№ 184
гр. Свищов, 21.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СВИЩОВ в публично заседание на петнадесети
ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Светослав Ив. И.
при участието на секретаря Таня Л. Луканова
като разгледа докладваното от Светослав Ив. И. Гражданско дело №
20224150100549 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 235 и сл. ГПК.
Образувано е по редовна и допустима искова молба на Г. К. И. , ЕГН:
**********, ***** срещу „МИКРО КРЕДИТ“ АД, ЕИК: *********, гр.
София, бул. „Цариградско шосе“ № 137, ет. 3, със съд. адрес: гр. София, ул.
„Летовищна № 1; с която са съединени за общо разглеждане както
установителен иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 3 ЗЗД, така и осъдителен иск по чл.
55, ал. 1, във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В исковата молба (ИМ) Г. К. И. твърди, че на 21.04.2021 г. бил
сключен Договор за заем Microcredit № 9012-0005-00058244 между него и
„МИКРО КРЕДИТ“ АД, по силата на който физическото лице като заемател
трябвало да върне на търговското дружество като заемодател главницата от
672.78 лв., представляваща сбор от главницата в размер на 600 лв. и ГПР от
48.90 % и фиксирана лихва от 40.47 %, на шест равни месечни вноски.
Страните сключили и Договор за допълнителни услуги към първия договор,
по силата на който ищецът трябвало да плати на ответното дружество и
сумата от 312.30 лв. По този начин общата дължима сума от
кредитополучателя възлизала на 985.08 лв. Така И. заплатил три равни
месечни вноски въз основа двата договора от по 164.18 лв., а на 20.08.2021 г.
предсрочно погасил дълга си по първия договор, като платил сумата от 366.76
лв. По този начин ищецът бил платил общо сумата от 859.30 лв., от които 600
лв. – главница, а 72.78 лв. – лихва, 186.52 лв. – допълнителни услуги.
Г. К. И. отстоява, че вторият договор (за допълнителни услуги) по
същността си се явявал допълнителна клауза (анекс) към първия договор (за
кредит), чрез който заемодателят придобивал ново вземане под формата на
„такса“, която всъщност била допълнителна цена (възнаграждение) за
отпуснатия кредит. При това вторият договор бил нищожен поради
1
противоречие с императивните правни норми: (1) чл. 10а ЗПК –
кредитодателят получавал чрез въпросната клауза плащането на
допълнителни такси и комисионни за действия, свързани с усвояването на
кредита; (2) чл. 11 ЗПК – бланкетно, без да се сочат доводи за това; (3) чл. 19,
ал. 4 ЗПК, във вр. с чл. 22 ЗПК – с така уговорената клауза за услуга се
заобикаляла забраната за уговаряне на ГПР, който е пет пъти по-висок от
размера на законната лихва, а освен това кредитодателят получавал
допълнителна „печалба“ от кредита по този начин, която била непозволена от
закона; (4) чл. 143, ал. 1 ЗЗП – бланкетно, без да се сочат доводи за това; (5)
чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП – клаузата задължавала потребителя при неизпълнение
на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение; (6) чл.
21, ал. 1 ЗПК – всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел
или резултат заобикаляне на изискванията на закона, била нищожна; (7) чл.
26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – бил нарушен основният принцип в оборота на
добросъвестността, като се получавала значителна нееквивалентност на
престациите на страните по договора.
С оглед на изложеното ищецът моли Свищовския районен съд (СвРС)
да постанови решение, с което да установи, че Договор за допълнителни
услуги към Договор за заем Microcredit № 9012-0005-00058244 между Г. К. И.
и „МИКРО КРЕДИТ“ АД бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр.
2 ЗЗД, а на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД ищецът моли съдът да осъди
ответното дружество да му заплати сумата от 186.52 лв., която била платена
от него на дружеството без основание – въз основа на недействителния
договор за допълнителна услуга. Претендират се и разноски.
В отговора на ИМ (ОИМ) „МИКРО КРЕДИТ“ АД оспорва иска по
размер и основание. Отстоява се, че Договорът за допълнителна услуги към
заем от 21.04.2021 г. между страните бил самостоятелен договор за услуга,
който се регулирал не от ЗПК, а от ЗЗД; освен това бил възмезден договор.
