ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 408
гр. Пловдив, 28.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX въззивен
състав в закрито
съдебно заседание на двадесет и осми февруари през
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВИОЛЕТА
ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ФАНЯ
РАБЧЕВА
СВЕТОСЛАВ УЗУНОВ
като
разгледа докладваното от мл. съдия Узунов частно гражданско дело № 441 по описа на Окръжен съд - Пловдив за
2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 274 и сл. във
вр. чл. 248, ал. 3 от ГПК.
Образувано е
по частна жалба от „Диагностично-консултативен център I – Пловдив“ ЕООД, чрез адв. Д.В.-П.,
против определение от 16.12.2019г., постановено по гр. д. № 5018 по описа на Пловдивския
районен съд за 2016г., XI-I гр.с. Определението се обжалва в
частта му, с която се оставя без уважение искането за изменение на решението на
ПдРС по същото дело, касаещо присъждане на разноските за адвокатско
възнаграждение.
Излагат се
доводи за незаконосъобразност и неправилност на акта. Сочи се, че съдът е
извършил процесуално нарушение, като не е указал и разпределил доказателствена
тежест между страните относно разноските. Твърди се, че списъкът по чл. 80 и
представените по делото подписани и от двете страни договори за правна защита
доказват направените разноски от страната, като възнаграждението не е било
резултативно. Сочи се, че договорите съставляват признание за извършено
плащане, направено от адвоката, което представлява изявление за неизгоден факт
за адвоката като страна по договора.
Твърди се,
че с молбата за изменение на решението пред ПдРС са надлежно представени
платежните нареждания, за които няма преклузивен срок. Счита се, че въпреки
указаното в ТР на ВКС, съдът следва да преценява сам всеки съответен казус и
сам да тълкува и прилага чл. 78 от ГПК. Моли се да бъде отменено определението
в обжалваната му част и да бъде изменено постановеното решение в частта му
относно разноските, като бъде присъдено на ответника адвокатско възнаграждение
в размер на 2070 лв.
Постъпил е
отговор на частната жалба от адв. Д., пълномощник на д-р Б., в който се оспорват
изложените съображения в частната жалба и се моли същата да бъде отхвърлена.
Окръжен
съд - Пловдив намира жалбата за допустима. Последната е подадена от
легитимирано лице, с правен интерес да обжалва определението на първоинстанционния
съд и същата е подадена в срок.
Разгледана
по същество, същата е неоснователна, а определението на ПдРС в обжалваната част
– правилно.
По делото
от ответната страна е било направено искане за присъждане на разноски и е бил
представен списък по чл. 80 от ГПК (л. 572). Претендирано е било адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство в общ размер на 2070 лв. въз
основа на два договора за правна защита и съдействие –от 06.06.2016г. за сумата
от 1270 лв. (л. 69) и от 19.10.2017г. за сумата от още 800 лв (л. 573). И в
двата договора било записано, че възнаграждението е било платимо по банков път
и е било заплатено по банкова сметка ***. До приключване на устните състезания
документ за направеното заплащане по банков път не е представен. Ответникът е
представил два документа за заплащане на адвокатско възнаграждение по банков
път с жалбата си по чл. 248 от ГПК пред първоинстанционния съд.
Съгласно
т. 1 от Тълкувателно решение №6/2012г. от 06.11.2013г. „Съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато
страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на
плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за
това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за
правна помощ е достатъчно и има характера на разписка.“. В мотивите на т. 1
изрично е посочено, че когато е уговорено възнаграждението да бъде заплатено по
банков път, то следва да бъде документално установено със съответните банкови
документи, удостоверяващи плащането. Единствено когато възнаграждението е
заплатено в брой, този факт следва да е отразен в договора за правна помощ, който
в такъв случай би имал характер на разписка, с която се установява, че страната
е заплатила адвокатското възнаграждение. В случая първоинстанционният съд
правилно е приложил задължителните постановки на тълкувателното решение.
Относно
възражението на жалбоподателя, че съдът е длъжен сам да преценява всеки
конкретен казус и сам да тълкува и прилага чл. 78 от ГПК, това е така за
неуредените в тълкувателно решение проблеми. По отношение на уредените в
тълкувателно решение въпроси, съгласно чл. 130, ал. 2 от ЗСВ, същите са
задължителни за органите на съдебната власт. Относно възражението, че не е била
указана и разпределена доказателствена тежест за разноските по делото, същата
се разпределя от съда на основание чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК на страните
относно подлежащите на доказване факти за установяване на спорното материално
правоотношение. Присъждането на разноски е законна последица от крайния съдебен
акт, като всяка страна, съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, следва да докаже
заплащането на сторените от нея разходи в случай, че претендира
възстановяването им от насрещната страна. В този смисъл доказателствена тежест
за разноски не следва да бъде указвана.
Неоснователно
е и възражението, че в договора и в списъка по чл. 80 от ГПК били доказани
сторените разноски. Съгласно т. 1 от горепосоченото тълкувателно решение,
единствено когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да е
отразен в договора за правна помощ, който в такъв случай би имал характер на
разписка, с която се установява, че страната е заплатила адвокатското
възнаграждение. В случая е уреден със задължителен за съда акт (тълкувателно
решение) ред за доказване на направените разноски – чрез съответен банков
документ, и те не могат да бъдат доказвани по друг начин.
По
отношение на по-късно представените банкови платежни нареждания, настоящият
състав счита, че след като в разпоредбата на чл. 78 от ГПК няма установен краен
срок, до изтичането на който искането за присъждане на разноски следва да бъде
отправено до съда, респ. да бъдат представени писмени доказателства за
извършването им, то страната може да стори това до приключването на устните
състезания пред съответната съдебна инстанция. В тази насока е и т. 11 от
Тълкувателно решение №6/2012г. от 06.11.2013г., според мотивите на която
страните, след приключване на устните състезания, не могат да въвеждат нови
искания, нито да ангажират нови доказателства, дори и те да са във връзка с
поддържаното им становище по време на процеса, като тази забрана обезпечава
приложението на залегналите в чл. 8 и чл. 9 от ГПК принципи. В тази насока е и
Определение № 490 от 19.12.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2474/2017 г., III г.
о., ГК, с което е допуснато касационно обжалване по въпроса за присъждането на
разноски за адвокатско възнаграждение при представяне на банковия документ след
приключване на устните състезания в съответната инстанция. В разглеждания от
ВКС случай за първи път са били представени доказателства за плащане на
възнаграждението по банков път пред въззивната инстанция в процедурата по чл.
248 от ГПК, като въззивният съд е счел, че това обстоятелство следва да се
вземе предвид на основание чл. 235 от ГПК. С цитираното определение ВКС е
посочил, че такъв извод противоречи на т. 1 и т. 11 от Тълкувателно решение
№6/2012г. от 06.11.2013г. и искането за присъждане на разноски може да се прави
до приключване на устните състезания, съответно - доказателства за тях да се
представят до приключване на съдебното дирене в съответната инстанция. Този
извод се споделя от настоящия състав. В тази насока са и Определение № 357 от
30.07.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 1710/2018 г., I т. о., Определение № 243 от 4.11.2016 г. на ВКС по ч. т.
д. № 3282/2015 г., I т. о., Определение № 17 от 11.01.2016 г. на ВКС по ч. гр.
д. № 6306/2015 г. и мн. други.
С оглед
на гореизложеното, първоинстанционният съд е издал един правилен съдебен акт и обжалваното
определение следва да бъде потвърдено.
Мотивиран
от горното, съдът
О
П Р
Е Д
Е Л
И:
ПОТВЪРЖДАВА определение от 16.12.2019г., постановено по гр.
д. № 5018 по описа на Пловдивския районен съд за 2016г., XI-I гр.с., в
частта му, с която се оставя без уважение искането за изменение на решение
№4236/06.11.2019г. по гр.д. № 5018/2016г. по описа на ПдРС, XI-I гр.с.,
касаеща присъждане на адвокатско възнаграждение от 2070лв., като неоснователно.
Определението
е окончателно на основание чл. 274, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.