ищцата. Претендира направените по делото съдебни разноски и юрисконсултско възнаграждение, като настоящата молба се счита за списък по чл.80 от ГПК.

Съдът е намерил за неоснователно възражението на ответника по допустимостта на иска, тъй като липсвал правен интерес у ищеца да предявява установителен иск, понеже разполагал с осъдителен такъв, а и бил изпълнил задълженията си по договора, поради следното: На първо място предявения иск не установителен, а конститутивен такъв – за обявяване недействителност на договор сключен с потребител. Правният интерес в случая произтича от самото качество на ищеца на страна по договор, при съмнения за действителността на който, правното му положение е смутено. Следователно всякога, когато ищецът има интерес да внесе яснота в отношенията си с дадено лице като установи, с влязло в законна сила решение, че между тях съществува или не съществува определена правна връзка, предявеният установителен иск е допустим процесуален способ за предявяване нищожност на договора и релевиране на последиците на този вид начална недействителност. На следващо място във връзка с този иск ищецът е предявил и осъдителен иск за връщане на даденото по договора, поради отпадане на основанието за това, условие за което е да е вече плетено. При което и е налице правен интерес у ищеца. На следващо твърдените обстоятелства за нищожност на договора или на клауза от него са част от предмета на доказване, тоест имат отношение към основателността на иска, а не по допустимостта му. Ето защо това възражение е оставено без уважение, като неоснователно, а към момента съдът не намира причини да промени това си становище.

 

В о.з. ищецът, чрез пълномощника си адв.Ф. в писмена молба подържа изцяло иска и иска уважаването му, с подробни съображения в нея.

В о.з. ответникът, чрез пълномощника на законния си представителя по закон  -юриск.Д.Николова, в писмена молба оспорва иска и подържа възраженията си, като иска отхвърлянето му, по съображенията в отговора.

 

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед на наведените от ищеца доводи и възраженията на ответника, намира за установено следното:

 

В случая по делото няма спор, че между страните е бил сключен Договор за паричен заем № 3458094 от 22.02.2019г. /л.26 -28 по делото/, по силата на който ответникът „Изи Асет Менджмънт” АД е предоставил на ищеца С.Г. паричен заем в размер на 600 лв. за срок от 16 седмици при фиксиран ГЛП 40%, срещу насрещно задължение на заемателя за връщането на сумата от общо 640лв. на 16 седмични вноски, от по 40,0лв. платими на конкретно посочени дати в т.5 от договора, като е определен и крайния падеж 15.06.2019 г. Този договор е сключен при следните параметри:  Размер на заема 600 лева; Размер на вноски по кредита: 40.0 лв.; Срок на кредита: 16 седмици; ден на плащане; брой на вноските 16бр.; Годишен процент на разходите (ГПР) 48.14%; Фиксиран годишен лихвен процент – 40,00% ; лихвен процент на ден – 0,11%; дата на първо плащане 02.03.2018г.; дата на последно плащане – 15.06.2019г.; обща сума за плащане 640.00 лв.

Не спорно, че заемната сума от 600лв. е поучена от ищеца, за което е уговорката в чл.3 от договора. А с подписването му ищеца е удостоверил това обстоятелство и договора служи за разписка.

Не спорно между страните, че съгласно чл.4, ал.1 от същия договор, страните са се споразумели, в срок от 3 дни от сключването му, заемът да бъде обезпечен с едно от следните обезпечения: 1. Две физически лица- Поръчители, всяко от които да работи по трудов договор с месечно възнаграждение от поне 1000лв., да не заемател или поръчител по друг договор и кредитната му история да е „редовен“; или 2.Банкова гаранция, включваща период от 30 дни след изтичане на срока на договора за заем и обезпечаваща задължени в размер на общата сума за плащане по заема.

В чл.4, ал.2 от същия договор е уговорено, че ако  заемополучателят не представи обезпечението уговорено в ал.1 в 3 дневен срок от сключването му, заемателят дължи неустойка в размер на 230.08 лв., която следва да престира разсрочено към погасителната вноска, съгласно Погасителен план по чл.2, т.2, като към лазмера на вноската се добавят сума от 14,38лв.  Видно от представения погасителен плана вноските за неустойка са 16бр., всяка в размер на 14,38лв. киато като са прибавени към погасителни вноски от по 40лв., общия размер на всяка седмична вноска е станал 54,38лв.