Отстоява се, че предоставените услуги на заемополучателя бил от „реална“
полза за него, но освен това той се бил възползвал частично от тях:
заявлението му за кредит било разгледано в рамките на 120 мин. Възразява се
срещу доводът на ищеца, че бил нарушен принципа за еквивалентност на
престациите, тъй като, макар и престацията на кредитополучателя да била в
по-нисък размер, престацията на кредитодателя не била нулева. Оспорва се и
аргументът на ищеца за нищожност на клаузите, по силата на които той
(ищецът) дължал възнаграждение за услуги, поради това че ищецът сам ги
бил подписал, а и те били изцяло в негова полза. Твърди се, че
допълнителните услуги са били абстрактни от договора за кредит, поради
което възнаграждението, което заемателят дължал по за тях, не биха могли да
се квалифицират като „действия за усвояване и управление на кредита“ по чл.
10а, ал. 2 ЗПК, нито като „допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит“ по чл. 10а, ал. 1 ЗПК.
С оглед на изложеното „МИКРО КРЕДИТ“ АД моли СвРС да остави
без уважение и двата иска на Г. И.а: от една страна, договорът за
допълнителни услуги бил действителен; от друга страна, платеното въз
основа на него не било платено без основание – основанието е бил самия
договор (за услуги). Претендират се и разноски.
2
След като взе предвид установените по делото доказателства,
посредством събраните доказателствени средства, и обсъди исканията,
доводите и възраженията на страните, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2-3 ГПК, Свищовският районен съд намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
По фактите:
На 21.04.2021 г. Г. К. И. подал искане за отпускане на заем до „МИКРО
КРЕДИТ“ АД (л. 24 от делото). По-късно на същия ден между тях било
постигнато съгласие, което е обективизирано в Договор за заем Microcredit №
9012-0005-00058244 (л. 7 от делото). По силата на уговореното между
страните физическото лице като кредитополучател се задължил да върне на
търговското дружество като кредитодател сумата от 672.78 лв.,
представляваща сбор от главницата в размер на 600 лв. и ГПР от 48.90 % и
фиксирана лихва от 40.47 %, на шест равни месечни вноски. Вноски те били
изискуеми на всяко тридесето число за месеците май – октомври 2021 г. (вж.
л. 7, гръб, от делото). Към договор за кредит съществували и общи условия
(ОУ) от 27.04.2022 г., изготвени от кредитодателя и приети от
кредитополучателя (л. 25 и сл. от делото).
Страните сключили обаче и Договор за допълнителни услуги от
21.04.2021 г. (л. 8 от делото) към (първия) Договор за заем Microcredit №
9012-0005-00058244. Съгласно втория (допълнителен) договор ищецът
трябвало да плати на ответното дружество и сумата от 312.30 лв. Тя била
дължима на шест месечни вноски от по 52.05 лв., платими на всяко тридесето
число, отново, за месеците май – октомври 2021 г. Допълнителните услуги,
които били уговорени, се изразяват в следното: (1) посещение вкъщи или на
удобно място за събиране на вноската; (2) безплатно внасяне на от името и за
сметка на клиента по банковата сметка на „МИКРО КРЕДИТ“ АД; (3)
безплатно внасяне на вноска директно в офис на „МИКРО КРЕДИТ“ АД; (4)
безплатно плащане на вноски онлайн чрез виртуален ПОС терминал; (5)
безплатно предоговаряне и разсрочване на заема; (6) разглеждане до минути;
(7) преференциално обслужване; (8) право на участие в специални промоции.
В чл. 4 от втория договор страните постигнали съгласие, че
допълнителните услуги се предоставяли като допълнение към договора за
заем Microcredit и след попълване и подписване на формуляр искане за
допълнителни услуги (л. 22 от делото). Посочено е, че допълнителните
услуги не са задължителна предпоставка за сключване на договор за заем
и/или получаване на заем Microcredit. В т. 4.2 е установено, че клиентът
дължи цената за пакета от допълнителни услуги, посочени в т. 3 от договора,
платима на равни месечни вноски, определени в договора. В т. 4.7 от
договора, страните постигнали съгласие, че договора се прекратява с изтичане
на срока и плащане на всички дължими суми по него, както и с
прекратяването на договора за заем Microcredit. В т. 4.9 е установено, че ако
клиентът (Г. И.) не се е бил възползвал от възможността, която
допълнителната услуга „Връщане в 30-дневен срок“ му предоставяла, той (И.)
нямал право да иска обратно цената на платената услуга; в такъв случай след
изтичане на тридесетдневния срок, в който клиентът (И.) не бил погасил
предсрочно кредита си, той започвал да дължи и цената за услугата
„Комфорт“.
3
По този начин общата дължима сума от кредитополучателя възлизала на
985.08 лв. Г. К. И. заплатил три равни месечни вноски въз основа двата
договора от по 164.20 лв., за което е представил три броя касови бонове,
изходящи от „МИКРО КРЕДИТ“ АД от 26.05.2022 г., от 01.07.2021 г., от
04.08.2021 г. (л. 9 от делото). Плащането на тези суми се доказва и от
приложения по делото График за плащанията към договори за заем и услуги
Microcredit 9012-00058244 (л. 8, гръб, от делото), в който служител на
дружеството е признал, че И. е платил първите три вноски по кредита си. На
20.08.2021 г. Г. И. е платил и сумата от 366.76 лв. на дружеството, за което е
представил касов бон, издаден също така от „МИКРО КРЕДИТ“ АД. Общата
сума, която е заплатена от ищца на ответното дружество, възлиза на 859.36
лв., от които 600 лв. за главница, 72.78 лв. за възнаградителна лихва, 186.58
лв. за допълнителни услуги.
Оспорването на плащанията от ответното дружество в ОИМ и в
становището му относно даването на ход на делото в о. с. з. на 20.11.2022 г. е
неоснователно. Това е така, защо, от една страна, то е бланкетно – не е
подкрепено от никакви доказателства в тази връзка, нито с някакви доводи по
същество. От друга страна, районният съд кредитира косовите бонове по
делото с оглед на: а) тяхната дата, която се съотнася надлежно към
погасителния план на кредита по делото; б) мястото им на издаване – гр.
Свищов, където е адресът на ищеца и където са били сключени процесните
договори; в) издателя на касовите бонове – „МИКРО КРЕДИТ“ АД, който е
кредитор по договорите; г) цялата съвкупност от писмени доказателствени
средства по делото: Договор за заем Microcredit № 9012-0005-
00058244/21.04.2021 г.; Договор за допълнителни услуги към същ. дог.;
Погасителен план към първия дог.; График на плащания към двата договора;
Искане за заем CreditHome № 1181-10168441/18.09.2017 г.; Тарифа за
допълнителни услуги на „МИКРО КРЕДИТ“ от 27.04.2020 г., на които съдът
също така дава вяра, а и които са безспорни по делото. (В този смисъл: вж. и
Р. № 81/31.05.2010 г. по т. д. № 675/2009 г., II т. о. на ВКС.)
По правото:
СвРС намира, че е сезиран с обективно съединени искове на Г. К. И.
срещу „МИКРО КРЕДИТ“ АД, като иска, от една страна, съдът да прогласи
за нищожен Договор за допълнителни услуги към Договор за заем Microcredit
№ 9012-0005-00058244/21.04.2021 г. между страните на основание чл. 26, ал.
1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД; от друга страна, ищецът претендира ответното дружество
да бъде осъдено да му плати сумата от 186.52 лв., която била платена от него
на дружеството без основание – въз основа на недействителния договор за
допълнителни услуги – чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, ведно със законната лихва
върху главницата от 08.09.2022 г. до окончателното й изплащане – чл. 86, ал.
1 ЗЗД.
Първоинстанционният съд намира, че ИМ е редовна и допустима, като
доводите в обратния смисъл на ответното дружество са неприемливи:
Пълномощното на процесуален представител на страна в процес не е
документ, който може да се оспорва по реда на чл. 193 ГПК. Същевременно,
макар и в чл. 127, ал. 4 ГПК да е постановено, че по осъдителни искове
посочването на банковата сметка е задължителен реквизит на ИМ, то в чл.
