Решение по дело №1541/2022 на Софийски градски съд

Номер на акта: 269
Дата: 18 януари 2023 г. (в сила от 18 януари 2023 г.)
Съдия: Наталия Петрова Лаловска
Дело: 20221100501541
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 16 февруари 2022 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 269
гр. София, 17.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседА.е на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Здравка Иванова
Членове:Цветомира П. Кордоловска
Дачева
Наталия П. Лаловска
при участието на секретаря Светлана Д. Тодорова
като разгледа докладваното от Наталия П. Лаловска Въззивно гражданско
дело № 20221100501541 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника Н. В. З. срещу решение №
20208378/07.11.2021г., постановено по гр.дело № 8383/2021г. по описа на СРС, 145-и
състав, в частта, в която са уважени предявените от ищеца „Т.С.” ЕАД искове с
правно основА.е чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1
ЗЗД, за признаване на установено че жалбоподателят дължи на „Т.С.” ЕАД сумата 2
169.48 лева, представляваща стойност на потребена топлинна енергия през периода от
м.05.2017г. до м.04.2019г. в имот, находящ се в гр. София, бул. „*******, сумата 286.14
лева – обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от
15.09.2018г. до 16.07.2020г. и за сумата 37.87 лева – такса за услуга дялово
разпределение за периода от м.05.2017г. до м.04.2019г., ведно със законната лихва
върху главниците от датата на заявлението по чл. 410 ГПК – 21.07.2020г. до
окончателното изплащане.
Жалбоподателят излага доводи за неправилност на постановеното от СРС
решение в обжалваната част. Признава, че била носител на правото на собственост
върху имота, но понеже не осъществявала фактическата власт, не била потребител на
доставената в имота топлинна енергия. Ползвател на имота през исковия период била
бившата му собственичка Е.Б., която отказвала да го предаде на новия собственик,
1
което се установявало и от представените по делото писмени доказателства. Моли за
отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на предявените срещу нея
искове. Претендира разноски за двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД депозира писмен
отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Претендира разноски
за въззивното производство.
Третото лице-помагач на страната на ищеца не е депозирало отговор на
въззивната жалба.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
огрА.чен от посоченото в жалбата.
При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав
намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
Досежно правилността му, настоящият въззивен състав, намира единственият
въведен от въззивника довод за неправилност на постановеното първоинстанционно
съдебно решение за неоснователен по следните съображения:
Предвид нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция
или нейно самостоятелно отклонение, са клиенти /потребители/ на топлинна енергия,
респективно са задължени лица за заплащане цената на доставена такава във връзка с
чл. 155 ЗЕ. От представения по делото нотариален акт за продажба на недвижим имот
№ 138, том I, рег.№ 1261, дело № 121 от 16.02.2015г. се установява, че на 16.02.2015г.
ответникът Н. В. З. придобила правото на собственост върху процесния апартамент №
93, находящ се в гр. София, бул. „******* Последното обстоятелство не се оспорва от
ответника в нито един етап от развитието на производството по делото.
СтрА.те по делото не спорят и от представените по делото писмени
доказателства, в т.ч. протокол от общо събрА.е на етажните собственици от гр. София,
ж.к. „******* от 31.07.2002г. за избор на ФДР, договор от 01.08.2002г., сключен между
ФДР и етажните собственици от адрес гр. София, бул. „*******, извлечение от сметка,
съобщения към фактури, индивидуални справки и документи за отчет се установява, че
сградата в режим на ЕС, находяща се на горния адрес през процесния период била
топлоснабдена.
Ето защо настоящият съдебен състав приема, че от събрА.те по делото писмени
доказателства се установяват въведените с исковата молба твърдения, че ответникът Н.
В. З., в качеството си на собственик на топлоснабдения имот – апартамент № 93,
находящ се в гр. София, бул. „******* през процесния период била потребител на
доставяната в имота топлинна енергия. Предвид цитирА.я по-горе законов текст
2
ответникът Н. В. З., като собственик на топлоснабдения имот, била обвързана по
силата на закона от облигация с ищцовото дружество досежно доставяната до
собствения й имот топлинна енергия, без да е необходимо нарочно изявление от нейна
страна, че желае да закупува доставяната в имота от ищеца „Т.С.” ЕАД топлинна
енергия.
Действащата нормативна уредба – чл. 153 ЗЕ, чл. 150 ЗЕ, не отдава правно
значение на обстоятелството кой реално е живял в топлоснабдения имот. Задължен
спрямо ищеца по силата на облигационната връзка за доставяне на ТЕ е единствено
действителната страна по същото договорно правоотношение – собственикът Н. В. З..
Ето защо въведените от ответника възражения за недължимост на цената на
доставената топлинна енергия поради препятстването на достъпа й до имота от
предишния му собственик Е.Б. са напълно ирелевантни и не засягат правоотношението
по сключения между ищеца и ответника договор за доставка на топлинна енергия при
общи условия. Отношенията между собственика и лицето което реално е живяло в
имота са отделни. Досежно платената от собственика към доставчика цена за топлинна
енергия те се уреждат от гражданския закон – ЗЗД, вкл. чрез института на
неоснователното обогатяване.
Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се
осъществява при публично известни ОУ, предложени от топлопреносното предприятие
и одобрени от ДКЕВР. Общите условия са валидни и обвързват ответника и без
приемането им. Съгласно чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок до 30 дни след влизането в сила на
общите условия, клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия. По делото не се установява ответникът да се е възползвала от правото си по
чл. 150, ал. 3 ЗЕ.
Предвид изложеното между стрА.те за процесния период бил сключен
действителен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни ОУ.
Понеже във въззивната жалба липсва конкретно оспорване и не се излагат
никакви съображения по отношение изпадането на ответника в забава, както и относно
присъдените лихви за забава, съдът не намира основА.е за промяна изводите на СРС и
по този въпрос, доколкото при въззивната проверка съдът е огрА.чен до доводите
изложени в жалбата по смисъла на чл. 269 ГПК.
По горните мотиви настоящата въззивна инстанция намира обжалваното
решение за правилно по въведените с жалбата доводи, поради което същото следва да
бъде потвърдено на основА.е чл. 272 ГПК, като на основА.е последната норма
настоящият съдебен състав препраща и към мотивите, изложени от
3
първоинстанционния съд.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски пред въззивния съд има въззиваемата
страна – ищец. Същият е заявил претенция за разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на сумата 100 лева. Настоящият състав на съда намира, че
такива не следва да му се присъждат, тъй като ищецът е депозирал единствено
бланкетен отговор на въззивната жалба, с който твърди неоснователност на въззивната
жалба, без излагането на доводи за това. Въззиваемият не е изпратил представител в
проведеното пред настоящата инстанция единствено съдебно заседА.е. Поради това
съдът намира, че защита от юрисконсулт реално не е осъществена пред настоящата
инстанция, поради което липсва основА.е да се приложат разпоредбите на чл. 78, ал. 1,
вр. с ал. 8 ГПК, вр. с НМРАВ, поради което и съдът не присъжда юрисконсултско
възнаграждение в полза на ищеца.
Воден от горните мотиви, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20208378/07.11.2021г., постановено по гр.дело №
8383/2021г. по описа на СРС, 145-и състав, в частта, с която е признато за установено
на основА.е чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
че Н. В. З., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, сумата 2 169.48
лева, представляваща стойност на потребена топлинна енергия през периода от
м.05.2017г. до м.04.2019г. в имот, находящ се в гр. София, бул. „*******, сумата 286.14
лева – обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия за периода от
15.09.2018г. до 16.07.2020г. и за сумата 37.87 лева – такса за услуга дялово
разпределение за периода от м.05.2017г. до м.04.2019г., ведно със законната лихва
върху главниците от датата на заявлението по чл. 410 ГПК – 21.07.2020г. до
окончателното изплащане
В останалата необжалвана част, в която СРС е отхвърлил установителните
искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, като необжалвано, първоинстанционното съдебно
решение е влязло в законна сила.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца
– “Бруната” ООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основА.е чл. 280, ал. 3
ГПК.
Председател: _______________________
4
Членове:
1._______________________
2._______________________
5