Не спорно между страните, че ищеца Г. е изпълнила задълженията си по договора изцяло, като видно от представения ДПЗ № 3538112/28.05.2029г. и според чл.3 от него с новия заем е погасено изцяло задължението  по процесния договор за заем № 3458094 от 22.02.2019г.

По делото е изслушана и ССЕ изготвена от в.л.Т., неоспорена от страните, която съдът кредитира, като компетентна и безпристрастна. От заключение по ССЕ се установява следното: Годишният процент на разходите, изчислен съобразно формулата, определена по силата на приложение №1 към чл.19, ал.2 от Закона за потребителския кредит е в размер на 48.14%.

При изчисляването на годишния процент на разходите са включени разходи за лихви, при договорен лихвен процент в размер на 40.0%, дължими от заемодателя.  В случай, че се приеме неустойката да бъде прибавена като други такси в сектор „първоначални такси“ , то ГПР е 1685,50. В случай, че неустойката се прибави като други годишни такси в сектор „годишни такси“, то ГПР е 48,191%.

Други доказателства не са ангажирани.

Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът намира следното:

По делото не се спори, а и се установява от представените писмени доказателства, че между страните са възникнали правоотношения по договор за паричен заем по чл. 9 и сл. от Закона за потребителския кредит. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.

По отношение на договорите за потребителски кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото защитата на потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското законодателство съответно в Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. Чрез тази законодателна уредба е засилена защитата на потребителите и е гарантирана възможността на националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза при констатиране на противоречие между договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена приложимост, имащ примат над правото на отделните държави членки. Това принципно становище е застъпено в множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите членки и техните граждани.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на лихвата и другите разходи по кредита.

Съгласно чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит (т. 10) и условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т. 11).

 

Относно възраженията за недействителност на процесния договор за паричен заем, поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, съдът намира следното:

От съдържанието на договора се установява, че в същия се съдържа подробна информация за правата и задълженията на страните, начина на прекратяването му и други общи разпоредби, с оглед на което следва да се приеме, че общите условия са инкорпорирани в съдържанието им, а доколкото и договора за заем е подписан от ищеца на всяка страница следва и извода, че не е налице недействителност на договора поради неспазеното изискване на член 11, ал. 2 от ЗПК.

В процесния договор се съдържат условията за издължаване на кредита от потребителя, включително размера, броя, периодичността и датите на погасителните вноски и общата сума, която следва да се изплати. Тези данни са намерили отражение и в представените по делото и приети и неоспорени от ищеца погасителен план към договора за кредит. Ето защо не са налице нарушения по член 11, ал.1, т. 9, 10 и 11 от ЗПК.

Разпоредбата на чл.12 от ЗПК се отнася само до кредит, който се предоставя под формата на овърдрафт, какъвто настоящия не е, поради което и напълно неоснователно е твърдението, че има нарушение  на чл.12, ал.1, т. 7-9 ЗПК.

 

Съдът счита за неоснователни възраженията на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на разпоредбите на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се касае за фиксиран годишен лихвен процент. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на основание чл. 633 от ГПК.

Не е налице нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, съобразно практиката на СЕС.

Съдът счита, че в настоящия случай размерът на ГПР е посочен в договора, като същият се формира по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В това приложение са посочени редът и начинът на изчисление на ГПР, както и значимите компоненти на изчисляването му. В този смисъл е и практиката на СЕС. Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябва да се изготви в писмена форма и в него трябва да се посочи ГПР, както и условията, при които последният може да бъде променян. В член 1а от тази директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли "в момента, в който кредитният договор е сключен". Така това информиране на потребителите относно общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа формула, има съществено значение. В случая към момента, в който договорът е сключен не се установява да се дължи, предвидената в договора неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпва при неизпълнение на посочените задължения в тридневен срок от сключването на договора.

Неоснователни се явяват твърденията на ищеца, че в ГПР следва да бъде включена и уговорената неустойка. Съгласно  чл.19, ал. 3 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.

В сключения договор е посочен фиксиран ГЛП в размер на 40%, а при положение, че лихвения процент е точно фиксиран в договора и е ясен за страните, то не може да се приеме, че са нарушени изискванията на чл.11, т. 9 ЗПК. При фиксирана лихва липсва задължение в договора да се съдържа информация по чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, както и липсва задължение за информацията по чл.11, ал. 1, т. 11 относно погасителен план, който да съдържа информация за размера, броя и периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.

Неоснователно съдът намира и твърдението на ищеца, че договорът е нищожен, тъй като с него е уговорен ГЛП от 40%, който като бил повече от 3 –кратния размер на законовата лихва бил в противоречие с изискванията на чл.26, ал.1 от ЗЗД и уговорен в нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото, поради следното: Действително както и сам ищецът твърди няма въведена законова норма установяваща максимален размер на договорна лихва. Единствената законова норма  в тази връзка е въведеното в чл.19, ал.4 на ЗПК изискване, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове. В настоящия случай в процесния договор е уговорен ГПР от 48,14%, който е по-малък от 50% каквото е законовото изискване, до колкото съгласно ПМС за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, е ОЛП от 0,00 плюс 10 процентни пункта или 10,0 %, като уговорения в процесния ДПК фиксиран годишен лихвен процент по заема от 48,14% не надхвърля пет кратния размер на законната лихва от 50 %. Същевременно според чл.19, ал.1 от ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест при изчисляване на ГПР в него е включена и договорната лихва. А след като тя е включена и въпреки това ГПР не надвишава 50%, респективно изпълнено е изискването на чл.19, ал.4 на ЗПК, то няма как да се приеме да има нарушение на добрите нрави. Това е така, тъй като ЗПК е специален по отношение на общия закон ЗЗД, и като такъв той урежда отношенията между потребител и кредитодател по сключените между тях по реда на ЗПК договори.

На следващо място съдът намира за нужно да отбележи и това, че свободата на договаряне е дала възможност при съвпадение на волите на съконтрахентите да уговарят лихва по предоставените в заем парични средства, в какъвто намерят за удачен размер, стига да не нарушават изискването на чл.19, ал.4 на ЗПК. Ако законодателят е искал да постави граница до която може да се договаря размер на договорна лихва, то е щял да го направи отделно от разпоредбата на чл.19, ал.4 на ЗПК. Освен това съдът намира за неправилно становището на ищеца, че следва да бъде съпоставяна договорната лихва със законовата лихва, която и да бъде критерий за максималния й размер. Това е така, тъй като в случая се касае за особен вид договор за заем, който се представя от небанкова финансова институция, която не набира средствата от влогове. Вземането на заемателя е рисково, тъй като не е гарантирано, при което и то начислява по-висок процент на договорната лихва, тъй като тя служи не само като форма на възнаграждение за ползване на предоставения от него в заем финансов ресурс, но и като цена на предоставяната от него услуга. В този смисъл не бива да се съпоставят договорните лихви с държавно определения размер на законовата лихва, която се държи при неизпълнение или забавено изпълнение на задължение, тъй като  правната им природа е различна.

Ето защо и съдът намира, че не се установява соченото от страна на ищеца нарушение на разпоредбата на  чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Клаузата, установяваща задължението за заплащане на възнаградителна лихва в размер от 40,0 лв. (определен при съпоставяне на общото задължение по кредита и размера на чистата стойност, с включена такса за експресно разглеждане), при фиксиран годишен лихвен процент от 40,00 %, не е установена в противоречие с добите нрави. Размерът на годишния лихвен процент съотнесен към задължението на кредитополучателя за заплащане на главница, и представляващ цената за възмездно ползване на представения финансов ресурс, е съобразен с изискванията на добросъвестността, с оглед пазарната икономика и дейността на ответника по предоставяне по занятие на парични средства срещу възнаграждение.

Поради което и клаузите по чл. 2, т. 6 и 8 касаещи ГПР и ГЛП от ДПК не са нищожни, нито на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, нито като накърняващи добрите нрави, доколкото по изложените съображения относно размерите им, които са под прага по чл.19, ал.4 от ЗПК, не противоречат на принципа за справедливост и на равнопоставеност на страните в облигационната връзка, поради което и не накърняват добрите нрави и като такива не са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД.

Ето защо и искът за прогласяване на нищожност на Договор за паричен заем № 3458094 от 22.02.2019г., сключен с “Изи Асет Мениджмънт” АД, като противоречащ на императивни изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит, е неоснователен и като такъв ще се отхвърли.

С оглед неоснователност на главния иск сбъднало се вътрешно процесуалното условие за разглеждане на евентуалните искове за прогласяване нищожност на клаузата по чл.4 от същия ДПК № 3458094 от 22.02.2019г., както и за осъждане на ответника да върне на ищеца сумата от 230,08 лв. като недължимо платена по недействителна клауза за неустойка.

Независимо, че процесния ДПК не нищожен, тъй като отговаря на изискванията на чл.10 и 11 от ЗПК и не налице нарушение на добрите нрави по  чл.26 от ЗЗД, то до колкото този договор би могъл да съществува и без клаузата по чл.4 и касаеща задължение за заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, тъй като тя не част от задължителното му съдържание, то следва да се разгледа и евентуалния иск.

Основателно съдът намира твърдението на ищеца, че клаузата по чл.4 и предвиждаща задължение за заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, която клауза всъщност е чл.4, ал.2 от ДПК е недействителна, по следните съображения:

Не основателни съдът намира твърденията на ищеца за нищожност на клаузата по чл.4 от ДПК, поради следното: Видно от нея е, че страните са уговорили обезпечаване на задължението по кредита, чрез осигуряване от заемополучателя на поръчител, респ. банкова гаранция. Съгласно чл.11, ал.1, т.18 от ЗПК, в съдържанието на ДПК се включват и обезпеченията, които потребителят е длъжен да предостави, ако има такива. И до колкото цялата клауза по чл.4 съдържа две алинеи – ал.1 и ал.2, кат в ал.1 се съдържа единствено и само договорка за представяне на обезпечение, то тя сама по себе си не е нищожна, тъй като не противоречи на чл.143, ал.1, т.5 от ЗЗП. Впрочем тази норма предвижда нищожност на договорна клауза, като неравноправна единствено когато  задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.

Във въпросния ДПК клауза за неустойка е уговорена в чл.4, ал.2 от него. Поради което и съдът разглежда именно чл.4, ал.2, като счита, че тя всъщност е предмета на спора, а посочения чл.4 от ДПК е само във връзка с чл.4, ал.2 от договора.

Съдът намира, че предвидената неустойка в чл.4, ал.2 от договора за заем няма характер на неустоечно съглашение, тъй като не се характеризира с присъщите за неустойката обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения в договора ред. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Непредставянето на обезпечението не води до претърпяването на вреди за кредитора, който съгласно разпоредбата на чл.16 от ЗПК преди сключване на договора за кредит следва да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение. В обичайната практика при предоставянето на заемни средства с договорка за обезпечение, заемът не се отпуска в случай на непредставяне на обезпечение. В конкретния казус заемът е отпуснат независимо дали е обезпечен или необезпечен с исканите обезпечения. Същевременно за неизпълнение задължението на длъжника да предостави исканите от кредитора обезпечения, съгласно чл.71 ЗЗД, кредиторът има право да иска предсрочно изпълнение на задължението, а не неустойка.