129, ал. 1 ГПК е установено, че ИМ се връща само при нередовности по чл.
127, ал. 1 и чл. 128 ГПК, т. е. липсата на реквизита по чл. 127, ал. 4 ГПК не е
4
основание за връщане на ИМ. Впрочем тази нередовност е отстранен с молба
от 07.11.2022 г., в която ищецът е посочил банковата сметка, по която
ответното дружество би могло да заплати претендираните суми: IBAN –
BG86 UNCR 7000 1521 5142 35, BIC – UNCR BGSF, титуляр на сметката – М.
В. М. (л. 38 от делото).
Досежно разпределението на доказателствената тежест СвРС приема
следното:
По делото не са наведени факти, за които съществува установено от
закона предположение (презумпция) по смисъла на чл. 154, ал. 2 ГПК, нито
пък неподлежащи на доказване факти по смисъла на чл. 155 ГПК. На
основание чл. 146, ал. 1, т. 5, във вр. с ал. 2 ГПК всяка страна е длъжна да
установи фактите, на които основава своите искания и възражения, като в
противен случай съдът ще ги счете за недоказани, т. е. за ненастъпили, чл.
154, ал. 1 ГПК.
За да бъде основателен предявеният иск по чл. чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3
ЗЗД, трябва да се установят следните юридически факти: Първо, че между
страните е бил сключен Договор за заем Microcredit № 9012-0005-
00058244/21.04.2021 г. Второ, те са сключили Договор за допълнителни
услуги към първия договор, по силата на който ищецът се е задължил да
плати на ответното дружество сумата от 312.30 лв. за допълнителни услуги.
Основателността на иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е обусловена от това да се
установи, че ищецът е платил на ответното дружество, което е получило
сумата от 186.52 лв. за допълнителни услуги въз основа на нищожния (втори)
договор за това (предмет на първият иск, който е обуславящ, а вторият –
обусловен). Вземането за законна лихва от датата на завеждането на ИМ до
окончателното й изплащане се предпоставя от доказването на съществуването
на главното вземане, което е изискуемо: чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 3 ЗЗД:
По делото е несъмнено установено, че между Г. И. като
кредитополучател и „МИКРО КРЕДИТ“ АД като кредитодател е бил сключен
Договор за заем Microcredit № 9012-0005-00058244/21.04.2021 г., по силата на
който кредитополучателят трябвало да върне на кредитодателя сумата от
672.78 лв., представляваща сбор от главницата в размер на 600 лв. и 72.78 лв.
за възнаградителна лихва (ГПР от 48.90 % и фиксирана лихва от 40.47 %), на
шест равни месечни вноски. Заемополучателят е платил на заемодателят
сумата от 859.36 лв., от които 600 лв. за главница, 72.78 лв. за
възнаградителна лихва и 186.58 лв. за допълнителни услуги (видно от
представените по делото касови бонове, обсъдени по-горе при изясняване на
делото от фактическа страна).
Вземането за допълнителни услуги е било уговорено между страните с
Договор за допълнителни услуги към Договор за заем Microcredit № 9012-
0005-00058244/21.04.2021 г. между Г. И. и „МИКРО КРЕДИТ“ АД. По силата
на втория И. е поел задължение да заплати на дружеството сумата от 312.30
лв. за „допълнителни услуги“. СвРС намира, че този (втори) договор е
нищожен по смисъла на чл. 26 ЗЗД. Доводите му за това са следните:
5
Договорът за допълнителни услуги не съществува самостоятелно,
отделно от договора за заем (какъвто неоснователен довод се релевира от
ответното дружество). Както се посочи по-горе, в съдържанието на договора
– т. 4.1, изрично е описано, че допълнителните услуги се предоставят като
допълнение към договора за заем Microcredit и след попълване и подписване
на формуляр „Искане за допълнителни услуги“, при това този договор не
съществува самостоятелно, още повече че вноските по договора за
допълнителни услуги са включени в погасителния план към договора за заем,
именуван „График на плащанията към договори за заем и услуги Microcredit
№ 9012-00058244“. Ето защо процесното съглашение се явява потребителски
договор, поради което за него са приложими разпоредбите на ЗПК, а така
също и чл. 143-148 ЗЗП.
В договора за допълнителни услуги е описан подробно предмета му.
Същевременно в § 1 т. 1 от ДР на ЗПК е предвидена възможност за заплащане
на разходи по кредита за допълнителни услуги, свързани с кредита, но това не
касае настоящата хипотеза. Допълнителни услуги съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК
са такива услуги, които са свързани с договора за потребителски кредит, но
нямат пряко отношение към насрещните престации на страните. Посочените в
процесния договор услуги имат характер на действия, свързани с
управлението на кредита, за които разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК съдържа
забрана за заплащане на такси. Следователно уговореното в договора за
допълнителни услуги е пряко противоречие с императивните изисквания на
чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, поради което е нищожен съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК.
В настоящия случай възнаграждението, което се дължи за пакета от
допълнителни услуги, е в размер на 412.30 лв. (т. е. шест месечни вноски по
52.05 лв.), а отпуснатият кредит е в размер на 600 лв. Ето защо са налице
близки по размер суми, което обуславя извода, че уговореното
възнаграждение е прекомерно и е в противоречие на принципите на
справедливост. Или на практика, заплаща се сума в размер близка до
главницата по кредита, без насрещно задължение на кредитодателя да
отпусне допълнителна сума за кредит или еквивалентна престация, още
повече че възнаграждението е в пъти по-голямо и от размера на
възнаградителната лихва, която е в размер на 72.78 лв.
На следващо място, по силата на чл. 10а, ал. 4 ЗПК видът, размерът и
действието, за което се събират такси и/или комисионни, трябва да бъдат
ясно и точно определени в договора за потребителски кредит, а в конкретния
случай е уговорено едно общо възнаграждение за всички посочени по-горе
допълнителни услуги, като от сключения договор за допълнителни услуги, не
може да се определи стойността на възнаграждение за която и да е от
изброените в предмета на договора услуги. Неоснователно се явява
възражението на ответното дружество, че стойността била посочена в
представената по делото тарифа за допълнителни услуги на „Микро
кредит“АД към договори за заем, в сила от 27.04.2020 г., която е подписана от
ищеца. Това е така, защото тарифата касае допълнителни услуги към
договорите за заем, не и към договорите за допълнителни услуги. Никъде в
самия договор за допълнителни услуги не е изрично посочено, че стойността
на услугите, респ. на всяка една от тях, е описана в тази тарифа. Не е налице
яснота в договора по какъв начин е формирана цената от 412.30 лв. – за какъв
брой услуги, на каква точно стойност съответства.
Същевременно възнаграждението за допълнителни услуги, дължимо
6
отделно от главницата и възнаградителната лихва по договора за заем,
представлява възнаграждение за извършена от кредитора конкретна дейност
или услуга и би следвало дължимостта му да е обусловена от това дали
кредиторът е изпълнил насрещното си задължение – да извърши дейността
или да предостави услугата. Заплащането на възнаграждението по договора за
допълнителни услуги от кредитополучателя е предварително, без да е ясно
дали някоя от тези услуги ще бъде използвана по време на действие на
договора за заем, сключен между страните по делото. Това, както и цената на
допълнителните услуги (68.72% от заетата сума), обуславят извода за
нееквивалентност на насрещните престации до такава степен, че е налице
накърняване на добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД).
Клаузите на договора за допълнителни услуги не отговарят на
изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между
правата и задълженията на кредитодателя и кредитополучателя
(потребителя), тъй като принципът на добросъвестност и справедливост при
договарянето изискват потребителят да заплати такса за реално ползване на
определена услуга, а не за вероятно ползване на такава. В настоящия случай
уговорките в процесния договор обуславят заключението, че целта на същия
е да служи като допълнително възнаграждение на кредитора за
предоставянето на сумата по заема, уговорена в противоречие с добрите
нрави. Не на последно място, не се спори по делото, че възнаграждението по
договора за допълнително услуги не е включено в ГПР, а същото е следвало
да бъде включено в ГПР, с което е допуснато заобикаляне на разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК. В процесния случай уговорките за заплащане на цена на
допълнителни услуги попадат в хипотезата на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, и така
кредиторът си осигурява допълнително възнаграждение в размер на 68.72%
от предоставената заемна сума срещу хипотетични или незначителни
облекчения за кредитополучателя
С оглед на изложеното СвРС счита, че предявеният иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 Г. К. И. срещу „МИКРО КРЕДИТ“ АД, с който
се иска да бъде установено със сила на пресъдено нещо, че Договор за
допълнителни услуги към Договор за заем Microcredit № 9012-0005-
00058244/21.04.2021 г. е нищожен поради противоречени е императивните
правни разпоредби и добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД) е доказан
и основателен, поради което следва да бъде уважен.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Съдът намира, че с оглед на основателността на обуславящия иск за
нищожност по чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД на договора за допълнителни
услуги към договор за кредит между страните доказан и основателен се явява
и обусловеният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. От приложените
по делото и обсъдени по-горе при изяснянваето му от фактическа страна
касови бонове се установи, че общата сума, която е заплатена от ищца на
ответното дружество, възлиза на 859.36 лв., от които 600 лв. за главница,
72.78 лв. за възнаградителна лихва, 186.58 лв. за допълнителни услуги.
Последната сума обаче е платена без основание по смисъла на чл. 55, ал. 1
ЗЗД, тъй като договорът за допълнителни услуги в случая е нищожен на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД. Ето защо „МИКРО КРЕДИТ“ АД
7
следва да бъде осъдено да плати на Г. К. И. сумата от 186.58 лв., ведно със
законната лихва от датата на ИМ: чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По разноските:
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се
дължат от ответното дружество разноски за държавна такса от 100 лв. общо
за двата иска. Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗАдв на адв. М. М. се дължат
разноски процесуално представителство от по 300 лв. за всеки един от
съединените искове съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения на ВАдвС (в ред. от
ДВ № 68/31.07.2020 г.). Размерът на така определените от съда
възнаграждения е съобразен с фактическата и правна сложност на делото, с
вида на извършените процесуални действия и с броя на съдебните заседания,
отчитайки, че адв. М. не се е явявал в о. с. з. като процесуален представител
на ищеца. В този смисъл възражението за прекомерност на разноските по чл.
78, ал. 5 ГПК, направено от „МИКРО КРЕДИТ“ АД, е неоснователно и
следва да бъде оставено без уважение.
Мотивиран от гореизложеното, Свищовският районен съд
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за допълнителни услуги към
Договор за заем Microcredit № 9012-0005-00058244/21.04.2021 г., сключен
между Г. К. И. , ЕГН: **********, *****; и „МИКРО КРЕДИТ“ АД, ЕИК:
*********, гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 137, ет. 3, поради
противоречие с императивните правни норми и добрите нрави.
ОСЪЖДА „МИКРО КРЕДИТ“ АД да заплати на Г. К. И. , ЕГН:
**********, *****; сумата от 186 (сто осемдесет и шест) лева и 58 ст. ,
представляваща платено без основание възнаграждение по договора за
допълнителни услуги, които е прогласен за нищожен.
ОСЪЖДА „МИКРО КРЕДИТ“ АД, ЕИК: *********, гр. София, бул.
„Цариградско шосе“ № 137, ет. 3, да заплати на Г. К. И. , ЕГН: **********,
*****; сумата от 100 (сто) лева, представляваща разноски за държавни такси
в производството.
ОСЪЖДА „МИКРО КРЕДИТ“ АД, ЕИК: *********, гр. София, бул.
„Цариградско шосе“ № 137, ет. 3, да заплати на адв. М. В. М., *****, сумата
от 600 (шест стотин) лева , представляваща възнаграждение за процесуално
представителство, предоставено безплатно на Г. К. И. , ЕГН: **********,
*****, по настоящето гр. д.
Решението подлежи на обжалване пред Великотърновския окръжен съд
в четиринадесет дневен срок от получаване на съобщението.
Съдия при Районен съд – Свищов: _______________________
8