№ 73
гр. Враца, 01.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти януари през две
хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Калин Тр. Тодоров
Борис К. Динев
при участието на секретаря Галина Ем. Вълчкова-Цветкова
като разгледа докладваното от Калин Тр. Тодоров Въззивно гражданско дело
№ 20231400500621 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 7813 от 07.12.2023г., подадена от
З. А. Л. с ЕГН ********** от гр. Враца, представляван от Еднолично
адвокатско дружество „Д. М.”, Булстат ***, гр.София, против решение №
524/25.09.2023г., постановено по гр. дело № 938/2023г. на Районен съд -
Враца, в неговата цялост, с което са отхвърлени предявените от него против
„Изи Асет Мениджмънт" АД, ЕИК: ***, гр. София, иск за признаване за
установено в отношенията между страните, че клаузата на чл.4, ал.2 от
договор за заем № *** е нищожна, и иск за присъждане на сумата 2007.99
лева, представляваща недължимо платена по същия договор, като
неоснователни и недоказани, и е осъден да заплати на „Изи Асет
Мениджмънт" АД сумата 200.00 лева юрисконсултско възнаграждение.
Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е неправилно и
незаконосъобразно. Поддържа, че не може да се приеме, че чл. 4 от договора
за заем касае доброволен и информиран избор на потребителя за обезпечение,
че от начина на уговаряне на задължението на потребителя следва да се счита,
че е предвидено допълнително условие за отпускане на кредита, а именно - да
предостави обезпечение, при условия, които са обективно неизпълними за
посочения срок от всеки средно информиран потребител на финансови
услуги или да заплати неустойка, както и че посочената клауза е уговорена
1
изцяло в противоречие с чл. 16 от ЗПК, тъй като чрез нея кредиторът
прехвърля своята отговорност за дължимата професионална грижа по тази
разпоредба на потребителя. Смята, че е налице изначална невъзможност
потребителят да осигури в толкова кратък срок поръчител /солидарен
длъжник/, отговарящ на всички изисквания, посочени в договора, което
обуславя нищожност на договора по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД.
Посочва, че заплащането на договорна неустойка се явява единственото
изпълнимо условие по чл. 4 от договора за заем и следва да се приеме, че
разходите за нея са пряко свързани с основната му престация по договора за
заем и отговарят на дефиницията за разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1
от ДР на ЗПК, поради което районният съд е следвало да отчете това
обстоятелство и да се позове на нищожност на договора за паричен заем.
Счита също, че договорната неустойка има характер на допълнително
възнаграждение за ползване на заемните средства и следва да бъде включена
изначално при формирането на ГПР, като разход, пряко свързан с договора за
потребителски кредит, и който потребителят трябва да заплати. Изтъква, че
договорът за паричен заем е сключен в нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК,
тъй като не е посочен действителния размер на разходите по кредита, че
договора само формално покрива изискването за посочване на ГПР, но
реалната му стойност не съответства на заявеното от кредитора. Твърди, че
това поведение кореспондира и с търговска практика от страна на търговеца
към потребителя, която е заблуждаваща, тъй като противоречи на изискването
за добросъвестност и професионална компетентност и съдържа невярна
информация, която е възможно да промени съществено икономическото
поведение на средния потребител да вземе информирано решение за
стойността на кредита и дали да договаря с този кредитор - арг. от чл.68д от
ЗПП. Обстоятелството, че в договора не е посочен действителния размер на
ГПР е равнозначно на неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1. т. 10 от
ЗПК и води до нищожност на целия договор за паричен заем. Поддържа, че
процесната клауза за неустойка накърнява добрите нрави, тъй като с нея в
полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което
обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите
от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но
именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от
2
ЗПК, поради което счита, че подобно кумулиране на неустойка за забава с
мораторна лихва е недопустимо. Посочва, че макар по делото да не е
приобщен договора за заем, поради неуважаване на искането му по реда на
чл.190, ал.1 от ГПК, всички изложени по-горе обстоятелства са доказани от
изслушаното, прието и неоспорено от страните по делото заключение на
ССчЕ, включително и за наличието на неустоечна клауза и за извършените
погашения от него по тази клауза. Изтъква, че по иска по чл. 55 ЗЗД е доказал
плащането, но липсва каквото и да е доказателство за задържане на сумата от
ответника. Моли съда, да отмени атакуваното решение и да уважи
предявените искове, като му присъди направените разноски пред двете
съдебни инстанции.
В срока по чл.263 от ГПК от въззиваемата страна „Изи Асет
Мениджмънт" АД, чрез пълномощника й юрк. М. К., е постъпил писмен
отговор, с който оспорва като неоснователна въззивната жалба и счита
процесното решение за постановено в съответствие с материалния и
процесуалния закон. Твърди, че договорите за паричен заем, които сключва
дружеството, са в съответствие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7 - 12 и 20 и ал. 2 от Закона за потребителския кредит, че при отпускане на
кредити дружеството действа добросъвестно и в съответствие с изискванията
на закона - преди да сключат договор за кредит потребителите знаят, както
параметрите на кредита, така и условието за предоставяне на обезпечение.
Поддържа, че както сключването на договора за паричен заем при посочените
условия, така и избора на обезпечение зависят изцяло от волята на
потребителите, че същите имат достатъчно време още със сключването на
договора да предоставят обезпечение, а ако преценят, че не могат да осигурят
такова, изобщо да не пристъпват към подписване на договор или да се
откажат от него в законоустановения 14-дневен срок, като се позовава на чл.
11, т. 18 ЗПК, чл. 5, ал. 1, б. „н“ от Директива 2008/48/ЕО, раздел VII.
„Обезпечение на вземанията“ от ЗЗД. Посочва, че представянето на
обезпечение не е свързано с оценката на кредитоспособността (чл. 16 ЗПК) и
не я замества, че неустойката, предвидена в някои договори за паричен заем,
не се включва при изчисляване на годишния процент на разходите, съгласно
разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК и че в тези случаи и разпоредбата на чл.
33, ал. 1 ЗПК не намира приложение, че за периода, за който се начислява
неустойка за неизпълнение на договорно задължение, не се претендира
обезщетение за забава. Моли съда да остави без уважение въззивната жалба и
да му присъди разноски за процесуално представителство в
първоинстанционното - 360 лв. и въззивно производство - 360 лв.
В проведеното открито съдебно заседание представители на страните не
се явяват, като в нарочни писмени молби се потвърждават изложените
аргументи във въззивната жалба, съответно в отговора на нея.
3
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от лице с
правен интерес, в рамките на срока по чл.259, ал.1 ГПК и срещу обжалваем
съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен
състав взе предвид следното:
Производството пред Районен съд - Враца е образувано въз основа на
искова молба, подадена от З. А. Л., чрез пълномощника му адв. Б. З., срещу
„Изи Асет Мениджмънт" АД, ЕИК: ***, гр. София, за признаване за
установено в отношенията между страните, че клаузата на чл.4, ал.2 от
договор за заем № *** е нищожна и за осъждане, на основание чл.55, ал.1,
предл.1 ЗЗД, на ответника за заплащане на сумата 100 лева, като частичен
иск от 1500 лева, увеличен в хода на производството на 2007.99 лева,
представляваща недължимо платена сума по същия договор за паричен заем,
ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на
исковата молба до окончателното й изплащане.
В исковата молба се твърди, че на 03.07.2018 г. З. Л. е сключил договор
за паричен заем № *** с „Изи Асет Мениджмънт" АД за сумата 3000.00 лева,
при месечна вноска и неупоменат размер на месечния лихвен процент.
Поддържа се, че в чл. 4 от процесния договор е уговорено, че страните се
съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант - две физически
лица, поръчители или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала
кредита; поръчителите следвало да отговарят на следните условия: да
представят служебна бележка от работодател за размер на трудовото
възнаграждение, нетния размер на което да е минимум 1 000 лв., да работи по
безсрочен трудов договор, да не е поръчител, да има чисто ЦКР и д.р.
Посочва се, че в ал. 2 от чл. 4 страните са уговорили, че в случай на
неизпълнение на задължението си по договора да предостави обезпечение в
срока по предходната алинея, заемателят дължи на заемодателя неустойка в
размер 1500 лв., която се заплаща от заемателя разсрочено, заедно с всяка от
погасителните вноски. Изтъква се, че на ищеца е начислена неустойка в общ
размер 1500 лева, тъй като същия не е представил в срок надлежни
поръчители или друг вид обезпечение, посочени в процесния договор. Твърди
се, че ищецът е погасил изцяло сумата по сключения договор преди
завеждането на исковата молба. Поддържа се, че с клаузата за неустойка се
заобикалят разпоредбите на чл.33, ал.1 ЗЗП и чл.33, ал.1 и ал.2 ЗПК, поради
което на основание чл.21, ал.1 ЗПК, същата е нищожна. Изтъква се също, че
тази клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като при
непредставяне на обезпечение договорената неустойка излиза извън
присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции и води до
оскъпяване на кредита, а и не е ясно какви точно вреди на кредитора би
покрила, в който смисъл са и мотивите на ОСТК, отразени в т.3 от ТР № 1 от
15.06.2010 г. на ВКС по т.д. № 1/2009г., ОСТК. Твърди се, че кредиторът не
включва сумата на неустойка към ГПР, като стремежът му е по този начин да
заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Поддържа се, че в договора за
4
потребителски заем е посочен ГПР, но от съдържанието му потребителят не
може да направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв
начин е формиран ГПР; нещо повече, предвид предпоставките, при които
възниква задължението на потребителя да заплати неустойка, то същото е с
характер на сигурен разход и следва да бъде включено изначално при
формирането на ГПР. Посочва се, че целият договор за паричен заем е
нищожен. Изтъква се също, че клаузата на чл. 4 от договора е изцяло
неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за
защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока
неустойка и същата не е индивидуално уговорена съгласно чл.146 ЗЗП.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „Изи Асет Мениджмънт" АД, в който се оспорва допустимостта на
съединяването на установителен с осъдителен иск, поради идентичност на
предмета на спора; заявява се злоупотреба с право, превратно упражняване на
права и съзнателен опит за обогатяване за сметка на ответника и излишното
му натоварване с разноски и се прави искане за прекратяване на
производството като недопустимо. По отношение на основателността на
предявените искове се твърди, че договор за паричен заем № ***/03.07.2018 г.
е действителен и е в пълно съответствие с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 от ЗПК и е сключен валидно, че при отпускане
на кредита дружеството е действало добросъвестно - на ищеца е предоставен
СЕФ, в който са описани параметрите на кредита и изрично е посочено, че
трябва да се предостави едно от посочените обезпечения, т.е. преди да
сключи договора за кредит, ищецът е знаел, че трябва да представи
обезпечение. Поддържа се, че съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК, изискването да се
предостави обезпечение на кредит е напълно допустимо и законно и не е
налице и неравновесие между правата и задълженията на страните. Посочва
се, че в настоящия случай разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК не намира
приложение и не е налице нарушение на нейните изисквания, че
претендираната неустойка за неизпълнение касаела едно допълнително
задължение за предоставяне на обезпечение като поради непредоставянето му
е начислена същата, че периодът, за който е начислена неустойката е от
изтичането на тридневния срок за предоставяне на обезпечението до крайния
срок на договора, а претендираната законна лихва е за период от
настъпването на падежа на договора до изплащане на задължението, тоест за
периода, за който се начислява неустойка за неизпълнение на договорно
задължение не се претендира обезщетение за забава. Твърди се, че
схващането на ищеца, че неустойката е недействителна на основание чл. 21,
ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се създават задължения, които се покриват от ГПР,
не кореспондира с разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК. Поддържа се, че
ГПР е фиксиран, като е посочена и общата сума за плащане по договора, че
механизмът за пресмятане на ГПР е по формула, съдържаща се в Приложение
№ 1 към ЗПК, като няма законово изискване механизмът да бъде посочен и в
5
договора за паричен заем и че в конкретния случай договорът за кредит не
съдържа възможности за промяна в ГПР като резултат от липса на конкретни
уговорки или предвидени различни варианти за определяне на лихвата в
различни периоди от действие на договора, че ГПР е изчислен на база
първоначално уговорения размер на лихвата, че няма уговорена възможност
за промяна на ГПР, поради което не са предвидени и уговорени допълнителни
допускания. Посочва се, че процесната неустойка е начислена вследствие на
неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на заемателя за
представяне в срок на обезпечение - поръчител или банкова гаранция, че
неустойката не е била част от печалбата на кредитора, а е договорено между
страните обезщетение за неспазване на договорното от страна на заемателя,
че същата представлява такава за неизпълнение на договорно задължение за
предоставяне на обезпечение, а не мораторна неустойка за забава. Изтъква се,
че договорът за паричен заем е сключен по предложение /искане/ направено
от кредитополучателя, от което може да се направи извод, че му е дадена
възможност да влияе върху съдържанието на клаузите на договора; същият се
е запознал с преддоговорната информация и е попълнил въпросник за
кандидатстване на кредит, въз основа на които са договорени клаузите от
договора.
В производството пред районния съд е представена справка за
извършени плащания по договор за паричен заем № ***/03.07.2018 г. и е
назначена и изпълнена съдебно-счетоводна експертиза.
За да отхвърли предявеният иск за установяване нищожност на клаузата
на чл.4, ал.2 от процесния договор, като неоснователен и недоказан, в
обжалваното решение първостепенният съд е приел, че ищецът, който носи
доказателствената тежест за установяване на твърденият от него изгоден факт
- нищожност на клаузата, не е представил по делото договор за паричен заем
№ ***/03.07.2018 г., последица от което е отхвърляне на иска. По отношение
на предявеният иск за сумата 2007.99 лева, представляваща недължимо
платена сума по договора за паричен заем, районният съд е приел, че не е
установено тази сума да е получена от ответника без правно основание,
съответно при начална липса на основание, респ. нищожна клауза или
нищожен кредитен договор, поради което не е осъществена хипотезата на
даване на нещо без основание по смисъла на чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД и този
иск е неоснователен.
Пред въззивната инстанция е представен договор за паричен заем №
***/03.07.2018 г.
След като обсъди събраните доказателства, поотделно и в тяхната
пълнота, във връзка с доводите на страните, настоящият съдебен състав
приема следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
6
жалбата.
При извършената проверка по реда на чл. 269 от ГПК, настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е
валидно - постановено е от законен състав в пределите на
правораздавателната му власт и в предвидената от ГПК писмена форма;
подписано е и е разбираемо. Решението е допустимо – произнесено е при
наличие на правен интерес от търсената защита и при определен съобразно с
принципа на диспозитивно начало предмет на спора.
Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК следва
да бъде проверена правилността му по изложените във въззивната жалба
доводи и при извършена служебна проверка за допуснати нарушения на
императивни материалноправни норми, като въззивната инстанция се
произнесе по правния спор между страните.
Видно от представения по делото договор за паричен заем № *** от
03.07.2018 г., „Изи Асет Мениджмънт" АД, гр.София, в качеството на
заемодател, и З. А. Л. от гр. Враца, в качеството на заемател, са сключили
договор за паричен заем, по силата на който заемодателят се е задължил да
предаде в собственост на заемателя сумата 3000,00 лева, а заемателят се е
задължил да върне същата на заемодателя при условия, конкретно посочени в
чл.2 от договора.
Съгласно чл.3 от договора с подписването на същия заемателят
удостоверява, че е получил от заемодателя изцяло и в брой заемната сума,
като договорът има силата на разписка за предадена, съответно получена
сума.
Съгласно чл.4, ал.1 от договора заемателят се задължава в срок до три
дни от сключване на договора за заем да предостави на заемодателя едно от
следните обезпечения: 1. две физически лица - поръчители, всяко от които да
отговаря на конкретно изброени в клаузата изисквания или 2. банкова
гаранция с бенефициер - заемодателя, за сумата по чл.2, т.7, със срок на
валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора.
Според ал.2 на чл.4 страните се съгласяват, че в случай на неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение в срока по предходната алинея,
заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер 2007, 99 лева. Страните
са се съгласили неустойката да се заплаща разсрочено, заедно с всяка от
погасителните вноски, като към размера на всяка от вноските, посочен в чл.2,
т.2, се добавя сума от 74, 37 лв.
Договорът е подписан от представител на заемодателя и от заемателя на
всяка страница.
7
От представената пред районния съд от ответника справка за
извършени плащания по договор за паричен заем № ***/03.07.2018 г. се
установява, че заемателят З. Л. е изплатил общо сумата 5 341, 68 лева, от
която 3000,00 лева платена главница, 1596, 48 лева платена лихва и 745, 20
лева платена неустойка.
От заключението на изслушаната пред първоинстанционния съд
съдебно-счетоводна експертиза се установява, че по договор за паричен заем
№ ***/03.07.2018 г. заемателят З. Л. е изплатил общо сумата 5 341, 68 лева, с
която са погасени 3000,00 лева главница, 333, 69 лева лихва и 2007, 99 лева
неустойка. Според заключението, действителния размер на ГПР по договора
за паричен заем, в случай, че заплатената сума за неустойка бъде включена в
ГПР, е 982, 12%. Вещото лице е посочило, че съгласно параметрите на
договора доходността, която е следвало да бъде заплатена, е както следва:
доходност на ден - 1.76 лв., за срока на договора - 333.69 лв.; съгласно
полученото възнаграждение доходността е както следва: доходност на ден -
12.32 лв., за срока на договора - 2341.68 лева. Страните не са оспорили
заключението на вещото лице, същото е прието и съдът го кредитира като
правилно, обективно и пълно.
При така изложената фактическа обстановка, съдът приема следното от
правната страна на спора:
Заявените в исковата молба обстоятелства и направените искания дават
основание на окръжния съд да приеме, че пред районният съд са предявени за
разглеждане съединени при условията на евентуалност установителни искове
с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД за
установяване нищожността на клаузата, уговорена в чл. 4, ал.2 от сключения
между страните договор за паричен заем № ***/03.07.2018 г., предвиждаща
заплащане на неустойка в случай на непредставяне на обезпечение, поради
противоречието й със закона, евентуално поради заобикаляне на закона и
евентуално поради противоречието й с добрите нрави, както и осъдителен иск
с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 2007,99
лв. (след извършеното изменение на размера на иска), представляваща
даденото от ищеца без основание по неустоечната клауза, уговорена в чл. 4,
ал.2 от същия договор, ведно със законната лихва върху сумата от датата на
подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.
По исковете с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 1
ЗЗД:
За основателността на тези искове в тежест на ищеца е да докаже, че
между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по
договор за паричен заем № ***/03.07.2018 г., по силата на което за ищеца е
възникнало задължение за заплащане на неустойка в сочения размер, както и
8
че клаузата за нестойка, уговорена в чл. 4, ал.2 от договора е нищожна поради
противоречие на закона, евентуално заобикаля императивна правна норма,
евентуално противоречи на добрите нрави.
Съществуването на валидно облигационно правоотношение между
страните З. А. Л. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД съдът намира за установено
от представения пред въззивната инстанция договор за паричен заем №
***/03.07.2018 г., а и това обстоятелство не е спорно по делото. Безспорно е
също, че заемодателят е изпълнил задължението си да предаде на заемателя
отпуснатата в заем сума, което се установява и от клаузата на чл.3 от
договора. С реалното получаване на сумата е осъществен фактическият
състав на договора за заем.
Въззивният съд намира, че процесния договор за заем по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради което за неговата валидност и
последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК, в глава трета, а
според чл. 24 от същия - и на ЗЗП.
При сключването на процесния договор за паричен заем заемателят-
ищец се е задължил да предостави на кредитора обезпечение – поръчителство
или банкова гаранция, а неизпълнението му е скрепено със санкция –
неустойка в размер 2007, 99 лв., платима на равни месечни вноски, включени
в погасителните вноски по заема (чл.4, ал.1 и 2).
Установи се по делото, че ищецът не е изпълнил задължението за
предоставяне на обезпечение в уговорения срок, поради което след
изтичането му заемодателят е начислил договорената неустойка.
При преценка на дължимостта на начислената неустойка съдът,
съгласно дадените в ТР № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС разяснения, следва да
извърши преценка за нищожност на неустоечната клауза поради накърняване
на добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност поради
противоречие с добрите нрави на неустойка, са посочени в тълкувателното
решение, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за
нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен
случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени
критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
9
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж
решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Съобразявайки последиците от неизпълнение на задължението за
предоставяне в срок от три дни от сключване на договора за заем на
допълнително обезпечение – две физически лица - поръчители, или банкова
гаранция с бенефициер - заемодателя, съдът намира, че неустойката не зависи
от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с
последиците от него. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да
санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение
за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем,
съобразно договора. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на кредитополучателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на
индивидуалното договаряне на договорните условия.
От съдържанието на чл. 4, ал. 2 от процесния договор е видно, че
размерът на уговорената неустойка е над две трети от размера на заемната
сума. Така уговореният размер е прекомерен спрямо чистата стойност на
заема, и поради това уговорката се явява в противоречие с обезщетителната
функция на неустойката. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото
се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката е
предвидена да се кумулира към погасителните вноски, по който начин се
отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до
скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин неустойката по
същество е добавък към възнаградителната лихва на заемодателя, предвид
условията, на които трябва да отговаря обезпечението, и поради това го
обогатява неоснователно, което противоречи на принципа за справедливост в
гражданските правоотношения.
От друга страна, съдът намира, че въведените в чл. 4, ал.1 от договора
изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то
изцяло да се възпрепятства. За да предостави обезпечението заемателят
10
следва да осигури две физически лица - поръчители, всяко едно от които да
отговаря на едновременно шест на брой конкретно посочени изисквания.
Следва да се посочи, че за заемателя е обективно невъзможно в предвидения
тридневен срок да се снабди с изискваната информация за поръчителите, за
да я предостави на заемодателя. Освен това изискуемата информация
представлява банкова тайна по смисъла на чл. 62, ал. 2 ЗКИ, поради което
заемателя следва да ангажира поръчителите да се снабдят лично с тази
информация, което допълнително препятства възможността да се изпълни
договореното задължение в тридневен срок от сключването на договора.
Втората алтернативно предвидена обезпечителна мярка е банкова гаранция с
бенефициер заемодателя за сумата по чл.2, т.7 от договора, която е общата
сума, дължима от заемателя – 3333, 69 лв. Не може да се очаква от заемателя,
че в тридневен срок от сключването на договора ще разполага със сума,
надхвърляща заемната сума, която да предостави като банкова гаранция. Не
на последно място, видно от клаузата на чл. 4, ал.2, изр. второ от договора,
още със сключването на договора, страните са уговорили, че неустойката ще
се изплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски – по 74, 37 лв.
на седмица. Съдът намира, че изначално заемодателят е предвидил
невъзможността за изпълнение на договорното задължение, предвидено в чл.
4, ал.1 от договора, поради което в договора е уговорен начин за изплащане
на дължимата неустойка.
Следователно уговорената по този начин неустойка за обезщетяване
неизпълнението на договорно задължение излиза извън по-горе очертаните
функции на неустойката, създава условия за неоснователно обогатяване на
предоставящия заемната сума и нарушава принципа за справедливост, поради
което е нищожна поради противоречие с добрите нрави на основание чл. 26,
ал. 1, пр. трето ЗЗД, чл. 21, ал. 1 и чл. 33, ал. 1 ЗПК. Наред с това
предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, ал.2, т. 5 ЗЗП,
тъй като размерът на неустойката е необосновано висок и на основание
чл.146, ал.1 ЗЗП е нищожна.
С оглед изложеното предявеният иск за установяване на нищожността
на клаузата на чл. 4, ал. 2 от процесния договор за заем е основателен и като
такъв следва да се уважи.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
По този иск възникването на спорното материално право за връщането
на дадено при начална липса на правно основание се обуславя от
11
осъществяването на следните материални предпоставки: 1) процесната сума -
2007, 99 лв., да е излязла от патримониума на ищеца; 2) тя да е постъпила в
имуществената комплекс на ответника и 3) това разместване на блага от
имуществото на ищеца в патримониума на ответника да е без правно
основание, т. е. без да е бил налице годен юридически факт, без да е било
възникнало задължение за заплащане на неустойка в уговорения размер.
В тежест на ищеца е да докаже даването, респ. получаването на
имущественото благо, а в тежест на ответника е да докаже възникването и
съществуването на правното основание за това имуществено разместване от
патримониума на ищеца в неговия имуществен комплекс.
В настоящия случай, в тежест на ищеца бе да установи, при условията
на главно и пълно доказване, заплащане в полза на ответното дружество на
претендираната с исковата молба сума. При доказване на този факт, в тежест
на ответника бе да докаже твърдяното основание за получаването на тази
сума – валидно правоотношение, възникнало от сключен между страните
договор за паричен заем, и да задържи получената въз основа на него
престация в патримониума си.
По делото се доказа, че ищецът З. А. Л. е получил в заем от ответното
дружество „Изи Асет Мениджмънт“ АД сумата 3000 лева и е върнал на
същото общо сумата 5 341, 68 лева, с която е погасил 3000,00 лева главница,
333, 69 лева лихва и 2007, 99 лева неустойка. Получаването на сумите не се
оспорва от ответника по делото, поради което факта на получаване и
задържане на сумата от ответника е доказан.
Нищожността на клаузата за неустойка съставлява отрицателен
юридически факт, който е препятствал възникването на вземането на
кредитора за неустойка. Ето защо за ответното дружество не е налице
основание да получи и задържи сумата за неустойка, предвид на което същата
следва да се върне, поради липса на правно основание, което да оправдава
това имуществено разместване.
По изложените съображения, въззивния съд намира, че предявеният иск
по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е доказан и следва да се уважи като основателен в
претендирания размер от 2007, 99 лева. Посочената сума се дължи ведно със
законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба до
окончателното погасяване на вземането, както е поискано от ищеца.
Като е достигнал до други правни изводи районният съд е постановил
неправилно решение, което следва да бъде отменено изцяло поради
нарушение на процесуалния и материалния закон, като вместо него следва да
12
бъде постановено решение, с което исковите претенции бъдат уважени.
По разноските:
С оглед изхода на спора в настоящата инстанция следва да бъдат
ревизирани присъдените в първоинстанционното дело разноски и да бъдат
присъдени такива във въззивното производство.
В производството пред районния съд ищецът е направил разноски за
държавна такса от 140, 40 лева и за възнаграждение на вещото лице по
изпълнената съдебно-счетоводна експертиза в размер 400 лева, видно от
списъка по чл.80 ГПК (л.68-гръб), които, съгласно чл.78, ал.1 ГПК, следва да
му бъдат заплатени от ответното дружество.
С оглед изхода по спора, ответното дружество следва да бъде осъдено
да заплати на процесуалния представител на ищеца адвокатско
възнаграждение за оказаната безплатно адвокатска помощ на основание чл.
38, ал. 2 вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закон за адвокатурата, съобразно
представения договор за правна защита и съдействие, сключен между
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.”, Булстат ***, гр.София и ищеца за
уговорени безплатно процесуално представителство и защита по настоящото
дело на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закон за адвокатурата /ЗА/, т. е.
осъществяване на безплатна адвокатска защита на лице, което е в материално
затруднение, както и справка за регистрация на дружеството по ЗДДС.
Пълномощникът на ищеца е поискал да му се присъди адвокатско
възнаграждение 600, 00 лв. с ДДС за процесуално представителство по
първия иск и 600, 00 лв. с ДДС за процесуално представителство по втория
иск, т.е. общо 1200,00 лева, което искане съдът намира за неоснователно в
този размер.
В конкретния случай предявените искове се основават на един и същ
правопораждащ факт - недействителност на клауза от договор за паричен
заем. Първият установителят иск за прогласяване на тази нищожност има
обуславящ характер по отношение на втория осъдителен иск за връщане на
даденото въз основа на нищожната клауза, което предполага и еднаква
защита по двата иска, поради което няма основание адвокатското
възнаграждение да се формира отделно по всеки от исковете. Справедливо би
било да бъде определен един адвокатски хонорар за двата предявени иска и с
оглед материалния интерес от 2007,99 лв., спрямо който претендираният
адвокатски хонорар от 1200,00 лева се явява несправедлив, прекомерен и
непропорционален. Отделно следва да се посочи и това, че разноските не са
направени от страната по делото, а се присъждат на основание чл.38, ал.2 ЗА
и са за оказана безплатна адвокатска помощ. Най-сетне следва да бъде
13
отчетен и положения от пълномощника труд, който в случая е минимален и
се свежда до подаване на исковата молба и на още две молби със становище
по хода на делото. Съдебното производство се е развило в едно съдебно
заседание, в което страните и техните процесуални представители не са
присъствали лично и не са извършвали процесуални действия по събиране на
доказателства - напр. разпит на свидетели или изслушване на експертиза.
В обобщение на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че не
може да се приеме, че адвокатско възнаграждение на процесуалния
представител на ищеца в общ размер 1200,00 лв. с ДДС, определено
поотделно за всеки от двата обективно съединени иска, е справедливо и
разумно. Същото значително надхвърля защитимия интерес по тези искове,
поради което следва да бъде присъдено в минималния дължим размер за един
от тях, а именно - 600,00 лв. с ДДС, съгласно чл.7, ал.2, т.2 НМРАВ.
За въззивното производство въззивникът е направил разноски за
държавна такса за въззивната жалба – 67,50 лева, която сума, съгласно чл.78,
ал.1 ГПК, следва да му бъде заплатена от въззиваемото дружество.
За осъществената правна помощ пред въззивната инстанция
пълномощникът на въззивника - Еднолично адвокатско дружество „Д. М.”,
Булстат ***, гр.София, е поискал да му бъдат присъдени разноски за правна
защита и съдействие при условията на чл. 38, ал.1, т. 2 ЗА в размер 960,00
лева с включено ДДС за двата иска. С оглед изхода на делото и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК въззиваемото дружество следва да бъде осъдено да му
заплати сумата 600,00 лева с включено ДДС, по изложените по-горе мотиви.
С оглед цената на иска и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК
настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно
обжалване.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 524/25.09.2023г., постановено по гр. дело
№ 938/2023г. на Районен съд - Враца и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД НИЩОЖНОСТТА на
клаузата на чл.4, ал.2 от договор за паричен заем № *** от 03.07.2018 г.,
сключен между „Изи Асет Мениджмънт" АД, ЕИК: ***, със седалище и адрес
на управление ***, представлявано то Г. Т. – изпълнителен директор, и З. А.
Л. с ЕГН ********** от гр. Враца, поради противоречието й с добрите нрави.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт" АД, ЕИК: ***, със седалище и
адрес на управление ***, представлявано то Г. Т. – изпълнителен директор,
14
ДА ЗАПЛАТИ на З. А. Л. с ЕГН ********** от ***, на основание чл. 55, ал. 1,
предл. първо ЗЗД сумата 2007, 99 лева, представляваща платена без
основание сума по договор за паричен заем № *** от 03.07.2018 г., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата
молба – 13.04.2023 г., до окончателното погасяване на вземането, както и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумите 140, 40 лева държавна такса и 400,00 лева
възнаграждение на вещото лице по изпълнената съдебно-счетоводна
експертиза в производството пред районен съд – Враца, и сумата 67,50 лева
държавна такса за въззивната жалба.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт" АД, ЕИК: ***, със седалище и
адрес на управление ***, представлявано то Г. Т. – изпълнителен директор,
ДА ЗАПЛАТИ на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.”, Булстат ***, с
адрес ***, представлявано от управителя Д. М. М., общо сумата 1200,00 лв. с
ДДС – адвокатско възнаграждение, определено от съда по реда на чл. 38, ал. 2
от Закона за адвокатурата, за оказана безплатна адвокатска помощ и
съдействие за осъщественото процесуално представителство на З. А. Л. с ЕГН
**********, по гр. д. № 938/2023 г. по описа на РС-Враца и по в.гр.д. №
621/2023г. на ОС-Враца.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, на
основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15