Р Е Ш Е Н И Е
№ ........
гр.Плевен,13.05.2019г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ХІ-ти
граждански състав, в публично заседание на десети май
през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АСЯ ШИРКОВА
при секретаря Галина Карталска,
като разгледа докладваното от съдията
ШИРКОВА гр.д. № 8221 по описа на съда за 2018 година, на основание данните
по делото и закона, за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени
искове по реда на чл.422,ал.1 от ГПК във вр.с чл.415,ал.1 от ГПК с правно
основание чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, чл.79, ал.1 от ЗЗД, 92 ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Ищецът „А.з.с.н.в. ЕАД твърди, че по
силата на договор за цесия, сключен на 19.05.2017г, с цедента „***” ЕАД, всички
вземания по сключения на 04.08.2016г. между последния, като кредитор, и ответника
Л.П.Т. с ЕГН ********** ***, като клиент, договор за потребителски кредит били
прехвърлени в негова полза, в качеството му на цесионер. За цесията ищецът
твърди, че чрез „***“ изпратил уведомление до ответника с известие за доставяне
на посочения от ответника в договора за кредит адрес. Твърди, че писмото се
върнало в цялост като в обратната разписка било отбелязано, че пратката не била
потърсена от получателя. Твърди, че до ответника било изпратено и второ писмо
чрез куриер, но получателят не е намерен на адреса. Поддържа, че по силата на сключения договор за
потребителски кредит цедента предоставил на ответника кредит в размер на 1000
лева срещу задължението на последния да върне заетата сума, ведно с уговорената
договорна лихва в размер на 197,25 лева и такси : 50 лева – за оценка досието
на клиента и 852,97 лева – за предоставяне на услугата домашно посещение.
Общата сума по кредита, включваща главница, възнаградителна лихва и такси,
следвало да бъде заплатена на 60 седмични вноски. Ищецът твърди, че ответникът
не изпълнил задължението си да погасява вноските в срок като дължими останали
следните суми: 929,89 лева –
главница, 28,04 лева – договорна
лихва за периода от 24.09.2016г. до 30.09.2017г., 105,41 лева – обезщетение за забава за периода от 19.05.2017г. до 03.07.2018г.,
25 лева такса за *** за периода 24.09.2016г.
до 30.09.2017г., 475,07 лева такса
за услуга „***“. Твърди, че за посочените суми се снабдил със заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК, издадена срещу ответника по ч.гр.д. № 4861/2018г.
по описа на РС Плевен, като длъжникът е уведомен за издадената заповед по реда
на чл.47 ал.5 ГПК. Моли съда да постанови решение, с което да признае за
установено по отношение на ответника, че му дължи сумите по заповедта за
изпълнение. Претендира деловодните разноски в исковото и заповедното
производства.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК ответникът
чрез назначения си особен представител оспорва предявените искове.
Съдът,
като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните,
намира за установено следното:
Установява
се от представения на лист 5 от делото договор, че на 04.08.2016г. между „***“
ООД и ответника Л.П.Т. е сключен договор за потребителски кредит, по силата на
който кредитодателят предоставил на ответника кредит в размер на 1000 лева като
в договора между страните са уговорени такса *** в размер на 50 лева, общ
размер на фиксирана лихва в размер на 197,25 лева, представляваща 31,82 %
лихва, а общо дължимите две суми за такса и фиксирана лихва са в размер на 247,52
лева, което представлява 48 % ГПР. Видно е, че в договора страните са
договорили такса за услуга „***“ в размер на 852,97 лева, като общо дължимата
сума по кредита е в размер на 2100,22 лева, която ответникът се е задължил да
изплати на 60 седмични вноски всяка в размер на по 35,01 лева и последна вноска
в размер на 34,63 лева. Установява се от договора, че първото седмично плащане
се дължи на 13.08.2016г. Установява се от приложените към исковата молба формуляр
за кандидатстване за кредит и Стандартен европейски формуляр, че същите са подписани
от страните на 04.08.2016г. Представен е и договор за прехвърляне на вземания,
сключен между ищцовото дружество и кредитодателя по договора за кредит, от
19.05.2017г. Към договора е представено и приложение, от което се установява,
че под номер 4905, вземането произтичащо от договора за кредит с ответника е
прехвърлено на ищцовото дружество.
