№ 3280
гр. София, 04.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело №
20231100504857 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение №3334/02.03.2023 г., постановено по гр. дело №54427/2022
г. по описа на Софийския районен съд, 85 състав, са отхвърлени предявените
от „Топлофикация София“ ЕАД по реда на чл. 422 ГПК обективно
кумулативно съединени положителни установителни искове за признаване за
установено по отношение на „В.М.В. – Д.“ ЕООД, че на основание чл. 59 ЗЗД
дължи сумата от сумата от 1 501,50 лв. – стоиност на доставена топлинна
енергия през периода от м. 05.2019 г. до м. 04.2021 г., ведно със законната
лихва от 06.06.2022 г. до окончателното плащане; сумата от 284,43 лв. –
мораторна лихва за периода от 01.07.2019 г. до 25.05.2022 г.; сумата от 17,89
лв. – стоиност на извършена услуга дялово разпределение през периода от м.
05.2019 г. до м. 07.2020 г., ведно със законната лихва от 06.06.2022 г. до
окончателното плащане; сумата от 4,06 лв. – мораторна лихва за периода от
01.07.2019 г. до 25.05.2022 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. No 29995/2022 г. по описа
на СРС, 85 състав.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от „Топлофикация
София“ ЕАД, с която обжалва същото като неправилно и необосновано.
Излага доводи, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че
основният елемент от фактическия състав на чл. 59 ЗЗД е фактическото
ползване на процесния имот и с оглед обстоятелството, че имотът е бил
ползван от трето лице, ответникът не е следвало да отговаря за доставената
1
топлинна енергия. Поддържа се, че ответникът е придобил имота с
нотариален акт за покупко-продажба и е открил партида на свое име, като
топлофикационното дружество не е било уведомено за съществуващо наемно
правоотношение и ползване на имота от трето лице. Заявява се, че
фактическото ползване на имота е без правно значение, тъй като съгласно
разпоредбата на чл. 153 ЗЕ, вр. чл. 149,ал.1, т. 3 ЗЕ, задължението за
заплащане на разходите за топлинна енергия е на собственика, а трети лица,
съгласно ТР №2 от 17.05.2018 г., са носители на това задължение само ако
между тези трети лица и топлинното дружество е сключен договор за
продажба на топлинна енергия. Излага се становище, че при липса на такъв
договор, третото лице не може да отговаря за стойността на доставената
топлинна енергия и същата следва да се заплати от собственика. По
изложените съображения се иска отмяна на обжалваното решение и
постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат уважени в
цялост.
В законоустановения срок по чл. 263 ГПК е депозиран отговор на
въззивна жалба от въззиваемия „В.М.В. – Д.“ ЕООД, с който оспорва същата
като неоснователна и моли въззивния съд да я остави без уважение. Излага се
становище, че по делото не е спорно, че ответникът е собственик на
процесния имот, както и обстоятелството, че същият е отдаден под наем на
трето за спора лице. Заявява се, че през процесния период поради
съществуващия договор за наем ответникът не се е ползвал от доставената
топлинна енергия до имота за свои стопански нужди, поради което не дължи
заплащане на стойността й. Според въззиваемия, за да се осъществи състава
на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД, е необходимо да се установи,
че ответникът действително в използвал имота, защото само ползвайки го би
могъл да се обогати със стойността на доставената топлинна енергия.
Посочва се, че ищецът е бил уведомен за обстоятелството, че имотът не се
ползва от ответното дружество с приемо-предавателен протокол, приет с рег.
Индекс П-5377 от 15.06.2020 г. Излагат се доводи, че претенцията на ищеца е
неоснователна и на друго основание, а именно липса на реална доставка на ТЕ
до процесния имот и реално потребление. По изложените съображения се
иска потвърждаване на обжалваното решение и отхвърляне на подадената
жалба като неоснователна.
Третото лице – помагач „Техем сървисис“ ЕООД не взема становище по
депозираната въззивна жалба.
Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди
представените по делото доказателства, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част,
2
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013
г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният
съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Фактическите и правни констатации на
настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен
акт констатации /чл.272 ГПК/. При правилно разпределена доказателствена
тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията
си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е подробни мотиви,
като е основал решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Във
връзка с изложените във въззивната жалба доводи настоящата въззивна
инстанция намира, че към изложените правни и фактически констатации на
първоинстанционния съд следва да се добави и следното:
Предявени са от „Топлофикация София“ ЕАД обективно кумулативно
съединени положителни установителни искове за признаване за установено
по отношение на „В.М.В. – Д.“ ЕООД, че на основание чл. 59 ЗЗД дължи
сумата от сумата от 1 501,50 лв. – стойност на доставена топлинна енергия
през периода от м. 05.2019 г. до м. 04.2021 г., ведно със законната лихва от
06.06.2022 г. до окончателното плащане; сумата от 284,43 лв. – мораторна
лихва за периода от 01.07.2019 г. до 25.05.2022 г.; сумата от 17,89 лв. –
стоиност на извършена услуга дялово разпределение през периода от м.
05.2019 г. до м. 07.2020 г., ведно със законната лихва от 06.06.2022 г. до
окончателното плащане; сумата от 4,06 лв. – мораторна лихва за периода от
01.07.2019 г. до 25.05.2022 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. No 29995/2022 г. по описа
на СРС, 85 състав.
В тежест на ищеца по така предявеният иск е да докаже, че е доставил
топлинна енергия в твърдените количества и на посочената стойност, с която
ответникът се е обогатил, спестявайки дължимата за същата цена. При
установяване на тези обстоятелства от ищеца, в тежест на ответника е да
докаже, че е погасил задължението си към ищеца.
Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия за
стопански нужди се извършва на основата на писмени договори при общи
условия, сключени между топлопреносното предприятие и клиенти на
топлинна енергия за небитови нужди. Дефиницията по §1, т. 33а (изм. ДВ, бр.
66/26.07.2013 г.) от ДР на ЗЕ предвижда, че "небитов клиент" е клиент, който
купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични
нужди или природен газ за небитови нужди. От така цитираните разпоредби
3
следва изводът, че за да са налице отношения на покупко-продажба на
топлоенергия за небитови нужди е необходимо да се сключи писмен договор,
който да обвързва страните и да регламентира правата и задълженията им по
правоотношението за продажба на топлинна енергия. В настоящия случай
обаче ищцовата претенция се основава на твърденията за липса на сключен
писмен договор между страните и наличието на неоснователно обогатяване.
Между страните е обявено за безспорно обстоятелството, че между
ищеца и ответника не е сключен писмен договор за продажба на топлинна
енергия за стопански нужди. Не се спори и по обстоятелствата, че именно
ответното дружество е собственик на процесния имот, както и че същият е
отдаден под наем на трети за спора лица. В подкрепа на това твърдение са
допуснати и събрани писмени доказателства, а именно договор за наем от
25.05.2018 г. и приемо-предавателен протокол от 11.09.2021 г., от които е
видно, че процесният имот е бил предоставен за временно възмездно
ползване на трето за спора лице.
Въз основа на така изложеното следва да се приеме, че през процесния
период не ответното дружество, а трето за делото лице се е възползвало,
респективно се е обогатило от доставената до имота топлинна енергия и
услуга дялово разпределение за сметка на ищцовото дружество. При тези
данни, настоящият съдебен състав намира, че предявеният иск е недоказан –
не се установява ответното дружество да се е обогатило за сметка на ищеца
чрез спестяване на разходите за топлинна енергия, поради което и
предявените срещу него искове са неоснователни и като такива следва да
бъдат отхвърлени.
Неоснователно е позоваването от страна на въззивника на разпоредбите
на чл. 153 ЗЕ, тъй като в настоящия случай се касае за доставка на топлинна
енергия за небитови нужди по смисъла на чл. 149, ал.1, т. 3 ЗЕ, в която
хипотеза е необходимо сключването на писмен договор. Докато разпоредбата
на чл. 153 ЗЕ урежда продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди, в който случай
няма изискване за форма и отношенията между страните може да се уредят и
чрез неформален договор /арг. от Тълкувателно решение №2 от 25.05.2017 г.
по тълк. д. №2/2016 г. ОСГК на ВКС/.
Поради неоснователност на претенцията за главница, неоснователна се
явява и акцесорната претенция по чл. 86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за
забава.
Предвид изложеното и поради съвпадение на крайните изводи на двете
съдебни инстанции, обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а
подадената въззивна жалба следва да се остави без уважение.
По разноските:
Предвид изхода от спора и на основание чл. 78,ал.3 ГПК право на
разноски има въззиваемата страна, в чиято полза следва да се присъди
адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв., съгласно договор за правна
4
защита и съдействие от 20.04.2023 г.
Така мотивира, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №3334/02.03.2023 г., постановено по гр.
дело №54427/2022 г. по описа на Софийския районен съд, 85 състав в цялост.
ОСЪЖДА на основание чл. 78,ал.3 ГПК „Топлофикация София“ ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Красно
село, ул. **** да заплати на „В.М.В. – Д.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. **** сумата от 500 лв. – адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
страна на ищеца - Третото лице – помагач „Техем сървисис“ ЕООД .
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по
аргумент от чл. 280, ал.3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5