РЕШЕНИЕ№ № 86
гр.
Сливница, 08.07.2019 г.
РАЙОНЕН СЪД - ГРАД СЛИВНИЦА, III състав, в публично съдебно заседание на осми юли през две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
при участието на секретаря Паулина Велкова, като разгледа
докладваното от съдията гр. дело № 24 по описа за 2019 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 7 и сл. ЗЗДН.
Образувано е по молба за защита от домашно
насилие, подадена от С.К.П. срещу С.И.С..
В молбата си молителката твърди, че със С. са
живели на семейни начала в периода от 2000 г. до 15.06.2018 г., като от
съвместното си съжителство имат родени две деца- С. С. И., ЕГН ********** и М.С.И.,
ЕГН **********. Сочи се, че молителката и ответникът са се разделили поради
непреодолими противоречия между тях, като след раздялата децата живеят при
молителката, която полага грижите за тях. Твърди се, че последният акт на
домашно насилие е бил извършен на 15.01.2019 г., в 18.30 часа, в дома на
молителката в гр. Б., ул. „И.“ № ., като актът се е изразил в причиняване на
лека телесна повреда, чрез нанесен побой, като на молителката са били причинени
кръвонасядания на долната устна, вдясно, по задната повърхност на гръдния й кош
вляво, на нивото между средната лопатъчна линия и задна подмишечна линия, по
задно външната линия на лявата мишница. Твърди, се че спрямо молителката е бил
причинен и акт на психическо насилие, изразяващо се в закани от страна на
ответница, че ще я направи проститутка, както и че „ще повтори случая в
Надежда“, което молителката свързала с извършеното там насилие, завършило със
смърт. В молбата се сочи, че насилието е било извършено в присъствието на дъщерята
на молителката С. С. И., както и в присъствието на двама свидетели.
Прави се искане съдът да издаде против
ответника заповед за защита срещу домашно насилие, като го задължи да се
въздържа занапред от извършване на домашно насилие, забрани да доближава
молителката и да посещава дома й в гр. Б., ул. „И.“ № ..и местоработата й в гр.
С., бул. „С.“ № .. (сградата на „В.п.“),
както и училището, в което учат децата- СУ „Х. Т.“ в гр. Б., за максималния
законов срок, като съдът определи временно местоживеене на децата при
молителката.
С допълнителна молба молителката, чрез
процесуалния си представител, е уточнила, че осъщественото спрямо нея физическо
насилие се изразява в удари с ръце по лицето, гърба, ръцете и цялото тяло,
както и дърпане и стискане. Сочи се, че този акт на физическо насилие спрямо
молителката в съчетание с психическото насилие, са породили у молителката страх
за живота и здравето й, поради което е поискала и издаване на заповед за
незабавна защита. С допълнителната си молба, молителката е уточнила, че молбата
за защита е подадена само спрямо нея, а не и по отношение на детето, в чието
присъствие е извършен актът на домашно насилие. Сочи се, че искането за
налагане на ответника на забрана да доближава училището, в което учат децата, е
направено, тъй като молителката често посещава училището и съществува реална
опасност там също да бъде извършен акт на домашно насилие.
Към молбата е представена и декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, в която подробно е описан извършеният спрямо молителката акт на домашно
насилие.
В съдебно заседание молителката, чрез процесуалния си
представител, пледира за уважаване на молбата за защита от домашно насилие,
като уточнява, че искането се свежда до забрана на ответника да доближава
пострадалата и дома й в гр. Б., както и евентуалната й бъдеща работа и
училището, в което децата предстои да бъдат записани, доколкото след извършване
акта на домашно насилие молителката е напуснала работата си, посочена в
молбата, а децата са били отписани от училището. Претендира и разноски.
Ответникът в открито съдебно заседание от 18.02.2019
г., лично и чрез процесуалните си представители оспорва вменения му във вина
акт на домашно насилие. Не оспорва, че с молителката са живели на семейни
начала до 15.06.2018 г., както и че от това фактическо съжителство двамата имат
родени две деца.
В съдебно заседание на 08.07.2019 г. ответникът-
редовно призован, не се явява, представлява се от адв.
Т., която оспорва молбата, като счита, че молителката не е успяла да докаже
твърдените актове на домашно насилие, доколкото са налице съществени
противоречия между показанията на свидетелите П., които са и нейни роднини и са
заинтересовани от изхода на делото. Моли молбата да бъде отхвърлена, а в случай
на уважаването й, срокът на мерките за защита и размерът на глобата да бъде
определен към минимума.
Районен съд- гр. Сливница, като прецени
доказателствата по делото и доводите на страните съгласно чл. 12 и чл. 235, ал.
2 ГПК, намира за установено следното:
Молбата е подадена от процесуално легитимирано лице, в
срока по чл. 10, ал. 1 ЗЗДН след извършения на 15.01.2019 г. акт на домашно
насилие, поради което същата се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, молбата е основателна.
Съгласно чл. 2 ЗЗДН „домашно насилие“ е всеки акт на
физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и
опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната
свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена
връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско
съжителство.
Съгласно разпоредбата на чл. 3 ЗЗДН защита по този
закон може да търси всяко лице, пострадало от домашно насилие, извършено от
съпруг или бивш съпруг; лице, с което се намира или е било във фактическо
съпружеско съжителство; лице от което има дете; възходящ; низходящ; лице, с
което се намира в родство по съребрена линия до четвърта степен, включително;
лице с което се намира или е било в родство по сватовство до трета степен,
включително; настойник, попечител или приемен родител; възходящ или низходящ на
лицето, с което се намира във фактическо съпружеско съжителство, както и от
лице, с което родителят се намира или е бил във фактическо съпружеско
съжителство.
Основателността на молбата за защита по реда на ЗЗДН
предполага установяване по делото на следните обстоятелства, които в
съвкупността си да обусловят извод за осъществен спрямо молителката акт на
домашно насилие: наличие на морално укоримо поведение
от страна на конкретния ответник по отношение на пострадалото лице, което да се
квалифицира като акт на домашно насилие по смисъла на чл. 2 ЗЗДН; същото да е
извършено от посочения в молбата ответник и то на твърдяната дата.
За квалифицирането на даден акт като такъв на домашно
насилие, разпоредбата на чл. 2 ЗЗДН изисква той да се изразява под формата на
физическо, психическо или сексуално насилие, както и опитът за такова насилие,
принудителното ограничаване на личната свобода и на личния живот, извършено
спрямо лица, които се намират или са били в семейна или родствена връзка, във
фактическо съжителство или които обитават едно жилище.
В тежест на молителката е да установи така посочените
обстоятелства, а в тежест на ответника е да обори доказателствената сила на
декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН.
С протоколно определение от 18.02.2019 г. съдът е
отделил като безспорно и ненуждаещо се от допълнително доказване по делото, че
молителката и ответникът са живели на съпружески начала в периода от 2000 г. до
15.06.2018 г., както и че от съвместното им съжителство имат родени две деца-
непълнолетната С. С. И. и малолетната М.С.И.. Или, установява се, че ответникът
попада в кръга на посочените в чл. 3 ЗЗДН лица.
Видно от справката за съдимост на ответника С., същият
не е осъждан.
По делото е представена декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, подадена от молителката, в която последната е декларирала, че ответникът С.,
с който е живяла на семейни начала през периода от октомври 2000 г. до
15.06.2018 г., е упражнил спрямо нея домашно насилие на 15.01.2019 г. в 18.30
часа, извършено чрез физически акт на насилие, който се изразява в нанесен
побой в дома й на ул. „И.“ № . в гр. Б., като й нанесъл удари с ръце по лицето,
гърба, ръцете и цялото тяло, както и дърпане и стискане. С декларацията
молителката е декларирала, че ответникът е осъществил спрямо нея и акт на
психическо насилие, който се е изразил в закана да я направи проститутка и
закана, че ще повтори случая в Н., които действия и думи молителката е
възприела като заплаха за живота и здравето си.
Изложеното в декларацията се потвърждава от
показанията на разпитаните в хода на производството свидетели- Д.П. П., Й. Н. П.,
К.И.П. и А.Л.М.. Показанията на свидетелите Д. П. и Й. П. съдът прецени по реда
на чл. 172 ГПК, доколкото същите са роднини на молителката, съответно стринка и
чичо на същата, които обаче, макар и с известни несъществени противоречие,
разказаха правдиво и логично възприетото от тях на датата на инцидента. Именно
тези свидетели са възприели, как непълнолетното дете С. е слязло от втория етаж
на къщата, в която живеят семейството на молителката и семейство П., като е
викала за помощ, тъй като баща й биел майка й. Двамата свидетели П. са се
качили на втория етаж, като първо се е качила свидетелката П., която е
възприела нанасяните от страна на ответника удари с крак по отношение на молителката,
която е била паднала на земята. При качването си свидетелят П. е възприел, че
молителката вече е била права, но ответникът продължавал да я удря с ръка в
областта на главата. Това от своя страна, а също и агресивното поведение на
ответника по отношение на свидетеля П., мотивирало последния да се обади на
спешната линия „112“, където подал сигнал за случващото се. Не е налице
твърдяното противоречие между
показанията на тези двама свидетели, доколкото те са възприели два различни
момента от случилия се на 15.01.2019 г. инцидент, като наред с това следва да
се отчете и напредналата възраст на свидетелите, а също и факта, че в
напрегната ситуация, когато е застрашен близък човек, често е невъзможно да
бъде дословно пресъздадено случилото се. Изложеното от тези свидетели се
потвърждава и от показанията на свидетелите К.П. и А.М.- полицейски служители,
посетили дома на молителката по повод постъпилия сигнал, които имаха ясен
спомен за събитията, развили се на 15.01.2019 г., и на чиито показания съдът
даде пълна вяра, доколкото свидетелите са незаинтересовани от изхода на делото.
Действително свидетелите П. и М. са възприели единствено отправяните от
ответника закани към молителката, но именно в тази им част съдът намира, че са безпротиворечиви и от същите безспорно се установява, че,
макар и в присъствието на полицейските органи, ответникът се е заканил на
молителката, че случилото се ще се повтори, което е достатъчно да бъде
квалифицирано като акт на психическо насилие по смисъла на закона. Нещо повече,
показанията на свидетеля П. косвено подкрепят и изложеното от свидетелите П.,
че по отношение на молителката е извършен и акт на физическо насилие,
изразяващо се в нанасяне на удари в областта на главата й, доколкото свидетелят
е възприел, че молителката има охлузвания по бузата. Изложеното от молителката
в декларацията й, касателно осъществения спрямо нея акт на физическо насилие,
се установява и от представеното по делото писмено доказателство- съдебномедицинско
удостоверение № 53/2019 г., което е издадено непосредствено след осъществения
акт, а именно на 16.01.2019 г. от длъжностно лице, което е удостоверило
възприетото от него в хода на прегледа, а именно наличието на кръвонасядане на
границата кожно-лигавична повърхност на долната устна
вдясно; кръвонасядане по задната повърхност на гръдния кош вляво и
кръвонасядане на лявата мишница.
Показанията на свидетелите се потвърждават и
останалите приобщени хода на делото доказателства и способи за събиране на доказателства,
а именно приобщената от съда пр.пр. № 88/2019 г. по
описа на РП- гр. Сливница, и съдебно-техническа експертиза на предоставения от
Дирекция „Национална система 112“ електронен носител. Сред материалите по
прокурорската преписка е и даденото от ответника С. сведение, подписано от
него, което като съдържащо неизгодни за него признания на факти, следва да се
третират като извънсъдебно признание в тази си част, което пък от своя страна
следва да бъде преценявано от съда по реда на чл. 175 ГПК. Видно от подписаните
от ответника обяснения, същият е признал, че след проведен разговор по
телефона, много се е ядосал на молителката, качил се в колата и отишъл в дома
й, където скандалът продължил, а той й ударил шамар. Макар и в обясненията си
ответникът да не е признал за отправянето на заплахи по отношение на
молителката, че случилото се ще се повтори, съдът намира, че този факт се
установява от показанията на незаитересованите
свидетели полицейски служители, на които следва да бъде дадена вяра.
По делото е изслушано и заключението на вещото лице по
допуснатата съдебно-техническа експертиза, като са снети данните, съдържащи се
на представения от Дирекция „Национална система 112“ електронен носител. От
същото се установява, че в „Национална система 112“ е бил регистриран сигнал от
15.01.2019 г., подаден в 18.45 часа от Й. П. съдържащ оплакване, че бившият мъж
на племенницата му- С., й нанася побой. Вещото лице е снело и целия проведен
между служителите и обаждащото се лице разговор, като последното е било
свързано и с дежурния от РУ- Сливница.
По делото беше невъзможно изготвянето на социален
доклад, тъй като след инцидента молителката е потърсила закрила в защитена
среда, като на съда не бе известен адресът, на който пребивава.
Както беше изложено, така описаната фактическа
обстановка се установява от декларацията на молителката по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН,
която кореспондира и със свидетелските показания, а също и с извънсъдебното
признание на ответника, обективирано в обясненията
му, дадени пред полицейския инспектор. Декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, е
годно доказателствено средство по смисъла на чл. 13, ал. 3 ЗЗДН, доколкото в
нея се съдържа описание на извършения от ответника спрямо молителката акт на
домашно насилие по време, място и начин. Ответникът не ангажира доказателства,
които да опровергават изложеното в декларацията, като в тази връзка показанията
на допуснатия до разпит на ответника свидетел Р.Б. С., не обориха изложеното в
декларацията, доколкото свидетелят не е присъствал на мястото на инцидента.
Единственото, което се установява от показанията на този свидетел, е, че същият
е видял молителката заедно с двете деца на следващия ден сутринта, когато е
отивал на работа. Свидетелят сочи, че молителката не е имала по себе си бинтове
и лейкопласт, каквито твърдения обаче не са били въвеждани и от самата
молителка. Що се отнася до това, че не е възприел да има видими белези по
лицето от нараняване, следва да се отбележи, че способността на всеки човек да
възприеме или не следи от побой, когато същите се изразяват само в охлузване и
кръвонасядания, е различна, а същевременно е възможно следите целенасочено да
си били прикрити от молителката, доколкото сред обществото продължава да битува
схващането, че това да си жертва на физическо насилие е нещо срамно, не толкова
за извършителя, колкото за жертвата. Охлузвания и кръвонасядания са били
възприето както от свидетеля П., така и от лекаря, изготвил съдебномедицинското
заключение, с оглед което съдът намира, че показанията на този свидетел не биха
могли да оборят изложеното в декларацията. Извършването на акта на домашно
насилие, изразяващо се както във физическо, така в психическо такова, е
установено по делото чрез декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, като изложеното в същата
се подкрепя от събраните в хода на производство доказателствени средства, вкл.
чрез разпита на допуснатите на молителката свидетели, поради което съдът
намира, че молбата следва да бъде уважена, като съдът издаде заповед за защита
от домашно насилие.
Молбата за защита е подадена от пострадалата в преклузивния срок по чл. 10, ал. 1 ЗЗДН, а по делото се
установява, че ответникът попада в кръга на посочените в чл. 3 ЗЗДН лица,
респективно притежава материалноправната легитимация
да отговаря по молбата, предмет на делото, а установеното поведение на
ответника – нанасяне на удари с ръка в областта на главата и тялото (доколкото
това са твърденията на молителката, макар и по делото да има данни и за удари с
крак) и закани, че това ще се повтори, изпълва от обективна страна състава на
домашно физическо и психическо насилие по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗЗДН.
Доколкото по делото се установи извършеното домашно насилие спрямо молителката,
описано в молбата за защита и авторството на извършителя, на последния следва
да бъдат наложени мерки по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН.
Следва да се отбележи, че по делото са налице данни,
че актът на физическо насилие по отношение на молителката, е бил извършен в
присъствието на непълнолетното й дете, което на свой ред представлява акт на психическо
насилие, извършен по отношение на детето, но с оглед диспозитивното начало
(който намира приложение и в производството по ЗЗДН, макар и в същото да е
налице и засилено служебно начало), съдът не разполага с правомощия да
разпростре защитата, която законът предоставя, и по отношение на лице, за което
не е направено съответно искане, въпреки дадените в този смисъл указания още с
разпореждането от 17.01.2019 г., с което молбата е била оставена без движение.
На последно място съдът намира за нужно да отбележи,
че, въпреки че по делото е била издадена заповед за незабавна защита, и въпреки
че молителката е предприела необходимото да се предпази от последващ
акт на домашно насилие, като е сменила местоживеенето си, търсейки защитена
среда, по делото са налице данни, че ответникът е открил молителката и децата,
като в РС- гр. Перник е бил образувано и второ производство по ЗЗДН, по което е
било постановено и невлзяло в сила решение от
24.04.2019 г., с което молбата по ЗЗДН е била уважена.
Мерките за
защита по чл. 5, ал. 1 ЗЗДН представляват не наказание за извършителя, а
налагани от съда принудителни административни мерки по смисъла на чл. 22 ЗАНН,
които имат за цел защита на пострадалото лице, чрез отнемане или поне
ограничаване на възможността на извършителя да извърши друг акт на насилие
срещу пострадалия (чл. 5, ал. 1, т. 2-4 ЗЗДН) и мотивирането на самия
извършител към неагресивно поведение към пострадалото лице (чл. 5, ал. 1, т. 1,
5 и 6 ЗЗДН).
При налагане на мерките по чл. 5 ЗЗДН съдът не е
обвързан от искането на молителя или становището на ответника, а следва да
наложи по своя преценка една или повече защитни мерки (чл. 16, ал. 1 ЗЗДН).
В настоящия случай, с оглед характера на актовете на
насилие – психическо и физическо насилие, с типичен интензитет, и с оглед
обстоятелството, че към момента на съдебното разглеждане на делото страните
живеят разделени, т.е извършителят и пострадалата не обитават едно и също
жилище, съдът намира, за подходящи мерките за защита по чл. 5, ал. 1, т. 1 и по
чл. 5, ал. 1, т. 3 ЗЗДН . В приложимия закон не е предвиден срок за налагане на
мярката по чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН, тъй като никой няма право да нарушава
предвидените, съгласно Конституцията на Р. България и Наказателния кодекс,
човешки права, каквито са правото на здраве, телесна и психическа
неприкосновеност, поради което съдът не следва да определя такъв. Мярката по
чл. 5, ал. 1, т. 3 ЗЗДН, а именно- забрана на извършителя да приближава
пострадалото лице и жилището й в гр. Б., ул. „И.“ № ., следва да се наложи за
срок, от една година, считано от постановяване на настоящото решение за
издаване на заповед за защита, който ще даде възможност на ответника да
преосмисли както извършеното деяние, така и своето бъдещо поведение. Не следва
обаче да бъдат налагани допълнителни ограничения на ответника да доближава
евентуалната месторабота на молителката, а също и училището на децата, в което
те предстои да бъдат записани, доколкото понастоящем няма данни кои конкретно
са тези места, а е недопустимо правата на ответника да бъдат ограничавани
абстрактно, доколкото това би преградило и възможността му да съобрази
поведението си с наложените му забрани. Съдът определи срока на забраната
съобразявайки, че актът на домашно насилие не се откроява със значителен
интензитет, обосноваващ забрана за максималния предвиден по закон срок, но е
извършен вследствие на незначителен конфликт между ответника и пострадалата, а
също и в присъствието на едно от децата, поради което срокът от една година се
явява именно разумният период от време, през който ответникът да понесе
последиците от неправомерното си поведение. По отношение на искането съдът да
наложи и мярката по чл. 5, ал. 1, т. 4 ЗЗДН, като определи местоживеенето на
детето при пострадалия родител, съдът намира, че същото се явява неоснователно,
доколкото по делото, предвид поведението на пострадалата, изразяващо се в
търсене на защитена среда и напускане на жилището й в гр. Б., бе невъзможно
изготвянето на социален доклад, без който съдът не би могъл да прецени в изискуемата
по закон степен на сигурност дали с постановяване на тази мярка правата и
интересите на децата биха били напълно защитени. Нещо повече по делото има
данни, че ответникът е полагал грижа и за двете деца и макар и с решението си
РС- гр. Перник да е наложил и тази мярка, настоящата съдебна инстанция,
съобразявайки, че същото не е влязло в сила, а и доколкото това решение няма
обвързващ характер, намира, че лекомисленото постановяване на тази мярка, без
наличие на нужните доказателства, обосноваващи налагането й, може да бъде във
вреда на децата. Налагането на тази мярка за закрила предполага установяване по
делото на обстоятелства, които да сочат, че присъствието на ответника в живота
на децата, макар и за определен период от време, се явява нежелателно с оглед
правата и интересите им, които съдът намира, че биха били защитени, единствено
ако страните постигнат съгласие относно упражняването на родителските права, а
също и относно един разумен режим на лични отношения на другия родител с
децата, тъй като следва да бъде даден приоритет на интереса на децата да
общуват и с двамата си родители. В случай, че майката желае този въпрос да бъде
разрешен посредством съдебна санкция, тя разполага с правото да предяви иск по
реда на чл. 127, ал. 2 СК, в рамките на което производство да иска и определяне
на привременни мерки, като съдът отново обръща внимание на обстоятелството, че
в интерес на децата е да запазят отношения и с двамата си родители, доколкото
само така би могло да бъде осигурено тяхното нормално психическо, физическо и
социално израстване. Доколкото обаче тази мярка е постановена от друг съд и в
случай че това решение влезе в сила, същата ще породи правните си последици
между страните, макар и настоящият съдебен състав да не я налага, предвид
липсата на доказателства по производството пред РС- гр. Сливница.
Съгласно чл. 5, ал. 4 ЗЗДН „Във всички случаи съдът с
решението по чл. 15, ал. 1 ЗЗДН налага на извършителя и глоба в размер от 200
до 1000 лв. Предвидената в тази норма глоба представлява административно наказание
(по арг. от чл. 13, б. „б“ ЗАНН), което съдът е
длъжен да наложи при установен акт на домашно насилие, но което следва да бъде
индивидуализирано по размер в законовите предели. В настоящия случай съдът
намира, че деянието на ответника е извършено виновно, доколкото той е съзнавал
и контролирал своите действия, а умисълът му е обективиран в поведението му.
Съдът, при преценката си относно размера на глобата, съобрази от една страна
характера и тежестта на извършеното - типична за подобни деяния, а от друга
липсата на доказателства за доходите и имущественото състояние на извършителя,
поради което намира, че на ответника следва да бъде наложена глоба в размер
близък до минималния размер, предвиден в закона, а именно глоба в размер на 300,00
лева, която ще осигури постигане целите на административното наказание по чл.
12 ЗАНН, като въздейства поправителна на ответника.
При този изход на делото, на ответника разноски не се
следват. На основание чл. 11, ал. 2 ЗЗДН дължимата по чл. 16 от Тарифата за
държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, държавна такса по
делото в размер на 25,00 лева следва да се възложи на ответника, като
последният бъде осъден да я заплати в полза на държавата по сметка на PC- гр. Сливница, доколкото съгласно чл. 11, ал. 1 ЗЗДН тя
не се внася предварително от молителя. На основание чл. 11, ал. 2 ЗЗДН
ответникът следва да бъде осъден да заплати и сторените за сметка на съда
разноски за възнаграждение на вещото лице в размер на 134,40 лв.
Молителката претендира разноски по делото, като е
доказала направени такива в размер на 400,00 лева - заплатено адвокатско
възнаграждение по договор за правна защита и съдействие, поради което
ответникът следва да бъде осъден да й ги заплати.
Така мотивиран, Районен съд- гр. Сливница
РЕШИ:
ДА СЕ ИЗДАДЕ ЗАПОВЕД ЗА ЗАЩИТА, по
силата на която
ЗАДЪЛЖАВА на основание чл. 5 ал. 1 т. 1 ЗЗДН
С.И.С., ЕГН **********, с адрес ***, ДА СЕ
ВЪЗДЪРЖА ОТ ИЗВЪРШВАНЕ на домашно насилие (физическо, психическо или друго)
по отношение на лицето, с което е живял във фактическо съпружеско съжителство –
С.К.П.,
ЕГН **********,***.
ЗАБРАНЯВА, на основание чл. 5, ал. 1, т. 3 ЗЗДН, на С.И.С., ЕГН ********** ДА ПРИБЛИЖАВА С.К.П., ЕГН **********
и жилището й, находящо гр. Б., общ. Б., обл. София, ул. „И.“ № ., на по-малко от 300 (триста) метра, за срок
от 1 (една) година.
НАЛАГА на основание чл. 5, ал. 4 ЗЗДН на С.И.С., ЕГН **********,
с адрес ***, глоба в размер на 300,00 (триста) лева, платима в полза на държавата по
сметка на РС- гр. Сливница.
ОСЪЖДА С.И.С., ЕГН **********, да заплати
в полза на държавата по сметка на PC- гр. Сливница
сумата в размер на 159,40 (сто петдесет
и девет лева и 40 ст.) лева, в това число държавна такса в размер на 25,00 (двадесет и пет) лева и възнаграждение
за вещо лице в размер на 134,40 (сто тридесет и четири лева и 40 ст.) лева.
ОСЪЖДА С.И.С., ЕГН **********, да заплати на С.К.П., ЕГН **********
сторените от нея разноски в производството в размер на 400,00 (четиристотин) лева.
В заповедта за изпълнение да се посочат последиците от
неизпълнението й по смисъла на чл. 21, ал. 3 ЗЗДН, а именно, че при
неизпълнение на заповедта на съда, полицейският орган, констатирал нарушението,
задържа нарушителя и уведомява незабавно органите на прокуратурата.
На основание чл. 17, ал. 3 ЗЗДН обжалването на
решението не спира изпълнението на заповедта.
Преписи от решението и от издадената заповед да се
връчат на страните и да се изпратят служебно на РУ на МВР- гр. Сливница.
Възлага изпълнението на Заповедта на органите на РУ на
МВР- гр. Сливница.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Окръжен съд- София в
7 - дневен срок, считано от днес.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
/Невена
Великова/