Р Е Ш
Е Н И Е
№………
гр. София, 18.07.2019 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, I ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 10 състав, в
публичното заседание на двадесети февруари през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
СЪДИЯ: ДЕСИСЛАВА ЗИСОВА
при секретаря Панайотова, като
разгледа докладваното от съдията гр.д. №5886/2018 г., за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството
е образувано по искова молба от М.З.П., с която е предявен осъдителен иск срещу
П.на Р.Б.с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за сумата от 80000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигане и
поддържане на обвинение по НОХД №979/2013 г. на СРС, по което ищецът е
оправдан.
Ищецът
твърди, че срещу него се е водило наказателно производство, по което е постановена
оправдателна присъда, като за периода от привличането му като обвиняем до
оправдаването му е претърпял
неимуществени вреди, изразяващи се в негативните психически и физически
последици, вложено здравословно състояние, накърнени чест и достойнство, неудобства,
свързани с изтърпявана повече от две години мярка за неотклонение „домашен
арест“. Претендира разноски.
Ответникът
оспорва иска по основание и размер. Счита, че не са доказани твърдените вреди,
оспорва твърдените вреди да са в причинна връзка с действия или актове на
прокуратурата. Позовава се на водени и други наказателни дела, по което ищецът
е осъден с влязла в сила присъда, като твърди именно те, а не процесното дело,
по което е оправдан, да са в причинна връзка с настъпилите вредни последици.
Съдът, след
като се запозна със становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира следното от
фактическа и правна страна:
На 30.05.2012
г. е образувано досъдебно производство срещу ищеца М.З.П. под №203/2012 г., за
това, че на се е заканил на А.-М.И.Ч.с убийство – престъпление по чл.144, ал.3,
вр. ал.1 НК. С Постановление от 16.11.2012 г. ищецът е привлечен като обвиняем
за извършеното на 11.04.2012 г. деяние – заплаха с убийство. Задържан е за срок
от 72 часа и е внесено в съда искане за вземане на постоянна мярка „задържане
под стража“. Съдът с определение от 25.11.2012 г. е взел мярка за неотклонение
„домашен арест“ заради вложени здравословно състояние на ищеца – незарастнала
рана след прострелване през 2007 г. Ищецът е разпитан в качеството си на
обвиняем, а след приключване на разследването, същото му е предявено на
19.12.2012 г.
На 21.01.2013
г. е образувано НОХД №979/2013 г. по описа на СРС, НО, 110 състав. По делото са
проведени девет съдебни заседания и с присъда от 18.03.2015 г. ищецът е признат
за невиновен и оправдан по повдигнатото обвинение, като на същата дата е
отменена и мярката му за неотклонение „домашен арест“. Подаден е протест срещу
оправдателната присъда. Въззивната инстанция е провела едно съдебно заседание, и
с решение от 01.04.2016 г. оправдателната присъда е потвърдена.
По делото не
се спори, а и от представената по делото справка за съдимост се установява, че в
периода 1989 г. – 2016 г. ищецът е многократно осъждан за други престъпления, в
това число престъпления против личността, против собствеността, държане на
наркотици и огнестрелни оръжия, включително е изтърпявал наказание „лишаване от
свобода“.
От
показанията на свидетеля Ж.Д.И., приятел на бащата на ищеца, се установява, че периода
на домашен арест за ищеца е бил изключително тежък – налагало се е свидетелят
да му пазарува, включително да му услужва с пари поради невъзможността на ищеца
да работи. Влошеното му здравословно състояние от прекарани предходни операции
е направило престоя му вкъщи изключително тежък. Съдът не кредитира показанията
на свидетеля за припадъци по време на домашния арест – на първо място
свидетелят препредава чужди разкази, а не е възприел лично тези припадъци, а на
следващо – свидетелят не разполага с необходимите познания, за да прецени
причината за припадъците. Не може да приеме извода на свидетеля, че здравето на
ищеца е влошено поради невъзможността да получи медицинска помощ в условията на
домашен арест – при изпълнение на тази мярка арестантът има възможност да
напуска дома си при основателни причини с разрешение на прокурора и ако ищецът
не се е възползвал от тази възможност, то неполучената помощ се дължи на
неговото бездействие. Не може да се кредитират и сведенията, че именно домашния
арест е в причина ищецът да изпитва материални затруднения поради
невъзможността да работи – свидетелят не знае какво е работил ищеца преди да
бъде задържан и дали е работил, като изказва предположения в тази насока.
Поради това не може да се възприеме изводът на свидетеля, че именно престоят
вкъщи е лишил ищеца от доходи, след като няма яснота какви са били доходите му
преди да бъде задържан под домашен арест.
При така
установените факти съдът намира, че се е осъществил фактическият състав на
чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, а именно: в полза на ищеца е възникнало вземане за
обезщетение за вреди от незаконно повдигане и поддържане на обвинение за
престъпление, за което е оправдан с влязла в сила присъда. Вредите, изразяващи
се в преживени негативни емоции, накърняване на авторитета му, дискомфорт,
свързан с явяването пред органите на досъдебното производство и пред съда и
ограниченията, понесени от взетата мярка за неотклонение „домашен арест“ в
периода на изпълнението й, продължителността на производството – около 3 години
и половина, са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение.
При
определяне на размера на обезщетението съобразно чл.52 ЗЗД съдът съобрази
указанията, дадени с ПП 4/1968 г. на ВС, както и практиката, постановена от ВКС
по реда на чл.290 ГПК по въпроса за определянето на обезщетението (решение № 532/24.06.2010
г. по гр.д. № 1650/2009 г. III ГО, ГК, решение № 356/09.12.2014 г. по гр.д. № 2946/2014
г. IV ГО, ГК). Съобразно цитираните актове следва да се съобразят вида и
характера на упражнената процесуална принуда, общата продължителност и предмета
на наказателното производство, поведението на страните, процесуалните им
представители и компетентните органи в наказателното производство, последиците
от увреждането съобразно тяхната продължителност, степен и интензитет,
възрастта на увредения, общественото и социалното му положение.
При
съблюдаване на тези критерии съдът съобрази следното: Процесното наказателно
производство е продължило 3 години и половина. Процесуалната принуда срещу
ищеца се изразява в задържане под стража за 72 часа и вземане на мярка за
неотклонение „домашен арест“ в период от 2 години и 3 месеца. Увреждането се
изразява в понасяне на неудобства, свързани с 72-часовото задържане и
ограниченията, свързани с мярката за неотклонение „домашен арест“, като и участието
в процесуалните действия при разглеждане на делото в досъдебна и съдебна фаза,
както и негативни емоции и притеснение. Съдът съобрази още и възрастта на ищеца
– мъж в зряла възраст, с изградени социални контакти и среда, семейни и
приятелски връзки, които обаче неминуемо са повлияни негативно в най-тежка
степен от другите наказателни производства, водени срещу него, за които има влязли
в сила осъдителни присъди за тежки престъпления от общ характер.
Съдът не
приема за доказана причинно-следствена връзка между здравословни проблеми на
ищеца, свързани с предходни на задържането му оперативни интервенции по повод
огнестрелна рана и изтърпяване на мярката за неотклонение „домашен арест“.
Действително ищецът е имал влошено здравословно състояние (при разглеждане на
мярката за неотклонение са представени медицински документи) и именно то е
станало причина съдът да не вземе най-тежката мярка „задържане под стража“, а
да постанови ищецът да изтърпява „домашен арест“. Няма доказателства по делото
обаче впоследствие здравословното състояние на ищеца да е допълнително вложено
през време на домашния арест – както бе посочено по-горе, свидетелските
показания в тази насока не могат да бъдат кредитирани. Представени са медицински
документи, които сочат, че по време на домашния арест на ищеца е оказвана медицинска
помощ, но липсват данни необходимостта за нея да е свързана с изтърпявания
домашен арест. Не може да се приеме и за доказана причинно-следствена връзка
между мярката за неотклонение и липсата на трудови доходи у ищеца. Както бе
посочено по-горе, по делото не са ангажирани доказателства дали преди
задържането ищецът е работел и с какъв произход са били средствата, с които се
е издържал. Недоказани останаха и твърденията в исковата молба, че познати на ищеца
и хората от квартала започнали да странят от него и му обърнали гръб, след като
се разбрало за процесното производство. Установи се от справката за съдимост на
ищеца и от постъпилата информация от следствените служби, че в периода от 1989
г. до 2016 г. ищецът е многократно осъждан за тежки престъпления от общ
характер, включително е излежавал наказание „лишаване от свобода“. Житейски
нелогично е при постановени осъдителни присъди в продължителен период от време и
изтърпявано наказание „лишаване от свобода“, негативният обществен имидж на
ищеца да е формиран от процесното производство, по което е оправдан, а не от
обремененото му съдебно минало и престой в затвора.
При отчитане
на всички тези обстоятелства, включително продължителността и интензивността на
извършените процесуални действия в наказателното производство, и съобразно критериите,
посочени по-горе, съдът приема, че справедливото обезщетение е в размер на 5000
лв. Следва да се отбележи, че размерът на обезщетението е съобразен с критерия
за справедливост по чл.52 ЗЗД, който включва освен обективно установените по
делото факти и обществената мяра за справедливост, произтичаща от конкретните
икономически условия и обективирана в съдебната практика като ориентир за
размерите на обезщетенията. Настоящият състав приема, че сумата от 5000 лв. (повлияна
в най-висока степен от наложената мярка за неотклонение „домашен арест“),
отговаря на така посочените критерии за справедлива компенсация за претъпените
от ищеца неимуществени вреди и е съобразена с обществената мяра за
справедливост, обективирана в съдебната практика като ориентир за размерите на
обезщетенията. Съдът съобразява практиката на ВКС по сходни случаи (Решение №
108 от 13.08.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3053/2017 г., IV г. о., ГК, Решение №
276 от 6.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 106/2017 г., IV г. о., ГК, Решение № 232
от 27.09.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1083/2016 г., IV г. о., ГК), като отчита и
спецификите в настоящия случай – ищецът не е задържан под стража (с изключение
на прокурорското задържане от 72 часа) и обремененото съдебно минало.
По тези
съображения съдът приема, че искът следва да се уважи а сумата от 5000 лв. и да
се отхвърли за разликата до пълния предявен размер от 80000 лв.
По
разноските:
На ищеца, с оглед искането му по
чл.78, ал.1 ГПК и изхода на делото, следва да се присъдят направените разноски
за държавна такса за завеждане на настоящото дело в размер на 10 лв.
Неоснователно е искането на
процесуалния представител на ищеца за присъждане на адвокатско възнаграждение по
реда на чл.38, ал.2 ЗА – по делото не е представен договор или доказателства
какви са уговорките на страните относно заплащане на възнаграждението,
съответно – има ли уговорка правната помощ да се предоставя безплатно и на
какво основание, както изисква чл.38 ЗА.
Поради което
Софийският градски съд
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА П.на Р.Б., адрес: гр.София, бул. ******,
да заплати на М.З.П., ЕГН:**********,
както следва:
на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ
сумата от 5000 лв., представляваща обезщетение
за неимуществени вреди от повдигане и поддържане на обвинение за престъпление,
за което е оправдан по , ведно със законната лихва от 04.10.2016 г. до
окончателното плащане и НОХД №979/2013 г. по описа на СРС, НО, 110 състав,
на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата
от 10 лв., представляваща съдебни
разноски,
като ОТХВЪРЛЯ иска за неимуществени вреди за разликата до пълния
предявен размер от 80000 лв.
Решението
подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в двуседмичен срок от
съобщаването му чрез връчване на препис.
СЪДИЯ: