Р
Е Ш Е Н И Е
гр. Свиленград, 15.04.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РС
Свиленград, граждански
състав,
в публично заседание на двадесет и първи март две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: РАДИНА ХАДЖИКИРЕВА
при
участието на секретаря Ц.Д., като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 424 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени
са обективно кумулативно съединени осъдителни искове от И.Г.К. срещу „Г.С.”
ООД, както следва: 1) за заплащане на месечно трудово възнаграждение за периода
01.07.2015 г. – 06.09.2015 г. в общ размер на 3000 лв. – иск с правно основание
чл. 128, т. 2 КТ; 2) за заплащане на сумата от 700 лв., представляваща дължим
месечен наем за квартира на работника за периода 01.07.2015 г. – 06.09.2015 г.
– иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 297, ал. 1 КТ; 3) за
заплащане на сумата от 1500 лв., представляваща обезщетение за оставане без
работа, но за не повече от един месец при прекратяване на трудовото
правоотношение от работодателя с предизвестие на основание чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ – иск с правно основание чл. 222, ал. 1 КТ; 4) за заплащане на сумата от 12
165,39 лв. (след допуснато в о. с. з. на 21.03.2019 г. увеличение на иска от
4112,50 лв. на 12 165,39 лв.), представляваща сбор от допълнително
възнаграждение за положен извънреден труд за периода 17.11.2014 г. – 06.09.2015
г. – иск с правно основание чл. 150 КТ; 5) за заплащане на сумата от 1125 лв.,
представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 20
дни за периода 17.11.2014 г. – 06.09.2015 г. – иск с правно основание чл. 224,
ал. 1 КТ, ведно със законната лихва върху всяка една от главниците от подаване
на исковата молба – 19.06.2018 г., до окончателното изплащане на вземанията,
както и 6) искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на
мораторни лихви върху трудовото възнаграждение в размер на 880 лв. за периода
21.07.2015 г. – 19.06.2018 г., мораторна лихва върху обезщетението по чл. 222,
ал. 1 КТ в размер на 420 лв. за периода 06.09.2015 г. – 19.06.2018 г. и
мораторна лихва върху възнаграждението за положен извънреден труд в размер на
1200 лв. за периода 07.09.2015 г. – 19.06.2018 г.
В
исковата молба се твърди, че между страните бил сключен трудов договор №
255/17.11.2014 г., съгласно който ищецът заемал длъжността „технически
ръководител, строителство” при продължителност на работния ден от 8 часа.
Поддържа, че било уговорено основно месечно трудово възнаграждение в размер на
560 лв., което следвало да се заплати до 20-число на следващия месец. Посочено
е, че с допълнително споразумение от 24.11.2014 г. бил преназначен за
технически ръководител на обект „Дневен център за стари хора” в гр. Свиленград.
С това споразумение работодателят се задължил да изплаща основно месечно
трудово възнаграждение в размер на 1500 лв. и сума в размер на 350 лв. за
заплащане на наета от ищеца квартира в гр. Свиленград. Твърди, че на 06.08.2015
г. работодателят отправил едномесечно предизвестие за прекратяване на трудовия
договор на основание чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ. Посочено е, че не бил получавал
заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, но поради отсъствието му
от страната би могло да е връчена на трети лица. По тази причина счита, че
трудовият му договор бил прекратен с изтичане на едномесечния срок на
предизвестието. Твърди, че след прекратяването на трудовото правоотношение
ответникът не му заплатил горепосочените суми, поради което моли да бъдат
уважени предявените искове.
В
срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, в който
изразява становище за основателност на част от претенциите, като останалите
оспорва. Твърди, че действително ищецът бил заемал длъжността „технически
ръководител, строителство” по силата на трудов договор от 17.11.2014 г. при
уговорено месечно трудово възнаграждение в размер на 560 лв. Поддържа, че
представеното към исковата молба допълващо споразумение от 24.11.2014 г. не
било подписано от управителя на ответното дружество, поради което оспорва
авторството на положения подпис. Не оспорва, че към момента на прекратяване на
трудовия му договор ищецът действително бил работил на строителен обект в гр.
Свиленград, както и че заплащал на ищеца дължимата сума за наем на квартира в
брой. След приключване на строителния обект в гр. Свиленград на работника било
съобщено устно, че трудовият му договор вероятно ще бъде прекратен поради
закриване на предприятието. Изготвено било предизвестие на 06.08.2015 г., което
не било връчено. Твърди, че на 06.08.2015 г. ищецът не само, че не се явил на
работа, но и отказал да върне на работодателя си лек автомобил „Фолксваген
Пасат”. За това било образувано ДП № 34/2016 г. по описа на РУ Свиленград.
