Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София,
26.10.2022 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на девети декември през две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Иванка Иванова
мл. съдия Антоанета Ивчева
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 12437 по описа за 2018
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 3.07.2018 г., постановено по гр. дело № 72236/ 2016 г. на Софийски
районен съд, І ГО, 40 състав, по предявен от „Р.Л.Б.“ ЕООД- ***
/ЕИК ********/ установителен иск по чл.415, ал.1 вр. чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.345 ТЗ вр. чл.232, ал.2 ЗЗД е признато за
установено, че „Т.С.- К.С.“ ЕООД- гр. София /ЕИК********/
и В.Й.К. /ЕГН **********/ дължат солидарно на „Р.Л.Б.“ ЕООД
вземането, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 31869/
2016 г. по описа на СРС, 40 състав, в размер на 1 828.10
евро, представляващо дължими просрочени месечни лизингови вноски
за периода от 20.10.2015 г. до 20.05.2016 г. по Договор за финансов лизинг № 024330-RF-001
от 28.08.2012 г., ведно със законната лихва от 13.06.2016 г. до изплащане на
вземането, като искът е отхвърлен за разликата над сумата 1 828.10 евро до
пълния предявен размер от 1 852.08 евро. Със същото решение „Т.С.- К.С.“ ЕООД- гр. София /ЕИК********/
и В.Й.К. /ЕГН **********/ са осъдени да
заплатят на основание чл.92, ал.1 ЗЗД солидарно на
„Р.Л.Б.“ ЕООД- *** /ЕИК ********/ сумата
3 933.59 евро, представляваща
договорна неустойка в размер на остатъчната главница по Договор за финансов
лизинг на ППС № 024330-RF-001 от 28.08.2012 г. относно ППС: нов „Great Wall
Hover“ с шаси № LGWDA3N58BB913270, двигател № SKC5274 и peг.№ ********, поради
неизпълнение на задължението на лизингополучателя да върне вещта, предмет на
договора за лизинг, след прекратяването му, като искът е отхвърлен за разликата
над присъдената сума до пълния предявен размер от 4 219.14 евро. На
основание чл.78, ал.1 ГПК ответниците „Т.С.- К.С.“ ЕООД и
В.К. са осъдени да заплатят на ищеца „Р.Л.Б.“ ЕООД сумата 970.96 лева- разноски за
исковото производство, и сумата 543.83 лв.- разноски за заповедното
производство. На основание чл.78,
ал.З ГПК ищецът „Р.Л.Б.“ ЕООД е осъден
да заплати на ответниците „Т.С.- К.С.“ ЕООД и В.К. сумата 32.50 лв.- разноски по
делото.
Постъпила
е въззивна жалба от „Т.С.- К.С.“ ЕООД- гр. София /ЕИК********/
и В.Й.К. /ответници по делото/, в която
са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното от СРС
решение в частта му, в която са уважени исковете, и в частта за разноските, с
искане да бъде постановена отмяната му в обжалваната част и да бъде постановено
решение за отхвърляне на исковете като неоснователни, с присъждане на разноски
по делото.
Въззиваемата
страна „Р.Л.Б.“ ЕООД- *** /ищец по делото/ оспорва жалбата на ответниците и
моли да бъде постановено решение за отхвърлянето й като неоснователна, като
претендира разноски за въззивното производство.
Третото
лице- помагач „С.М.К.“ АД /с предходно наименование „Л.М.“ АД/- гр. София- в
несъстоятелност, не изразява становище по повод подадената от ответниците
въззивна жалба.
Предявени са
установителен иск /искове/ по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.345 ТЗ вр.
чл.232, ал.2 ЗЗД и осъдителен иск /искове/ по чл.92, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира
от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е
подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо- в обжалваната част.
Настоящата въззивна инстанция намира
постановеното от СРС решение и за правилно в обжалваната част, като споделя
изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за
частично уважаване- за горепосочените суми /неизплатени лизингови вноски и
договорна неустойка/, на предявените от „Р.Л.Б.“ ЕООД
срещу „Т.С.- К.С.“ ЕООД и В.Й.К. установителни
искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.345 ТЗ вр. чл.232, ал.2 ЗЗД и
осъдителни искове по чл.92, ал.1 ЗЗД, като основателни и доказани- чл.272 ГПК.
Според
приложения по делото Договор за финансов лизинг на ППС № № 024330-RF-001
от
28.08.2012 г., сключен при общи условия /ОУ/, валидно
обвързващ страните, ищецът- лизингодател „Р.Л.Б.“ ЕООД
се задължил да придобие в собственост и да предостави за ползване на ответника-
лизингополучател „Т.С.- К.С.“ ЕООД нов
автомобил „Great
Wall Hover“, срещу задължение на
последния да заплати възнаграждение за ползването, възлизащо на общо 15 518.99
евро /без ДДС/, с първоначална вноска в размер на 3 879.75 евро /без ДДС/, и
разсрочено плащане на останалата част от възнаграждението- на 60 равни месечни
вноски от по 231.51 евро всяка /съобразно уговореното в двустранно подписан
погасителен план/, чиято изискуемост настъпва на 20- то число на съответния
месец. Договорено е между страните, че лизинговите вноски се състоят от
главница и лихва и се заплащат на горепосочената дата съобразно погасителния
план. Посочено е в договора, че доставчикът на автомобила е избран от
лизингополучателя и обект на лизинга е заявено от последния пътно превозно
средство- нов автомобил „Great Wall Hover“. Договорът е подписан и от ответника В.Й.К.-
управител на дружеството- лизингополучател, като съдлъжник.
Договорът
за финансов лизинг, какъвто е сключен между страните по делото /чл.342, ал.2 ТЗ/, е по правната си същност консенсуален, двустранен, възмезден, комутативен
и неформален договор, при чието сключване се пораждат правните последици, към
които са насочени насрещните волеизявления на страните. Предаването на вещта- предмет
на договора, и заплащането на уговореното лизингово възнаграждение не са
включени във фактическия му състав, а са в изпълнение на породените от него
договорни задължения. За да възникне изискуемостта на задължението за плащане
на уговореното лизингово възнаграждение, лизингодателят следва да предаде на
лизингополучателя вещта- предмет на лизинговия договор.
Основни
задължения на лизингодателя са да предаде лизинговата вещ на лизингополучателя,
да му предостави свободното ползване на обекта на лизинга в рамките на
уговорения срок и да прехвърли правото на собственост върху вещта- предмет на
договора /при осъществяване на предпоставките за това/, а за лизингополучателя
се пораждат следните правни задължения: да заплати уговореното лизингово
възнаграждение, да пази вещта, като я използва съгласно обичайното или
уговореното предназначение, да заплаща всички разходи, свързани с ползването и
поддържането на вещта, както и да я върне след изтичане на уговорения срок на
ползване, в случай, че не упражни правото да придобие собствеността върху нея.
Не
е спорно между страните, а и от приложения в първо-инстанционното производство
приемо- предавателен протокол /л.36 от делото на СРС/ се установява, че на
30.08.2012 г. вещта- предмет на процесния договор за финансов лизинг, е била предадена от лизингодателя на
лизингополучателя в състояние, годно за уговореното между страните
употребление. Изрично е посочено в протокола, подписан от лизингодателя,
лизингополучателя и доставчика „М.“ ЕООД, че процесният автомобил „Great Wall Hover“ с peг.№ ********, шаси № LGWDA3N58BB913270 и двигател № SKC5274, за който е отразено, че е регистриран и е
преминал първоначален технически преглед, е „годен за ползване, в съответствие със
спецификацията по договора“.
Следователно
при изпълнение на престацията за предаване на лизинговата вещ правното
задължение на лизингополучателя за плащане на лизинговото възнаграждение е
станало изискуемо, като всяка от разсрочените от страните 60 лизингови вноски
става изискуема при настъпване на уговорения в лизинговия договор падеж,
посочен по- горе.
Не
е спорно по делото, че през периода от момента на получаване на лизинговата
вещ- 30.08.2012 г., до 21.07.2015 г. /приблизително 3 години/ ответното
дружество- лизингополучател е изплащало дължимите към лизингодателя лизингови
вноски, като е преустановило изпълнението на това договорно задължение след плащането
на 35- тата лизингова вноска- с падеж на 20.07.2015 г.
С
нотариална покана от 15.04.2016 г., връчена на ответниците „Т.С.- К.С.“ ЕООД и В.К. на 5.05.2016 г. /според
направеното от нотариус отбелязване, неоспорено от ответниците/ лизингодателят /ищецът/
е поканил лизингодполучателя и съдлъжника да заплатят в 15- дневен срок от
получаване на поканата просрочените си задължения по договори за финансов
лизинг, включително процесния договор от 28.08.2012 г., като уведомил същите,
че при неизпълнение в посочения срок сключеният помежду им договор ще се счита
развален съобразно Раздел Х от Общите условия на договорите за лизинг, на
основание чл.15 от действащите при лизингодателя Общи условия. Ответниците са
поканени да върнат лизинговата вещ в 3- дневен срок след разваляне на договора,
като им е отправено предупреждение, че в случай на невръщане на вещта ще бъде
задействана неустоечната клауза на чл.29, ал.1, т.2 от ОУ, в резултат на което
следва да заплатят неустойка, равна на незаплатените лизингови вноски до
изтичане крайния срок на договора.
Съгласно
направеното в поканата изявление лизингодателят е развалил договора, считано от
деня, следващ срока за доброволно плащане, а именно- 21.05.2016 г. Правното действие на волеизявлението за разваляне на
договора може да настъпи само в случаите, когато са налице законовите
предпоставки за упражняване правото на изправната страна по чл.87 ЗЗД, а именно: виновно неизпълнение на задължението от страна на
длъжника, за което последният носи отговорност, и изправност на кредитора. Правото на разваляне
на двустранен договор е законо-установено в чл.87 ЗЗД, поради което и
съществува за двете страни по правоотношението. От поканата, получена от
ответното дружество, е видно, че ищецът- лизингодател
е направил волеизявление за разваляне на договора, като е обосновал
упражняването на това преобразуващо право с виновното неизпълнение на договорно
задължение от страна на лизингополучателя, каквото е
неизпълнението на поетите по договора парични задължения. Тъй като
ищецът е бил изправен кредитор, а дружеството- ответник виновно не е
изпълнявало свои договорни задължения, за „Р.Л.Б.“ ЕООД е възникнало
потестативното право да развали процесния двустранен възмезден договор с едностранно волеизявление /чл.87 ЗЗД/.
Твърдението
на ответното дружество за разваляне на договора с писмо от 3.11.2015 г. на
посочените в писмения отговор на исковата молба основания, е необосновано и недоказано,
поради което и соченото изявление на лизингополучателя не е довело до
прекратяване на съществуващото между страните договорно правоотношение на дата,
предхождаща посочената от ищеца, и то поради възникнало за ответника потестативно
право да развали процесния двустранен възмезден договор с едностранно волеизявление. От една страна
към 3.11.2015 г. нито ответното дружество е имало положението на изправен
кредитор, нито ищцовото дружество е било неизправна страна по договора. От
друга страна няма данни и доказателства соченото едностранно волеизявление за разваляне
да е достигнало до адресата и да е породило съответни правни последици.
Неоснователен е наведеният от
ответниците довод за недължимост на процесната част от лизинговото
възнаграждение, поради неизпълнение на задължението от лизингодателя да достави
на лизингополучателя „вещ, съгласно поръчаното“. Ирелевантни за основателността
на предявените искове са твърденията, че ответното дружество поръчало вещ с
определени характеристики, а получило съществено различна вещ, че лизинговият автомобил
не притежава „сертификат за съответствие съгласно поръчаното и съгласно
нормативните изисквания- Наредба № 60/ 2009 г. на Министъра на транспорта“, че
представеният сертификат не съдържал задължителното включване на фабрично
монтирана газова уредба, че не можело да се говори за спокойно ползване на
автомобила и че за него нямало осигурена гаранционна сервизна поддръжка, „не
било осигурено обслужване, ремонт и периодично инспектиране на автомобила в
оторизирани, сертифицирани и акредитирани сервизи на производителя в
съответствие със съществените изисквания“. От една страна в приложения по
делото приемо- предавателен протокол от 30.08.2012 г., подписан от лизингодателя,
лизингополучателя и доставчика „М.“ ЕООД, е изрично посочено, че процесният автомобил „Great Wall Hover“ с peг.№ ********, за който
е отразено, че е регистриран и е преминал първоначален технически преглед, е
„годен за ползване, в съответствие със спецификацията по договора“. От друга
страна, възражения с горепосоченото съдържание, направени след 3- годишно ползване
на автомобила и плащане на лизинговите вноски по договора, не биха могли да
доведат до възникване на потестативно право за лизинго-получателя да развали
процесния лизингов договор съобразно чл.87 ЗЗД.
Освен
това твърдението за „упражнено право на отлагателно възражение за неизпълнен
договор- чрез отправено до лизингодателя изявление за замразяване /мораториум/
на плащането на оставащите вноски по договора за финансов лизинг“, не намира
опора в приложимата нормативна уредба на договора за финансов лизинг, а е
относимо към договора за продажба, каквато характеристика процесният договор за
финансов лизинг не притежава, и спрямо който нормите на чл.193- чл.195 ЗЗД са
неприложими.
В случая не е налице спор между страните, че лизингополучателят е преустановил
плащането на дължими лизингови вноски през м.08.2015 г., т.е. от този момент
има положението на неизправна страна по договора. Развалянето на договора за
лизинг няма обратно действие, доколкото задълженията по същия имат периодичен
характер- арг. чл.88, ал.1 ЗЗД, поради което и лизингополучателят дължи
изпълнение на задълженията за плащане на вноските и всички разходи за ползване
на лизинговата вещ, които са били изискуеми към 21.05.2016 г.
По
делото не е спорно, че лизинговата вещ- автомобил /товарен/ „Great Wall Hover“ с peг.№ ********, не е била върната от лизинго-получателя
на лизингодателя както до датата на подаване на исковата молба на 13.06.2016
г., така и до 13.06.2017 г., когато е проведен разпит на свидетеля Д. И.- служител
на ответното дружество, който е заявил: „караме автомобила“. Тъй като договорната
връзка между страните е прекратена на 21.05.2016 г., поради упражненото от
ищеца- лизингодател потестативно право да развали договора, а до посочената
релевантна дата процесната лизингова вещ не е била върната на лизингополучателя
/не се твърди автомобилът да е бил върнат и до приключване на устните
състезания в първоинстанционното производство /27.02.2018 г./ и във въззивното
производство /9.12.2021 г.//, то за периода до 20.05.2015 г. същият дължи
плащането на лизингово възнаграждение за ползване на вещта, а за периода след
това- компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължението да върне
лизинговата вещ, поради задействане на неустоечната клауза по чл.30 ОУ.
Лизинговите
вноски представляват възнаграждение за ползването- съгласно нормата на чл.342, ал.2 ТЗ, в отклонение от
която не са направени уговорки
между страните по
договора. Към датата на
предявяване на иска- 13.06.2016
г. /дата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК/, неплатени от
лизингополучателя са били вноските от лизинговото възнаграждение- предмет на
заявената претенция, чиито падежи са настъпили на 20.10.2015 г., 20.11.2015 г.,
20.12.2015 г., 20.01.2016 г., 20.02.2016 г., 20.03.2016 г., 20.04.2016 г. и
20.05.2016 г. /общо 8 бр. лизингови вноски- от № 38 до № 45 /вкл./ от
погасителния план към договора/, които правилно са признати за дължими с
обжалваното първо-инстанционно решение. Това е така, тъй като развалянето на
процесния лизингов договор е настъпило след посочената по- горе дата на падежа
на 45- тата лизингова вноска.
При
предсрочно прекратяване на договора за лизинг- в двете му разновидности
/оперативен и финансов/, и връщане на лизинговата вещ, включително поради
неизпълнение на задължението на лизингополучателя за плащането на лизингови
вноски, всяка от страните се освобождава от бъдещите си основни задължения по
лизинговия договор. В този случай лизинговите вноски, чийто падеж не е настъпил
към датата на прекратяване на договора, не се дължат на лизингодателя, поради
прекъсване на договорното правоотношение. Вероятната опасност от накърняването
на определеното благо, в случая неплащането на лизинговите вноски, отпада за
периода след прекратяване на договора за лизинг и връщане на вещта /автомобила/
на лизингодателя /в този смисъл- Решение № 112 от 15.01.2015 г. по т.д.№ 2936/
2013 г. на ВКС, ТК, II ТО, постановено по реда на чл.290 ГПК/. Тъй като в случая
процесният автомобил не е бил върнат след прекратяване на договорната връзка
между страните, лизинго-получателят дължи плащане на договорената компенсаторна
неустойка на основание чл.92, ал.1 ЗЗД и чл.30 ОУ.
Според
заключението на изслушаната в първоинстанционното производство съдебно-
счетоводна експертиза, прието като неоспорено от страните, неплатената част от
месечните лизингови вноски, включващи главница и възнаградителна лихва, чийто
падежи са настъпили през периода 20.10.2015 г.- 20.05.2016 г., възлиза на 1 828.10 евро, която сума правилно
е призната за дължима с обжалваното първоинстанционно решение. Ответниците не
твърдят да са извършили плащания на тези лизингови вноски, нито са представили
доказателства в този смисъл, поради което и правилно е прието в обжалваното
решение, че е налице неизпълнение на задължението за погасяване на тази
изискуема част от лизинговата цена по договора.
По
изложените по- горе съображения основателен
е и осъдителният иск /искове/ по
чл.92, ал.1 ЗЗД.
Конкретни
доводи за недължимост /по основание/ на неустоечното вземане на ищеца по чл.92,
ал.1 ЗЗД в жалбата на ответниците не се съдържат, поради което и въззивният съд
не дължи излагането на самостоятелни мотиви в тази насока.
Неоснователен е наведеният във
въззивната жалба довод /срещу размера на вземането/, че в дължимата от
ответниците компенсаторна неустойка неправилно е включен авансираният от тях
ДДС върху неизплатените лизингови вноски, чиято изискуемост настъпва до края на
действие на лизинговия договор. Според клаузата на чл.30, ал.1 от Общите
условия към договора за лизинг, при невръщане на вещта до 30 дни от датата на
прекратяване на договора лизингополучателят дължи неустойка в размер на общата
сума на неиздължената главница към датата на прекратяване на договора. Тъй като
след прекратяване на процесния лизингов договор на 21.05.2016 г.
лизингополучателят не е върнал процесния автомобил на лизингодателя
/обстоятелство, което не е спорно по делото/, дължи визираната по- горе
договорна неустойка, възлизаща на 3933.59 евро, съгласно приетото като
неоспорено от страните заключение на изслушаната в първоинстанционното
производство съдебно- счетоводна експертиза, която сума е по- малка от
претендираната от ищеца сума от 4 219.14 евро общо.Според цитираното
експертно заключение подлежащият на възстановяване ДДС, който бил заплатен
авансово от ответното дружество, е послужил за погасяване на 36- та и 37- ма
лизингови вноски /с падежи на 20.08.2015 г. и 20.09.2015 г./, за които не е
спорно, че не са били заплатени от лизингополучателя и не са предмет както на
заявлението по чл.417 ГПК, така и на установителния иск по чл.422 ГПК вр.
чл.79, ал.1 ЗЗД.
При
това положение искът по чл.92 ЗЗД правилно е уважен за сумата 3933.59 евро,
представляваща дължима договорна неустойка в размер на общата сума на
неиздължената главница към датата на прекратяване на договора.
При
тези съображения, поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции по
съществото на спора и неоснователност на релевираните във въззивната жалба на
ответниците доводи постановеното от СРС решение като правилно в обжалваната
част следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на основание чл.273 вр.
чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК въззивниците дължат да заплатят на въззиваемата страна
сумата 100 лв.- разноски за въззивното производство /за юриск. възнаграждение/.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение
от 3.07.2018 г., постановено по гр. дело № 72236/ 2016 г. на Софийски районен
съд, І ГО, 40 състав, в обжалваната
част, а именно:
-
в частта, в която по предявени от „Р.Л.Б.“ ЕООД- *** установителни искове
по чл.415, ал.1 вр. чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.345 ТЗ вр.
чл.232, ал.2 ЗЗД е признато за установено, че „Т.С.- К.С.“ ЕООД-
гр. София /ЕИК********/ и В.Й.К. /ЕГН
**********/ дължат солидарно на „Р.Л.Б.“
ЕООД /ЕИК ********/ сумата
1 828.10 евро, представляваща
дължими просрочени месечни лизингови вноски за периода от 20.10.2015 г. до
20.05.2016 г. по Договор за финансов лизинг № 024330-RF-001 от 28.08.2012 г., ведно
със законната лихва от 13.06.2016 г. до изплащане на вземането, за която сума е
издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 31869/ 2016
г. на СРС, 40 състав;
-
в частта, в която „Т.С.- К.С.“ ЕООД- гр. София /ЕИК********/
и В.Й.К. /ЕГН **********/ са осъдени да
заплатят на основание чл.92, ал.1 ЗЗД солидарно на
„Р.Л.Б.“ ЕООД- *** /ЕИК ********/
сумата 3 933.59 евро, представляваща
договорна неустойка в размер на остатъчната главница по Договор за финансов
лизинг на ППС № 024330-RF-001 от 28.08.2012 г. относно ППС: нов автомобил
„Great Wall Hover“ с peг.№ ********, шаси № LGWD A3N58BB913270 и двигател №
SKC5274, поради неизпълнение на задължението на лизингополучателя да върне
вещта, предмет на договора за лизинг, след прекратяването му; и
-
в частта, в която ответниците „Т.С.- К.С.“ ЕООД и В.К. са осъдени да заплатят на ищеца „Р.Л.Б.“ ЕООД на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 970.96 лева- разноски за исковото
производство, и сумата 543.83 лв.- разноски за заповедното
производство /ч.гр.д.№ 31869/ 2016 г. на СРС, 40 състав/.
ОСЪЖДА „Т.С.- К.С.“ ЕООД- гр. София /ЕИК********/
и В.Й.К. /ЕГН **********/ да заплатят на „Р.Л.Б.“ ЕООД- *** /ЕИК ********/ сумата 100 лв. /сто лева/- разноски за въззивното производство, на
основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 и
ал.8 ГПК.
Решението
по гр. дело № 72236/ 2016 г. на СРС, І ГО, 40 състав, като необжалвано е влязло в сила в останалата му част.
Решението
е постановено при участието на „С.М.К.“ АД- гр. София- в несъстоятелност, като
трето лице- помагач на ищеца в производството по делото.
Решението не подлежи на касационно обжалване-
съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.