Разпоредбата на чл.26, ал.1 от ЗПК
изрично предвижда, че кредиторът може да прехвърли вземането си по договор за
потребителски кредит на трето лице, само ако договорът за потребителски кредит
предвижда такава възможност. Такава възможност в случая е предвидена в клаузата
на чл.22 от Общите условия (лист 6) на сключения договор, според която
кредиторът има право да прехвърля, изцяло или частично, правата си по договора
без съгласието на клиента като впоследствие информира същия. В случая се
установява, че уведомлението за цесия е изпратено на адрес, но лицето не е
намерено.
Съдът счита, че неуведомяването на длъжника не води до недействителност на
цесията. Правата по цесията преминават върху цесионера със сключване на
договора. Съобщението по чл.99, ал.3 и ал.4 от ЗЗД не е елемент от фактическия състав на договора
за цесия, поради което не е условие за
прехвърлителното действие на цесията. Единствените правни последици от
неспазване на задължението за уведомяване се свеждат до това, че до съобщаване
на цесията, длъжникът може да плати на цедента и плащането да го освободи
валидно от дълга. Липсата на уведомление обаче не прави цесията недействителна,
нито освобождава длъжника от задължението да плати на новия кредитор. Въпреки, че ответникът не е намерен
на посочения в договора адрес, който е и негов постоянен адрес в НБД, то
преписа от исковата молба и доказателствата са връчени на назначения му особен
представител. С връчването им, съдът приема, че правата му са защитени. Отделно
от това, съгласно трайната практика на ВКС, възражението за липса на уведомление
за цесия може да се прави единствено с доказателства за плащане от страна на
длъжника, каквито по делото не са представени. В този смисъл е Определение
№987/18.07.2011г. на ВКС по гр.дело 867/2011г., IV г.о., Решение №173/15.04.2004г. на
ВКС по гр.дело 788/2013г., ТК.
По делото назначения особен
представител на ответника е оспорил истинността на подписа на ответницата в
качеството и на кредитополучател и съдът е допуснал и назначил съдебно
графическа експертиза, заключението на която е прието със съгласие на страните.
От заключението се установява, че подписът в графа „подпис на клиента“ в
Договор за потребителски кредит, в графа „Подпис на клиента“ в „Стандартен
европейски формуляр“ и в графа „Подпис на заявителя“ във „Формуляр за
кандидатстване за кредит“ са положени от Л.П.Т.. С оглед така приетото
заключение, съдът приема за установено, че ответницата е сключила и подписала
договора за предоставяне на потребителски кредит.
От заключението на вещото лице се
установява, че на 09.09.2016г., при кредитодателя е заплатена сумата от 185
лева. Установява се от заключението, че на ищцовото дружество, с договора за
прехвърляне на вземания е прехвърлена сумата от 929,89 лева главница, 128,04
лева лихва, 25 лева такса *** и 475,07 лева такса за услуга „***“. Установява
се, че след сключване на договора за цесия, ответницата е заплатила сума в
размер на 100 лева, която би следвало да погаси договорната лихва, като
задължението за договорна лихва става в размер на 28,04 вместо прехвърленото
вземане от 128,04 лева.
След приспадане на заплатените две
вноски, от заключението се установява, че остава дължима главница в размер на
929,86 лева, договорна лихва 67,59 лева, от която ищецът претендира 28,04 лева,
такса *** 45,80 лева, която ищецът претендира 25 лева, такса услуга „***“ в
размер на 771,97 лева, от която ищецът претендира 475,07 лева и лихва за забава
в размер на 105,41 лева. Установява се от доказателствата по делото, че
кредитодателят е прехвърлил вземанията си в по-малък размер от действителните,
поради което и не може да претендира
по-големите суми, дължими по кредита. В този смисъл съдът приема, че е
дължима претендираната главница в размер на 929,86 лева, договорна лихва в
размер на 28,04 лева и лихва за забава за периода от прехвърляне на вземането –
19.05.2017г. до подаване на заявлението 03.07.2018г.
Що се касае до възражението на
ответника, чрез особения представител, че няма доказателства, че сумата по
кредита е усвоено, съдът констатира, че действително в Общите условия по
договора е посочено в чл.4, че кредитът се предоставя на клиента в десетдневен
срок по банкова сметка, ***. От заключението на вещото лице се установи, че
сумата не е превеждана по банкова сметка ***. В същото време, в чл.27 от
договора се сочи, че с подписване на договора за кредит, клиентът потвърждава,
че е получил от кредитодателят пълният размер на кредита. От заключението се
установява, че при допълнителна услуга „***“, кредитът е предоставен в дома на
кредитополучателя. Установява се от заключението, че от страна на ответницата
има извършени две плащания – на 185 лева на 09.09.2016 и 100 лева на
17.01.2018г. При така изложеното, съдът приема, че погасяването частично на
задължения представлява извънсъдебно
признание за задължението, което кореспондира с уговореното в чл.27 от
Договора, че с подписването му, Клиентът потвърждава, че е получил от ***пълния
размер на кредита.
По отношение на допълнителната
услуга „***“, съдът приема следното: Установява се от договора, че при главница
в размер на 1000 лева, съгласно сключения договор за потребителски кредит (буква
„Д“) е уговорена такса за услугата „***” в размер на 852,97 лева. Посочено е,
че тази услуга се предоставя по избор на клиента и се дължи за 1. домашната
доставка на заетата сума в брой по негово местоживеене и 2. седмично домашно
събиране на вноските по кредита. В разпоредбите на чл.25 и чл.26 от общите
условия е посочено, тази такса се дължи, макар и в намален размер от 30%
(чл.26), дори и в случаите на пълно предсрочно погасяване на кредита, както и
при отказ от услугата. Съдът приема, че договорената такса за услуга „***” е
свързана с извършването на плащанията по договора и е отделно уговорена. Същата
не се включва в размера на годишния процент на разходите – чл.19, ал.3, т.3 от ЗПК, поради което за нея принципно не намират приложение ограниченията на
чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК. Поради това и не следва да се съпоставя годишния
процент на разходите с размера на
законната лихва. Но за тази клауза в договора на общо основание (чл.24 ЗПК)
важат правилата на чл.143 – чл.148 ЗЗП. Според чл.143, т.14 вр.чл.146, ал.1 от
ЗЗП за неравноправна, нищожна се приема такава клауза в потребителския договор,
която налага на потребителя да изпълни своите задължения, дори и ако търговецът
или доставчикът не изпълни своите такива. По тази причина съдът счита, че чл.25
и чл.26 от договорните разпоредби (с характер на общи условия), чието тълкуване
налага извода, че таксата за услугата „***” се дължи дори и когато тя не е била
предоставена на клиента, съставляват неравноправни и следователно нищожни
клаузи, за което съдът е длъжен да следи служебно. Безспорно е, че кредиторът
има право да начислява и събира от длъжника и предвидените в договора такси. При
преценка дали една клауза е неравноправна и следователно нищожна, следва да се
установи естеството на конкретното вземане. В случая се касае за такса, която представлява
възнаграждение на кредитора за извършена от него дейност или услуга и която се
дължи отделно от главницата, възнаградителната и мораторната лихви по договора.
Дали се дължи тази такса зависи от това дали кредиторът е изпълнил задължението
си да извърши дейността, да предостави услугата, за която се дължи тя. Таксата,
за разлика от възнаградителната лихва, не съставлява възнаграждение за
кредитора и не следва да се превръща в основен източник на печалба за него.
Тази такса следва да бъде пропорционална
на сумата по кредита. Видно е, че в случая за кредит с главница от 1000 лева,
таксата за услугата „***“ е в размер на почти същата сума – 854,97 лева. Липсва
съразмерност и пропорционалност, а това я превръща в средство за неоснователно
обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, в действителност придобива
характер на втора, скрита възнаградителна лихва. Но дори да се приеме, че тази
сума се дължи, то ответникът следва да дължи такава част от нея, на каквото
стойност кредитодателят е извършил услугата. В разпоредбата на чл.25 от ОУ е
предвидено ”….клиентът разбира, че 30 % от тази такса е равна на разходите,
свързани с организирането на допълнителната услуга *** и предоставянето на
кредита в брой по местоживеене на клиента ….”. При така изложеното, съдът
приема, че кредитодателят е извършил услуга на ответника да му предостави
кредита вкъщи, което му е струвало 30%, а именно сумата от 256,49 лева.
Остатъкът от стойността на тази услуга, а именно 598,48 лева се дължи за това,
че кредитополучателят ще посещава дома на ответника, за да взима от него
вноските по кредита. Този остатък, разделен на броя на седмичните вноски (60 на
брой) е в размер на по 9,97 лева за
посещение. След като се установи, че ответницата е погасила две вноски по
кредита, от които едната чрез каса на EasyPay, а другата срещу издадена от
кредитодателя квитанция при домашно
посещение, то следва да се присъди такса само за едно посещение. При така
изложеното ,съдът приема, че по отношение на претенцията за заплащане на услуга
„***“, същата се явява основателна до сумата от 266,46 лева, като за разликата, до която е претендирана 852,97
лева, претенцията се явява неоснователна и следва да се отхвърли.
По отношение на претендираната лихва
за забава в размер на 105,41 лева за периода 19.05.2017г., когато е прехвърлено
вземането с договора за цесия, до датата на подаване на заявлението - 03.07.2018г.,
съдът счита, че искът е основателен изцяло до размера, в който е предявен и
изчислен в заключението на вещото лице 105,41
лева.
По отношение на претенцията за
договорна лихва в размер на 28,04 лева за периода 24.09.2016г. до 21.06.2017г.,
съдът счита, че такава лихва се дължи само до датата на цесията – 19.05.2017г.
Вещото лице е установило, че лихвата за забава за този период е в размер на 67,59
лева, но с оглед размера на претенцията – 28.04
лева, съдът счита, че искът следва да бъде уважен изцяло до предявената
сума.
По отношение на претенцията на
ищцовото дружество за сумата от 25 лева
неплатена такса за услуга „***“ : В заключението си вещото лице е установило,
че тази сума не е заплатена от ответника и е в размер на 45,80 лева. По това
перо вземането е прехвърлено на ищцовото дружество в размер на 25 лева. Поради
това съдът приема, че претенцията за такса „***“ е основателна изцяло до
претендирания размер, а именно 25
лева.
В заключение следва да бъде признато
за установено, че ответникът дължи на ищеца главница в размер на 929,80 лева, договорна лихва в размер на 28,04 лева за периода 24.09.2016г.-19.05.2017г.,
такса за *** в размер на 25 лева,
такса за услуга „***“ в размер на 266,46
лева и лихва за забава за
периода 19.05.2017г. – 03.07.2018г. в размер на 105,41 лева, като за
разликата до претендираните 475,07 лева такса за услуга „***“, претенцията е неоснователна
и следва да бъде отхвърлена.
С оглед изхода на делото, на ищеца следва да се присъдят разноски
съобразно уважената част на исковете. Исковете са предявени до общия размер 1563,41
лева, а са основателни до общ размер 1354,71 лева. Ищецът е претендирал
разноски по списък, като за настоящето исково производство, ищецът е
претендирал юрк.възнаграждение в размер на 350 лева. Съдът счита, че с оглед характера на
производството, както и обстоятелството, че делото е разгледано в едно съдебно
заседание, то юрк.възнаграждение следва да бъде определено на 100 лева. Така
разноските в исковото производство са в общ размер на 795 лева, от които :
държавна такса 125 лева, депозит за особен представител 300 лева, депозит за
вещо лице 270 лева и юрк.възнаграждение в размер на 100 лева. Съобразно
уважената част на исковете, ответникът следва да заплати на ищцовото дружество
разноски в исковото производство в размер на 688,90 лева и в заповедното в
размер на 70,42 лева. За допусната съдебно-графическа експертиза както при
възнаграждение в размер на 150 лева за от бюджета на съда, съобразно уважената
и отхвърлена част на исковете, ищецът следва да заплати по сметка на съда
сумата от 20 лева, а ответника сумата от 130 лева.
По изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Л.П.Т. с ЕГН ********** ***, че дължи н. “А.З.С.Н.В.”
ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***, ***, законен представител
Н.Т. С.и М.Д.Д.– ***, главница в размер на 929,80 лева,
договорна лихва в размер на 28,04
лева за периода 24.09.2016г.-19.05.2017г., такса за *** в размер на 25 лева, такса за услуга „***“ в размер на 266,46 лева и лихва за забава за периода 19.05.2017г.
– 03.07.2018г. в размер на 105,41 лева, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 03.07.2018г.
до окончателното й изплащане, за които вземания по ч.гр.д. № 4861 по описа за
2018г. на Плевенския районен съд е издадена заповед № 2966/04.07.2018г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПКкато за разликата до
претендираните 475,07 лева такса за услуга „***“, ОТХВЪРЛЯ предявения иск като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА Л.П.Т. с ЕГН ********** ***, ДА ЗАПЛАТИ н. “А.З.С.Н.В.”
ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***, ***, законен представител
Н.Т. С.и М.Д.Д.– *** 688,90 лева деловодни разноски в исковото и 70,42 лева в заповедното
производства.
ОСЪЖДА “А.З.С.Н.В.”
ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***, ***, законен представител
Н.Т. С.и М.Д.Д.– ***, ДА ЗАПЛАТИ
по сметка на ПлРС сумата от 20 лева разноски за съдебно-графическа експертиза.
ОСЪЖДА Л.П.Т. с ЕГН ********** ***, ДА ЗАПЛАТИ по сметка на
ПлРС сумата от 130 лева разноски за съдебно-графическа експертиза.
Решението
подлежи на обжалване пред Плевенския окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: