№ 13462
гр. София, 03.08.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 26 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ВАСИЛЕНА ЛЮДМ.
ДРАНЧОВСКА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ВАСИЛЕНА ЛЮДМ. ДРАНЧОВСКА
Гражданско дело № 20211110170387 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 240, ал. 1
и ал. 2 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 и чл. 10а ЗПК.
Ищецът „К------“ АД твърди, че с договор за потребителски кредит „Екстра“ №
95089/18.12.2019 г. (сключен чрез средства за комуникация от разстояние) е предоставил на
ответницата паричен заем в размер на 1300 лв., който заемателят се е задължил да върне
ведно с уговорената възнаградителна лихва в размер от 468 лв. и такса „Гарант“ в размер на
936 лв. в срок до 18.12.2020 г. на 12 месечни погасителни вноски. Поддържа, че ответницата
не е погасила задълженията си, като при изпадане в забава дължи мораторна лихва. Ето
защо претендира сумата от 1300 лв., представляваща непогасена главница по договор за
потребителски кредит „Екстра“ № 95089/18.12.2019 г., ведно със законната лихва върху
сумата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното й изплащане,
сумата от 468 лв., възнаградителна лихва за периода 18.01.2020 г. до 18.12.2020 г., сумата от
936 лв., такса „Гарант“, както и сумата от 140,75 лв., лихва за забава върху главницата за
периода от 19.01.2020 г. до 24.02.2021 г., за които е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 16.03.2021 г. по гр.д. № 11415/2021 г. по описа на
СРС, 26 състав.
Ответницата М. В. Р. оспорва исковете при твърдение, че не е сключвала посочения договор
за заем с ищеца и не е получавала в заем търсената сума. Счита, че размерът на
възнаградителната лихва е прекомерно завишен и противоречи на добрите нрави, а
1
договорът за потребителски кредит е нищожен поради противоречие с императивни
разпоредби на ЗПК. Оспорва дължимостта на таксата „гарант“, като намира клаузата за
нищожна поради противоречие с добрите нрави и с императивната норма на чл. 19, ал. 4
ЗПК. Навежда възражение за изтекла погасителна давност.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
За основателността на предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 240, ал.
1 и ал. 2 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 9 и чл. 10а ЗПК в тежест на ищеца е да докаже, че между
страните е възникнало валидно правоотношение по договор за заем, по което ищецът е
предоставил на ответницата посочената сума, а последната се е задължила да я върне в
посочения срок, ведно с възнаградителна лихва и такса „гарант“ в уговорения размер по
валидни договорни клаузи; че длъжникът е изпаднал в забава и размера на обезщетението за
забава. В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да установи погасяване на
паричното си задължение.
Претендираните от ищеца вземания произтичат от твърдения за сключен с ответницата
договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, какъвто, съобразно
разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР, е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като
част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече.
Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР, „средство за комуникация
от разстояние“ е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от
разстояние, без да е налице едновременното физическо присъствие на доставчика и на
потребителя, като несъмнено използването на електронни формуляри в интернет,
провеждането на разговори и изпращането на съобщения по телефон и изпращането на
писма по имейл представляват средства за комуникация от разстояние. Предвид
съдържащите се в договора и общите условия към него данни за метода на сключване на
процесния договор (чрез попълване на форма за кандидатстване в интернет страницата на
ищцовото дружество и потвърждаването на заявката и на получения стандартен европейски
формуляр чрез имейл) и предвид липсата на саморъчен подпис на приложените по делото
документи, правоотношението между страните несъмнено попада в приложното поле на
посочения нормативен акт.
Съгласно разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР, при договори за предоставяне на финансови
услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за
предоставяне на информацията по чл. 8 от закона на потребителя, както и че е получил
съгласието на потребителя за сключване на договора (ал. 1, т. 1 и т. 3), като за доказване на
2
посочените обстоятелства се прилага разпоредбата на чл. 293 от Търговския закон, а в
случаите на електронни изявления - Закон за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги (в действащата редакция към м. 12.2019 г.). В настоящия случай, за
доказване на възникналото между страните правоотношение са представени неподписани
документи – договор за предоставяне на потребителски кредит „Екстра“ № 95089/18.12.2019
г. и общи условия към него, представени с идентично съдържание на електронен и хартиен
носител, за които се твърди, че са изготвени като електронни документи и са подписани от
ответницата чрез потвърждаване на заявката за кредит по имейл, както и разписка №
0700010155145966 от 19.12.2019 г. за изплащане на сумата от 1300 лв. в полза на М. В. Р.,
подписана от нея и неоспорена от ответницата в рамките на настоящото производство.
Съгласно разпоредбите на чл. 3, ал. 1 и ал. 2 ЗЕДЕУУ и на чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) №
910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. относно електронната
идентификация и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар
и за отмяна на Директива 1999/93/ЕО (OB, L 257/73 от 28 август 2014 г.), електронен
документ означава всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално
текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис, като писмената форма се смята за
спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление. Електронно
изявление е словесно изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за
преобразуване, разчитане и визуално представяне на информацията (чл. 2, ал. 1 ЗЕДЕУУ).
Електронното изявление се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ и на
чл. 3, т. 10-12 от Регламент (ЕС) № 910/2014 – за електронен подпис се считат данни в
електронна форма, които се добавят към други данни в електронна форма или са логически
свързани с тях, и които титулярът на електронния подпис използва, за да се подписва, като
законът въвежда три форми на електронния подпис – обикновен, усъвършенстван и
квалифициран.
Несъмнено изпращането на съобщения по електронна поща и подаване на заявки чрез
натискане на бутон в интернет представляват електронни изявления (доколкото се касае до
словесни изявления в цифрова форма, обективирани чрез общоприет стандарт за
преобразуване и представяне на информацията – интернет), с възможност за тяхното
възпроизвеждане, т.е. сключеният по описания начин договор за кредит представлява
електронен документ, съдържащ електронно изявление. Доколкото същият не съдържа
характеристиките на усъвършенстван или квалифициран електронен подпис по смисъла на
чл. 13, ал. 2 и ал. 3 ЗЕДЕУУ, вр. с чл. 3, т. 11 и 12 от Регламент (ЕС) № 910/2014, следва да
се приеме, че документът е подписан с обикновен електронен подпис – съдържанието му
включва посочване на страните по договора като автори на документа с техните
индивидуализиращи данни (имена, ЕГН/ЕИК, адрес). Законът придава значение на
подписан саморъчно документ само на този електронен документ, към който е добавен
квалифициран електронен подпис (чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ), но допуска страните да се съгласят
в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на
саморъчен. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава на
3
подписания писмен документ, като ако се касае за частен документ, той се ползва с такава
сила само за авторството на изявлението (чл. 180 ГПК), а в случай че това авторство бъде
оспорено, тежестта за доказване истинността на документа се разпределя съобразно
специалното правило на чл. 193 ГПК. В този смисъл - Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС
по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., Определение № 169 от 6.04.2017 г. на ВКС по ч. т. д. №
672/2017 г., I т. о.
В договора и общите условия към него (т. 4.10 и т. 4.11) е уговорено, че с потвърждаване от
страна на заемателя на изпратения страндартен европейски формуляр се счита, че договорът
за потребителски кредит е сключен, като по този начин кредитополучателят изразява
желание за незабавното превеждане на сумата на кредита по банковата му сметка чрез
системата на ePay.bg или получаването й в брой от клон на Изипей съобразно посочения от
него начин при попълване на регистрационната форма. В настоящия случай в
регистрационната форма (л. 7 от делото) е посочен начин на получаване на средствата чрез
Изипей, като по делото е представена подписана и неоспорена от ответницата разписка №
0700010155145966 от 19.12.2019 г. за изплащане в брой на сумата от 1300 лв. в полза на М.
В. Р. (л. 73) с наредител „К------“ и с посочено основание за превода „договор №
95089/18.12.2019 г.“. Следователно, ищецът е предоставил в брой на ответницата посочената
сума, като с препращането в основанието на платежния документ към процесния договор за
потребителски кредит несъмнено се установява, че паричните средства са предоставени
именно по тази сделка като заем с обективираното в електронните документи съдържание –
макар да липсва саморъчен подпис на ответницата под договора, посочването на същия като
основание за получаване на сумата еднозначно сочи на изразено съгласие от страна на М. Р.
с условията на сделката и признание от нейна страна, че облигационно отношение с това
съдържание е възникнало между страните, още повече че договорът за заем е реален и се
счита сключен от датата на предаване на заемната сума – 18.12.2019 г.
С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав намира за доказано, че между страните е
сключен договор за паричен заем за сумата от 1300 лв., която ответницата е поела
задължение да върне на 12 месечни погасителни вноски всяка в размер от по 225,33 лв. с
падеж на първата погасителна вноска – 18.01.2020 г. и падеж на последната погасителна
вноска – 18.12.2020 г., с общ размер на всички плащания от 2704 лв., като в тази сума са
включени чиста главница от 1300 лв., възнаградителна лихва от 468 лв. (36 % фиксиран
годишен лихвен процент) и такса „гарант“ в размер на 936 лв., дължими разсрочени на
посочените падежи на погасителните вноски. Съгласно договора, страните са уговорили
годишен процент на разходите от 49,70 %, като е отбелязано, че размерът на ГПР е изчислен
съобразно формулата, посочена в приложение 1 от ПЗР на ЗПК (раздел V, т. 5.6 от общите
условия към договора).
Следователно, установява се наличието на валидно възникнало облигационно
правоотношение между „К------“ ООД (впоследствие преобразувало се в ищцовото „К------“
АД – л. 19 от делото) и М. В. Р. с твърдяното съдържание, като в изпълнение на същото
ищецът, в качеството на заемодател, е предоставил на ответницата, в качеството на
4
заемополучател, уговорената заемна сума в размер на 1300 лв., с оглед на което за
последната е възникнало насрещното задължение да я върне съгласно уговорения от
страните погасителен план, ведно с възнаградителна лихва, съставляваща печалба на
кредитора. Спорен по делото се явява въпросът действителен ли е процесният договор с
оглед въведените от ответницата твърдения за допуснати нарушения на императивни
разпоредби на ЗПК.
Доколкото договорът за паричен заем има характеристиките на договор за потребителски
кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а заемополучателят по него
има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, то съдържанието му
следва да бъде изцяло съобразено с изискванията на ЗПК и ЗЗП.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Гореизложеното поставя потребителя в
подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация
колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Бланкетното посочване
единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят
индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован
избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от
общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при
формиране на ГПР.
В случая, в процесния договор за паричен заем е посочен процент на ГПР от 49,70 %, с
което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е било изпълнено. В същото време
обаче, от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи
се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР – в клаузите на общите условия е посочено
общо, че ГПР е изчислен съобразно приложение 1 от ПЗР на ЗПК, но това не е достатъчно,
за да бъде спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като е следвало да бъдат описани
5
конкретно взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по точно тази сделка, сключена с ответницата.
Същевременно, очевидно е, че уговореният размер от 49,70 % не отразява реалния ГПР, тъй
като в него не се включват част от разходите по кредита, а именно таксата „гарант“ (видно и
от отговорите на вещото лице по ССЕ в открито съдебно заседание), която съгласно
легалната дефиниция на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е част от общите разходи по кредита. В
посочената разпоредба се предвижда, че „общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В случая, таксата
„гарант“ несъмнено представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и
следва да бъде включен в ГПР по кредита, като тя е била изначално известна на кредитора –
същата е уговорена още към момента на сключване на договора за кредит, като липсват
данни да е била незадължително условие за сключване на сделката, дължи се ежемесечно и
представлява част от месечните погасителни вноски, без заплащането й да е обусловено от
евентуално допуснато неизпълнение от страна на кредитополучателя. Същата е уговорена с
оглед сключване на договор за гаранция с трето лице като форма на лично обезпечение,
което разкрива белезите на договор за поръчителство, доколкото съгласието на кредитора да
бъде обезпечен е било изрично заявено. По правило договорът за поръчителство е
едностранен и безвъзмезден – т.е. по него задължения възникват само за поръчителя.
Възможно е обаче договорът да има двустранен и възмезден характер – както е в случая, тъй
като кредитополучателката се е задължила да заплаща възнаграждение на поръчителя, като в
този случай поръчителството се доближава по-скоро до договора за застраховка, а
застрахователните премии несъмнено представляват общ разход по кредита. Ето защо, съдът
намира, че тази такса е следвало да бъде включена в общия разход по кредита, като с
нейното добавяне действителният ГПР по договора за кредит става значително по-висок от
обявения в него и несъмнено надхвърля законово регламентирания максимум от 50 %. В
случая, при просто математическо изчисление става ясно, че сборът на уговорените
възнаградителна лихва и такса „гарант“ (1404 лв.) надхвърля размера на предоставената
заемна сума (1300 лв.), поради което е очевидно, че ГПР надвишава значително максимално
допустимия по закон размер от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута – арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК.
С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че макар предвиденият в
договора ГПР да е в съответствие с максимално установения в закона, то не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, който предвижда като част от задължителното
съдържание на договора посочването на ГПР, изчислен към момента на сключване на
6
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК
начин. Тази част от договора е от съществено значение за интересите на потребителите, тъй
като целта на законовите изисквания за ГПР е да се даде възможност на потребителите да
взимат своите решения при пълно знание за фактите, а за целта е необходимо те да
получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит. Поради тази причина
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо с
императивна норма съдържание, законодателят урежда като порок от толкова висока степен,
че води до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е
оповестил действителен ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията
на закона, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание
чл. 22 ЗПК, поради неспазването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен
договор за потребителски кредит и да я присъди на ищеца, доколкото ЗПК е специален
закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено
задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от
характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за
периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на
чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва
да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то
би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на
вземането по недействителен договор. Това би противоречало на принципа за недопускане
на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния
ЗПК – в този смисъл е и постановената трайна съдебна практика: решение № 50174 от
26.10.2022 г. по гр. дело № 3855/2021 г. на ВКС, IV г.о., решение № 60186 от 28.11.2022 г.
по т. дело № 1023/2020 г., на ВКС, I т. о. и решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. дело №
3620/2021 г. на ВКС, III г. о., определение № 50161 от 29.03.2023 г. по т. д. № 1070/2022 г.
на ВКС, II т. о., решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, I т. о. и др.
Видно от приетите писмени доказателства, главницата по договора в размер на 1300 лв. е
изцяло изплатена на ответницата, като по делото не се твърди и не са представени
доказателства да са постъпили частични погасявания по нея, видно и от приетото
заключение на ССЕ. Ето защо, съдът намира за изцяло основателен установителния иск за
дължима главница в размер от 1300 лв., а претенциите за дължима възнаградителна лихва,
мораторна лихва и такса „гарант“ следва да се отхвърлят поради установената
недействителност на договора за кредит.
Предвид основателността на главната претенция следва да се разгледа по същество
заявеното при условията на евентуалност от ответницата възражение за изтекла погасителна
7
давност, като съдът намира, че същото е неоснователно, доколкото заявлението за издаване
на заповед за изпълнение (от когато се считат предявени установителните искове – арг. чл.
422, ал. 1 ГПК) е подадено на 25.02.2021 г., като по този начин петгодишната давност за
главницата, започнала да тече от падежа на първата погасителна вноска – 18.01.2020 г., е
прекъсната преди изтичането й – арг. чл. 114, ал. 1 и чл. 116, б. „б“ ЗЗД.
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение №
4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се произнесе и по разпределението на
отговорността за разноски в заповедното и исковото производство. При този изход на спора
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца (заявител) следва да бъдат присъдени
направените от него разноски съобразно уважената част от исковете, както следва: сумата от
176,81 лв., разноски в заповедното производство (за платена държавна такса и адвокатско
възнаграждение), както и сумата от 357,31 лв., разноски в исковото производство за платена
държавна такса, депозит за вещо лице и адвокатско възнаграждение. При този изход на
спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответницата следва да бъдат присъдени
направените от нея разноски съобразно отхвърлените искове, за възнаграждение за един
адвокат в заповедното (27,15 лв., съобразно възражението за прекомерност в исковата молба
и приложимата разпоредба на чл. 6, ал. 1, т. 5 от Наредба № 1/2004 г.) и исковото
производство (317,38 лв.), което на основание чл. 38 ЗАдв следва да бъде присъдено в полза
на процесуалния представител.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „К------“ АД, ЕИК -----, със седалище и
адрес на управление: гр. С---, ет. мецанин, срещу М. В. Р., ЕГН **********, с адрес: гр. С---,
иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 9 ЗПК, че М. В. Р. дължи
на „К------“ АД сумата от 1300 лв., представляваща главница по договор за потребителски
кредит „Екстра“ № 95089/18.12.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 25.02.2021 г., до окончателното й изплащане, за
които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
16.03.2021 г. по гр.д. № 11415/2021 г. по описа на СРС, 26 състав, като ОТХВЪРЛЯ
исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 240, ал. 2 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 9 и
чл. 10а ЗПК за сумата от 468 лв., възнаградителна лихва за периода 18.01.2020 г. до
18.12.2020 г., за сумата от 936 лв., такса „Гарант“, както и за сумата от 140,75 лв., лихва за
забава върху главницата за периода от 19.01.2020 г. до 24.02.2021 г.
ОСЪЖДА М. В. Р., ЕГН **********, с адрес: гр. С---, да заплати на „К------“ АД, ЕИК -----,
със седалище и адрес на управление: гр. С---, ет. мецанин, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 176,81 лв., разноски в заповедното производство, както и сумата от 357,31 лв.,
разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА „К------“ АД, ЕИК -----, със седалище и адрес на управление: гр. С---, ет. мецанин,
8
да заплати на адвокат К--- от САК, ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл.
38, ал. 2 ЗАдв сумата от 27,15 лв., възнаграждение за заповедното производство.
ОСЪЖДА „К------“ АД, ЕИК -----, със седалище и адрес на управление: гр. С---, ет. мецанин,
да заплати на адвокат Н. И. И. от САК, ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр.
с чл. 38, ал. 2 ЗАдв сумата от 317,38 лв., възнаграждение за исковото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9