Р
Е Ш Е Н И Е
№ 573 25 октомври 2019 г. град Стара Загора
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
осми граждански състав на …25 септември
2019…………………………… година, в публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. МИШОВА
ЧЛЕНОВЕ:
секретар….. Катерина Маджова ……………………….………………..…при
участието на прокурора………………………….
разгледа докладвано от……. съдията
МИШОВА………гр. дело № 4 по описа за 2019 година и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявен
е иск по чл. 4, § 3 ДЕС за присъждане на
обезщетение за имуществени и неимуществени вреди.
Ищецът
„Бисери – 74“ ЕООД твърди, че е търговско дружество с предмет на дейност:
международен транспорт, експедиционни услуги, производство, търговия и сервиз
на машини и др., като преимуществено се занимава с товарен автомобилен
транспорт и с оплетка на стъклени бутилки на ишлеме за клиент от Италия.
Твърди, че притежава склад за стъклен амбалаж, търговски обект и производствен
обект в с. Ягода, общ. Мъглиж. На 21.12.2007 г. в ДВ било обнародвано изменение
на ЗКПО, което предвиждало данъчно облекчение под формата на право на
данъчнозадълженото лице да не заплати 100% от дължимия данък върху печалбата,
ако в срок от 4 години инвестира средствата в производството си. Счита, че част
от условията за предоставяне на държавната помощ възпроизвеждат неточно
изискванията на чл.1 и чл.2 от Регламент № 1998/2006 г., като конкретно сочи чл.182,
ал.2, т.7 от закона и чл.1, т.1, б.“г“ от регламента.
Ищецът
счита, че е отговарял на изискванията на чл.182, чл.184 и чл.188 от закона през
2010 и
С
ревизионен акт № 16002416008053-091-001 от 30.05.2017 г., издаден от ТД на НАП
Пловдив, на дружеството било отказано преотстъпването на корпоративния данък за
2010 и
Ищецът
твърди, че са налице нарушения на правото на ЕС, респ. предпоставки за
установяване на отговорността на държавата. Твърди, че за него е възникнало
оправдано правно очакване, че отговаря на изисквания на чл.1 и чл.2 от
регламента и ще има право да получи предвиденото данъчно облекчение по чл.184 ЗКПО. Счита, че инвестицията на преотстъпения данък в склад за бутилки не
представлява помощ, която се определя от количествата изнасяна продукция, а се
използва за инвестиция в дълготрайни материални активи Такава помощ не попада в
обхвата на чл.1, §1, б.“г“, а според СЕС само в този случай чл.182, ал.2, т.7 ЗКПО би бил в съответствие с регламента и съответно този текст, въз основа на
който е отказано право на държавна помощ на ищеца, не е в съответствие с
регламента. Счита, че е налице нарушение на чл.1, т.1, б.“г“, тъй като
ответниците са приели/приложили национална норма в противоречие с тази
разпоредба. Конкретно нарушението на НС
се изразявало в приемането на нормата на чл.182, ал.2, т.7 ЗКПО. Нарушението на
НАП се изразявало в това, че в сферата й на компетентност е следвало да откаже
служебно да приложи национална норма, която нарушава правото на ЕС. Нарушението
на ВАС се изразявало в това, че е следвало да приложи пряко разпоредбата на чл.1,
т.1, б.“г“ от регламента, но не го е сторил.
Ищецът
твърди, че тези нарушения пряко са довели до имуществена вреда за него в размер
на 106 710,78 лв., от които 10 469,56 лв. за заплатеното адвокатско
възнаграждение по административните дела. Ищецът претендира и лихва от
1 181,54 лв. за периода от 08.11.2018 г. – датата на плащането, до
08.01.2019 г. – датата на предявяването на иска. Ищецът претендира и
неимуществени вреди в размер на 10 000 лв., заедно с 1 636,11 лв.
лихва, които вреди съставлявали изгубената безупречна репутация на коректен
търговец, който зачита правилата на законите в бизнеса. Претендира солидарната
отговорност на ответниците за присъждането на тези суми, както и
преустановяването на нарушението и възстановяването на положението преди
нарушението, както и за в бъдеще да се въздържа от по-нататъшни нарушения, като
не предприема действия по принудително събиране на сумите, определени с влезлия
в сила ревизионен акт.
Ответниците Народно събрание на Република България,
Национална агенция по приходите и Върховен административен съд оспорват иска и
излагат съображения по правото.
Съдът, като прецени
доказателствата по делото, становищата на страните, въз основа на приложимото
право намери за установено следното:
По
делото не е спорно, че ищецът е търговско дружество с предмет на дейност:
международен транспорт, експедиционни услуги, производство, търговия и сервиз
на машини и др., като преимуществено се занимава с товарен автомобилен
транспорт и с оплетка на стъклени бутилки на ишлеме за клиент от Италия. Не е
спорно, че притежава склад за стъклен амбалаж, търговски обект и производствен
обект в с. Ягода, общ. Мъглиж. Не е спорно, че на 21.12.2007 г. в ДВ било
обнародвано изменение на ЗКПО, в т.ч. и изменение на чл. 182, ал.2, т.7. С ревизионен акт
№ 16002416008053-091-001 от 30.05.2017 г., издаден от ТД на НАП Пловдив, на
дружеството било отказано преотстъпването на корпоративния данък за 2010 и
Предвид на така установеното от
фактическа страна съдът намира от правна страна следното:
Предявеният
иск е с основание чл.4, §3 ДЕС, с който е вменено задължение на държавите
членки да вземат всички общи и специални мерки за гарантиране на изпълнението
на задълженията, произтичащи от договорите или актовете на институции на ЕС.
Тази норма има директно приложение и всеки частноправен субект на държава
членка на Съюза може да се позовава пряко на нея, за да ангажира отговорността
на държавата за вреди от нарушение на общностното право. Отговорността е обективна,
а на преценка подлежи характера на извършеното нарушение. Фактическият й състав
включва наличието на общностна норма, която предоставя права на частноправните
субекти, нарушението й, наличието на вреди и причинна връзка между това
нарушение и настъпилите вреди. Наличието на тези елементи трябва да е
кумулативно.
В
случая се твърди в исковата молба на ищеца, че нормата на общностното право,
която е нарушена, е чл.1, т.1, б. „г“ от Регламент (ЕО) № 1998/2006 от
15.12.2006 г. на Комисията. Конкретно нарушението на ответника Народно събрание
на Република България се изразява според твърденията в исковата молба в
приемането на чл.182, ал.2, т.7 ЗКПО, която противоречала на посочения текст от
регламента. Нарушението на ответника Национална агенция по приходите се
изразявало в това, че е приложил чл.182, ал.2, т.7 ЗКПО, въпреки че не
възпроизвежда коректно нормата на чл.1, т.1, б.“г“ от регламента, а нарушението
на ответника Върховен административен съд – в това, че е следвало да приложи
текста на регламента с оглед на директния му ефект, но не го е сторил.
Във връзка с изложеното по-горе, а и
във връзка с конкретния спор за правилното имплементиране на регламент (ЕО) №
1998/2006 г. в националното законодателство и в частност в чл.182, ал.2, т.7 ЗКПО, следва да се посочи следното: По принцип регламентите имат незабавно
действие в националните правни системи, без да е необходимо националните органи
да приемат мерки за прилагане. Въпреки това обаче някои от техните разпоредби
могат да наложат държавите членки да приемат мерки за прилагане. След като
държавите членки разполагат с право на преценка относно прилагането на
разпоредби от регламент, правните субекти не могат да извличат права директно
от тези разпоредби, включително и в хипотезите, при които националните
законодателства са пропуснали да приемат мерки по прилагане (така Решение на
Съда на ЕС от 11.01.2001 г. по дело С-403/98, § 26 и § 28).
Регламент
1998/2006 на Комисията е приет в приложение на Регламент (ЕО) №
994/98 г. на Съвета от 07.05.1998 г. относно прилагането на чл.107 и чл.108
ДФЕО и в изпълнение на делегиращия текст на чл.109 ДФЕС, според който Съветът
на ЕС може да приема подходящи регламенти, за да определя условията, при които
се прилага чл.108, §3. Целта му е да допусне дерогация на правилото, че
Комисията трябва да бъде уведомявана за всяка помощ преди тя да бъде приведена
в действие, защото чл.108, §3 ДФЕС предвижда, че Комисията следва да бъде
информирана в разумен срок, който да й даде възможност да представи своето становище
по отношение на всякакви планове за предоставянето или изменението на помощта,
защото всяка помощ, предоставена от държава членка или чрез ресурси на държава
членка, под каквато и да е форма, която нарушава или заплашва конкуренцията
чрез поставяне в по-благоприятно положение на определени предприятия или
производство на стоки, доколкото засяга търговията между държавите членки, е
несъвместима с вътрешния пазар – чл.107 ДФЕС. С регламент № 1998/2006
Комисията, в изпълнение на посочената по-горе делегация, определя „таван“ от
200 000 евро за период от три години, под който се приема, че държавните
помощи не засягат значително търговията между държавите членки и съответно не
трябва да й бъдат съобщавани. Държавите членки
дължат създаване на механизми, недопускащи общият размер на минималната
помощ, предоставена на едно и също предприятие, да не надхвърля посочения таван
и период. Регламентът обаче изключва от този режим някои категории помощи, сред
които и помощите за дейности, свързани с износ за трети страни или държави
членки на количества със създаването или функционирането на дистрибуторски
мрежи или с други текущи разходи по експортната дейност – чл.1, §1, б.“г“.
С
решение от 28.02.2018 г. по дело С-518/16 Съдът на Европейския съюз, по повод
на отправено преюдициално запитване досежно валидността и тълкуването на чл.1,
е приел, че тази норма е валидна. В решението е отчетено, че правната норма на
чл.1, §1, б.“г“ сама по себе си няма ефект върху търговията, защото изисква от
държавите членки да не отпускат определен вид помощи. Също така, при
тълкуването й Съдът на ЕС е приел, че тя трябва да се поставя в общия контекст
на регламента, който има за цел да допусне по отношение на държавните помощи с
ограничен размер дерогация на правилото, че Комисията трябва да бъде
уведомявана за всяка помощ, преди тя да бъде приведена в действие. Приел е, че
целта на нормата е да ограничи възможния обхват на тази дерогация, като изключи
от него помощите за износа. Приел е и това, че Регламент № 1998/2006 няма за
цел да задължи държавите членки да отпускат определени помощи, нито да ги
задължи да използват всички създадени от него възможности за дерогация.
Безспорно, установеният в ЗКПО режим на преотстъпване
на корпоративния данък представлява държавна помощ. Чл.184 и чл.188 ЗКПО
разрешават преотстъпване на данък в размер под тавана, определен с регламента,
в полза на предприятия, извършващи производствена дейност в община, в която
безработицата е значително над средната за страната, при условия, че инвестират
преотстъпените средства в срок от четири години, считано от годината, за която
данъкът е преотстъпен. Съгласно чл.182, ал.2, т.7 ЗКПО данъчното облекчение не
се прилага по отношение на инвестирането в активи, използвани в дейности,
свързани с износ. По този начин е съобразен чл.1, §1, б. „г“ от регламента,
който изключва от обхвата на правилото de minimis помощите, които биха
облагодетелствали износа. Чл.1, §1, б.“г“ не изключва всички помощи, които биха
могли да имат отражение върху износа, а единствено помощите, които по самата си
форма имат пряка цел да подпомогнат продажбите в друга държава. За такива се
смятат помощите, които са свързани пряко с изнасяните количества, със
създаването и функционирането на дистрибуторски мрежи или с други текущи
разходи по експортната дейност. Затова, ако не се определят по основание и
размер под една или друга форма от количеството изнасяна продукция, помощта за
инвестициите не е сред помощите за дейности, свързани с износ по смисъла на
посочения по-горе текст от регламента, и не попада в приложното й поле, дори
ако така подпомаганите инвестиции позволяват да се разработва предназначена за
износ продукция, и обратно: Ако помощите се определят от количествата изнасяна
продукция и попадат в приложното поле на чл.1, §1, б.“г“, те се изключват от
правилото de minimis. В заключение е прието от Съда, че
разпоредбите на чл.1, §1, б.“г“ от Регламент № 1998/2006 не са пречка за
разпоредби на националното право като чл.182, ал.2, т.7 ЗКПО, при положение, че
националният съд ги тълкува както позволява текста им като съдържащи същото
изключение. Чл.1, §1, б.“г“ от регламента се тълкува в смисъл, че допуска
разпоредби на националното право като чл.182, ал.2, т.7 ЗКПО, съгласно който
данъчното облекчение, представляващо минимална помощ, не се предоставя по
отношение на инвестирането в активи, използвани в дейности, свързани с износ.
Решението на държавата членка дали и при какви условия да преотстъпи данъка не
са предмет на регламентация. Изрично в мотивите на решението е прието, че
нормата на чл.1, § 1, б.“г“ от регламента, която съставлява норма от правото на ЕС, не създава права за
частноправните субекти, а очертава хипотезите, при които се прилага облекчения
ред по същия регламент за предоставяне на помощи до размера на сумата от
200 000 евро от държавите членки с националното им право. Според тази
норма за държавата членка възниква задължение да уведоми Комисията, когато
предоставя помощи за дейности, свързани с износ за трети страни или държави
членки.
Предвид
на това тълкувателно заключение на Съда на ЕС, че процесната норма от правото на ЕС не създава
права за частноправните субекти, няма как да се приеме, че ответниците са
нарушили норма на общностното право. Не е налице и нарушение, свързано с
приемането на чл.182, ал.2, т.7 ЗКПО от Народното събрание и прилагането й от
органите на изпълнителната власт и от съда, тъй като тази норма изрично е
призната от Съда на ЕС като съответна на разпоредбите на регламента. Българският
законодател е изключил прилагане на данъчно облекчение, представляващо
минимална помощ по отношение инвестирането на активи, използвани в дейности,
свързани с износ за трети страни или държави членки, което е изцяло в
прерогативите на държавата.
Неоснователно
ищецът се позовава на т.55 и 56 от решението по дело С-518/16 на Съда. То се
отнася до въпроса за изнасяните количества и начина, по който те се определят
от гледна точка на задължението на държавата членка да уведоми Комисията и по
никакъв начин не е свързано с права, които биха се породили за получателя на
помощта.
С
оглед на гореизложените съображения съдът намира, че по делото не се установи
да е нарушено правото на Европейския съюз от тримата ответници, от което за
ищеца да са настъпили вреди, които следва да се обезщетяват. Исковете като
неоснователни следва да бъдат отхвърлени. С оглед изхода на делото на
ответниците Народно Събрание и НАП следва да бъде присъдено юрисконсултско за
един юрисконсулт възнаграждение в размер на по 300 лв. Съгласно чл.78, ал.8 ГПК
в полза на юридически лица или
еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда,
ако са били защитавани от юрисконсулт. Изразеното
становище на ищеца,
че липсват доказателства за реално заплатено юрисконсултско възнаграждение е в противоречие с посочената норма. Уреденото в нея правно основание за
присъждане на юрисконсулско възнаграждение, е различно от това за адвокатското (чл. 78, ал. 1-7) и съответно са различни както
предпоставките за реализирането му, така и размера на дължимата сума.
Законодателят изрично е предвидил, че в полза на юридическите лица, когато се
представляват от юрисконсулт, се присъжда възнаграждение. В този случай разрешенията,
дадени в ТР № 6/2013 г. ОСГТК са неприложими, тъй като се отнасят само и
единствено до направените от страна разноски за адвокатско възнажграждение. Юрисконсултско възнаграждение в полза на юридическите лица се определя по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК, връзка с чл. 37 ЗПП и чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ.
Воден от горните мотиви, съдът
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Бисери -74“
ЕООД, със седалище и адрес на управление в с. Ягода, общ. Мъглиж, ул. Бреза, №
6, ЕИК *********, представлявано от Б.Й.В., искове срещу Народното събрание на
Република България със седалище в гр. София, пл. Народно Събрание, № 2;
Върховния административен съд със седалище в гр. София, бул. Александър
Стамболийски, № 18 и Националната агенция за приходите със седалище в гр.
София, бул. Дондуков, № 52, за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в
размер на 106 710,78 лв., произтичащи от приемането на чл.182, ал.2, т.7 ЗКПО, невъзпроизвеждащ коректно чл.1, т.1, б.“г“ на Регламент (ЕО) № 1998/2006 на Комисията;
на прилагането на тази правна норма от НАП и неприлагането на текста на
регламента с оглед на директния му ефект от ВАС, както и на имуществени вреди в
размер на 10 469,56 лв., представляващи заплатените адвокатски
възнаграждения и разноски във връзка с производството по установяване на
данъчни задължения и обжалването на ревизионния акт, както и лихви в размер на
1 181,54 лв. за периода от 08.11.2018 г. до датата на исковата молба – 08.01.2019
г., като неоснователни.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения
от „Бисери -74“ ЕООД, със седалище и адрес на управление в с. Ягода, общ.
Мъглиж, ул. Бреза, № 6, ЕИК *********, представлявано от Б.Й.В., искове срещу
Народното събрание на Република България със седалище в гр. София, пл. Народно
Събрание, № 2; Върховния административен съд със седалище в гр. София, бул.
Александър Стамболийски, № 18 и Националната агенция за приходите със седалище
в гр. София, бул. Дондуков, № 52, за присъждане на обезщетение за неимуществени
вреди в размер на 10 000 лв., изразяващи се в загуба на безупречна репутация на
коректен търговец, вследствие на приемането на чл.182, ал.2, т.7 ЗКПО,
невъзпроизвеждащ коректно чл.1, т.1, б.“г“
на Регламент (ЕО) № 1998/2006 на Комисията; на прилагането на тази
правна норма от НАП и неприлагането на текста на регламента с оглед на
директния му ефект от ВАС, както и на лихви в размер на 1 636,11 лв. за
периода от извършване на нарушението 30.05.2017 г. до датата на исковата молба
– 08.01.2019 г., заедно с искането за преустановяване на нарушението и за
възстановяване на положението преди него, както и искането ответниците да бъдат
задължени да се въздържат в бъдеще от по-нататъшни нарушения, като не
предприемат действия по принудително събиране на сумите, определени с влезлия в
сила ревизионен акт в противоречие с правото на Европейския съюз.
ОСЪЖДА „Бисери -74“ ЕООД, със седалище
и адрес на управление в с. Ягода, общ. Мъглиж, ул. Бреза, № 6, ЕИК *********,
представлявано от Б.Й.В., ДА ЗАПЛАТИ на Народното събрание на Република
България със седалище в гр. София, пл. Народно Събрание, № 2 и на Националната
агенция за приходите със седалище в гр. София, бул. Дондуков, № 52,
юрисконсултско възнаграждение в размер на по 300 лв. за всеки един от тях на
основание чл.78, ал.8 ГПК.
Решението
може да бъде обжалвано пред Апелативен съд - Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му.
ОКРЪЖЕН
СЪДИЯ: