О П Р Е Д Е
Л Е Н И Е №549
гр.Кюстендил, 27.07.2020г.
Окръжен
съд-гр.Кюстендил, гражданско отделение, първи състав, в закрито съдебно
заседание на двадесет и седми юли, две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: Ваня Богоева
Членове:
Евгения Стамова
Веселина
Джонева
след като
разгледа докладваното от съдия В.Джонева в.гр.д.№202/2020г.
по описа на ОС-Кюстендил, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на Глава
Двадесет и първа „Обжалване на
определенията“, чл.274 – чл.279 от ГПК във вр. с чл.413 ал.2 от ГПК.
Делото е
образувано по частната жалба на „***“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
в гр.**, представлявано от изп.директор П. Б., подадена чрез пълномощника ю.к.А. Б., против разпореждане №766 от
18.02.2020г., постановено от Районен съд-Кюстендил по ч.гр.д.№334/2020г. по
описа на същия съд, с което е отхвърлено изцяло депозираното от „***“ ЕАД заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК срещу К.М.Г., с ЕГН **********, с адрес ***.
В частната
жалба се прави искане за отмяна на разпореждането и за постановяване на съдебен
акт, с който заявлението за издаване на заповед за изпълнение против длъжника
да бъде уважено. Твърди се, че атакуваният съдебен акт е неправилен н
незаконосъобразен. Излагат се аргументи в подкрепа на
разбирането, че същността на заповедното производство е да се провери дали
дадено вземане е спорно или не, поради което е достатъчно заявителят да твърди,
че вземането съществува, като законодателят е предвидил достатъчно гаранции за
защита на длъжника, включително и в случаите, когато същият има качеството на
потребител. Изразява се несъгласие с разбирането на районния съд, че е било
нарушено императивното изискване на чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК, като се възразява,
че в процесния договор са посочени: фиксиран лихвен процент и годишен процент
на разходите, поради което изискванията на закона, касаещи референтни
стойности, индекси и методики, съответно – допускания по променливи във
формулата за изчисляването им, са неприложими, като в случая към договора бил
приложен ясен погасителен план, без уговорки за промяна, с ясни предвиждания
относно броя погасителни вноски, техния размер, дати, общ размер на всички
плащания. Сочи се, че ГПК не надхвърля предвидения в чл.19 ал.4 от ЗПК размер.
Наред с посоченото, се застъпва разбиране, че дори да се приеме, че договорът
за кредит съдържа неравноправни клаузи, то КнРС неправилно е отхвърлил
заявлението за всички претендирани в него суми, тъй като съгласно чл.23 от ЗПК,
съдът е трябвало да издаде заповед за изпълнение за чистата стойност на
кредита, без лихви и разходи. Изложени са и съображения относно цесията и
действието й спрямо длъжника, със становище, че уведомяването на последния не е
елемент от фактическия състав на договора.
Окръжен
съд-Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото, намира следното:
Частната
жалба е допустима, като подадена в срок, от страна, която има право на жалба и
срещу подлежаш на атакуване съдебен акт, в хипотезата на чл.274 ал.1 т.2 във
вр. с чл.413 ал.2 от ГПК.
Преценена по
същество жалбата се явява неоснователна. Съображенията за формирания извод се
заключват в следното:
РС-Кюстендил
е бил сезиран със заявление по чл.410 от ГПК, подадено от „***“ ЕАД за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК срещу К.М.Г., с ЕГН **********, с адрес ***, за
следните суми: 282.29 лева - главница, 35.95 лева - договорна лихва за периода
от 25.05.2017г. до 08.03.2018г., 67.11 лева –
обезщетение за забава за периода от 25.05.2017г. до 14.02.2020г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.02.2020г. до
изплащане на задължението, всички, произтичащи от договор за потребителски кредит №********* от 25.04.2017г.,
сключен между „***“ ООД /понастоящем „***“ ЕООД/, като кредитодател, и К.М.Г., като
кредитополучател, вземанията по който са били прехвърлени от кредитодателя на „***“ ООД с договор от 01.07.2017г., в
последствие – прехвърлени на „***“ ЕООД, а с Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 03.05.2019г. – на „***“ ЕАД. Претендирано е издаване на заповед
за изпълнение и за сторените деловодни разноски - 25.00 лева за
държавна такса и 100.00 лева – възнаграждение за юрисконсулт по чл.26 от НЗПП.
Заявителят е
пояснил, че съгласно договора за кредит, кредиторът се е задължил и е предоставил на заемателя паричен заем в размер на 300.00 лева срещу задължението за връщане
на тази сума, ведно с договорна лихва в размер на 40.98 лева, т.е. общо 340.98
лева, платими разсрочено на 45 броя равни седмични вноски, всяка в размер на
7.58 лева, първата – на дата 04.05.2017г., а последната – на 08.03.2018г.
С
обжалваното разпореждане Районен съд – Кюстендил е отхвърлил изцяло така
подаденото заявление, позовавайки се на констатация за наличие на вероятна
неравноправност и нищожност на клаузи от договора за паричен заем, поради
неспазване на императивните изисквания, залегнали в чл.11 ал.1 т.9 и т.10 от ЗПК, доколкото в договора за потребителски кредит били посочени само абсолютни
стойности на лихвения процент по заема, на ГПР и на годишното оскъпяване, при
липса на ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите
по кредита.
Настоящата
инстанция намира постановения от РС-Кюстендил съдебен акт за валиден и допустим
такъв.
Извършвайки
преценка относно правилността на разпореждането, ОС-Кюстендил счита същото за
правилно като краен резултат, а разглежданата жалба за неоснователна, поради
следното:
За да бъде уважено искането за
издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК, заявлението следва
да е редовно от външна страна, да отговаря на изискванията на чл.127 ал.1 и 3 и
чл.128 т.1 и 2 от ГПК - да съдържа всички необходими данни, с оглед
индивидуализиране на претендираното в заповедното производство парично вземане,
както и да отговаря на изискванията,
произтичащи от чл.411 ал.2 т.2 и т.3 от ГПК, която задължава
съда служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона или на
добрите нрави или дали не се основава на нервноправна клауза или на клауза, която е вероятно неравноправна.
При анализа
на изложеното в заявлението заемно правоотношение се установява, че с оглед
качеството на кредитополучателя-физическо лице, по своята правна характеристика
това правоотношение представлява договор за потребителски кредит, за който са
приложими общите правила на Закона за задълженията и договорите, правилата на
специалния Закон за потребителския кредит, както и - с оглед качеството на
кредитополучателя на „потребител“ – нормите на Закона за защита на
потребителите.
Дружеството
- заявител е претендирало издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на
основание договор за потребителски кредит, сключен на 25.04.2017г., вземането
по който му е било прехвърлено чрез поредица от цесии, за суми, представляващи
невърната главница, договорна възнаградителна лихва и обезщетение за забава.
Договорът,
на който заявителят е основал вземанията си, е бил сключен при действието на
Закона за потребителския кредит, поради което при преценката за основателността
на заявлението, която съдът дължи по силата на чл.411 ал.2 т.2 от ГПК, освен
друго следва да бъде съобразено и съответствието на договора с императивните
разпоредби на този закон.
Чл.11 на ЗПК
поставя изисквания към формата и съдържанието на договора за потребителски
кредит, а чл.22 от същия закон прогласява, че неспазването на част от
заложените в чл.11 изисквания обуславя недействителност на сключения договор.
При
запознаване с приложения към заявлението на „***“ ЕАД договор за потребителски кредит се
констатира, че същият е изготвен на разбираем език и съдържа посочване на
датата и мястото на сключването му, вида на предоставения кредит, данни относно
страните, данни относно срока на договора за кредит, посочване на общия размер
на кредита и условията за усвояването му, условията за издължаване на кредита
от потребителя, включително погасителен план, инкорпориран в договора, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, информация за правото на кредитополучателя при погасяване
на главницата по срочния договор за кредит да получи при поискване и
безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по
сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания,
както и информация относно наличието на право на отказ от договора и относно
срока и условията за това.
Според КнРС,
представеният от заявителя договор не отговаря на изискването на чл.11 ал.1 т.9
от ЗПК. Посочената норма въвежда изискване договора за потребителски кредит да
съдържа информация относно лихвения процент по кредита, условията за
прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти, тази информация да е предоставена за всички
приложими лихвени проценти.
Съставът на
ОС-Кюстендил не споделя застъпеното от КнРС разбиране за неспазване на
горецитираната императивна законова разпоредба. От представения договор за
потребителски кредит, се установява, че кредитодателят е предоставил на Г. сума в размер на 300.00 лева срещу насрещното
задължение на същата, като кредитополучател, да върне сума в общ размер на
561.26 лева, от които: 300.00 лева – главница; 40.98 лева – договорна лихва,
съгласно фиксиран лихвен процент от 29.73 % годишно; 15.00 лева – такса за
оценка на досие и 205.28 лева – такса за услугата „Кредит у дома“, като
връщането се извърши разсрочено, на седмични вноски, общо 45 на брой, при първо
плащане, дължимо на 04.05.2017г., всяко плащане – на стойност от 12.49 лева, с
изключение на последното, което е в размер на 12.14 лева, като плащанията са
дължими в ден от седмицата – петък. От съдържанието на така представения
договор, настоящият съд формира извод, че в договора ясно е посочен фиксирания
лихвен процент на годишна база – 29.73 % и стойностното му парично изражение
спрямо главницата, а именно – 40.98 лева. При положение, че лихвеният процент е
фиксиран, не се е следвало посочване в договора на условия, процедури,
механизми или други обстоятелства, визирани в тази законова разпоредба, тъй
като те касаят хипотези на прилагане на различни лихвени проценти в срока на
действие на договора, каквито в случая не са налице. Също така, размерът на
възнаградителната лихва при договорения фиксиран лихвен процент не противоречи
нито на закона, нито на добрите нрави.
Не така стои
въпросът относно съответствието на договора с императивното изискване на чл.11
ал.1 т.10 от ЗПК, съгласно което договорът за потребителски кредит трябва да
съдържа данни относно годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение №1 към ЗПК
начин.
От
представения със заявлението за издаване на заповед за изпълнение договор за
потребителски кредит е видно, че в същия е посочен годишен процент на
разходите, равняващ се на 49.10 %. Никъде в договора не е посочено какви са
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите. Същевременно, законовата норма въвежда задължително изискване към
съдържанието на договора за потребителски кредит, което законодателят е приел,
че е до такава степен съществено, че неспазването му влече недействителност на
целия договор. В този смисъл е разпоредбата на чл.22 от ЗПК, според която
когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1, чл.11 ал.1 т.7-т.12 и т.20,
както и чл.12 ал.1 т.7 – т.9, договорът за потребителски кредит е
недействителен.
В обобщение
може да се посочи, че според въззивния съд, в хода на преценката за
съответствие на искането със закона, се констатира, че същото се основава на
договор за потребителски кредит, който не отговоря на изискването на чл.11 ал.1
т.10 от ЗПК – несъответствие, очертаващо недействителността на договорното
правоотношение, с оглед предписанието на чл.22 от ЗПК.
Заявлението
за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, произтичащо от
договор, който е недействителен, е неоснователно, както за главницата, така и
за възнаградителната лихва и за обезщетението за забава. Същото правилно е било
отхвърлено от районния съд.
Разпоредбата
на чл.23 от ЗПК, според която когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита, не може да бъде приложена в настоящия
случай, тъй като това би било в противоречие с принципа на диспозитивното
начало в гражданския процес (чл.6 от ГПК). Същата е проявление на водещия в
облигационното право принцип за недопустимост на неоснователното обогатяване и
на практика урежда извъндоговорно основание за връщане на главницата, различно
от това, на което същата е претендирана в заявлението. Прилагането на
последиците по чл.23 от ЗПК по почин на съда, без заявителят да е поискал
връщане на чистата стойност, основано на недействителността на договора, е
недопустимо.
Основавайки
се на изложените доводи, въззивният съд намира, че частната жалба е
неоснователна, а атакуваното със същата разпореждане – правилно, поради което
следва да се потвърди изцяло.
На заявителя
и частен жалбоподател разноски не се следват.
Воден от
горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане №766 от 18.02.2020г., постановено от
Районен съд-Кюстендил по ч.гр.д.№334/2020г. по описа на същия съд, с което е
отхвърлено депозираното от „***“ ЕАД заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК срещу К.М.Г., с ЕГН **********, с адрес ***.
Определението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.