Посочено е, че работникът представил болничен лист, издаден на 07.08.2015 г.,
като следвало да се яви на работа на 21.08.2015 г. На 07.09.2015 г.
работодателят изискал обяснения за отсъствието му от работа през периода
21.08.2015 г. – 06.09.2015 г. Твърди се, че със заповед от 14.09.2015 г.
трудовото правоотношение било прекратено на основание чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ
поради неявяване на работа в течение на два последователни работни дни. Счита,
че дължимото трудово възнаграждение за м. 07.2015 г. възлизало на 247,38 лв., а
за м. 08.2015 г. – на 118,04 лв. Също така признава и задължението за заплащане
на месечен наем в размер на 700 лв. Оспорва изцяло претенцията за полагане на
извънреден труд. Ищецът изобщо не бил полагал извънреден труд – нито с
разпореждане на работодателя, нито със знанието и без противопоставянето му.
Прави възражение за погасяване по давност на претендираните възнаграждения за
извънреден труд и обезщетението за неползван платен годишен отпуск. Счита, че
не се дължи мораторна лихва, тъй като ищецът многократно бил канен да получи
дължимите му трудови възнаграждения и наем. Прави възражение за прихващане на
дължимия месечен наем за квартира в размер на 700 лв. с обезщетението по чл.
221, ал. 2 КТ при дисциплинарно уволнение в размер на 560 лв.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
По иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ:
От представения Трудов договор № 255/17.11.2014 г. се
установява, че между страните е възникнало валидно трудово правоотношение, по
силата на което ищецът И.Г.К. е заемал длъжността „технически ръководител,
строителство” при ответното дружество. Уговорено е работникът да получава
месечно трудово възнаграждение в размер на 560 лв. с периодичност на изплащане
до 20-то число на следващия месец при осемчасова продължителност на работния
ден.
В случая ищецът е представил допълващо споразумение от
24.11.2014 г. към Трудов договор № 255/17.11.2014 г., в което е посочено, че
работодателят се задължава да заплаща на работника месечно възнаграждение в общ
размер на 1500 лв., от които 560 лв. по банков път и 940 лв. – в брой. Доколкото
ответникът е оспорил, че споразумението е подписано от управителя на
дружеството към този момент Г.Г.Г., на основание чл. 193, ал. 2 ГПК съдът е
открил производство по оспорване истинността на този документ. В тази връзка е
изслушана съдебно-графологична експертиза, чиито заключения – основно и
допълнително, съдът намира за обективно и компетентно изготвени. Вещото лице е
установило, че подписът срещу „работодател” в допълващото споразумение от 24.11.2014
г. не е положен от Г.Г.Г.. Според експерта посоченият документ е подписан от А.Г.Г..
В случая между страните не е налице спор, че Г.Г.Г. и А.Г.Г. са съпрузи. От
извършената справка в Търговския регистър се установява, че към датата – 24.11.2014
г., управител на ответното дружество е Г.Г.Г., като двамата с А.Г.Г. са вписани
като съдружници. Разпитана в качеството на свидетел, Г.Г.Г. е заявила, че към
месец ноември 2014 г. единствено тя в качеството ѝ на управител на
дружеството могла да сключва трудови договори. Когато определено лице било
одобрявано за работа в дружеството, се издавал трудов договор от софтуерната
програма, който бил подписван от свидетелката. След това договорът се изпращал
на съответния строителен обект, връчвал се на работника, като подписан от двете
страни екземпляр се връщал в офиса на работодателя в гр. Бургас. По делото е
разпитан в качеството на свидетел и А.Г.Г. – към момента управител на ответното
дружество. Според Решение № 136/25.07.2016 г. по гр. д. 6323/2015 г. на ВКС,
III г. о., доколкото липсва изрична забрана за свидетелстване от страна на
управител като представляващ ТД, което е страна в процеса, няма процесуална
пречка да свидетелства, като показанията на управителя като представител на
съответното търговско дружество следва да се преценяват при условията на чл.
172 ГПК. В зависимост от тяхното съдържание същите могат да се квалифицират и
ценят като обяснения на страната по чл. 176 ГПК. От неговите показания се
установява, че към месец ноември 2014 г. заемал длъжността главен инженер, като
едновременно с това бил и съдружник в ответното дружество. Посочил е, че бил
посещавал многократно обекта в гр. Свиленград, където ищецът работел като
технически ръководител. Отрича да е подписвал процесното допълнително
споразумение. В тази част съдът приема, че изложеното от свидетеля Г. следва да
се третира като обяснение по смисъла на чл. 176 ГПК, като намира, че това
твърдение не отговаря на истината, доколкото противоречи на заключението на
съдебно-графологичната експертиза. Доколкото от събраните по делото
доказателства се установи, че допълващото споразумение от 24.11.2014 г. не е
подписано от посочения като негов автор Г.Г.Г., съдът приема, че документът е
неистински.
