№ 14279
гр. София, 23.08.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 26 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ВАСИЛЕНА ЛЮДМ.
ДРАНЧОВСКА
като разгледа докладваното от ВАСИЛЕНА ЛЮДМ. ДРАНЧОВСКА
Гражданско дело № 20221110159306 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са отрицателен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1
и 2 и ал. 2 ЗЗД, както и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Ищцата С. Н. П. твърди, че е сключила договор за заем с ******* за сумата от 1000 лв., по
силата на който се е задължила да предостави едно от посочените в договора обезпечения. В
изпълнение на това задължение, при сключване на договора за заем ищцата е подписала и
договор за поръчителство с ответника, по който последният е обезпечил пред кредитора
задълженията на заемателя срещу възнаграждение в размер на 500 лв., платимо от заемателя
разсрочено към всяка от месечните му вноски по заемния договор. Счита, че в отношенията
си със заемодателя и гаранта ищцата има качеството потребител, като и двата договора
следва да отговарят на специалните изисквания на ЗПК, а доколкото обезпечителната сделка
има акцесорен характер, нейната действителност зависи от наличието на валидно заемно
правоотношение. Намира, че клаузата на чл. 4 от договора за заем е нищожна поради
противоречие с разпоредбите на чл. 19, ал. 4 и чл. 11, т. 10 ЗПК, а договорът за
поръчителство е изначално лишен от основание поради липса на насрещна престация от
ответника срещу получаваното възнаграждение предвид наличието в негова полза на регрес
в случай на погасяване на задълженията по заемния договор. Твърди, че ответникът и
заемодателят са свързани лица, като възнаграждението по оспорената сделка на практика се
е усвоявало като печалба от заемното дружество, същото е било уговорено в прекомерно
завишен размер и не се е включвало в ГПР по заемния договор, като по този начин се
заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се накърняват добрите нрави. Ето защо
1
претендира за прогласяване нищожността на договор за поръчителство №
3854556/19.06.2020 г., поради противоречие на закона, добрите нрави и липса на основание,
както и за осъждане на ответника да плати сумата от 405,44 лв. (след допуснато изменение
на иска чрез увеличение на размера му до пълния претендиран размер на вземането с
протоколно определение от 04.07.2023 г.), представляваща платено без основание
възнаграждение по нищожния договор за поръчителство, ведно със законната лихва върху
сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.
Ответникът ******** оспорва иска при твърдението, че процесният договор представлява
гаранционна сделка, по която ищецът е платил възнаграждение за насрещна услуга –
гарантиране от страна на ответника на изпълнение на задълженията по договора за заем,
благодарение на което заемателят да избегне неблагоприятните последици по това
правоотношение. Ето защо намира, че договорът не е лишен от основание, нито накърнява
добрите нрави предвид обстоятелството, че е сключен в съответствие със свободата на
договаряне по чл. 9 ЗЗД. Счита, че възнаграждението по гаранционната сделка не е
прекомерно, доколкото е изчислено след преценка на риска и при положение, че гарантът е
поел солидарно задължение да отговаря за всяко неизпълнение по заемния договор,
включително по отношение на разноските по събиране на вземането. Твърди, че договорът
за гаранция е сключен единствено поради възлагането от страна на ищеца, който е имал
избор между три вида обезпечение по договора за паричен заем. Счита, че евентуалната
нищожност на клаузи от договора за заем няма отношение към действителността на
гаранционния договор, доколкото отговорността на гаранта е функция на отговорността на
длъжника такава, каквато е била към датата на сключване на договора, като намира и че
разпоредбите на ЗПК са неприложими към процесното правоотношение.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
По отрицателния установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 2 ал. 2
ЗЗД
За основателността на предявения иск в тежест на ищеца е да докаже сключването на
процесния договор за предоставяне на гаранция (поръчителство) с посоченото в исковата
молба съдържание, което противоречи на императивна законова разпоредба и/или на
добрите нрави, респ. ответникът следва да докаже валидността на процесния договор,
сключен при наличие на основание.
От приетите по делото писмени доказателства е видно, че страните са сключили договор за
предоставяне на поръчителство/гаранция № 3854556 от 19.06.2020 г., като съгласно чл. 3, ал.
1 от същия потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 405,44 лв., платимо
разсрочено на вноски от по 25,34 лв. с падежи съобразно падежите на погасителните вноски
2
по договора за заем, сключен с *******. В чл. 3, ал. 3 от договора е посочено, че гарантът
овластява ******* да приема вместо него изпълнение на задължението на потребителя за
плащане на това възнаграждение.
Видно от съдържанието на договора за гаранция (уводната му част след посочване и
индивидуализиране на страните и преди чл. 1), същият е сключен във връзка с договор за
потребителски кредит, сключен между ищцата и ******* – договор за паричен заем №
3854556/19.06.2020 г., по силата на който ******* се е задължило да предостави на ищцата
сумата от 1000 лв., срещу задължение за връщането й разсрочено на 16 погасителни вноски
в срок от 16 седмици. Съгласно чл. 4 от договора заемателят се задължава в срок до три дни,
считано от датата на сключване на договора, да предостави на заемодателя едно от
посочените обезпечения – двама поръчители, банкова гаранция или одобрено от заемодателя
дружество-гарант, като е несъмнено, че процесният договор за поръчителство е сключен от
ищцата с ответника ******** в изпълнение именно на това задължение по чл. 4 от договора
за потребителски кредит, сключен с *******.
Процесните договори се подчиняват на правилата на ЗПК и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това
число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
При анализ на разпоредбите на чл. 114 и чл. 169 от ДФЕС и Хартата на основните права –
чл. 38, трябва да се направи извод, че ПЕС изисква висока степен на защита на
потребителите в Съюза. Законодателството на Съюза в областта на защитата на
потребителите допринася за правилното функциониране на вътрешния пазар и има за цел да
гарантира, че отношенията между стопанските субекти и потребителите са справедливи и
прозрачни, което като крайна цел подпомага общото благосъстояние на европейските
потребители и икономиката на Съюза.
Посочените изисквания от правото на ЕС предпоставят, че националният съд има
задължение при тълкуване на съответната норма на националното право да я прилага в духа
и смисъла на съответното общностно право – вж. Решение от 10.04.1984 по делото Von
Colson, C-14/83. Съгласно трайната практика на СЕС – вж. т. 20 от Решение от 12.07.1990 г.,
Foster, C-188/89; т. 23 от Решение от 14.09.2000 г., Collino и Chiappero, C-343/98; т. 40 от
Решение от 19.04.2007 г., Farell, C-356/05; т. 39 от Решение от 24.01.2012 г., Dominguez, C-
282/10, националният съд има задължение да тълкува националното законодателство в духа
на общностния правен ред. Следователно, за да бъдат осигурени ефективни средства за
защита на потребителите и изпълнение на завишения стандарт за това, е необходимо, когато
се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и между
свързани лица, съдът да изследва релациите и връзките в отделните договори не като
отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща
икономическа дейност, която при кредитирането има цел печалба. Тоест, дори при
множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива, трябва на
отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се
постигне ефективната защита на потребителя при проверката от страна на съда за спазване
на императивните правила на закона и добрите нрави.
3
В случая след извършена служебна справка в Търговския регистър се установява, че
едноличен собственик на капитала на ******** е ******* - кредитор на ищеца.
Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ.
След като кредиторът е едноличен собственик на капитала на дружеството - поръчител, то с
договора за поръчителство не се цели реално обезпечаване на договора за заем, сключен с
*******, доколкото, плащайки задължението на потребителя, кредиторът плаща вземането
си сам на себе си, т.е. посоченото възнаграждение не е насрещна престация срещу
предоставеното обезпечение, а на практика представлява „скрита възнаградителна лихва“,
която обаче не е включена в оскъпяването на ползваната сума.
Настоящият съдебен състав намира, че уговореното възнаграждение за гаранта представлява
разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния
процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – арг. чл.
19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от § 1, т. 1 ДР на ЗПК, според която „общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. При цялостния анализ на процесните правоотношения, е видно, че
сключването на заемния договор и получаването на сумата по него е било обвързано от
предоставяне на обезпечение по договора от страна на кредитополучателя – предоставянето
на обезпечение по заемния договор не е било по избор на потребителя, а задължително
условие за сключване на сделката. Този договор за гаранция с трето лице представлява
форма на лично обезпечение, което разкрива белезите на договор за поръчителство,
доколкото съгласието на кредитора да бъде обезпечен е било изрично заявено. По правило
договорът за поръчителство е едностранен и безвъзмезден – т.е. по него задължения
възникват само за поръчителя. Възможно е обаче договорът да има двустранен и възмезден
характер – както е в случая, тъй като кредитополучателят се е задължил да заплаща
възнаграждение на поръчителя, като в този случай поръчителството се доближава по-скоро
до договора за застраховка, а застрахователните премии несъмнено представляват общ
разход по кредита.
С оглед на изложеното, предвид хипотезата на „свързани лица“ и сключването на
обезпечителната сделка като задължително условие за предоставяне на кредита, настоящият
съдебен състав намира, че възнаграждението по договора за гаранция е част от общите
разходи по заемния договор, която следва да се включва при изчислението на ГПР.
Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на
4
Република България. В настоящия случай, сумата по договор за заем № 3854556 от
19.06.2020 г., сключен с *******, е в размер на 1000 лева, а възнаграждението по договора
за гаранция е в размер на 405,44 лева, т.е. над 40 % от главницата по договора за заем.
Посочено е, че ГПР по договора е под максимално допустимия размер – 46,17 %, но при
съпоставка между размера на отпуснатия кредит – 1000 лв. за срок от 16 седмици (4 месеца),
и размера на дължимото по договора за поръчителство възнаграждение за същия период от 4
месеца – 405,44 лв., е видно, че ГПР надхвърля 50 % - дори без добавяне на дължимата
възнаградителна лихва, възнаграждението на поръчителя за четири месеца се равнява на над
40 % от размера на отпуснатата главница по заема, като същото представлява разход на
всяко четиримесечие по договора и съотнесено на годишна база несъмнено води до
надхвърляне на допустимия размер на ГПР и до нарушение на императивната разпоредба на
чл. 19, ал. 4 ЗПК. Изложеното се потвърждава от приетото и неоспорено заключение на
ССЕ, съобразно което, като се вземе предвид размера на платените суми по договора за
кредит и договора за предоставяне на гаранция и въз основа на нормативно установената
формула на Приложение № 1 към чл. 19, ал. 5 ЗПК, действителният размер на ГПР по
договора за заем е 151,85 %. Описаното погрешно посочване на размера на ГПР
представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 ЗЗП, тъй като се
явява пречка пред потребителя да узнае точния размер на дължимите разходи по заемното
правоотношение и като краен резултат не позволява на кредитополучателя да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора.
Следователно, макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуемите
реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по т. 10 - годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите,
тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да
служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил действителен
ГПР в договора за кредит, кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да
се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за
кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на чл. 11, т. 10 ЗПК.
При множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива, на
отделните правоотношения следва да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за
да се постигне ефективната защита на потребителя при проверката от страна на съда за
спазване на императивните правила на закона и добрите нрави. Договорът, сключен между
потребителя и *******, и договорът, сключен между потребителя и ********, се намират
във взаимовръзка помежду си и представляват система от правоотношения между страните,
5
поради което последиците от недействителността на договора за потребителски кредит
неминуемо рефлектират върху договора за предоставяне на гаранция, поради естеството на
правоотношенията. Въпреки че договорът за кредит и договорът за предоставяне на
гаранция формално представляват самостоятелни сделки, те следва да се разглеждат като
едно цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за необходимост от предоставяне
на обезпечение, без друга възможна практическа алтернатива (предвид характера на
предоставените други две опции на обезпечение), чрез сключване на договор за гаранция на
кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице - гарант, сключването на
договора за гаранция в деня, в който е сключен самият договор за кредит, както и с
изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на гаранция, ведно с
основното задължение по кредита, в полза на самия заемодател. Ето защо следва да се
приеме, че недействителността на договора за кредит води до недействителност на
свързаната с него обслужваща сделка – договорът за гаранция (поръчителство), който без
валиден заемен договор се явява безпредметен.
Следователно предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен и
следва да се уважи, поради което и не са налице условията за разглеждането на другите
релевирани от ищцата основания за нищожност на сделката.
По осъдителния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
На основание чл. 154, ал. 1 ГПК за основателността на предявения иск в тежест на ищеца е
да докаже факта на плащане на процесната сума на ответника, а в тежест на ответника – че е
налице основание за получаването, съответно задържане на полученото.
От приетото и неоспорено от страните заключение на ССЕ се установява, че ищцата е
платила по договора за гаранция възнаграждение в пълен размер от 405,44 лв. Предвид
установената нищожност на договора, платената по него сума е получена от ответника при
начална липса на основание, поради което се дължи връщането й в посочения размер. Ето
защо, осъдителният иск се явява основателен за пълния предявен размер от 405,44 лв. и
следва да бъде уважен изцяло.
Едва с увеличението на иска цялото вземане става предмет на спора и от момента на
молбата по чл. 214, ал. 1, изр. 3, пр. 1 ГПК е налице искане за присъждане на законната
лихва върху увеличената част – в този смисъл решение № 60141/25.11.2021 г. по т. д. №
2022/2020 г. на I т. о. на ВКС. Ето защо законната лихва върху първоначално предявения
размер от 50 лв. следва да бъде присъдена, считано от 01.11.2022 г. – датата на депозиране
на исковата молба в съда (съобразно диспозитивното начало) до окончателното плащане, а
върху разликата над 50 лв. до пълния размер от 405,44 лв. (или за сумата от 355,44 лв.) – от
подаването на молбата по чл. 214 ГПК – 29.06.2023 г.
6
По разноските
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищцата има право на направените от
нея разноски съобразно уважените искове в размер на 100 лв., платена държавна такса, 250
лв., депозит за вещо лице, както и възнаграждение за един адвокат (съобразно приложения
списък по чл. 80 ГПК и приложения договор за правна защита и съдействие по конкретното
дело – л. 74 от делото). В отговора на исковата молба ответникът е навел възражение по чл.
78, ал. 5 ГПК, което съдът намира за основателно. Предвид действителната фактическа и
правна сложност на делото платеният от ищцата хонорар по приложения договор за правна
защита и съдействие по конкретното дело от 1000 лв. се явява прекомерен и следва да бъде
намален до минималния размер, съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба №
1/2004 г. – 400 лв., т.е. дължимите на ищцата разноски са в общ размер от 750 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от С. Н. П., ЕГН **********, с адрес:
*********, срещу ********, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:
*********** отрицателен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, че
договор за предоставяне на гаранция № 3854556/19.06.2020 г. е нищожен.
ОСЪЖДА ********, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: *********** да
заплати на С. Н. П., ЕГН **********, с адрес: *********, по иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 405,44 лв., представляваща платено без основание
възнаграждение по нищожния договор за предоставяне на гаранция № 3854556/19.06.2020
г., ведно със законната лихва върху сумата от 50 лева, считано от 01.11.2022 г. – датата на
депозиране на исковата молба в съда до окончателното плащане, както и ведно със
законната лихва върху разликата над 50 лв. до пълния размер от 405,44 лв. (или за сумата от
355,44 лв.) – от подаването на молбата по чл. 214 ГПК – 29.06.2023 г. до окончателното
плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 750 лв., разноски в
производството.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7