Мотиви към присъда по НОХД № 814 по описа
за 2011г. на ШРС
Подсъдимият М.С.Ю. е предаден на съд по обвинение за
престъпление по чл.210, ал.1, т.5, вр. с чл.209, ал.1 от НК, за това, че на
12.06.2007г. в с.Долина, обл.Шумен, с цел да набави за себе си имотна облага,
възбудил и поддържал заблуждение у Ф.И.Ю. *** с това на 22.06.2007г. й причинил
имотна вреда в големи размери, а именно- 51010 лева.
Поради отсъствието на подсъдимия Ю. от страната съдът
разгледа делото по реда на чл.269, ал.3, т.4, б.”а” от НПК, тъй като установи, че това няма да
попречи за разкриването на обективната истина, а местоживеенето на подсъдимия
извън страната е неизвестно. Същият е гражданин на Република Турция, отпътувал
е от РБългария на 25.05.2007г. и до момента не се е завръщал. Бил е обявен за
общодържавно издирване с телеграма №52216/11.10.2007г., но същото не е дало
резултат. При това положение не би могло да се очаква, че подсъдимият ще се
завърне в страната и ще бъде издирен не само в разумен срок, но и изобщо.
Разглеждането на делото в отсъствието на подсъдимия в случая е единствената процесуална
възможност, тъй като спирането на делото би било очевидно безпредметно, а и не
са налице условията за това, при положение, че отсъствието на Ю. не е абсолютно
необходимо за изясняването на делото. По този начин не е допуснато ограничаване
на правото на защита на подсъдимия, тъй като както досъдебното, така и
съдебното производство са проведени с участието на служебно назначен защитник.
Пострадалото лице- Ф.И.Ю. предявява граждански иск
против подсъдимия в размер на 51010 лв, за причинени имуществени вреди,
резултат от инкриминираното в обвинителния акт деяние, ведно със законната
лихва, считано от 22.06.2007г. Искът е предявен своевременно и от легитимирано
за целта лице, поради което същият е приет за съвместно разглеждане в
наказателното производство, като пострадалото лице е конституирано като
граждански ищец, а също и като частен обвинител.
В съдебно заседание прокурорът поддържа така
повдигнатото обвинение и предлага на съда, предвид наличието на отегчаващи отговорността обстоятелства, да определи на подсъдимия
наказание ”лишаване от свобода” в размер над минимума, предвиден от закона,
което да бъде реално изтърпяно при първоначален строг режим.
Защитникът на подсъдимия изразява становище за
невиновност на същия и моли Ю. да бъде оправдан.
След преценка на събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа страна следното: Подсъдимият
бил далечен роднина на пострадалата Ю. и знаел, че последната е собственик на
къща с площ 49+63 кв.м. и дворно място с площ 1200кв.м., намиращи се в
с.Долина, обл.Шумен, както и на 90,018 декара земеделски земи в землището на
същото село. През м.май 2007г. Ю. посетил пострадалата и й заявил, че поради
приемането на България в Европейския съюз трябва всички собственици да се
снабдят с нотариални актове на имотите, които притежават. Казал също на Ю., че
имотите без нотариален акт ще бъдат отнети от държавата. Във връзка с тези си
твърдения подсъдимият убедил пострадалата да го упълномощи да предприеме
необходимите действия и да я снабди с нотариален акт за къщата, която била
наследила от съпруга си. Двамата отишли в кметството на с.Долина, където св.С.А.,
на длъжност изпълнител по бюджета, изготвил пълномощно, с което пострадалата
овластявала Ю. да я представлява пред нотариус, за да й бъде издаден нотариален
акт за посочената къща. Свидетелят написал пълномощното на пишеща машина и
разяснил съдържанието му на пострадалата, като й го превел на турски език. Около
месец по-късно, на 12.06.2007г.
подсъдимият отново отишъл в дома на пострадалата, придружен от св.Н.И.- кмет на
селото и обяснил на последната, че подписаното от нея пълномощно не
съответствало на изискванията и трябвало да подпише ново такова. Ю. убедил Ю.,
че отново се касае само за действия, свързани с издаването на нотариален акт на
нейно име за притежаваната от нея къща и й поднесъл за подпис предварително
подготвено пълномощно. Същото обаче овластявало подсъдимия не само да
представлява пострадалата пред съответните органи при издаване и получаване на
нотариален акт по обстоятелствена проверка за къщата, дворното място и четири
ниви, но и изрично оправомощаване да прехвърля, продава, дарява, заменя
посочените имоти и изобщо да извършва всякакви разпоредителни сделки с тях,
включително и да договаря сам със себе си и да ги прехвърля на себе си. Ю. подписала
също и два броя декларации- съответно по чл.25, ал.7 от ЗННД и по чл.264, ал.1
от ДОПК, подготвени предварително от подсъдимия. Снабден с така съставените документи,
на 22.06.2007г. подсъдимият изповядал пред нотариус сделки, по силата на които
продал притежаваните от пострадалата имоти, в качеството си на неин
пълномощник, на лицето Фани Младенова Стефанова- дъщеря на извършителя. След
изготвянето на нотариалните актове за покупко-продажба на къщата, дворното
място и нивите, подсъдимият и неговата дъщеря напуснали пределите на Република
България, и не се завърнали повече. След известно време пострадалата била
посетена от св.И.- неин племенник и тя го помолила да получи вместо нея
нотариалния акт на нейно име, за издаването на който тя вярвала, че подсъдимият
е подал необходимите документи. Свидетелят отишъл в Агенцията по вписванията в
гр.Шумен, за да получи нотариалния акт, при което установил, че имотите в
действителност са продадени. Като узнала това, пострадалата незабавно уведомила
за случая РУП- Каолиново.
Изложената
фактическа обстновка съдът приема за установена въз основа на събраните
доказателства- от показанията на свидетелите Ф.И.Ю., Н.М.И., С.И.А., Р.А.М. и Р.И.И.,
както и от присъединените на основание чл.283 от НПК писмени доказателства по
делото. От заключението на назначената съдебно-икономическа експертиза се
установява, че стойността на процесните имоти възлиза на 51010 лева. С
най-голямо значение за изясняването на делото са показанията на св.Ю., както
дадени в съдебно заседание, така и прочетени по реда на чл.281, ал.1, т.1 и
чл.281, ал.4, вр. с ал.1, т.1 от НПК. Същата е разпитвана неколкократно, като
последователно твърди, че не е знаела за действителното съдържание на
пълномощното и е била убедена от подсъдимия, че овластява последния само да
изготви нотариален акт въз основа обстоятелствена проверка на нейно име. В
противоречие с твърденията на пострадалата са показанията на св.И., дадени в
съдебно заседание. Същият заявява, че Ю. е била наясно със съдържанието на
пълномощното и е била съгласна с него. Съдът намира, че показанията на
свидетеля в тази им част не следва да бъдат кредитирани, на първо място поради
наличието на съществени противоречия с показанията, дадени на досъдебното
производство. В показанията си, дадени пред съдия на досъдебното производство и
прочетени по реда на чл.281, ал.1, т.1 от НПК свидетелят е твърдял, че и
второто пълномощно е било „пак за земи и къща, да се направят на името на Ф.”,
както и че пълномощното е било за снабдяване на имотите с документи. При това
положение е очевидно, че свидетелят или не е бил наясно със съдържанието на
второто пълномощно и съответно не го е прочел и обяснил на пострадалата, или се
отклонява от истината. Напълно различни твърдения е направил свидетеля в
изготвеното сведение в началото на досъдебното производство. Последното няма
качеството на свидетелски показания, но е приложено като писмено доказателство
по делото и може да се приеме за индиция, потвърждаваща недостоверността на
дадените от свидетеля показания, тъй като при всеки разпит във връзка със
случая същият е твърдял различни обстоятелства. Свидетелят също така е положил
известни усилия да убеди пострадалата да подпише пълномощното, видно от нейните
показания, при което би могло да се счете, че И. е заинтересуван в някаква
степен и не е безпристрастен свидетел. Отделно от изложеното, съдът намира, че
следва да бъдат кредитирани показанията на св.Ю., а не тези на св.И., тъй като
останалите доказателства по делото подкрепят именно твърденията на
пострадалата. Св.М., който е бил социален асистент на пострадалата и й е
помагал през процесния период от време, често е разговарял с нея и заявява, че Ю.
е споделяла, че иска да прехвърли на подсъдимия дела от къщата, който му се
полагал, но не и че възнамерява да му продаде или предостави по друг начин
всички свои имоти. От показанията на св.И. се установява, че пострадалата
изобщо не е знаела за извършената покупко-продажба, а е била уверена, че
подсъдимият е предприел единствено действия, целящи снабдяването й с документи.
При това положение съдът намира, че в показанията на посочените двама свидетели
се съдържат убедителни доказателства, макар и косвени, които подкрепят
твърденията на пострадалата и налагат извода за достоверност на показанията й. В
същото време съдът намира, че твърденията на св.И., а и доводите на защитника в
тази насока, че пострадалата е била наясно със съдържанието на процесното
пълномощно, противоречат на разума и житейската логика- крайно малко вероятно е
пострадалата без каквато и да е причина да предостави на подсъдимия подобни
широки пълномощия да се разпорежда с всички нейни имоти както намери за добре,
включително и с единственото й жилище, в което е живеела през по-голямата част
от живота си, без да получи за това каквато и да било сума. (Изявлението,
отразено в нотариалните актове, че продавачът е получил съответните суми
напълно и в брой изхожда от подсъдимия и съответно не би могло да се счете за
достоверно.) Пострадалата, макар и на
преклонна възраст, е в добро психично здраве и със запазени умствени способности
(видно от дадените от нея показания). Следва да се отбележи, че изложеното не
представлява предположение, а извод, основан на това, което обикновено става. В
практиката си ВКС изрично посочва, че правилата на справедливия процес при
обсъждане на отделните версии за случилото се в обективната действителност не
само не изключват, но предполагат съобразяване с нормалната житейска логика и
натрупания социален опит (Решение №678/05г. на ВКС, ІІІ н.о.). Предвид
изложеното съдът приема, че пострадалата действително не е била наясно със
съдържанието на пълномощното, а е била подведена да смята, че овластява
подсъдимия единствено да я снабди с документи за къщата й. В подкрепа на този
извод е и обстоятелството, че Ю. не владее български език нито говоримо, нито
писмено и не е била в състояние сама да прочете текста на пълномощното, а се е
доверила на казаното от подсъдимия и св.И.. Не може да не се отбележи също
така, че и самото пълномощно е оформено по необичаен начин- първоначално е
описано само оправомощаването на подсъдимия да представлява пострадалата пред
различни държавни органи във връзка с подаване на заявления, молби и др. за
получаване на съответни документи. Овластяването на подсъдимия да извършва
сделки на разпореждане е включено след описанието на съответния имот, което
фактически затруднява осмислянето на съдържанието на пълномощното. Изводът, че
подсъдимият умишлено е въвел пострадалата в заблуждение относно съдържанието на
процесното пълномощно се потвърждава и от обстоятелството, че Ю. е напуснал
пределите на страната, заедно със своята дъщеря, почти незабавно след като е
„продал” на последната имотите на пострадалата, след което двамата не са се
завръщали в РБългария. Предвид изложеното, като отчете последователните и
логични твърдения на пострадалата, подкрепени от показанията на свидетелите М.
и И., предвид обстоятелството, че същата не владее български език, особеният
начин, по който е структурирано пълномощното и незабавното напускане на
страната от подсъдимия, а и с оглед нормалната житейска логика съдът приема
обвинението за безспорно установено. Доколкото всички събрани достоверни доказателства, макар и част от тях
косвени, в своята съвкупност налагат единствения извод за виновността на
подсъдимия и при липсата на достоверни доказателства, разколебаващи
обвинението, съдът приема същото за доказано по безспорен и несъмнен начин. В
практиката си ВКС изрично приема, че осъдителната присъда може да се изгради и
само върху косвени доказателства /Решение №70/95г. на III н. о.; Решение № 80/79г. на II н. о. и др./. Съдът намира също
и че направените фактически изводи не биха се повлияли при участието на
подсъдимия при разглеждането на делото, дори и същият да потвърди показанията
на св.И., предвид наличието на достатъчно доказателства, подкрепящи
обвинението. Следва да се отбележи, че ВКС също е стигал до извода за
виновността на подсъдимия в случаи, сходни с процесния както от фактическа страна, така и с
оглед събрания доказателствен материал (Решение №217/09г. на ВКС, І н.о.,
Решение №135/11г. на ВКС, ІІІ н.о.и др.).
Предвид така установената фактическа обстановка съдът
намира, че с деянието си подсъдимият е осъществила състава на престъпление по
чл.210, ал.1, т.5, вр. с чл.209, ал.1 от НК, тъй като е въвел в заблуждение пострадалата Ю. относно съдържанието на
подписаното от нея пълномощно и във връзка с това й е причинил имотна вреда в
размер на 51010 лева- равностойността на отчуждените посредством процесното
пълномощно недвижими имоти, без знанието и съгласието на пострадалата.
Квалифициращият признак „големи размери” е налице, тъй като общият размер на
причинената имотна вреда надхвърля седемдесет пъти установената в страната
минимална работна заплата (ТР №1/98г. на ОСНК). МРЗ към момента на деянието е
възлизала на 180 лева и следователно квалифициращият признак „големи размери” е
налице при щета, превишаваща 12600 лева. В случая причинената имотна вреда
надхвърля и 140 пъти установената МРЗ и отговаря на критерия „особено големи
размери”, но съдът не следва да обсъжда евентуалното наличие на по-тежка правна
квалификация, предвид липсата на съответно обвинение.
Престъплението е звършено с пряк умисъл, като подсъдимият
е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е неговите общественоопасни
последици и е искал настъпването на тези последици.
От приложените бюлетини за съдимост на подсъдимият се
установява, че същият е неосъждан както при извършването на деянието, така и
при постановяването на присъдата.
При определяне на наказанието съдът отчете като
смекчаващи отговорността обстоятелства чистото съдебно минало на подсъдимия и
липсата на други противообществени прояви, а като отегчаващи- размера на
причинените щети, надхвърлящ многократно стойността, обуславяща правната
квалификация на деянието, а също и тежките последици за пострадалата, която е
останала без собствено жилище на преклонна възраст. Предвид гореизложеното
съдът прие, че за постигане целите на наказанието е необходимо да бъде
определено наказание над минималния размер, предвиден в закона, а именно- три
години “лишаване от свобода”. С оглед обаче сравнително невисоката степен на
обществена опасност на извършителя, съдът намери, че за постигане целите на
наказанието не е необходимо същото да бъде изтърпяно реално, поради което
отложи същото по реда на чл.66, ал.1 от НК, но за по-продължителен срок- от пет
години, предвид изложените отегчаващи обстоятелства.
По отношение приетия в
съдебно заседание граждански иск за имуществени вреди, съдът намери същият за
основателен и доказан, поради което го уважи изцяло, съобразно безспорно
установения размер на нанесените щети, намиращи се в пряка причинно- следствена
връзка с инкриминираното деяние. На основание чл.2 от Тарифата за държавните такси,
които се събират от съдилищата по ГПК, съдът осъди подсъдимия Ю. да заплати
държавна такса в размер на 2040,40 лева.
Водим от горното съдът постанови присъдата си.
Районен съдия: