Р Е Ш Е Н И Е № .....
гр. Враца, 24 юли 2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ВРАЧАНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, четвърти граждански състав, в публично заседание на 04.07.2019 г. в състав:
Районен съдия: Иван Иванов
при участието на секретаря Мария Богданова
като разгледа докладваното от съдия Иванов
гражданско дело № 1238 по описа за 2019 г. на Врачанския районен съд, за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството се движи по общия исков ред на чл. 124 и
следващите от ГПК.
Образувано е по искова молба на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с ЕИК *********, седалище и адрес
на управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт,
ет. 2, офис 4 срещу М.Т.П. с ЕГН ********** ***.
В същата се твърди, че между
„БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД с ЕИК ********* и ответницата М.П. съществува
валидно облигационно отношение въз основа на договор за потребителски
кредит № PLUS-11179731 от 26.02.2015 г., в изпълнение на което „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД предоставило на ответницата потребителски кредит в
размер на 3 000,00 лева. Съгласно договора към всяка погасителна вноска са
добавени месечни вноски за застрахователна премия по застраховка „Сигурност на
плащанията“, чиито общ размер е 604,80 лв. С подписването на договора за кредит
ответницата се съгласила да заплати и такса „ангажимент“ в размер на 105,00
лева. Общото крайно задължение по договора възлиза на сумата 5 609,82 лв.,
която е разсрочена на 35 вноски в размер на 155,83 лв. всяка, както и последна
изравнителна вноска в размер на 155,77 лв. Твърди се също, че срокът на
договора е изтекъл с последната погасителна вноска, дължима на 05.03.2018 г. и
същият не е обявяван за предсрочно изискуем. Сочи се, че към настоящия момент
ответницата е заплатила по договора сумата 5 163,41 лева.
На
27.07.2017 г. било подписано Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 27.07.2017 г., сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД
с ЕИК ********* и ищцовото дружество, по силата на което процесното вземане
станало собственост на ищеца „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ведно с
всички привилегии и обезпечения.
Поради неизпълнението на
ответницата, на 01.02.2019 г. ищецът подал срещу ответницата заявление по чл.
410 от ГПК за горепосочените суми, било образувано ч. гр. дело № 393/2019 г. на
Врачански районен съд, като съдът уважил заявлението и издал заповед за
изпълнение от 06.02.2019 г. В срока по чл. 414 от ГПК е постъпило писмено
възражение от ответницата, поради което е предявен настоящият иск.
Искането към съда е да признае за установено по отношение на ответницата, че
дължи на ищеца сумата 589,97 лева – главница, сумата 24,44 лева –
възнаградителна лихва за периода от 20.12.2017 г. до 05.03.2018 г. и сумата
59,61 лева – мораторна лихва за периода от 21.12.2017 г. до 31.01.2019 г., ведно със законната лихва
върху главното задължение от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 01.02.2019 г. до изплащане на вземанията. Претендира разноски.
Предявените искове са с правно
основание чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК, във вр. с чл.
79 и чл. 86 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД).
Ответницата М.Т.П. не е
подала писмен отговор в срока и по реда на чл. 131 от ГПК.
В заповедното производство-ч. гр. дело № 393/2019 г. на
Врачанския районен съд длъжникът М.Т.П. е подала възражение по чл. 414 от ГПК, с
което е оспорила дължимостта на процесните вземания, без да наведе конкретни
правопогасителни и правоизключващи възражения.
С определение от 04.07.2019 г. съдът отхвърли искането на
ищеца за постановяване на неприсъствено решение срещу ответницата, тъй като не
са налице предпоставките по чл. 238 и чл. 239 от ГПК и обяви, че се произнесе с
решение по общия ред в законния срок.
Съдът, като взе предвид представените по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и исканията и
възраженията на страните, приема за установено следното:
От фактическа страна.
Представен
е договор за кредит № PLUS-11179731 от 26.02.2015 г., видно от който между
„БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД с ЕИК ********* и ответницата М.П. е бил
сключен договор за потребителски паричен кредит,
отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна
карта с № PLUS-11179731 за сумата 3 000,00 лв., която е
следвало да бъде погасена на 36 месечни вноски, всяка от които в размер на 155,83
лв. По този начин, съгласно договора, страните са
уговорили ответницата да върне на заемодателя сума в общ размер на 5 609,82
лв., при фиксиран годишен лихвен процент по заема – 26,94 % и годишен процент
на разходите на заема – 47,00 %. Видно е също така, че ответницата е подписала договора на
датата на сключването му – 26.02.2015 г.
Установява се
от приложените към исковата молба рамков договор от 27.07.2017 г. за прехвърляне на задължения (цесия) и
приложение № 1 към него от 15.06.2018 г., че с тях „БНП Париба
Пърсънъл Файненс” ЕАД е прехвърлило на ищеца вземанията си по горепосочения договор за кредит.
Видно от намиращото се
на л. 35 от делото пълномощно, с него „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД е упълномощило ищцовото дружество
да съобщи на съответните длъжници прехвърлянето на задълженията им по рамков
договор от 27.07.2017 г. за прехвърляне на задължения (цесия) и всички
приложения по него.
От
приложеното известие за доставяне с № 892522 се установява, че писмо с изх. № УПЦ-П-БНП/PLUS-11179731, адресирано до ответницата М.П., с което същата се
уведомява, че процесното й задължение към „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД е придобито от ищеца „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД с договор за цесия от 27.07.2017 г., е върнато в
цялост като непотърсено.
От правна страна.
Със заявлението по чл. 410 от ГПК и с исковата молба процесните
задължения се претендират въз основа на настъпил краен срок за издължаване на
кредита – 05.03.2018 г., който е бил настъпил към датата на подаването на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 01.02.2019 г., поради което
съдът приема, че изискуемостта на задълженията е налице.
Видно от договор
за кредит № PLUS-11179731
от 26.02.2015 г., „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД
с ЕИК ********* е
предоставило на ответницата М.П. в заем парична сума в размер на 3 000,00 лева,
а ответницата се е задължила да върне същата сума в сроковете и по реда,
предвидени в договора.
В исковата молба се
сочи, че към настоящия момент ответницата е заплатила по договора сумата
5 163,41 лева. Исковата молба е връчена на ответницата лично и това
твърдение не е оспорено, поради което съдът приема за безспорно
обстоятелството, че ответницата е заплатила именно сума в такъв размер по
договора.
С рамков договор от 27.07.2017
г. за прехвърляне на задължения (цесия) и приложение № 1 към него от 15.06.2018
г. „БНП Париба
Пърсънъл Файненс“ ЕАД
е прехвърлило на ищцовото дружество вземанията си по процесния договор за заем,
ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности.
Установява се от
намиращото се на л. 35 от делото пълномощно, с него „БНП Париба
Пърсънъл Файненс” ЕАД
е упълномощило ищцовото дружество да съобщи на съответните длъжници
прехвърлянето на задълженията им по рамков договор от 27.07.2017 г. за
прехвърляне на задължения (цесия) и всички приложения по него.
Съгласно трайната практика на съдилищата,
цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато
изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към
исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на
цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за
съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента,
макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде
съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 от ГПК. В
този смисъл изрично: решение № 78 от 09.07.2014 г. по търг. дело № 2352/2013 г.
на Върховния касационен съд, II т. о. и решение № 109 от 13.07.2016 г. по търг.
дело № 1050/2015 г. на Върховния касационен съд, I
т.о., постановени в производство по чл. 290 от ГПК. С оглед изложеното, съдът
приема, че ищецът е доказал качеството си на кредитор по отношение на
ответницата.
В срока по чл. 131 от ГПК ответницата не е подала писмен отговор, а в
заповедното производство от ответницата е постъпило в срок възражение, че
оспорва процесните вземания, без в него да са посочени конкретни доводи и
съображения. В заповедното производство съдът се е произнесъл въз основа на
изложените в заявлението по чл. 410 от ГПК твърдения, без да ги проверява. В
образуваното след срочно постъпилото от ответницата възражение по чл. 414 от ГПК исково производство обаче съдът е длъжен, въз основа на събраните по делото
доказателства и закона, да извърши проверка за наличието, изискуемостта и
ликвидността на претендираните вземания, включително дали са налице нищожни по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и неравноправни по
смисъла на ЗЗП уговорки в договора за
паричен заем. При извършването на тази проверка съдът намира следното:
Противоречието със закона, като основание за нищожност по
чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, е противоречие не със закона изобщо, а с конкретна и нещо
повече - императивна правна норма. От своя страна не всяко противоречие със
закона е основание за нищожност, а само в случаите, в които предметът на
сделката е незаконен или когато основанието й противоречи на закона.
