РЕШЕНИЕ№
261356
гр. Пловдив, 19.11.2020
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното
заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ДЪБОВА
при секретаря Петя Карабиберова, като разгледа
докладваното гр. дело № 18036 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е образувано по предявени от „Кредитреформ България” ЕООД е предявил против С.Г.К.
кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 240,
ал. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата в размер от 1 000 лв. –
главница по договор за кредит № *** г., сключен между длъжника и „4финанс“
ЕООД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с Договор за прехвърляне на
вземания № ***, сумата от
177, 91 лв. – такса за експресно разглеждане и сумата от 961, 80 лв. –
наказателна лихва за периода от 12.01.2017 г. до 22.11.2018 г., ведно със
законна мораторна лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в
съда – 06.11.2019 г., до окончателното й заплащане.
Ищецът твърди,
че между „4финанс” ЕООД, опериращо на
пазара за финансови услуги под търговска марка „Вивус“, и ответника е сключен договор
за кредит № ***г. по реда на чл. 6
ЗПФУР, по силата на който на ответника е предоставена сумата в размер на 620
лв., като била заявена и незадължителна услуга за експресно разглеждане на
кредита. Твърди, че ответникът поел
задължение за погасяване на задължението в общ размер от 787, 40 лв., формирана
от сумата в размер от 620 лв. – главница, сумата от 146, 51 лв. – такса за
експресно разглеждане и сумата от 20, 89 лв. – лихва, в срок от 30 дни с падеж
на 14.11.2016 г. Процесната сума била предоставена на ответника чрез „Изипей”
АД на 15.10.2016 г. Сочи, че на 15.10.2016 г. и на основание т. 8.1. и т. 8.2.
от ОУ ответникът е подал допълнителна заявка за отпускане на кредит от 380 лв.,
като на основание т. 8.2. от ОУ страните са постигнали съгласие, че
получаването на допълнителния кредит представлява промяна в съществуващия,
посредством сключване на нов договор, като всички параметри по съществуващия
договор, с изключение на общо дължимата сума, остават непроменени. Искането
било придружено с нова заявка за експресно разглеждане на кандидатурата, поради
което бил начислена такса експресно разглеждане. Поддържа, че след
допълнителното искане длъжникът се задължил да върне сумата от 1 000 лв. –
главница, , сумата от 224, 91 лв. – такса за експресно разглеждане и сумата от
33, 69 лв. – възнаградителна лихва. Цялата сума била предоставена чрез Изипей
на 15.10.2016 г. С настъпване на падежа на договора длъжникът се възползвал от
правата си по т. 11 от ОУ и поискал удължаване на срока за връщане на кредита,
като била установена нова падежна дата – 21.11.2016 г. Сочи, че от момента на
настъпване на падежа и на основание т. 13.2 (а) от ОУ се начислява наказателна
лихва, формирана чрез надбавяне на основания лихвен процент, определен от БНБ –
10 %, към договорния лихвен процент. Твърди, че ответникът заплатил на
11.01.2017 г. сумата от 140 лв., с която погасил натрупаните до този момент
такси за просрочие и част от таксата за експресно разглеждане. На 23.11.2018 г.
кредитодателят „4финанс” ЕООД сключил с ищцовото дружество договор за
прехвърляне на вземания № ***г., по силата на който били прехвърлени
вземанията по процесния договор за кредит. Цедентът упълномощил цесионера да
уведоми длъжника за извършената цесия на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД, като от
ищеца било изпратено писмо в този смисъл до ответника. По така изложените
съображения моли за уважаване на предявения осъдителен иск, ведно със законните
последици.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба
от ответника С.Г.К..
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд – Пловдив
е сезиран с кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно
основание кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание
чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 240 ЗЗД във връзка чл. 6 от Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние и по чл. 92 ЗЗД, във вр. с чл.
99 ЗЗД.
Ищецът твърди, че в
качеството му на цесионер е кредитор на длъжника за вземане, произтичащо от
сключен с цедента договор за кредит от разстояние.
С договор за цесия № ***г., сключени между „4финанс“ ЕООД
и “Кредитреформ България” ЕООД
страните са уговорили, че продавачът прехвърля на купувача станалите ликвидни и
изискуеми в пълен размер вземания, описани в Приложение № 1. По делото е
представено Приложение № 1 към договора, в което е посочено вземането на
цедента „4финанс“ ЕООД против С.Г.К., с посочен единен
граждански номер, по договор № ***от 15.10.2016 г., с общ размер на прехвърленото вземане от 2 193,
40 лв., размер на отпуснатата главница от 1 000 лв., възнаградителна лихва от 33,
69 лв., такса от 177, 91 лв., наказателна лихва от 961, 80 лв. и такса за
събиране от 20 лв. Съдът намира, че е налице воля за прехвърляне на процесното
вземане, доколкото и последното е надлежно индивидуализирано в представеното
приложение към договора.
Прехвърлянето на вземането е произвело
правното си действие по отношение на длъжника в съответствие с изискванията,
въведени в разпоредбата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. На първо място следва да се
посочи, че по делото е представено пълномощно от цедента, с което се
упълномощава цесионера да изпълни задължението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Предишният
кредитор има правото да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до
длъжника като негов пълномощник, в който смисъл е и Решение № 156/30.11.2015 г., т. д. № 2639/2014 г. на II т. о. на ВКС.
Длъжникът не е получил уведомлението за
прехвърляне на вземането, доколкото видно от представената по делото обратна
разписка се е върнала с отбелязване като непотърсена.
Следва обаче да се приеме, че приложеното към
исковата молба уведомление, изхождащо от цесионера в качеството му на
пълномощник на стария кредитор, и достигнало до длъжника с нея, представлява
надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, предл. първо ЗЗД, с
което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.
99, ал. 4 ЗЗД. Като факт от значение за спорното право, настъпил след
предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва да бъде
съобразено от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК при разглеждане на иска на
цесионера срещу длъжника. В този смисъл е и константната практика на Върховния
касационен съд - напр. Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. №
1711/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о.
Договорът за цесия е договор, по силата на
който носителят на едно вземане го отстъпва на трето лице и по силата на който
настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение - кредитор става
цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си. Предвид изложеното следва
да се приеме, че цесионерът – ищец разполага с материланоправна легитимация в
исковото производство пред настоящата съдебна инстанция, образувано по реда на
чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1 ЗЗД.
Вземането,
предмет на договора за цесия, е породено от договор за кредит от
разстояние. По отношение на тези договори, освен общите нормативни правила,
установени със Закона за задълженията и договорите, намират приложение и тези,
съдържащи се в Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона
за платежните услуги и платежните системи, Закона за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги и Закона за потребителския кредит.
Легалната дефиниция на
този вид договори се съдържа в разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от ЗПФУР, съгласно
която договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки
договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при
която от отправянето на предложението до сключването на договора страните
използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече.
В разпоредбата на чл. 18 от ЗПФУР са посочени подлежащите на доказване факти и
обстоятелства във връзка със сключването на договор за предоставяне на кредит
от разстояние, като доказателствената тежест е възложена на ищеца-доставчик на
услугата. За доказването на преддоговорната информация и на електронните
изявления, отправени съгласно ЗПФУР, се прилага Законът за електронния документ
и електронния подпис – сега Закон за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги (загл., изм. с ДВ, бр. 85 от 2017 г.), а съгласно, ал. 3
преддоговорната информация, както и изявленията, направени чрез телефон, друго
средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща,
се записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за
установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях.
В разпоредбата на чл.
3 от Закона за електронния документ и електронния подпис в редакцията му
действала към момента на сключване на твърдения договор за кредит от разстояние
(ред. ДВ, бр. 100 от 21.12.2010 г.) електронният документ представлява
електронно изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който
дава възможност да бъде възпроизвеждано. Следователно в случаите, в които
законът изисква писмена форма, независимо дали същата е за действителност или
за доказване, тя се счита спазена, след като е съставен електронен документ.
В случая в
производството по делото съдът намира за установено, че между страните е
възникнало облигаторно правоотношение по силата на договор за кредит от
разстояние.
По делото е представен
договора за кредит № ***от 15.10.2016 и
Общите условия към него, свалени от системата на кредитодателя, който не носи
подписа на потребителя. Тъй като договорът за кредит е сключен под формата на
електронен документ, последният, ведно с Общите условия към него, е представен
по делото на хартиен носител на основание чл. 184, ал. 1 ГПК. В договора за
кредит са посочени личните данни на кредитополучателя – ответник. Уговорено е,
че сумата, предоставена по договора е в размер от 620 лв., при лихвен процент
от 40, 99 % и годишен процент на разходите от 49, 70 %. Установен е срок за
връщане на предоставения кредитен ресурс от 30 дни с падеж на 14.11.2016 г.
Страните са постигнали съгласие за заплащане на такса за експресно разглеждане
от 146, 51 лв.
Представен е и
договора за кредит с променени условия, по силата на който страните са
постигнали съгласие за предоставяне на сумата от 1 000 лв. за главница,
срещу насрещното задължение на кредитополучателя да върне сумата от 1 258,
60 лв. в срок до 14.11.2016 г., ведно с такса за експресно разглеждане от 224,
91 лв., при установен лихвен процент от 40, 98 % и годишен процент на разходите
от 49, 60 %.
В клаузите на Общите
условия е установено, че договорът за кредит се сключва по искане на
кредитополучателя след регистрация в системата на www.vivus.bg или при налична
регистрация, като последният се счита сключен и влиза в сила на датата на
потвърждаването му от кредитора по електронна поща и извършване на паричния
превод, след като кредитополучателят е приел договора на началната страница на
дружеството, предоставящи финансови услуги от разстояние. В клаузата на т. 3.1
от Общите условия е посочено, че страните изрично се съгласяват, че съобщенията
по електронната поща имат силата на саморъчни подписи по смисъла на чл. 4
ЗЕДЕП.
В клаузата на т. 7.1.
от Общите условия е установено, че всеки кредитополучател има право да
кандидатства за отпускане на суми в рамките на кредитния лимит, която
представлява максималната сума, която може да бъде отпусната като кредит. С
разпоредбата на т. 8.1. е предвидено, че кредитополучателят има право да поиска
отпускане на допълнителен кредит до достигане на кредитния лимит по вече
отпуснат кредит, като минималната сума, която може да бъде изтеглена като
допълнителен кредит е от 50 лв. С т. 8.2. от Общите условия е установено, че
страните се съгласяват, че получаването на допълнителен кредит представлява
промяна в съществуващия договор за кредит, посредством сключване на нов договор
за кредит, като всички параметри на съществуващия договор, с изключение на
общата дължима сума по кредита, остават непроменени.
Следователно с
подписване на договора за кредит от 15.10.2016 г., страните по взаимно съгласие
и по искане на кредитополучателя, са постигнали съгласие за изменение на
постигнатото съглашение, обективирано в първоначалния договор по отношение на
отпуснатия в полза на кредитополучателя кредитен ресурс, общата дължима сума за
връщане, включваща такса за експресно разглеждане и падежа на задължението.
По делото е
представена разписка № *** от 15.10.2016 г., издадена от “ИзиПей” АД, от която
се установява, че на посочената дата С.К. е получил сумата от 620 лв.,
преведена от Вивус, с основание на превода – посочения единен граждански номер
на ответната страна и номера на договора за кредит – ***, и разписка № ***от 15.10.2016
г., издадена от “ИзиПей” АД, от която се установява, че на посочената дата С.К.
е получил сумата от 380 лв., преведена от Вивус, с основание на превода –
посочения единен граждански номер на ответната страна и номера на договора за
кредит – ***Разписките са подписани, като в полето до подписа е саморъчно
изписано името на ответната страна. Ответникът не оспори в хода на
производството обстоятелството, че подписът за клиент в представените разписки е
положен лично от него.
Съгласно чл. 3, ал. 1
от Закона за електронния документ и електронния подпис (сега с ново
наименование - Закон за електронния документ и електронните удостоверителни
знаци), електронен документ е електронно изявление, записано върху магнитен,
оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде възпроизвеждано.
Законът придава значение на подписан документ само на този електронен документ,
към който е добавен квалифициран електронен подпис (чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП), но
допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на
обикновения електронен подпис стойността на саморъчен (чл. 13, ал. 5 ЗЕДЕП).
Съгласно чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП електронен подпис е всяка информация в електронна
форма, добавена или логически свързана с електронното изявление, за установяване
на неговото авторство. Когато посочените предпоставки са налице, създаден е
подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквото
законът признава на подписания писмен документ.
Съдът намира, че така представеният договор
представлява електронен документ, който не е подписан с квалифициран електронен
подпис по смисъла на Закона за електронния документ и електронния подпис.
Независимо че електронното съобщение, несъдържащо квалифициран електронен
подпис, не се ползва с формална доказателствена сила, последното не е
тъждествено на пълна липса на волеизявление и не може да бъде игнорирано, в
който смисъл е практиката на Върховния касационен съд, формирана с Решение № 70/19.02.2014 г. по гр. д. №
868/2012 г., ІV г.о. и Определение № 169/06.04.2017 г. по ч. т. д. № 672/2017
г., І т. о. В посочената практика се приема, че “принципно представянето на
документ върху който липсва подпис на издателя му предпоставя, че фактът на
писменото изявление и неговото авторство ще бъдат установявани с други
доказателствени средства при оспорване кой е издателят му”.
В случая съдът намира
за установено, че страните са сключили договор за кредит с посоченото
съдържание, доколкото от представените по делото разписка № *** от 15.10.2016
г. и разписка № ***от 15.10.2016 г., издадени от “ИзиПей” АД, от която се
установява, че на посочената дата С.К. е получил сумата от общо 1 000 лв.,
преведена от Вивус, с основание на превода – посочения единен граждански номер
на ответната страна и номера на договора за кредит – ***. Разпоредбата
на чл. 240, ал. 1 ЗЗД установява, че договорът за заем има реален характер и се
счита сключен в момента на получаване на сумата от заемополучателя, поради
което в случая следва да се приеме, че договорът е сключен, като за ответника е
възникнало задължението за връщане на предоставения за временно ползване
финансов ресурс в размер на сумата от 1 000 лв. при условията и за сроковете,
установени в клаузите на договора и общите условия към него. Това е така
доколкото се установява общата сума по договора за кредит да е преведена на
кредитополучателя, който с полагана на подпис върху двете разписки, в които е
посочено, че сумата се изплаща на основание договора за кредит,
индивидуализиран с неговия номер, е удостоверил, че получава сумата именно на
основание сключен договор за кредит.
По така изложените
съображения съдът намира, че в полза на ищецът – цесионер е възникнало вземане
на посоченото договорно основание за
В производството по
делото не са ангажирани доказателства от страна на ответника, че е осъществено
пълно или частично погасяване на задължението за връщане на предоставената за
ползване сума в същата валута и размер, поради което и исковата претенция за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1 000 лв. – главница по
договор за кредит № ***г., сключен между длъжника и „4финанс“ ЕООД, вземанията
по който са прехвърлени на ищеца с Договор за прехвърляне на вземания № ***
Ищецът поддържа да е
носител на вземане, възникнало на основание сключения между страните договор,
за такса за експресно разглеждане на кредита в размер на сумата от 177, 91 лв.
и сумата от 961, 80 лв. – наказателна лихва за периода 12.01.2017 г. до 22.11.2018
г. (периодът на претенцията е конкретизиран с уточнителна молба от 04.12.2019
г.).
С разпоредбата на т.
13. 2, б. „а“ от ОУ е установено, че при изпадане в забава длъжникът дължи
заплащането на надбавка за наказателна лихва, изчислима като сбор от
наказателния лихвен процент, в размер на законната лихва – 10, 00% и уговорения
в договорен лихвен процент – в случая 40, 98 %.
Съгласно разпоредбата
на чл. 18, ал. 5 ЗПФУР за договора за предоставяне на финансови услуги от
разстояние се прилагат и чл. 143 - 148 от Закона за защита на потребителите. В
чл. 143, т. 5 ЗЗП е установено, че неравноправна клауза в договор, сключен с потребител,
е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение
или неустойка. Неравноправността
на клауза в посочената хипотеза представлява частен случай на противоречие с
добрите нрави.
Съгласно т. 3 от
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС добрите нрави са морални норми, на които законът придава правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са
писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на
неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на
справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да
се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните
функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения.
Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави
следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от
следните примерно изброени критерии: естеството им на парични или непарични и
размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи -
поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка
(компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението -
съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.
В мотивите на тълкувателното
решение е прието, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
Като съобрази
цитираната задължителна съдебна практика, настоящият съдебен състав намира, че
обезщетението за забава, уговорено в т. 13.2 от ОУ, която по своята правна
природа представлява установена неустойка за неточно изпълнение на задължението
на потребителя за връщане на заетата сума в срок, противоречи на добрите нрави.
Това е така, тъй като размерът на последната се формира от размера на
законнната лихва за забава, който се добавя към размера на годишния лихвен
процент, установен в договора, като така установения размер на неустойката се
начислява за всеки ден забава върху просрочената сума, което води до
несъответствие на така установеното обезщетение с добросъвестността, тъй като
последното излиза извън присъщите за всяка неустоечна клауза обезщетителна и
санкционна функции. В случая последната е установена при превес на санкционната
функция и с оглед генериране на допълнително възнаграждение за кредитодателя.
Нещо повече - размерът на тази неустойка е несъвместим с краткия срок за
погасяване на задължението за връщане на заетата сума от 30 дни.
Не следва да се
присъди и претендираната такса за експресно разглеждане на заявката за
отпускане на кредита в размер на сумата от 177, 91 лв., тъй като последната е
такава свързана с усвояване на кредита и е начислена в противоречие с
разпоредбата на чл. 10 а, ал. 2 ЗПК, която правна норма установява забрана за
начисляване на такси и разноски, свързани с усвояване и управление на кредита.
По така изложените
съображения предявените искове, в частта им с която се претендира заплащане на
сумата от сумата от 177, 91 лв. – такса за експресно разглеждане и сумата от 961,
80 лв. – наказателна лихва за периода 12.01.2017 г. до 22.11.2018 г.
В уточнителната молба
от 04.12.2019 г. ищецът е посочил, че длъжникът е заплатил сумата от общо 140
лв., с която са погасени част от претендираните в настоящото производство
задължения – сумата в размер от 63 лв. за наказателна лихва и сумата в размер
от 47 лв. за такса за експресно разглеждане. Предвид установената недължимост
на задълженията за заплащане на неустойка и такса, доколкото клаузите на
договора са недействителни, така погасените суми са недължимо платени – при
липса на правно основание за това и следва да бъдат съобразени от съда при
преценка на задължението за заплащане на главница. Поради което и след
приспадане на сумата от общо 110 лв., предявеният иск за главница следва да
бъде уважен до размер на сумата от 890 лв. и отхвърлен до пълния му предявен
размер от 1 000 лв.
В полза на ищеца и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК с оглед изхода на правния спор следва да бъдат
присъдени разноски по съразмерност. В производството по делото ищецът е сторил
разноски в общ размер от 250 лв., от които 150 лв. за заплатена държавна такса и
100 лв. – юрисконсултско възнаграждение, което съдът определи при съобразяване на действителната фактическа и
правна сложност на делото на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП и
чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, от които с оглед уважената
част от предявените искове следва да се присъди сумата от 103, 99 лв.
С оглед изхода на
правния спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски в производството се
следват и на ответната страна, но такива не подлежат на присъждане, доколкото
не са сторени.
Така мотивиран,
Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА
С.Г.К.,
ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във връзка чл. 6 ЗПФУР
и чл. 99 ЗЗД на „Кредитреформ България” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, ул. „Шандор Петьофери“ № 10, сумата от 890 лв., представляваща незаплатена главница
по договор за кредит № ***г., сключен между длъжника и „4финанс“ ЕООД,
вземанията по който са прехвърлени на ищеца с Договор за прехвърляне на
вземания № ***, сключен
между „Кредитреформ България” ЕООД и „4финанс“ ЕООД, ведно със законна
мораторна лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда –
06.11.2019 г., до окончателното й заплащане, като ОТХВЪРЛЯ предявения
иск за заплащане на главница за разликата над 890 лв. до пълния му
предявен размер от 1 000 лв.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Кредитреформ
България” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
ул. „Шандор Петьофери“ № 10, против С.Г.К., ЕГН **********,
с адрес ***, кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 79,
ал. 1 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 177, 91 лв. – такса за експресно разглеждане и
сумата от 961, 80 лв. – наказателна лихва за периода от 12.01.2017 г. до
22.11.2018 г., дължими на основание договор за кредит № ***г., сключен между
длъжника и „4финанс“ ЕООД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с
Договор за прехвърляне на вземания № ***, сключен
между „Кредитреформ България” ЕООД и „4финанс“ ЕООД.
ОСЪЖДА
С.Г.К. да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на „Кредитреформ България” ЕООД сумата от 103, 99 лв. – разноски в производството по гр.д. № 18036/2019 г. по описа на Районен съд
– Пловдив, IX граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване,
с въззивна жалба пред Окръжен съд – Пловдив, в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
ПРЕПИС
от настоящото решение да се връчи на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/
Вярно
с оригинала! ПК