№ 171
гр. Благоевград, 04.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми март
през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Георги Янев
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно гражданско дело
№ 20241200500191 по описа за 2024 година
взе предвид следното:
"П" ЕООД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление гр. С., р-н С,
представлявано от С.Н.Н. и Н.М.Л обжалва решение № 308 от 29.11.2023 г.,
постановено по гражданско дело № 863 от 2023 г. на РС С, в частта му, с
която се отхвърлят претенциите на дружеството, насочени срещу А. А. К.,
ЕГН **********, адрес гр. С., ул. С, за главница от 563,53 лв., за законна
лихва върху тази главница и за договорна лихва от 100,54 лв. В жалбата се
твърди, че атакуваната част на съдебния акт е неправилна. Районният съд
неоснователно и неправилно приел договора за потребителски кредит за
недействителен. Процесният договор отговарял на всички законови
императивни изисквания. В същия подробно били описани всички параметри
и задължения, като основание и размер, на разбираем и достъпен език.
Гражданско задължение на всяко лице било да прояви грижа на добър
стопанин, да прочете договора, запознавайки се подробно с неговото
съдържание, ако не разбира част от него, да се обърне към кредитния експерт
за разяснения, да се консултира за последиците от същия и от евентуално
неизпълнение от негова страна, и едва тогава да го подписва. От
1
представения по делото кредитен договор било видно, че същият е сключен в
размер, идентичен със заявените от ответника параметри, посочени от същия
в искането за отпускане на потребителски кредит. Преди сключването на
процесния договор, на ответника бил предоставен стандартен европейски
формуляр - веднъж с отправеното искане за отпускане на потребителски
кредит и веднъж преди сключването на самия кредитен договор. От него било
видно, че дружеството, в качеството си на кредитор, предоставило
преддоговорна информация съгласно ЗПК и във формуляра били посочени
същите параметри, както в ДПК. Ответникът посочил, че е получил
екземпляр от него, изписал имената си и се подписал. Параметрите на кредита
били посочени в европейския формуляр, който бил подписан от
кредитоискателя и който му бил предоставен, а втори път били посочени в
ДПК преди подписване на същия от кредитоискателя и кредитора. Изготвен
бил погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, който бил
връчен на ответника заедно с ДПК. Договорът бил съглашение, което
изисквало съвпадането на две противоположни по посока и съвпадащи по
съдържание волеизявления. Той бил сключен след постигане на съгласие на
насрещните волеизявления на страните по основните му елементи. Към това
общо разбиране за договора, ЗПК наслагвал допълнително съдържание с
оглед защита интереса на икономически слабата страна. Поради това
сключеният ДПК с ответника напълно отговарял на законовите изисквания и
съдържал всички изискуеми реквизити на ЗПК относно съдържанието на
ДПК. Към момента на подписване на процесния ДПК от страна на ответника,
всички полета били попълнени. Кредитополучателят получил предоставената
му в заем сума, съгласил се с цената на кредита на преддоговорния етап с
получаването на стандартен европейски формуляр за сравняване на различни
предложения, със сключването на договора, към който момент бил наясно с
общата сума, която трябва да върне, и с необективиране на желанието си да се
откаже от сключения договор, каквато възможност му била дадена в чл. 7.1 от
ОУ към договора. В процесния ДПК ясно била посочена методиката на
формиране на ГПР. Подобно изискване имало единствено при наличието на
РЛП - арг. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като в случая била спазена и
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а именно, че ГПР не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
2
левове и във валута, определена с ПМС на РБ. В случая страните уговорили
глобален фиксиран размер на ГЛП, като го определили, че е 41 %. В договора
ясно били посочени ГЛП и ГПР, както и точният размер на дължимите суми
от длъжника. Уговореният ГЛП в размер на 41 % отговарял на законовите
ограничения и не противоречал на добрите нрави. В българското действащо
право, в отношенията между правните субекти действал принципът на
свободно договаряне /чл. 9 от ЗЗДог/. Съгласно този принцип всеки бил
свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако желае, с когото желае
и след като сам определи и се съгласи със съдържанието на създаденото по
негова воля правоотношение. Тези три възможности, включени в понятието
„свободно договаряне“, трябвало да бъдат обезпечени от правния ред, тъй
като те съставлявали кръга на т. нар. „волева автономия“, която се
предоставяла на индивида за свободна инициатива. С оглед на принципа за
свобода на договаряне и по своя свободна воля, страните се съгласили да
сключат договор за кредит с ГЛП от 41 % и ГПР в размер на 48,67 %.
Кредитополучателят се съгласил с тази цена на кредита на преддоговорния
етап с получаването на стандартен европейски формуляр за сравняване на
различни предложения, с необективиране на желанието да се откаже от
сключения договор и с погасяване на месечни вноски. Добрите нрави били
критерии за норми за поведение, които се установявали в обществото, поради
това, че значителна част от хората, според вътрешното си убеждение, ги
приемали и се съобразявали с тях. След като добрите нрави не били изрично
дефинирано понятие, а преценката се правела във всеки конкретен случай, то
и въвеждането на параметрите на добрите нрави от ответника не можело да
бъде изведено по тълкувателен път, като при твърдение за нарушение на чл. 9
от ЗЗДог, ответникът следвало да посочи кои конкретно добри нрави са
нарушени, каквото позоваване в настоящия случай липсвало. Известен факт
било, че паричният ресурс на небанковите институции е многократно по-скъп
от този на банките, с оглед на факта, че не могат да осъществяват
влогонабиране. Известен бил и фактът, че лихвите при небанковите
институции са по-високи с оглед риска, който поемали, да отпуснат финансов
ресурс на кредитополучатели, които не можели да получат такъв от банките
поради различни съображения, водещи до ниска кредитоспособност. С оглед
на тези обстоятелства, меродавна била пазарната цена на кредитите в сектора,
а не законната лихва, която била ограничена от разпоредбата на чл. 19, ал. 4
3
от ЗПК, определяща максимален размер на ГПР, в чието изчисляване
участвали и дължимите от потребителя лихви. В по-старата съдебна практика
действително се приемало, че нищожни, като противоречащи на добрите
нрави, са клаузите за лихви, надвишаващи трикратния размер на законната
лихва тогава, когато задължението по договора не е обезпечено, а когато е
обезпечено - до двукратния размер. Тази практика, обаче, вече била
преосмислена с оглед на последващите изменения на ЗПК. В чл. 19, ал. 4 от
ЗПК било въведено ограничение за максималния размер на ГЛП, който не
можел да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва по
просрочени задължения в левове и валута, а според ал. 5, клаузи,
надвишаващи тези размери, се считали за нищожни. С изменението на ЗПК се
въвел максимален размер на ГПР, изразяващ общите разходи по кредита,
включващи в себе си лихви, други преки или косвени разходи, комисиони и
възнаграждения от всякакъв вид, който не можел да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с ПМС на РБ, или 50 %. В случай че съдът поставел
граница за максимално допустим размер на възнаградителната лихва до 30 %,
то автоматично и абсолютно неоснователно се ограничавал и размерът на
ГПР до 35-40 %, каквото правомощие за разширително тълкуване на
императивни правни норми или за дописване на изключения към тях все още
не било дадено на нито един държавен съд. Добрите нрави в потребителското
кредитиране от небанкови финансови институции били в границите на
посочените от БНБ лихвени проценти, на които останалите небанкови
финансови институции предлагали потребителски кредити. Съгласно
критериите за поведение, установени в обществото по отношение на
лихвените проценти по потребителски кредити от небанкови финансови
институции, ГЛП от 41 % и ГПР от 48,67 % не противоречали на добрите
нрави. ГПР бил действителен такъв, а твърдението, че поставял страните в
неравностойно положение, било неоснователно и голословно. ГПР по
кредита, който изразявал общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи и бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, включвал лихвите, други преки или косвени разходи,
комисионни и възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора. ГПР по процесния кредит бил в
размер на 48,67 %, а ГЛП възлизал на 41 %. Принципно, за страните нямало
4
пречка да уговарят възнаградителна лихва или неустойка за забавено плащане
на парични задължения над размера на законната лихва и тяхната свобода на
договаряне не била ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗДог. С
ПМС № 72 от 08.04.1994 г. бил определен само размерът на законната лихва.
Отменено било ПМС № 1238 от 25.06.1951 г. за определяне на максималния
процент на договорните лихви, без да бъде определен нов максимален размер
на договорната лихва. Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съгласно която
ГПР не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС, била
приета преди датата на сключване на договора /14.11.2016 г./ и била в сила от
23.07.2014 г. Следователно, към датата на сключване на договора за кредит,
страните били обвързани от законовото изискване, третиращо размера на
ГПР. В случая нямало противоречие с добрите нрави, доколкото същите били
морални норми, на които законът придавал правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване била приравнена с тази на противоречието
на договора със закона /чл. 26, ал. 1 от ЗЗДог/. Понятието „добри нрави“ по
смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗДог, било обща правна категория,
приложима към конкретни граждански и търговски правоотношения,
изведено от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения, понятие,
свързано с относително определени правни норми, при приложението на
които съдът правел конкретна преценка на обстоятелствата. Една сделка
противоречала на добрите нрави, ако с нея се договаряли необосновано
високи цени, неравноправно се третирали икономически слаби участници в
оборота, използвал се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг, със сделката се целяла недобросъвестна
конкуренция или се използвало монополно положение, за да се наложи на
другата страна неизгодно условие. При преценка дали уговореният размер на
договорната лихва противоречи на добрите нрави, защото значително
надхвърля нормалния и справедлив размер на възнаграждението на кредитора
за това, че е предоставил свои парични средства за ползване от потребителя,
както и адекватния размер на всички останали разходи, които кредиторът е
направил, прави и ще реализира като съпътстващи предоставянето,
обслужването и възстановяването на кредита, но които се заплащат от
кредитополучателя, следвал да се отчете характерът на договора, неговата
цел, задължението на кредитодателя да предостави договорената сума в
5
уговорения срок и възможността потребителя да я върне разсрочено и на
вноски, макар и с лихва. Когато едната престация била предоставяне в
собственост на парични средства, то насрещната престация - заплащане на
възнаградителна лихва, следвала да се съизмерява както със стойността на
отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаряло връщане на заетата
сума, и с обстоятелството дали заемът е обезпечен. Възнаградителната лихва
съставлявала цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато била
налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената за
това цена, се нарушавал принципът на добросъвестност при участие в
облигационните отношения, независимо от спецификата на сделката като
заемна сделка по ЗЗДог или кредитна услуга, предоставена от търговец на
потребител. Нещо повече - законодателят по предвидения от него ред /ЗПК/
предприемал регулация на предоставените от търговците кредитни услуги,
като ограничавал размера на възнаградителната лихва по отношение на ДПК,
при което вече било налице ограничаване на волята на страните не с добрите
нрави, а с императивни правила на закона. Към момента, предвиден за
плащане на вноските, включващи и възнаградителната лихва, размерът на
законната лихва бил 10 %, а петкратният й размер - 50 %. В конкретния
случай ГПР не надхвърлял петкратния размер на законната лихва по
просрочени вземания за целия период на кредита, следователно не било
налице нарушение на законовото изискване, както и на добрите нрави, като
уговореният размер на „оскъпяване“ на заетите парични средства не
противоречал на добрите нрави, защото не злепоставял интереса на
икономически по-слабата страна в облигационното отношение. Кредиторът
не посочил по-нисък от действителния размер на ГПР и не предоставил
невярна информация на потребителя. Потребителят не бил длъжен да сключи
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги. Тази
възможност пред клиента се явявала опционална. Предоставянето на
допълнителни услуги, свързани с ДПК, било легално уредено в разпоредбата
на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, като ал. 4 на същата предвиждала, че видът, размерът
и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат
ясно и точно определени в ДПК. Ал. 2 и 3 на чл. 10а от ЗПК изрично
постановявали, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита, и
не може да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също
6
действие. В обхвата на общите разходи по кредита, които следвало да се
отчетат при формирането на ГПР, попадали разходи за допълнителни услуги,
но само в случаите, когато получаването на такива допълнителни услуги било
задължително условие за сключването на договора за кредит. В процесния
ДПК обаче изрично било посочено, че изборът и закупуването на пакет от
допълнителни услуги не е задължително условие за получаване на
потребителски кредит или за получаването му при предлаганите условия.
Разходите на потребителя за въпросните допълнителни услуги не
представлявали част от общите разходи по кредита и не следвало да се
отчитат при изчисляването на ГПР. Дължимото по процесните допълнителни
услуги възнаграждение се дължало от кредитополучателя отделно и
независимо от цената на самия кредит, не следвало да се включва при
изчисляването на ГПР и не противоречало на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. След
промените в ЗПК, в сила от 23.07.2014 г., дружеството извършило промяна на
цялата договорна документация в процеса за потребителско кредитиране.
Действително, в бланката на стандартния европейски формуляр имало нов
раздел, който обаче нямал характер на допълнителна информация по смисъла
на чл. 5, ал. 7 от ЗПК. По този начин кредиторът давал детайлна информация
по всички различни услуги, които се предоставяли от компанията, като това
било единствено в интерес на потребителя, с цел той да е информиран за
общия размер на неговите задължения по договора за кредит и по пакета от
допълнителни услуги, в случай че се е интересувал от такъв. Фирмата
предоставяла на своите клиенти пакет от изчерпателно изброени
допълнителни услуги, в случай че желаят да се възползват от тях. В
качеството си на отговорен кредитор и с цел максимална яснота и откритост
към потребителя, компанията включила в стандартния европейски формуляр
и преддоговорна информация не само за общото задължение по
потребителския кредит, но и за задължението в случай на избран пакет от
допълнителни услуги. По този начин потребителят бил напълно наясно с
пълния размер на задълженията си по кредита, на задълженията си по пакета
от допълнителни услуги, когато е пожелал да получи информация за такъв,
както и на общия размер на задълженията си. Добавената информация за
общия размер на месечната вноска и за общия размер на задължението по
сключения кредит и по поискания пакет от допълнителни услуги била
продиктувана от желанието на компанията за информиране на потребителя и
7
за предоставяне на пълния обем от информация и разяснения. Законодателят
изисквал да се посочат всички разходи, които са свързани с кредита, но не са
задължително условие за предоставянето на кредита или за предоставянето
му с конкретни условия. В т. 4.3 от стандартния европейски формуляр били
описани всички разходи, които възникват за потребителя в резултат на
изразено от негова страна желание да се възползва от допълнителни услуги,
като например застраховка по кредита, получаване на кредитна карта и др. В
тази връзка и с оглед на допълнителните услуги, които компанията
предлагала на своите потребители, бил добавен раздел IV - „Общо
задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги, в случай че такъв
е избран“, който раздел давал информация на потребителя за общите
параметри на предлаганите от кредитора кредитни и други услуги, като по
никакъв начин не била нарушена структурата на стандартния европейски
формуляр. Осведомеността и яснотата за потребителите били по-ценни и
именно тяхното постигане се целяло със ЗПК, а не толкова буквалното
възприемане и прилагане на закона. Относително осведомен потребител,
който е наблюдателен и съобразителен в разумни граници, можел без
затруднение да прецени напълно точно ефекта за него от сключване на ДПК и
предоставяне на пакет от допълнителни услуги. Същественото било, че в
своята съвкупност предоставената информация не накърнявала способността
на потребителя да вземе търговско решение, т. е. не било налице съществено
изменение на икономическото му поведение. Това било така, тъй като към
момента на сключване на договора за кредит, потребителят разполагал с
пълна информация относно характеристиките на кредитните продукти, с
която разполагал и на преддоговорния етап. Информацията относно
отношенията по конкретния договор допълнително се разяснявала на
потребителите от кредитните експерти. При цялата налична информация,
всеки потребител, който бил наблюдателен и съобразителен в разумни
граници, можел без затруднение да прецени напълно точно ефекта за него от
сключване на договор за кредит и конкретно каква лихва, съответно ГПР, ще
следва да заплаща и дали има обстоятелства, при настъпване на които
размерът на лихвата/ГПР може да бъде променен. Главницата била погрешно
отхвърлена. При положение, че ДПК бил действителен, не следвало да се
приспадат заплатените по договора суми по главницата и същата следвало да
бъде присъдена в пълния й претендиран размер. Съгласно чл. 26 от ЗЗДог,
8
нищожността на отделни части не влечала нищожност на договора, когато те
били заместени по право от повелителни правила на закона или когато
можело да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части. Процесният договор и клаузата за договорна лихва
били действителни. Моли се за отмяна на обжалваната част на съдебното
решение и уважаване на претенциите за главница, законна лихва и договорна
лихва.
Не е подаден отговор от насрещната страна.
Жалбата е редовна и допустима. Тя беше разгледана в открито заседание на
въззивната инстанция. Страните не направиха доказателствени искания. Не се
наложи и служебно събиране на нови доказателства.
Районният съд е приел, че ДПК е недействителен, не съдържа цялата
необходима информация относно ГПР и не е спазена разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, след което е приложил нормите на чл. 22 и 23 от ЗПК.
Окръжната инстанция напълно споделя изводите му. Жалбата се явява
неоснователна.
В казуса е изяснено по несъмнен начин, че с двете допълнителни услуги
фирмата за бързи кредити е целяла да заобиколи изискването на закона за
максимален размер на ГПР /той не може да надхвърля петкратния размер на
законната лихва по просрочени задължения/. Приоритетното разглеждане на
искането за отпускане на заем и възможността за разсрочване са част от
конструкция за прикриване на действителните разходи по кредита, поради
което е следвало да бъдат включени в ГПР /решение на СЕС, девети състав,
от 21 март 2024 г., по дело C‑714/22/, но в настоящия случай това не е
сторено. СЕС изрично разяснява, че строгостта на санкциите трябва да бъде в
съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като се гарантира
реално възпиращ ефект и същевременно се съблюдава основният принцип на
пропорционалност. С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в
ДПК, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и
задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този
процент да се включат всички разходи по чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48,
следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички
тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на
своето задължение по същия начин както непосочването на този процент.
9
Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му
на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички
споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер. В конкретния казус, ако разходите за споменатите
допълнителни услуги се включат в ГПР, той ще стане 248,17, т. е.
многократно ще надхвърли петкратния размер на законната лихва по
просрочени задължения, което ще има за последица нищожност поради
противоречие със закона /така и Определение № 60451 от 03.06.2021 г. на
ВКС по гр. д. № 850/2021 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Геновева
Николаева/. В решението си от 21 март 2024 г. СЕС постановява, че когато в
ГПР отсъстват някои от предвидените в чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48
разходи - а в случая не са включени разходите по допълнителните услуги
„Фаст“ и „Флекси“ - ДПК следва да се счита за нищожен. Отделно от това,
въпросните клаузи от ДПК, позволяващи на съответния потребител да отлага
и да разсрочва плащането на месечните вноски по кредита срещу заплащането
на допълнителни разходи, макар да не е сигурно, че този потребител ще се
възползва от посочените възможности, несъмнено имат неравноправен
характер, понеже разходите за тях са явно непропорционални на размера на
отпуснатия заем - сумата за „Фаст“ е близо 1/3 от размера на кредита, а пък
тази за „Флекси“ дори възлиза на цели 60 % от заема, което категорично сочи
на непропорционалност /въпросното решение на СЕС от 21 март 2024 г./.
Актът на РС С трябва да бъде потвърден в атакуваната му част.
С оглед на констатираната неоснователност на въззивната жалба, следва да се
присъдят разноски на ответната страна. Такива са направени за адвокатско
възнаграждение. Възражението за прекомерност на същите не следва да бъде
споделено. Съдът вече не е обвързан от предвидените в Наредба № 1 от 2004
г. минимални размери, защото СЕС взе отношение по въпроса. В решението
на неговия втори състав, постановено на 25.01.2024 г. по дело C-438/22, е
прието, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на чл. 101, § 1 от ДФЕС вр. чл. 4, § 3
от ДЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните
разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е
подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско
10
възнаграждение. Според СЕС, национална правна уредба, съгласно която, от
една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба,
приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет,
и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в
размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на чл. 101, § 1 от ДФЕС вр. чл.
4, § 3 от ДЕС. Накрая СЕС заключава, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава
забраната по чл. 101, § 1 от ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в
тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Образно казано, с въпросното решение на СЕС,
присъждането на разноски по делата се „развързва“ от минималните
адвокатски хонорари и българският съд вече спокойно може да определя и
присъжда адвокатски възнаграждения и под предвидените в Наредба № 1 от
2004 г. минимални размери. Така следва да се процедира и сега. Конкретният
казус не се характеризира с фактическа и правна сложност. Адвокат С. П. е
пътувал до гр. Благоевград и взе участие в проведеното открито заседание на
въззивния съд. Последният не е разпитвал свидетели и не е изслушвал вещи
лица. Спорът е по правото, а не по фактите. Съобразявайки всички тези
обективни обстоятелства, настоящият въззивен състав преценява, че на
адвокат П., представлявал правата и интересите на въззиваемата страна, се
следва справедливо възнаграждение за оказаните услуги, което е именно в
този размер, който фигурира в представения от него договор за правна защита
и съдействие.
Настоящият въззивен съдебен акт няма да премине през касационна проверка,
защото така повелява нормата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 от ГПК.
Воден от изложеното, Окръжен съд Благоевград
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 308 от 29.11.2023 г., постановено по
гражданско дело № 863 от 2023 г. на РС С, в обжалваната му част, с която са
11
отхвърлени претенциите на "П" ЕООД, ЕИК ***, седалище и адрес на
управление гр. С., р-н С, представлявано от С.Н.Н. и Н.М.Л насочени срещу
А. А. К., ЕГН **********, адрес гр. С., ул. С, за главница от 563,53 лв., за
законна лихва върху тази главница и за договорна лихва от 100,54 лв.
ОСЪЖДА "П" ЕООД, ЕИК ***, седалище и адрес на управление гр. С., р-н
С, представлявано от С.Н.Н. и Н.М.Л да заплати на А. А. К., ЕГН **********,
адрес гр. С., ул. С, разноските, направени от нея във въззивното
производство, а именно - адвокатско възнаграждение в размер на 300 /триста/
лева.
Настоящият въззивен съдебен акт не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12