Противоречие със закона е налице и когато има противоречие с правен принцип,
който макар и да не e изрично формулиран, е въплътен в
много отделни правни норми и е част от действащата правна система.
Към момента на сключване на процесния договор е действал
Закона за потребителския кредит (обн. ДВ, бр. 18/05.03.2010 г., в редакцията си
към ДВ, бр. 14 от 20.02.2015 г.,), който урежда особени изисквания за
предоставяне на потребителски кредит, както и Закона за защита на потребителите
(обн. ДВ, бр. 99/09.12.2005 г., също в редакцията си към ДВ, бр. 14 от
20.02.2015 г.,), който урежда защита на особена категория длъжници. Процесния
договор попада в обхвата на регулация на тези два закона, поради което и всички
техни предписания го обвързват. Относно изискванията към съдържанието на
договора за потребителски кредит намират приложение разпоредбите на чл. 10-12 и
чл. 24 от ЗПК.
Разпоредбите на чл. 10-12 от ЗПК поставят определени
изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, които са
задължителни, а когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен, съобразно чл. 22 от ЗПК. В конкретния
случай, представеният договор за паричен заем има
необходимото съдържание съобразно сочените разпоредби.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК в приложимата му, действала
към датата на сключване на процесния договор редакция, годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.
Видно от съдържанието на договора за кредит, ГПР по него е
в размер на 47,00 %, а ГЛП е 36,94 %.
Към датата на
сключването на договора следва да се съобрази разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД,
съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на договора,
ако то не противоречи на добрите нрави. Санкцията при несъобразяване е посочена
в разпоредбата на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, според който са нищожни договорите, които накърняват добрите
нрави.
В правната
доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е налице именно, когато се
нарушава правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез
създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл е практиката на
Върховния касационен съд (решение № 4/2009 г. по търг. дело № 395/2008 г.,
решение № 1270/2009 г. по гр. дело № 5093/2007 г., определение № 877 по търг.
дело № 662/2012 г. и др.). Такъв основен принцип е добросъвестността в
гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и
на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за
търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип е чл. 289
от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение – чл. 8, ал. 2, чл. 9.
Според практиката на Върховния касационен съд преценката дали е нарушен някой
от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен
случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
В случая по
процесния договор за потребителски кредит на ответницата е предоставена в заем
сума от 3 000,00 лв., при уговорен ГЛП в размер на 36,94 % и ГПР в размер
на 47,00 %. Лихвата по договора е възнаградителна – за ползване на дадената
парична сума. Към датата на сключване на процесния договор са приети
разпоредбите на ал. 4 и
ал. 5 на чл. 19 от ЗПК, в сила от 23.07.2014 г., според които годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, а клаузите в
договори, надвишаващи този размер, се считат нищожни. Договорения между
страните ГПР от 47,00 % не надхвърля петкратно размерa на законния такъв за
времето на сключване на договора от 10,00 %, при определения от БНБ основен
лихвен процент (0,1 % за периода от 26.02.2015 г. до 01.02.2016 г. и 0 % за
периода от 01.02.2016 г. до настоящия момент) и 10 пункта надбавка. Към датата
на сключване на договора за кредит липсват императивни разпоредби на закона по
отношение размера на възнаградителната лихва. При положение обаче, че става
дума за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически,
поради което се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме,
че максималният размер на лихвата (било възнаградителна, било за забава) е
ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в оборота да
бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални средства за един
субект се използва за облагодетелстване на друг. Поради това в съдебната
практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва (а за обезпечени кредити – двукратния размер на
законната лихва). В тази насока са следните решения на Върховния касационен
съд: решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. дело № 1106/2003 г., II г.о.;
решение № 1270 от 09.01.2009 г. по гр. дело № 5093/2007 г., II г.о., решение №
378 от 18.05.2006 г. на по гр. дело № 315/2005 г., II
г. о. Следователно при преценка съответствието на спорната договорна клауза с
добрите нрави, следва да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея
размер на възнаградителна лихва и законната лихва. Размерът на последната е
общоизвестен – към основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта.
Така към сключване на договора размерът на законната лихва е 10,01 %.
Следователно, уговорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на
36,94 % годишно е повече от трикратно по-висок от размера на законната лихва.
С оглед изложеното, съдът намира, че уговорката противоречи
на добрите нрави и се явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не
произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена
между страните по процесния договор и такова задължение не е възникнало за ответницата.
Следва също да се има предвид, че съгласно съдържанието на
договора, същият е сключен по предложение, направено от заемодателя, като по
делото не са представени доказателства, че на заемателя е дадена възможност да
влияе върху съдържанието му.
С оглед гореизложеното, съдът
счита, че горепосочените уговорки не са индивидуално уговорени – изготвени са
предварително, представянето им на заемателя от страна на заемодателя е
формално, заемателят като потребител не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им. Съдът намира също, че
въпросните клаузи са сключени в условията на неравнопоставеност.
Става дума за договор за потребителски кредит, като при
установяване на неравноправни клаузи в същия, водещи до недействителност, съдът
е длъжен да не ги прилага, но не е овластен да изменя съдържанието им – по
аргумент от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори.
Следва също да се посочи, че в процесния договор за кредит кредиторът се е задоволил единствено с посочването
като абсолютни стойности на лихвения процент по заема, ГПР на заема и годишното
оскъпяване на заема. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния
процент на разходите по кредита (кои компоненти точно са
включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 47,00 % ). Съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на
разходите е глобален израз на всичко дължимо
по кредита и в него следва по ясен и разбираем за
потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори
и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай липсва яснота относно посочените
обстоятелства. Посочен е фиксиран лихвен процент по заема,
както и годишно оскъпяване по заема, но не се изяснява как тези стойности се
съотнасят към ГПР по договора. ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно
заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по
кредита по начин, различен от законовия е забранено
от закона.
Тези съставни елементи на ГПР обаче остават неизвестни и по този начин се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира,
завишавайки цената на ресурса. Не става ясно
какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи. Ето защо
са неясни както компонентите, така
и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.
Съобразно гореизложеното
кредитното правоотношение между страните се явява недействително на основание чл. 22,
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
и като такова не е в състояние да породи присъщите за този тип сделка правни
последици.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК
при недействителност на договора за кредит длъжникът дължи да възстанови на
кредитора чистата стойност на предоставения финансов ресурс.
При съобразяване, че единственото дължимо от ответницата на
ищеца вземане е това за главница по предоставения потребителски кредит –
аргумент от чл. 23 от ЗПК, размера на претенцията на ищеца за главница – 589,97
лева, както и безспорното между страните обстоятелство, че ответницата е заплатила по договора
сумата 5 163,41 лева, предявеният иск се
явява изцяло неоснователен като погасен чрез плащане и като такъв следва да
бъде отхвърлен.
По разноските:
При този изход на делото право на разноски възниква само за
ответницата, която не е поискала присъждане на разноски и не е представила
доказателства за направени такива, поради което съдът не присъжда разноски на
страните .
Така мотивиран, Врачанският районен съд
Р
Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД с ЕИК *********,
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис
сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4 срещу М.Т.П. с ЕГН ********** *** искове с правно основание чл. 422 от ГПК, във вр.
с чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК, във вр. с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД, както следва:
за сумата 589,97 лева – главница по договор за
кредит № PLUS-11179731 от 26.02.2015 г.-погасен чрез плащане, за сумата 24,44 лева – възнаградителна
лихва за периода от 20.12.2017 г. до 05.03.2018 г.-недоказан, за сумата 59,61 лева – мораторна лихва за периода от
21.12.2017 г. до 31.01.2019 г.-недоказан, ведно със законната лихва върху главното
задължение от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК – 01.02.2019
г. до изплащане на вземанията, за които суми е издадена заповед № 307 от 06.02.2019 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 393/2019 г.
на Врачански районен съд.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Врачански
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: