Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 19.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесети октомври две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. СИЛВИЯ ТАЧЕВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №3946 по описа на СГС за 2021 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
С решение №207/17.03.2021 г. по гр.д. №165/2020 г. на Върховния касационен съд, ІV ГО, е отменено решение №6377 от 05.09.2019 г., постановено по гр.д. №8381/2018 г. по описа на СГС, в частта, в която е уважен иск с правно основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД – за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от настъпил инцидент, станал на 15.09.2017 г., в размер на 25 000,00 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.06.2017 г. до окончателното изплащане, и за сторените по делото разноски, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Въззивното производство е образувано по въззивна жалба на ищеца М.Н.С., действащ чрез майка си и законен представител Р. Б.Б., срещу решение от 16.01.2018 г. по гр.д. №49972/2017 г. по описа на СРС, 41 състав, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу Н.и.м. осъдителни искове с правно основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД за сумата от 25 000,00 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие на телесна повреда, получена в резултат на падане на необезопасен, неограден и несигнализиран експонат в Н.и.м., които са търпени за времето 15.06.2017 г. – 24.07.2017 г., както и сумата от 1267,85 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди – разходи за лечение, като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно, незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон и съществени съдопроизводствени правила, и необосновано. Сочи, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че по делото не е доказано наличието на противоправно поведение от страна на служители на ответника. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна Н.и.м. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Решение №6377 от 05.09.2019 г.,
постановено по гр.д. №8381/2018 г. по описа на СГС, в частта, в която е
отменено решението от 16.01.2018 г., постановено
по гр.д. №49972/2017 г. по описа на СРС, 41 състав, и е уважен иск предявеният осъдителен иск с правно
основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД за сумата от 1267,85 лв., представляваща
обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи
за лечение, ведно със законната лихва, считано от 15.06.2017 г. до
окончателното изплащане, е влязло в законна сила като необжалваемо /определение
№240 от 16.04.2020 г., постановено по гр.д. №165/2020 г. по описа на ВКС, ІV
ГО/.
Съдът, като
обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните
по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е основателна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо, но неправилно
по следните съображения:
Основен принцип в правото е, че всеки носи отговорност само за своите деяния. В чл.49 ЗЗД е предвидено изключение от това общо правило, като е предвидено, че този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от негово противоправно действие при или по повод изпълнението и. За възникване на отговорност по чл.49 ЗЗД е необходимо да бъдат установени следните предпоставки: вреди, причинени на пострадалия, вредите да са причинени от лице, на което ответникът е възложил някаква работа, да са причинени от противоправно действие при или по повод изпълнението на работата, възложена от ответника и причинителят на вредата да има вина за причиняването и. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на които са: деяние /действие или бездействие/, вредата, противоправността на деянието, причинна връзка и вината, съединени от правна норма в едно единство. Деянието трябва да е противоправно и виновно, вината се предполага до доказване на противното, а основният елемент на непозволеното увреждане е вредата и тя се схваща като промяна чрез смущение, накърняване и унищожаване на имуществото, телесната цялост и здраве, душевност и психическо състояние на човека. Причинната връзка е обединяващият елемент на всички останали елементи, за да е налице фактическия състав на непозволеното увреждане, като вината не се предполага, а следва да се докаже от увредения.
За основателността на исковете за вреди в тежест на ищеца е да докаже, че в причинна връзка от виновно противоправно деяние на работници или служители на ответника, е претърпял вреди, както и какъв е техният действителен вид и размер.
В тежест на ответника е да докаже положителният факт на плащане на обезщетението.
Фактът на непозволеното увреждане на ищеца е разрешен с цитираното по-горе влязло в сила съдебно решение, постановено по гр.д. №8381/2018 г. по описа на СГС, ІІІ-в въззивен състав. Със сила на пресъдено нещо се ползува решението относно спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. В основанието на иска се включва конкретният юридически факт, въз основа на който е заявена претенцията, и който е очертан от хипотезиса на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право. С решението съдът подвежда установените по делото факти под приложимата правна норма и ги обявява в диспозитива като правни последици, които се ползуват със сила на пресъдено нещо, поради което диспозитивът представлява източника на сила на пресъдено нещо. Фактът на настъпилия деликт остава непроменен в настоящото производство. В него нов факт е единствено причинната връзка между сочените телесни увреждания и сочения инцидент. Само той е предмет на доказване, както и обстоятелствата, обосноваващи справедливия размер на претендираното обезщетение за търпените неимуществени вреди. Непозволеното увреждане в пълния си фактически състав – деяние, противоправност, причинна връзка, вреди, вина, както и липсата на основания за намаляване на обезщетението по чл.51 ал.2 ЗЗД, са установени с влязлото в сила съдебно решение, постановено между същите страни и не подлежат на преразглеждане. С влязлото в сила съдебно решение е установено със сила на пресъдено нещо, че непозволеното увреждане на ищеца е причинено от противоправното поведение на служители на ответника и че не са налице предпоставки за намаляване на размера на присъденото обезщетение за имуществени вреди. Преразглеждането на тези обстоятелства в настоящото производство е недопустимо.
От представената по делото епикриза, издадена от УМБАЛСМ
„Н. И. Пирогов” ЕАД, се установява, че ищецът е постъпил в болничното заведение
на 15.06.2017 г. по повод счупване на тялото /диафазата/ на дясна бедрена кост,
като му е извършено оперативно лечение – репониране и фиксиране на фрактурата с
2 еластични титаниеви пирона, и ищецът е изписан от болничното заведение на
21.06.2017 г.
От приетото по делото заключение на СМЕ, което съдът кредитира напълно, се установява, че при процесния инцидент ищецът е получил счупване на дясната бедрена кост в нейната средна част, като за 24 часа му е поставена директна скелетна екстензия за постепенно наместване на фрагментите, а на следващия ден е бил опериран, като са му поставени 2 еластични титаниеви пирона в медуларния канал на костта. Вещото лице сочи още, че по данни на майката след изписване от болницата ищецът е бил 10 дни на постелен режим и 2 мес. на патерици, а след това 1 мес. походката е била нестабилна, което отговаря на медицинските критерии за конкретното счупване – до 3 мес. за възрастовата група на ищеца. От заключението се установява още, че за 24 ч. до оперативното лечение болките са с висока интензивност, в следоперативния период до 10 дни са умерени с изостряния при опит за раздвижване на крака, до слаби в края на възстановителния период, като е била необходима чужда помощ за около 2 мес. през периода, в който придвижването е ставало с патерици, а към настоящия момент липсват усложнения във вид на трайни или невъзстановими последици и ищецът е напълно възстановен, но поставените импланти в бедрената кост е необходимо да бъдат извадени чрез лека оперативна процедура, налагаща хоспитализация за 3 дни, но при липса на възстановителен период.
От показанията на свид. Николай С. се установява, че след процесния инцидент ищецът е бил в болница, където е установено счупване на крака, извършено му е наместване под пълна упойка, кракът е бил сложен на екстензия, а на следващия ден му е направена операция, при която са му поставени пирони. Свидетелят сочи още, че детето е имало силни болки, било е на болкоуспокояващи, майка му е била при него в болницата денонощно, а след изписването от болница около 10 дни въобще не се е движел, а след това е започнал постепенно раздвижване – първоначално с патерици за около 2 мес., а към настоящия момент се движи сам, но изпитва страх и не иска да остава сам.
С оглед на така събраните доказателства, съдът намира, че в причинна връзка с процесния инцидент ищецът е претърпял телесна повреда, вследствие на което за определен период от време е изпитвал болки и страдания. Налице е основание за обезщетение на претърпените неимуществени вреди.
Съгласно чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението се определя по справедливост, като преценката следва да се извърши въз основа обективни и доказани по делото факти – интензитет и продължителност на болката, период на възстановяване, наличие на остатъчна травма. Съдебната практика приема като критерии за определяне на справедливо обезщетение житейски оправданото и утвърденото в практиката обезщетение за аналогични случаи, но съобразени с конкретния случай.
Съдът, при определяне размера на обезщетението, отчита обстоятелството, че травмата на ищеца е била без риск за живота на пострадалия, че интензивността на болката е била значителна, че на ищеца е проведено и оперативно, и консервативно лечение, периодът на възстановяване е със средна продължителност и се е налагало ограничен двигателен режим на пострадалия, през което време е имал нужда от чужда помощ. Съдът отчита и обстоятелството, че към датата на процесното ПТП ищецът все още е бил малолетен – само на 9 год., т.е. касае се за дете, както и че е липсват остатъчни травми – към настоящия момент е напълно възстановен, но отчита е предстоящата оперативна интервенция за изваждане на поставените импланти, която също е свързана с болки и страдания. С оглед на изложеното по-горе съдът счита, че справедливо обезщетение за претърпените травматични увреждания е в размер на 25 0000,00 лв.
Поради изложеното, решението на СРС следва да бъде отменено в частта, в която предявеният иск е за заплащане на обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен, и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск бъде уважен за пълния претендиран размер. Решението следва да се отмени и в частта, в която ищецът е осъден да заплати на ответника разноски.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на ищеца на основание чл.78 ал.1 ГПК следва да се присъдят разноски в първоинстанционното производство в размер на сумата от 1056,00 лв., представляваща държавна такса, сумата от 102,90 лв., представляваща депозит за вещо лице, и сумата от 1500,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на ответника за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение е основателно. По делото е представен договор за правна защита и съдействие, сключен между ищеца и адв. Б., според който ищецът е заплатил адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство в размер на сумата от 3000,00 лв. Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. Договореното по настоящето дело адвокатско възнаграждение е над този минимален размер, изчислен съобразно чл.7 ал.2 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, но с оглед фактическата и правна сложност на делото не следва да бъде намалявано до минималния размер, а до размера на сумата от 1500,00 лв.
С оглед изхода на делото и
направеното искане, на въззивника на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се
присъдят разноски във въззивното производство – в производството по гр.д. №8381/2018
г. по описа на СГС, ІІІ-в въззивен състав, в размер на сумата от 533,00 лв., представляваща
държавна такса, и сумата от 1500,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
Възражението на въззиваемата страна за прекомерност на заплатеното от въззивника
адвокатско възнаграждение е основателно. По делото е представен договор за
правна защита и съдействие, сключен между ищеца и адв. Б., според който ищецът
е заплатил адвокатско възнаграждение във въззивното производство в размер на
сумата от 2000,00 лв. Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при
намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради
прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в §
2 от Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали
възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. Договореното
по настоящето дело адвокатско възнаграждение е над този минимален размер,
изчислен съобразно чл.7 ал.2 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, но с оглед фактическата и правна сложност на делото не следва
да бъде намалявано до минималния размер, а до размера на сумата от 1500,00 лв.С оглед изхода на делото и направеното искане, на
ищеца на основание чл.294 ал.2 вр. чл.78 ГПК следва да се присъдят разноски за
производството пред ВКС в размер на сумата от 1200,00 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение, платимо по реда на чл.38 ЗА.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №314969/16.01.2018 г., изменено в частта за разноските с определение №373128/28.03.2018 г., постановено по гр.д. №49972/2017 г. по описа на СРС, ГО, 41 състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от М.Н.С., ЕГН **********, адрес: ***, действащ чрез майка си и законен представител Р. Б.Б., срещу Н.и.м., адрес: гр. София, ул. „******, осъдителен иск с правно основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД за сумата от 25 000,00 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие на телесна повреда, получена в резултат на падане на необезопасен, неограден и несигнализиран експонат в Н.и.м., които са търпени за времето 15.06.2017 г. – 24.07.2017 г., и в частта, в която М.Н.С., ЕГН **********, адрес: ***, действащ чрез майка си и законен представител Р. Б.Б., е осъден да заплати на Н.и.м., адрес: гр. София, ул. „******, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 1682,00 лв., представляваща сторени разноски, и вместо него постановява:
ОСЪЖДА Н.и.м., адрес: гр. София, ул. „******, да заплати на М.Н.С., ЕГН **********, адрес: ***, действащ чрез майка си и законен представител Р. Б.Б., на основание чл.49 вр. чл.45 ЗЗД сумата от 25 000,00 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди – болки и страдания, настъпили на 15.06.2017 г. в резултат на падане на необезопасен, неограден и несигнализиран експонат, ведно със законната лихва, считано от 15.06.2017 г. до окончателното изплащане, на основание чл.78 ал.1 ГПК сумата от 2658,90 лв., представляваща разноски в първоинстанционното производство, и сумата от 2033,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА
Н.и.м.,
адрес: гр. София, ул. „******, да заплати на адв. Д.Б., адрес: ***, на основание чл.38 ЗА вр. чл.294 ал.2 вр.
чл.78 ГПК сумата от 1200,00 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение в касационното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване
пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.