Освен това при определяне на неустойката за неизпълнението на задължения по него, неустойката по чл.4, ал.2 е договорено в глобален размер от 230,08 лв. без да е посочено какво е съотношението й към вредите, които се съизмеряват със задължението по договора за заем. Ето защо, процесната неустойка не може да се характеризира като неустоечно задължение, доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита с повече от 38 % от заетата сума. Неустойката се явява сигурна печалба за кредитора, доколкото се констатира, че въведените изисквания в договора за вида обезпечение, респективно изискванията, на които поръчителите следва да отговарят, както и тридневния срок за предоставяне на обезпечението, ще бъде свързано със значителни затруднения. Това е така, защото, от една страна, това задължение не е определено от кредитора като предварително условие за сключване на договора, в какъвто смисъл е обичайната практика, а от друга - изискванията към поръчителя са многобройни, като за част от тях длъжникът не би могъл да получи в определения тридневен срок информация, за да знае дали това лице е подходящо и отговаря на условията по чл.4 от договора. Такива са например изискванията, свързани с кредитната история на лицето-поръчител и данните за това има ли сключени други кредити и поръчителствал ли е за други лица. С тази информация заемателят би могъл да се снабди много по-трудно от заемодателя, който, за разлика от него, предоставя кредитни услуги по занятие и има необходимите знания и умения, за да извърши и сам проверка на сочените обстоятелства. Прехвърлянето на тези задължения на заемополучателя, съчетано с определянето на кратък срок за изпълнението им – само 3 дни, води до извод, че клаузата е предвидена по начин, който да възпрепятства длъжника да я изпълни. По този начин се цели да се създаде едностранно от кредитора предпоставка за начисляване на неустойката, предвидена в чл.4, ал.2 от договора за заем. Съдът намира, че поради тези особености на договора, клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й, предвидени в чл. 92 от ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД

 

Предвидената клауза в чл.4, ал.2 от ДПК № 3458094 от 22.02.2019г. е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т.5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока. Така уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, а начина по който е уговорена неустоечната клауза създава единствено предпоставки за начисляването на тази неустойка. Подобен резултат е несъвместим с добрите нрави и насочва към извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон функции, тъй като още към момента на уговарянето й създава предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя. Така уговорена неустойката противоречи на принципа на справедливост и равнопоставеност на страните, като поставя в неравностойно положение по-слабата страна в облигационната връзка, поради което и неустоечната клауза по чл.4, ал.2 от ДПК се явява нищожна, като накърняваща добрите нрави.

Доколкото противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази си част договора изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл.4, ал.2 от договора.

Ирелевантни в случая са възраженията на ответника, че след като ищеца е бил извършил плащания по договора, то и клаузата по чл.4 с която е уговорената неустойка при непредставяне на обезпечение не била нищожна. Това е така тъй като преценката се извършва към момента на сключване на договора, а последващите събития нямат отношение към тази преценка.

Ето защо евентуалните исковете за прогласяване нищожност на клауза на чл.4 от процесния ДПК № 3458094 от 22.02.2019г., както и за връщане на платената без основание неустойка в размер на 230,08лв., установени по размер от доказателствата, следва да се уважат, като основателни и доказани.

При което и до колкото е неоснователен главния иск за нищожност на целия договор, а основателен е искът за връщане на платената без основание неустойка в размер на 230,08лв., то и обусловения от главния иск осъдителен такъв за връщане на сумата от общо 270,08лв., ще се отхвърли за разликата на 230,08лв.

 

По отношение на разноските съдът намира следното:

Право на разноските в настоящото производство, на осн. чл.78, ал.1 ГПК е възникнало за ищеца, предвид изхода от спора и уважаване на евентуалните искове, такива са и претендирани в размер на 1200лв. Видно от ДПЗС ищеца е представляван от адв. Д.Л.Ф. от САК с личен № ********** и адрес гр.София, ул. Петър Парчевич“ №26, ет.4, ап.11. Процесуалното представителство е осъществено безплатно при условията на чл.38, ал.2 от ЗА на материално затруднено лице. Цената на главния иск е 1140,16лв., а на евентуалния общо 460,16лв. Съгласно чл.2, ал.2 от НМРАВ-в случаите по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата полагащото се адвокатско възнаграждение се определя от съда. А съгласно чл.7, ал.2, т.1 минималното възнаграждение при цена на иска до 1000лв. е 300лв. Тоест при цена на уважените евентуални искове от общо 460,16лв., минималното възнаграждение е 300,0лв. По делото са проведени 2 заседания, като работата на адвоката е концентрирана в изготвяне на искова молба и изслушване на ССЕ.  Ето защо и съдът намира, че обоснован е размер на възнаграждение на адв.Ф. от  300,0лв., която и сума ще се осъди ответникът да заплати на този адвокат.

Ответникът, който е юридическо лице и е представляван от юрисконсулт и е претендирал разноски, в това число юриск.възнаграждение. Ответникът е претендирал разноски в размер на 300лв. за юриск. възнаграждение, съобразно представения списък по чл.80 ГПК.

Основателно съдът намира възражението на ищеца по чл.78, ал.5 ГПК за намаляване на разноски на ответника до размера на 100лв. на осн. чл. 37от ЗПП и чл.25 от Наредбата към него. На осн. чл.78, ал.6 от ГПК ищеца има и право на разноски за юр. възнаграждение определени по правилото на чл.7, ал.2, т.2 от НМРАВ на база цена на главния иск от 1140,16лв., тоест на разноски от 309,81лв. Същевременно отхвърлен е само главния иск, а разноските са за всички искове. При което и ще се осъди ищеца да заплати на ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр.  чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, който съдът намира за адекватен на фактическата и правна сложност на разглеждания спор, и съразмерни с отхвърлената част от исковете.

С оглед изхода на делото на ответника ще се възложат и направените разноски за ССЕ от 180лв., пи изплатени в този размер от БС, като се осъди да ги заплати на РС Велинград.

Мотивиран от горното съдът,

Р  Е  Ш  И  :

ОТХВЪРЛЯ иска на С.Н.Г., ЕГН ********** ***, срещу “ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София 1324, ж.к. „Люлин” № 7, бул.„Джавахарлал Неру” №28, „Силвър център”, ет.2, офис 40- 46 - за прогласяване нищожност на целия Договор за паричен заем № 3458094 от 22.02.2019г., сключен с “Изи Асет Мениджмънт” АД, като противоречащ на императивни изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, както и искът за връщане на недължимо платена сумата от 270,08лв., над размера от  230,08лв. –неустойка и за сумата от 40лв. – договорна лихва, като неоснователни.

ПРОГЛАСЯВА за нищожна по иска на С.Н.Г., ЕГН ********** ***, срещу “ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София 1324, ж.к. „Люлин” № 7, бул.„Джавахарлал Неру” №28, „Силвър център”, ет.2, офис 40- 46, на осн.чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 143 ЗЗП вр. с  чл. 146, ал. 1 ЗЗП, клаузата по чл.4, ал.2 от Договор за паричен заем № 3458094 от 22.02.2019г. сключен между сключен между С.Н.Г. и “Изи Асет Мениджмънт” АД.

ОСЪЖДА “ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София 1324, ж.к. „Люлин” № 7, бул.„Джавахарлал Неру” №28, „Силвър център”, ет.2, офис 40- 46, да заплати на  С.Н.Г., ЕГН ********** ***, СУМАТА от 230,08лв. (двеста и тридесет лева и 08ст.), представляваща недължимо платена неустойка по чл.4, ал.2 от Договор за паричен заем № 3458094 от 22.02.2019г.

ОСЪЖДА “ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София 1324, ж.к. „Люлин” № 7, бул.„Джавахарлал Неру” №28, „Силвър център”, ет.2, офис 40- 46, да заплати на адв. Д.Л.Ф. от САК с личен № ********** и адрес гр.София, ул. Петър Парчевич“ №26, ет.4, ап.11, Сумата от 300,0лв. /триста лева/ - разноски по делото на осн.чл.38, ал.2 от ЗА представляваща адвокатски хонорар за процесуално представителство, А на РС Велинград СУМАТА от 50 лв. (петдесет лева) – разноски в производството за държавна такса и СУМАТА от 180 лв. (сто и осемдесет лева) – разноски в производството за ССЕ.

ОСЪЖДА С.Н.Г., ЕГН ********** ***, да заплати на “ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София 1324, ж.к. „Люлин” № 7, бул.„Джавахарлал Неру” №28, „Силвър център”, ет.2, офис 40- 46, СУМАТА от 150,0лв. (сто и петдесет лева), разноски за настоящото производството за юрисконсултско възнаграждение, по съразмерност с отхвърлената част от исковете. 

Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред ОС Пазарджик в двуседмичен срок от съобщаването му на страните, а копие от него да се изпрати на страните заедно със съобщението.

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ:.......................................