С оглед всичко изложено, съдът намира, че уредената в
чл. 119 КТ писмена форма за допълнителното споразумение не е спазена. От това
следва, че представеното от ищеца допълващо споразумение от 24.11.2014 г. е
недействително поради порок на волята, състоящ се в липса на представителна
власт на подписалото го за работодателя лице. Същевременно, съгласно трайно
установената съдебна практика, ако работникът е бил добросъвестен (твърди, че е
подал молба или заявление или е подписал договор), дори изискването за форма на
трудовия договор да не е спазено, отношенията между страните се уреждат както
при действителен трудов договор и трудово възнаграждение се дължи, доколкото е
доказано (по несъмнен начин) количеството на положения труд, а при липса на
достатъчно данни за размера на уговореното трудово възнаграждение, той се
определя от съда при условията на чл. 162 ГПК, като бъдат съобразени размера на минималната работна заплата,
минималните осигурителни прагове за съответната трудова функция,
статистическите данни за средния размер на работната заплата в съответния бранш
и всички други установени обстоятелства по делото. В случай че работодателят не представи или
заяви, че не е подписал договора или не го пази, работникът може да докаже
както съдържанието на договора, така и приемането му на работа с всички
доказателствени средства, включително и чрез изпълняването на трудовата функция
(доказването не е необходимо да е пълно, тъй като добросъвестността на
работника се предполага) – в този смисъл Решение № 467/31.01.2014 г. по гр. д. №
2392/2013 г. на ВКС, IV г. о.
Предвид уредената от закона писмена форма и за
допълнителните споразумения, съдът намира, че тези постановки следва да намерят
приложение и в настоящата хипотеза. С оглед недействителността на допълващото
споразумение, следва да се установи по какъв начин ще бъдат уредени отношенията
между страните. Съгласно чл. 75, ал. 1 КТ, когато трудовият договор бъде обявен
за недействителен и работникът или служителят е действал добросъвестно при
сключването му, отношенията между страните по договора до момента на обявяване
на неговата недействителност се уреждат както при действителен трудов договор.
От това следва, че необлеченото в писмена форма допълнително споразумение не е
правно нищо, но за да се дължи по него трудово възнаграждение се изисква
добросъвестност на работника, изразяваща се в незнанието на опорочаващи
правоотношението факти. Според чл. 8, ал. 2 КТ добросъвестността се предполага
до доказване на противното. Ако работникът или служителят е действал
недобросъвестно, правилото на чл. 75, ал. 1 КТ не се прилага и следователно за
времето, през което е работил, той няма право на трудово възнаграждение, на
платен годишен отпуск, зачитане на времето за трудов стаж и др. (така Решение №
252/24.06.2011 г. по гр. д. № 1743/2010 г. на ВКС, III г. о.). Доколкото според
изложеното от свидетелите Г.Г. и А.Г. трудовият договор се предоставял на
работника вече подписан от работодателя, работникът действително не е могъл да
знае кой със сигурност е подписвал документът. Но въпреки това съдът намира, че
споразумението за определяне на по-висок размер на трудовото възнаграждение не
следва да се прилага в отношенията между страните, тъй като на първо място
работникът е действал недобросъвестно, а също така не е ангажирал
доказателства, че работодателят е приел и изплащал месечно възнаграждение в
размер на 1500 лв. В тази връзка представените от ищеца изплащателни касови
пликове не съставляват годно доказателство за извършено плащане, тъй като не
съдържат нито наименование на работодателя, нито подпис на негов представител. Съгласно
приложение № 1 към чл. 8, ал. 1, т. 1 от Закона за бюджета на Държавното
обществено осигуряване за 2014 г. минималният осигурителен доход за „техник” в
икономическа дейност „Строителство на сгради“ е в размер на 560 лв. Именно това
е уговореното възнаграждение от работодателя с други работници, заемащи същата
длъжност, съгласно представените от последния трудови договори. Поради това
съдът намира, че ищецът не е ангажирал доказателства, че е получавал уговорения
по-висок размер на трудовото възнаграждение. За да се обоснове
недобросъвестност на работника при подписване на допълнителното споразумение,
следва да се отчете, че трудовият договор, с който е уговорено възнаграждение в
размер на 560 лв., е подписан на 17.11.2014 г, а в допълващото споразумение е
посочена дата 24.11.2014 г., т. е. за период от една седмица възнаграждението
се увеличава с 940 лв. Също така изрично в споразумението е записано, че сумата
от 560 лв. се заплаща по банков път, а остатъкът от 940 лв. – на ръка, в брой.
Видно от представените от работодателя фишове за работна заплата брутното
трудово възнаграждение на работника е в размер на 560 лв., като върху тази сума
са заплащани дължимите данъци и осигурителни вноски. Макар горепосочените
изплащателни пликове за периода януари – май 2015 г. да представляват
неподписани документи, доколкото са представени от ищеца, те могат да бъдат
преценени като признание на факт по смисъла на чл. 175 ГПК. В тях изрично е
отбелязано, че работната заплата е в размер на 560 лв., а сумата от 940 лв.
представлява процент за редовна непрекъсната работа в едно предприятие. При
сравнителен анализ между приложените от работодателя фишове и изплащателните
пликове става ясно, че дължимите данъци, осигуровки и удържаните от
работодателя суми за заплащане на дълг на ищеца, за който е бил наложен запор,
са били извършвани на база сумата от 560 лв. Ето защо, съдът намира, че ищецът
е знаел, че уговорката за заплащане на сума в размер на 940 лв. на ръка е в
противоречие с данъчното и осигурителното законодателство, което обуславя
нейната недействителност (чл. 74, ал. 1 КТ). Поради това съдът не би могъл да
приеме, че той е действал добросъвестно при подписване на допълнителното
споразумение. При тези данни по делото, предвид недобросъвестността на
работника, не се дължи по-висок размер на трудовото възнаграждение. Извън
предмета на делото е дали за тази сума страните са обвързани от граждански
договор и дали престираното е по такъв договор. Предвид проявената от работника
недобросъвестност, съдът намира, че не би могъл да черпи права от собственото
си противоправно поведение и да претендира заплащането на допълнително трудово
възнаграждение за извънреден труд и следващите се от прекратяване на трудовото
правоотношение обезщетения на база по-високото възнаграждение.
При определяне
размера на дължимите от работодателя суми следва да се има предвид, че работодателят
не оспорва, че ищецът е работил през м. юли 2015 г., както и първите шест дни
от м. август 2015 г. От заключението по назначената съдебно-счетоводна
експертиза се изясни, че през периода 07.08.2015 г. – 20.08.2015 г. ищецът е
ползвал отпуск поради временна неработоспособност, като не е ангажирал
доказателства, че след изтичането на болничния лист се е завърнал на работа и е
изпълнявал трудовите си функции. Според вещото лице нетното трудово
възнаграждение на ищеца за м. юли 2015 г. възлиза на 247,38 лв., а това за м.
август 2015 г. – на 118,04 лв. Тук следва да се има предвид, че трудово
възнаграждение не се дължи за два пълни работни месеца, тъй като при
направената справка в счетоводството на работодателя вещото лице е установило,
че за м. юли ищецът е бил 5 дни в болнични, а през м. август – 10 дни. При
разпределена доказателствена тежест за работника последният не е доказал, че е
полагал труд през периода 21.08.2015 г. – 06.09.2015 г. Самият ищец е заявил,
че е отсъствал от страната, поради което не могъл да получи заповедта за
прекратяване на трудовото си правоотношение. В постановлението на РП Свиленград
за спиране на наказателно производство изрично е посочено, че се води срещу
неизвестен извършител за това, че на 06.08.2015 г. противозаконно присвоил лек
автомобил „Фолксваген Пасат”, както и че евентуалният извършител И.К. е обявен
за общодържавно издирване. След като ищецът не е ангажирал доказателства, че е отработил
целия месец август, въз основа на данните по делото съдът приема, че последно
се е явил на работа при ответника на 06.08.2015 г. Поради това искът за
заплащане на трудово възнаграждение следва да се уважи до сумата от 365,42 лв.,
като за разликата до пълния предявен размер от 3000 лв. се отхвърли като
неоснователен.
По отношение искът за заплащане на законна лихва за
забава върху дължимото трудово възнаграждение съдът счита за неоснователни
възраженията на ответника, че не могъл да ги заплати поради забава на
кредитора. Действително от събраните доказателства се установява, че през този
период ищецът е бил обявен за общо държавно издирване. Същевременно
разпоредбата на чл. 270, ал. 3 КТ предвижда, че трудовото възнаграждение се
изплаща лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка, като
по писмено искане на работника или служителя трудовото му възнаграждение се
превежда на влог в посочената от него банка. Видно от приложените фишове трудовото
възнаграждение на ищеца е било превеждано по банков път. Поради това, въпреки
физическото отсъствие на ищеца, ответникът е могъл да изпълни задължението си
на падежа, като преведе дължимите суми по банковата сметка на ищеца. Съгласно
заключението на ССчЕ законната лихва върху трудовото възнаграждение за м. юли
2015 г. за периода 21.08.2015 г. – 19.06.2018 г. възлиза на 71,09 лв., а върху
трудово възнаграждение за м. август 2015 г. за периода 21.09.2015 г. –
19.06.2018 г. – на 32,90 лв. Предвид изложеното искът с правно основание чл. 86,
ал. 1 ЗЗД следва да се уважи за сумата от 103,99 лв., като до пълния предявен
размер от 880 лв. се отхвърли като неоснователен.
По иска с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.
297, ал. 1 КТ и възражението за прихващане с обезщетението по чл. 221, ал. 2 КТ:
В разглеждания случай ответникът не
отрича, че не е заплатил на ищеца дължимия наем за квартира в гр. Свиленград за
м. юли и август 2015 г. в общ размер на 700 лв. С оглед основателността на
главния иск съдът следва да разгледа въведеното от ответника възражение за прихващане
с претендираното обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ. Съгласно цитираната
разпоредба при дисциплинарно уволнение работникът или служителят дължи на
работодателя обезщетение в размер на брутното си трудово възнаграждение за
срока на предизвестието. Доколкото това обезщетение се дължи единствено при
дисциплинарно уволнение, а между страните е налице спор в тази връзка, съдът
следва да установи кога и на какво основание е прекратено трудовото правоотношение.
Ищецът е представил предизвестие от ответното дружество, в което е посочено, че
се отправя едномесечно предизвестие за прекратяване на трудовия договор, който
следвало да бъде прекратен на 06.09.2015 г. Изрично е отбелязано, че
предизвестието е връчено на работника на 06.08.2015 г., като ответникът не е
оспорил положените подписи срещу „работодател”. Действително документът не е
подписан от ищеца, но доколкото той се представя от него, следва да се приеме,
че това е бил екземплярът, който е останал у него, поради което не е било
необходимо да го подписва. Съгласно чл. 335, ал. 2, т. 1 КТ трудовият договор
се прекратява при прекратяване с
предизвестие – с изтичането
на срока на предизвестието. В тази хипотеза не е необходима изрична заповед на
работодателя, като при евентуално издаване тя има само декларативен характер
(така Решение № 479/12 от 23.01.2013 г.
по гр. д. № 82/2012 г. на ВКС, ІV г. о.). От това следва, че след получаване на
предизвестието от работника на 06.08.2015 г. е започнал да тече едномесечният
срок, който е изтекъл на 06.09.2015 г. От този момент трудовото правоотношение
е прекратено. Едва на 14.09.2015 г. работодателят е издал заповед за налагане
на дисциплинарно наказание „уволнение” на ищеца поради неявяване на работа в продължение на два работни дни. За пълнота
на изложението съдът намира за необходимо да изясни, че на основание чл. 335,
ал. 2, т. 3 КТ при прекратяване без предизвестие трудовият договор се
прекратява от момента на получаване на писменото изявление. При връчване на заповедта за
уволнение съгласно чл. 36 от Закона за пощенските услуги, за да се приеме, че
изявлението е достигнало до адресата, работодателят следва да е изпратил
препоръчаното писмо на адреса, посочен от работника и пощата да удостовери
доставянето на писмото на адреса. С достигане на изявлението на посочения от
работника адрес, работодателят е изпълнил задължението си за връчване на
заповедта за прекратяване на трудовия договор и тя е породила правно действие
(в този смисъл Решение № 226 от 30.10.2017 г. по гр. д. № 4471/2016 г. на ВКС,
IV г. о.). В
случая съдът намира, че заповедта не е била надлежно връчена на работника, тъй
като в представената от ответника обратна разписка не е описано съдържанието на
пратката, както и дали куриерът е посетил адреса на ищеца. С оглед
обстоятелството, че трудовото правоотношение е било прекратено на основание чл.
328, ал. 1, т. 1 КТ на 06.09.2015 г., ищецът не дължи на ответника обезщетение
по чл. 221, ал. 2 КТ. По тези съображения възражението за прихващане следва да
бъде отхвърлено, а искът за заплащане на наем за квартира на работника в размер
на 700 лв. – уважен.
По иска с правно основание чл. 222, ал.
1 КТ:
За да бъде уважена тази претенция,
ищецът следва да докаже, че трудовото му правоотношение е било прекратено на
основание чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ, както и че не е полагал труд в продължение
на 1 месец след процесното уволнение. С изготвения доклад на основание чл. 146,
ал. 2 ГПК съдът изрично е указал на ищеца, че не сочи доказателства, че е бил
безработен в продължение на 1 месец след уволнението. При недоказаност на една
от кумулативно изискуемите предпоставки, обуславящи основателност на исковата
претенция, предявеният иск за заплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ в
размер на 1500 лв. следва да бъде отхвърлен. Предвид неоснователността на
главния иск подлежи на отхвърляне и акцесорният иск за заплащане на мораторна
лихва върху обезщетението по чл. 222, ал. 1 КТ в размер на 420 лв. за периода
06.09.2015 г. – 19.06.2018 г.
По иска с правно основание чл. 150 КТ:
Принципът, установен с Кодекса на труда, е положеният
извънреден труд да се заплаща с установено по императивен начин диференцирано
заплащане съгласно разпоредбите на чл. 262 и чл. 263 КТ. За положения
извънреден труд работодателят дължи заплащане на увеличено трудово
възнаграждение независимо дали е водил специална книга за отчитане на
извънредния труд и независимо дали е издал специална заповед, с която да
възложи на работника полагането на извънредния труд. Доказването на извънредния
труд в рамките на съдебното производство се извършва с всички доказателствени
средства – (писмени, гласни свидетелски показания), заключения на вещи лица и
др. (в този смисъл Решение № 228/24.06.2011 г. по гр. д. 1625/2010 г. на ВКС,
III г. о.).
В разглеждания случай съгласно трудовия договор между
страните работникът е бил длъжен да престира труд по 8 часа дневно,
каквато е нормалната продължителност на работното време. Трудът, положен в
повече от уговорената между страните 8-часова продължителност, е извънреден,
ако работата е извършвана по разпореждане или при знанието и без
противопоставянето на работодателя или прекия ръководител на работника (чл.
143, ал. 1 КТ).
За доказване, че е полагал извънреден
труд ищецът е ангажирал писмени и гласни доказателства. Представени са списъци
за проведени инструктажи от ищеца на ръководените от него работници, които са
подписани от присъстващите. От тях се изяснява, че ищецът заедно с изброените
работници са присъствали на строителния обект през 40 почивни дни и 6 дни, които
са официални празници, за периода 31.01.2015 г. – 02.08.2015 г. От показанията
на свидетеля Б.Ю.се установява, че работил като охранител на строителния обект
„Дневен център за стари хора” в гр. Свиленград от ноември 2014 г. при ответното
дружество. Познавал ищеца И.К., който бил инженер. Разказва, че работили от
понеделник до неделя от 8 ч. до 18-18:30 ч. Работили и в празнични дни. Уточнил
е, че когато работили в събота и неделя, ищецът съставял инструктажи, на които
те се подписвали.
От съвкупната оценка на свидетелските
показания и приложените списъци с инструктажи следва, че ищецът е полагал
извънреден труд през почивни дни и официални празници. С оглед показанията на
свидетеля Ю., които не се опровергават от останалите доказателствени източници,
съдът приема, че през дните, за които са представени списъци, ищецът е работил
по осем часа. В тази насока показанията му са съобразени и с житейската логика,
доколкото е практика по строителните обекти да се работи без почивен ден, за да
се спазят уговорените срокове между изпълнителя и възложителя. Съгласно чл.
262, ал. 2 КТ увеличението
се изчислява върху трудовото възнаграждение, определено с трудовия договор, което в случая
възлиза на 560 лв. В тази насока съдът намира за необходимо да изясни, че не
споделя изложеното от вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, че
възнаграждението за извънреден труд в почивен ден се определя, като се увеличи
с коефициент 1,75 за работа в почивен ден на основание чл. 262, ал. 1, т. 2 КТ,
както и с коефициент 2 по чл. 264 КТ за работа през дните на официални
празници. Официални празници са единствено дните, посочени изрично в
разпоредбата на чл. 154, ал. 1 КТ, и увеличението, предвидено в чл. 264 КТ, се
прилага, когато се работи по време на официален празник, но не и в почивен ден.
При работа в почивни дни възнаграждението се увеличава единствено със 75 %
съгласно разпоредбата на чл. 262, ал. 1, т. 2 КТ. Когато работникът е положил
труд по време на официален празник, винаги се заплаща удвоен размер на
трудовото възнаграждение, а когато е и извънреден труд – се удвоява още веднъж
на основание чл. 262, ал. 1, т. 3 КТ. В случая ищецът е работил при петдневна
работна седмица с осемчасова продължителност на работното време. Ето защо,
положеният труд в дните на почивни дни и официални празници следва да се
заплати съгласно разпоредбите на чл. 262, ал. 1, т. 2 и 3 и чл. 264 КТ. Предвид
направените уточнения за положения извънреден труд през почивни дни и официални
празници, размерът на дължимото възнаграждение по месеци е както следва:
1) м. януари 2015 г. – 1 почивен ден –
46,67 лв. (560:21Х1,75);
2) м. февруари 2015 г. – 5 почивни дни –
245 лв.;
3) м. март 2015 г. – 9 почивни дни – 420,03
лв. и 1 официален празник – 106,68 лв. (560:21Х2Х2);
4) м. април 2015 г. – 4 почивни дни –
196 лв. и 3 дни на официални празници – 336 лв.;
5) м. май 2015 г. – 7 почивни дни –
360,99 лв. и 2 дни на официални празници – 235,76 лв.;
6) м. юни 2015 г. – 6 почивни дни –
267,24 лв.;
7) м. юли 2015 г. – 6 почивни дни –
255,66 лв.;
8) м. август 2015 г. – 2 почивни дни – 93,34 лв.
Тъй като ответникът е направил
възражение за погасителна давност, следва да бъде разгледано от съда. Съгласно
разпоредбата на чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ исковете за трудови възнаграждения се
погасяват с тригодишна давност. Според чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ сроковете
започват да текат от деня, в който вземането е станало изискуемо. Както беше
посочено по-горе, страните са уговорили трудовото възнаграждение да се заплаща
до 20-то число на следващия месец. Заедно с основното трудово възнаграждение за
работодателя е съществувало задължение да заплаща и дължимите за месеца
възнаграждения за извънреден труд. В случая исковата молба е постъпила в съда
на 19.06.2018 г. От това следва, че възнагражденията за извънреден труд с падеж
преди 19.06.2015 г. са погасени по давност и работодателят не дължи заплащането
им на работника. Тук се включват дължимите суми за месеците януари, февруари,
март и април 2015 г. на обща стойност 1350,38 лв. С оглед изложеното искът по
чл. 150 КТ за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд се явява
основателен за периода м. май 2015 г. – м. август 2015 г., като дължимото възлиза
на обща стойност 1212,99 лв. По тези съображения искът до пълния предявен
размер от 12 165,39 лв. следва да бъде отхвърлен като неоснователен и
недоказан.
Във връзка с
претенцията за заплащане на мораторна лихва върху възнаграждението за положен
извънреден труд, съдът намира, че се дължи върху сумите за м. май, юни, юли и
август 2015 г. Съдът, съобразявайки определения от БНБ основен лихвен процент
за процесния период, с нормативно установената надбавка от 10 пункта, установи,
че мораторната лихва върху нетната сума за положен извънреден труд за посочения
в исковата молба период от 07.09.2015 г. до 19.06.2018 г. възлиза на 268,73 лв.
До пълния предявен размер от 1200 лв. искът подлежи на отхвърляне.
По иска с правно основание чл. 224, ал.
1 КТ:
За да възникне парично вземане за заплащане на
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по чл. 224, ал. 1 КТ, следва
да се проявени в обективната действителност две материални предпоставки – 1. да
е прекратено трудовото правоотношение и 2. работникът или служителят да не е
ползвал полагащия му се платен годишен отпуск за календарната година на
прекратяването или за предходни години.
Предвид горното, съдът приема, че в настоящия случай ищецът е
доказал, че е прекратено трудовото му правоотношение, считано от 06.09.2015 г. От
заключението по ССчЕ се установява, че през 2014 г. ищецът е използвал
полагащите му 2 дни платен годишен отпуск, а през 2015 г. е разполагал с 15
работни дни, които не е използвал. Според експерта размерът на обезщетението за
неизползван платен годишен отпуск за 15 работни дни възлиза на 400,47 лв. Тъй
като работодателят не е ангажирал доказателства, че отпускът е ползван от ищеца
или че обезщетението е заплатено, съдът намира, че искът по чл. 224, ал. 1 КТ
следва да бъде уважен за горепосочената сума. В тази връзка съдът не споделя
становището на ответника, че този отпуск бил погасен поради неползването му в
двугодишния срок по чл. 176а, ал. 2 КТ, тъй като той се отнася за годината, в
която е било прекратено трудовото правоотношение – 2015 г. Към момента на
прекратяване на трудовото правоотношение ползването на отпуска за 2015 г. не е
било погасено по давност, поради което ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца сумата от 400,47 лв. (арг. чл. 224, ал. 1 КТ), а за разликата
до пълния предявен размер от 1125 лв. – искът да се отхвърли като неоснователен
и недоказан.
По
разноските:
Сторените
от ищеца разноски съобразно уважената част от исковете възлизат на 72,69 лв., а
тези на ответника с оглед отхвърлената част от иска – на 153,83 лв. На
ответника не се дължат разноски за адвокатско възнаграждение, тъй като не са
представени доказателства за заплащането му. От това следва, че по компенсация
на ответника следва да се присъдят разноски на стойност 81,14 лв.
Също
така на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да заплати държавна такса
съобразно уважената част от исковете в размер на 122,06 лв. по сметка на РС
Свиленград, както и възнаграждения за вещи лица на стойност 26,17 лв.
Така мотивиран, РС Свиленград
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА „Г.С.” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление:***, **********************************************, да заплати по
иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ на И.Г.К., ЕГН: **********, адрес: ***,
сумата от 365,42 лв., представляваща незаплатено нетно трудово възнаграждение
за периода м. юли – м. август 2015 г., ведно със законната лихва от датата на
предявяване на иска – 19.06.2018 г., до окончателното изплащане на вземането,
като за разликата над сумата от 365,42 лв. до пълния предявен размер от 3000
лв. ОТХВЪРЛЯ иска, както и да
заплати по иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 103,99 лв.,
представляваща мораторна лихва върху трудовите възнаграждения за м. юли и м. август
2015 г. за периода 21.08.2015 г. – 19.06.2018 г., като за разликата над сумата
от 103,99 лв. до пълния предявен размер от 880 лв. ОТХВЪРЛЯ иска.
ОСЪЖДА „Г.С.” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление:***, **********************************************, да заплати по
иска с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 297, ал. 1 КТ на И.Г.К.,
ЕГН: **********, адрес: ***, сумата от 700 лв., представляваща дължим месечен
наем за квартира на работника за периода м. юли 2015 г. – м. август 2015 г.,
ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 19.06.2018 г., до
окончателното изплащане на вземането.
ОТХВЪРЛЯ
възражението за прихващане, предявено
от „Г.С.” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***, **********************************************,
срещу И.Г.К., ЕГН: **********, адрес: ***, с правно основание чл. 221, ал. 2 КТ
за сумата от 560 лв., претендирана като обезщетение при дисциплинарно
уволнение.
ОТХВЪРЛЯ
предявените
от И.Г.К., ЕГН: **********, адрес: ***, срещу „Г.С.” ООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление:***, **********************************************,
искове с правно основание чл. 222, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на
сумата от 1500 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа, но за не
повече от един месец при прекратяване на трудовото правоотношение от
работодателя с предизвестие на основание чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ, и сумата от
420 лв. – мораторна лихва върху обезщетението по чл. 222, ал. 1 КТ за периода
06.09.2015 г. – 19.06.2018 г.
ОСЪЖДА „Г.С.” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление:***, **********************************************, да заплати по
иска с правно основание чл. 150 КТ на И.Г.К., ЕГН: **********, адрес: ***,
сумата от 1212,99 лв., представляваща сбор от допълнително възнаграждение за
положен извънреден труд за периода 01.05.2015 г. – 02.08.2015 г., ведно със
законната лихва от датата на предявяване на иска – 19.06.2018 г., до
окончателното изплащане на вземането, като за разликата над сумата от 1212,99
лв. до пълния предявен размер от 12 165,39 лв. и за периодите 17.11.2014 г. –
30.04.2015 г. и 03.08.2015 г. – 06.09.2015 г. ОТХВЪРЛЯ иска, както и да заплати на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД
сумата от 268,73 лв., представляваща мораторна лихва върху възнаграждението за
извънреден труд за периода 07.09.2015 г. – 19.06.2018 г., като за разликата над
сумата от 268,73 лв. до пълния предявен размер от 1200 лв. ОТХВЪРЛЯ иска.
ОСЪЖДА „Г.С.” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление:***, **********************************************, да заплати по
иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ на И.Г.К., ЕГН: **********, адрес: ***,
сумата от 400,47 лв., представляваща обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск в размер на 15 дни за 2015 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба – 19.06.2018 г., до окончателното изплащане на
вземането, като за разликата над сумата от 400,47 лв. до пълния предявен размер
от 1125 лв. ОТХВЪРЛЯ иска.
ОСЪЖДА И.Г.К., ЕГН: **********, адрес: ***, да заплати на „Г.С.”
ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***, **********************************************,
сумата от 81,14 лв., представляваща сторени пред настоящата инстанция разноски
по компенсация.
ОСЪЖДА „Г.С.” ООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***, **********************************************,
да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на РС Свиленград
сумата от 122,06 лв., представляваща държавна такса върху уважените искове, и
сумата от 26,17 лв. – възнаграждение за вещи лица.
Решението подлежи на обжалване с
въззивна жалба пред ОС Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: