Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260123
25.09.2020г., гр. Пловдив
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, VІІ състав,
в открито съдебно заседание на четиринадесети септември
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
МИРЕЛА ЧИПОВА
при участието на секретаря Ангелина
Костадинова, като разгледа докладваното от съдия Илиев въззивно
гражданско дело №1214/2020г. по описа на ПОС, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от
ГПК.
Делото е образувано
по въззивна жалба на „Фератум България“
ЕООД, със седалище
и адрес на управление гр. София,
бул. „Александър Малинов“ №51, вх.А,
ет.9,офис 20, ЕИК
*********, чрез пълномощника му
адв. Д. Г., против
Решение №370 от 03.02.2020г., постановено по гр.д. №14759/2019г. по описа на Районен съд- Пловдив,
VІІІ гр.с., с
което е осъден да заплати на А. Г. ***, ЕГН **********, сумата
от 1826,71 лв.
като платена без основание
по недействителен договор
за потребителски кредит
№498431/19.04.2017г., ведно със
законната лихва върху нея от
датата на подаване
на исковата молба- 17.09.2019г.
до окончателното й
заплащане. В жалбата се
излагат доводи за неправилност
на решението, като се
иска отмяната му и
уважаване на исковата претенция.
Постъпил е
отговор на въззивната жалба от ответната страна
по нея- А. Г. ***, ЕГН **********, чрез пълномощника му по
делото адв. Д. Б., с
който същата се
оспорва и се иска потвърждаване
на обжалваното решение.
Предмет на разглеждане в производството е
и частна жалба на адв. Д. Б. против Определение №5031
от 26.05.2020г., постановено
по гр.д. №14759/2019г. по описа на Районен съд- Пловдив,
VІІІ гр.с., с което
в производство по чл.248 от ГПК
е оставена без уважение молбата
на адв. Д. Б. за изменение на постановеното по делото решение в частта
му за определеното му по реда
на чл.38, ал.2 от ЗА адвокатско
възнаграждение, като същото
бъде увеличено от 300
лв. на 429,43 лв.
с ДДС. В частната жалба
се излагат съображения за неправилност на
обжалваното определение, като
се иска отмяната
му и уважаване на
молбата по чл.248 от
ГПК.
Постъпил
е отговор на частната
жалба от ответната страна
по нея- „Фератум България“
ЕООД, със седалище
и адрес на управление гр. София,
бул. „Александър Малинов“ №51, вх.А,
ет.9,офис 20, ЕИК *********, чрез пълномощника му
адв. Д. Г., с който
същата се оспорва и се иска потвърждаване на
обжалваното определение.
Пловдивският окръжен съд, след като
провери обжалваното решение съобразно
правомощията си по
чл.269 от ГПК, прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и
обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
По въззивната жалба
на „Фератум България“
ЕООД:
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която
има право да
обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което се явява процесуално допустима.
При
извършената служебна
проверка на решението
съобразно правомощията си
по чл.269, изр.
първо от ГПК съдът
намери, че същото
е валидно и
допустимо. Неоснователни са
изложените във въззивната жалба доводи за частична недопустимост
на решението като постановено
срещу ненадлежна страна, тъй като „Фератум
България“ ЕООД не било
легитимирано да отговаря
за връщане на суми,
заплатени в полза
на друго лице- „Фератум банк“.
Така изложените доводи са от значение
за основателността на исковата претенция, за което ще
бъдат изложени съображения по- долу,
но не се отразяват
на допустимостта на решението,
тъй като надлежната процесуална легитимация
по спора се определя
от твърденията на ищеца, изложени
в исковата молба, а не от
действителните отношения между
страните. Предвид горното
и съгласно разпоредбата
на чл.269, изр.2 от
ГПК следва да
бъде проверена правилността му по
изложените във въззивната жалба
доводи и при
служебна проверка за допуснати
нарушения на императивни
материалноправни норми, като
въззивната инстанция се
произнесе по правния
спор между страните.
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с иск с правно
основание чл.55, ал.1 от ЗЗД,
като ищецът А. Г.А. иска
постановяване на решение, с което
ответникът „Фератум България“
ЕООД, да бъде осъден
да му върне сумата от 1826,71
лв. като платена без
основание по недействителен договор
за потребителски кредит
№498431/19.04.2017г., ведно със
законната лихва върху нея от
датата на подаване
на исковата молба- 17.09.2019г.
до окончателното й
заплащане. В исковата
молба са изложени
твърдения, че между
ищеца, в качеството му на кредитополучател, и
ответното дружество, като кредитодател, е бил
сключен договор
за потребителски кредит №498431/19.04.2017г., по силата
на който ответното
дружество е предоставило
на ищеца сумата от 2000 лв.,
а общата заплатена
от него сума
по договора била 3826,71
лв. Ищецът твърди,
че договорът е изцяло
недействителен на основание
чл.22 от ЗПК поради липса на
посочване на условията
за прилагане на договорения лихвен процент и на размера
на договорената възнаградителна
лихва, което е
нарушение на чл.11, ал.1, т.9 от
ЗПК, нищожност поради противоречие
с добрите нрави на
уговорената възнаградителна лихва,
липса на посочване на начина на
изчисляване на годишния процент на разходите, на обща
сума, дължима от потребителя
и начина на формирането й,
което е нарушение
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, липса
на посочване в
погасителния план на
последователността на разпределение
на вноските по договора между
различните суми, което е
нарушение на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК. С
определение на
първоинстанционния съд в първото
съдебно заседание е било
допуснато изменение на
основанието на иска, като наред с първоначално изложените в исковата
молба твърдения в същото са
включени и доводи,
че ответното дружество
не е изпълнило императивните
си задължения по
чл.18 от Закона
за предоставяне на финансови
услуги от разстояние /ЗПФУР/,
тъй като не е предоставило на
ищеца информация за съдържанието
на договора и не
е получило съгласието
му за сключване на
твърдения договор за гаранция с
„Фератум банк“, както
и че в нарушение
на чл.18, ал.2 от
ЗПФУР договорът не бил подписан с
квалифициран или обикновен
електронен подпис. Предвид
горното ищецът твърди, че с
оглед недействителността на договора
съгласно разпоредбата на чл.23
от ЗПК следва да заплати на ответника
само получената в заем сума,
която е в размер
на 2000 лв.,
поради което и доколкото е
заплатил по договора сума в
общ размер 3826,71 лв.,
то сумата от 1826,71
лв. е недължимо платена и
следва да му
бъде върната от ответника.
В случая
по делото няма
спор с оглед твърденията
на ищеца в исковата
молба и на ответното
дружество в отговора, че
между страните е бил сключен договор
за потребителски кредит №498431/19.04.2017г., по силата
на който ответното
дружество е предоставило
на ищеца сумата от 2000 лв., както и
че по така сключения
договор ищецът е
заплатил на ответника сумата
от 3826,71 лв. Няма спор
и че договорът
е сключен чрез средства за
комуникация от разстояние, поради което
същият представлява договор
за предоставяне на
финансови услуги от
разстояние по смисъла на чл.6 от
ЗПФУР.
Неоснователни
са доводите на ищеца за недействителност на
процесния договор за
кредит поради нарушаване
на разпоредбите на чл.18, ал.1 и ал.2 от
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние
/ЗПФУР/, тъй като ответното
дружество не било предоставило
на ищеца информация за съдържанието на договора и
същият не бил подписан с електронен подпис. Посочените
разпоредби не предвиждат
изисквания към договора за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, неизпълнението на
които да води до недействителност на същия,
а уреждат разпределението на доказателствената тежест
и доказателствените средства
за доказване на
сключването и съдържанието
му. Съгласно разпоредбата
на чл.18, ал.1 от
ЗПФУР доставчикът е длъжен
да докаже, че е
изпълнил задълженията си
за предоставяне на
информация на потребителя
и е получил
съгласието му за сключване на договора.
Посочената разпоредба възлага на
доставчика на финансови услуги от
разстояние тежестта да докаже
спазването на предвидените в разпоредбите на чл.8-11
от ЗПФУР задължения за предоставяне на определена информация
на потребителя преди
сключване на договора. Правните последици от
неизпълнението на посочените
задължения обаче са
регламентирани в разпоредбата на
чл.15 от ЗПФУР, съгласно
която когато не са спазени
изискванията на чл.8, ал.1 и 4, чл.9 и
чл.10, ал.1, 2 и 3
потребителят може да
прекрати договора в едномесечен
срок от изтичането на срока по чл.12, ал.1
и 2, без да дължи
обезщетение и/или неустойка.
От изложеното е видно,
че при неизпълнение на
информационните задължения на
доставчика за потребителя
възниква правото да прекрати сключения
договор, което той следва
да упражни в предоставения му от
закона срок. Предвид горното даже и
от страна на
ищцовото дружество да е било допуснато неизпълнение на
задълженията му по ЗПФУР, то това
не може да се отрази на
действителността на
сключения договор. Не могат да
бъдат възприети и доводите на ищеца, изложени
в хода на делото, за липса
въобще на сключен договор между
страните, тъй като
той не бил подписан
от него с електронен подпис. Тези
твърдения са в
противоречие с подадената
от самия него искова
молба, в която твърди,
че договор между
страните е бил
сключен. Разпоредбата на чл.18, ал.2
от ЗПФУР изрично
препраща по отношение
на изявленията на страните,
отправени по реда
на закона, към чл.293
от ТЗ, уреждащ формата на търговските сделки,
ал.3 от който предвижда,
че страната не може
да се позовава на нищожността, ако
от поведението й може да
се заключи, че
не е оспорвала
действителността на изявлението.
В настоящия случай в
исковата молба ищецът
е посочил номера
и датата на сключване
на процесния договор, размера
на получената сума
по него и заплатените
на ответника вноски
в изпълнението на
същия, от което
може да се направи
извод, че не
е оспорвал действителността на изявлението си
за сключването му.
При това положение същият
не може да
се позовава на
евентуалната му нищожност поради неподписването му
с електронен подпис.
Предвид
горното следва да
бъдат разгледани доводите
на ищеца за
нищожност на договора поради
неспазване на императивни
разпоредби на ЗПК. Съгласно
разпоредбата на чл.22 от ЗПК когато не
са спазени изискванията
на посочените в нормата
разпоредби, сред които са
и тези на чл.11, ал.1, т.9, 10, 11 от ЗПК
договорът за потребителски кредит е
недействителен. Видно от представения от ответника
с отговора на
исковата молба на хартиен
носител договор №498431/19.04.2017г. и погасителен
план към него, в
него е посочен
лихвен процент по заема- 23,00%,
годишен процент на разходите- 49,11%,
брой погасителни вноски- 12,
падежна дата на първа погасителна вноска- 19.05.2017г., размер на
погасителната вноска- 205 лв. и разпределение на същата на главница и
лихва, общ размер
на лихвата- 460 лв. В чл.5 от договора
е предвидено, че
кредитът се обезпечава
с поръчителство, предоставено от „Ferratum bank“ в полза
на дружеството. От изложените
от ответника в отговора
на исковата молба и във
въззивната жалба твърдения и приложената разпечатка от интернет- страницата му
се установява, че за така предоставената гаранция
кредитополучателят следва да заплати на
„Ferratum bank“ възнаграждение, което в случая
възлиза на 1366,27
лв., като сумата се начислява към месечните вноски по кредита
и се заплаща на „Фератум България“
ЕООД. От приложената
към отговора на исковата молба разпечатка на
СМС- архив на дружеството,
съдържаща изпратените от него
съобщения до ищеца във връзка със
сключването на процесния договор
за кредит, е видно, че на 18.04.2017г. дружеството е уведомило
ищеца, че заемът
от 2000 лв. за срок от 12
месеца с месечна вноска от 333,33
лв. е одобрен.
Съгласно
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК
договорът за потребителски
кредит следва да съдържа
лихвения процент по кредита
и условията за прилагането му,
а съгласно т.10- годишния процент на
разходите по кредита,
както и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени
към момента на сключване
на договора. Процесният
договор за кредит
формално отговаря на
изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и
т.10 от ЗПК,
доколкото в него е
налице посочване на лихвен процент, годишен процент на
разходите и обща
сума, дължима от
потребителя. Размерите на
тези величини, посочени в
договора, обаче не
съответстват на действителните такива съобразно поетите
от потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на
чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1
от ДР на ЗПК "общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая
и без да се ползват специални
знания е видно, че общата
дължима от потребителя сума по договора-
12 вноски по 333,33 лв. съобразно
изпратеното му от
кредитора текстово съобщение,
които възлизат общо на 3999,96
лв., както и реално заплатените от него
3826,71 лв., не съответстват на
посочените в договора размери на лихвения
процент /23,00%/, на годишния
процент на разходите /49,11%/
и на общата сума, дължима от потребителя- 2460
лв.. При това положение
е нарушена разпоредбата
на чл.19, ал.4 от ЗПК, предвиждаща че
годишният процент на разходите по кредита не може
да бъде по- висок от пет пъти размера
на законната лихва по
просрочени задължения. Посочената
разпоредба е създадена за защита
на икономическите интереси
на потребителя като
по- слабата страна в правоотношението при
сключване на договор за потребителски кредит
и целта на същите е
да не допуснат той
да заплати за предоставения му кредит
необосновано високо възнаграждение на кредитора. Така
констатираното
несъответствие между посочените в
договора и кореспонденцията размери
на лихвата, ГПР
и общата сума,
дължима от потребителя,
вероятно се дължи
на обстоятелството, че
при изчисляване на същите
в тях не са
включени разходите за
заплащане на гаранция
в полза на „Ferratum bank“ ЕАД. Независимо че
посочените разходи се дължат на
друго лице, различно
от кредитодателя, същите са пряко свързани с
договора за кредит и
съобразно императивните разпоредби на
чл.19, ал.1 от ЗПК
и §1, т.1 от ДР на ЗПК
е следвало да
бъдат включени при изчисляване на ГПР.
Съгласно чл.21, ал.1 от
ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона,
е нищожна. Предвид горното
настоящият състав на съда намира,
че при сключването на процесния
договор за потребителски кредит чрез предвиждане на
гаранция под формата на
поръчителство, което е свързано
с допълнителни разходи за потребителя
за заплащането й, е направен
опит за заобикаляне
на императивната разпоредба
на чл.19, ал.4 от
ЗПК, ограничаваща максималния
размер на годишния процент на разходите
по кредита. Предвид горното посочените в договора
размери на годишния процент
на разходите и общата сума,
дължима от потребителя, не съответстват
на действително уговорените
такива и са нищожни.
Отделно от това размерът на
дължимите месечни вноски
по договора са посочени
в различен размер в договора
и погасителния план към него /205 лв./
и в изпратеното
текстово съобщение /333,33
лв./, което поставя
в невъзможност потребителя да разбере
какъв е действителният размер на
задължението му. От
изложеното дотук се
налага изводът, че
договорът не отговаря на изискванията на
чл.11, ал.1, т.9 и т.10
от ЗПК, отнасящи
се до посочване
по ясен и
разбираем начин на лихвата,
годишният процент на разходите
и общата сума,
дължима от потребителя, поради
което и съгласно
разпоредбата на чл.22
от ЗПК същият следва
да се приеме за нищожен. При това положение и
съгласно чл.23 от ЗПК за
ищеца, като кредитополучател, е
възникнало задължението да върне на ответника само
действително получената сума
по договора в размер
на 2000 лв.
Тъй като той е
заплатил по договора 3826,71
лв., то претенцията му за
връщане на сумата от 1826,71
лв. като недължимо платена е
основателна и следва
да се уважи.
Неоснователни са доводите на ответника,
че не следва
да дължи връщане на заплатените суми
за гаранция, тъй
като същите са заплатени
в полза на друго лице- „Ferratum bank“ ЕАД. От
приложените към исковата
молба разписки се
установява, а и по
това няма спор между страните, че
сумата от 3826,71 лв. е била заплатена от ищеца
на ответника „Фератум
България“ ЕООД, като в
платежните документи като основание
за заплащането й е посочен
номерът на процесния договор за
потребителски кредит. Доколкото сумата е
постъпила в патримониума на ответника
като плащане по процесния
договор, то именно
той дължи връщане
на недължимата част от нея
на ищеца. По делото
не са били ангажирани
никакви доказателства от
ответното дружество при
получаването на сумите
същото да е
действало като представител
на „Ferratum
bank“ ЕАД и да е
превеждало в негова полза някаква част
от тях, а
и подобна възможност не е предвидена
в договора за
кредит, за погасяване
на задължения по който
са били заплатени сумите от ищеца.
Само
за пълнота на изложението
следва да се посочи, че
доводите на ищеца за противоречие на
договора с изискването
на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК, са
неоснователни. Доколкото в него
е уговорен фиксиран
годишен лихвен процент, като
не е предвидено
заплащане на суми, дължими
при различни лихвени
проценти, то не е било необходимо
да се посочва последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми. Съгласно практиката на
Съда на ЕС по Директива 2008/48/ЕО относно договорите
за потребителски кредити /Решение по
дело С-42/15 от 09.11.16г., Решение от 05.09.19г. по дело С-331/18/ в договора
за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез вноски, не трябва да се
уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е
предназначена за погасяване на главницата,
като не се допуска национална
правна уредба, съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа разбивка на
всяка погасителна вноска, която показва погасяването на главницата, лихвите и
другите разходи.
Предвид
горното и доколкото
с обжалваното решение първоинстанционният съд е
уважил предявения иск, макар и по
други съображения, то същото
следва да бъде
потвърдено.
Процесуалният
представител на ищеца адв. Д.
Б. е оказал
безплатна правна помощ
на същия основание
чл.38, ал.1 от Закона
за адвокатурата,
предвиждаща, че адвокатът
може да оказва безплатна
правна помощ на материално
затруднени лица. С
оглед изхода на
спора и на основание чл.38, ал.2
от Закона за
адвокатурата ответното дружество
следва да бъде
осъдено да заплати на
адв. Д. Б. адвокатско
възнаграждение в размер на 429,43
лв. с ДДС за въззивната
инстанция, определено съгласно
действащата към датата на
сключване на договора за правна
защита и съдействие
редакция на Наредба
№1 на Висшия
адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
По частната
жалба на адв. Д. Б.:
С постановеното
по делото решение
първоинстанционният съд е
присъдил на основание чл.38, ал.2
от ЗА на
адв. Д. Б.
адвокатско възнаграждение в размер
на 300 лв. с
ДДС, а с обжалваното
определение, постановено в производството по
чл.248 от ГПК, е
приел, че не следва да
измени решението си в тази част,
тъй като определеното възнаграждение
на адвоката е съобразено с фактическата
и правна сложност на делото.
Определението
е неправилно.
Съгласно
разпоредбата на чл.38, ал.2
от ЗА адвокатското
възнаграждение, което съдът присъжда в полза
на адвоката, оказал
безплатна правна помощ
на материално затруднено лице,
следва да е не по- ниско
от минималните
размери на адвокатските възнаграждения, определени
от Висшия адвокатски
съвет съгласно чл.36, ал.2, изр.2 от
ЗА. Посочените размери
следва да се преценяват към
момента на предоставяне
на правната помощ, тъй
като тогава е възникнало
основанието за заплащането
й. В случая договорът за
правна помощ с адв. Д.
Б. е сключен
на 16.07.2019г., същият
е подал исковата
молба на 17.09.2019г.,
а съдебното заседание пред първоинстанционния съд е
проведено на 15.01.2020г., с което
е възникнало основанието
на същия да се дължи адвокатско
възнаграждение. Ето защо при
определянето на последното от
съда следва да се
съобрази действащата към този
период редакция на
Наредба №1 на
Висшия адвокатски съвет за
минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Съгласно
същата минималното адвокатско възнаграждение с оглед материалния интерес
по делото е в размер
на 429,43 лв.
с ДДС. Предвид
горното обжалваното определение
следва да бъде отменено, като
вместо това се постанови
изменение на първоинстанционното
решение в частта
му за разноските, като
в полза на
адв. Б. се присъди сумата
от 429,43 лв. с
ДДС- адвокатско възнаграждение,
платимо от „Фератум
България“ ЕООД.
По
изложените съображения съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№370 от 03.02.2020г., постановено по гр.д. №14759/2019г. по описа на Районен съд- Пловдив,
VІІІ гр.с., с
което „Фератум България“
ЕООД, със седалище
и адрес на управление гр. София,
бул. „Александър Малинов“ №51, вх.А,
ет.9,офис 20, ЕИК *********, Е
осъден да заплати на А. Г. ***, ЕГН **********, сумата от
1826,71 лв. като
платена без основание по
недействителен договор за
потребителски кредит №498431/19.04.2017г., ведно
със законната лихва върху
нея от датата на
подаване на исковата молба-
17.09.2019г. до окончателното
й заплащане.
ОСЪЖДА „Фератум България“
ЕООД, със седалище
и адрес на управление гр. София,
бул. „Александър Малинов“ №51, вх.А,
ет.9,офис 20, ЕИК
*********, да заплати на адв. Д.
Г. Б., сумата от 429,43 лв.
с ДДС- адвокатско
възнаграждение по чл.38,
ал.2 от
ЗА за оказаната
пред въззивната инстанция
безплатна правна помощ на А. Г. А..
ОТМЕНЯ
Определение №5031 от
26.05.2020г., постановено по гр.д.
№14759/2019г. по описа на Районен
съд- Пловдив, VІІІ
гр.с., с което в производство по
чл.248 от ГПК е оставена без уважение молбата
на адв. Д. Б. за изменение на постановеното по делото решение в частта
му за определеното му по реда
на чл.38, ал.2 от
ЗА адвокатско възнаграждение, като
същото бъде увеличено от
300 лв. на 429,43
лв. с ДДС, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ
Решение №370 от 03.02.2020г.,
постановено по гр.д. №14759/2019г. по
описа на Районен съд- Пловдив, VІІІ
гр.с., в частта му
за определеното по реда на
чл.38, ал.2 от ЗА на
адв. Д. Б. адвокатско
възнаграждение, като УВЕЛИЧАВА същото
от 300 лв. на
429,43 лв. с ДДС.
Решението е окончателно
и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.