№ 126
гр. Габрово, 21.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ГАБРОВО, СЪСТАВ I, в публично заседание на
тридесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Веселина Топалова
Членове:Ива Димова
Симона Миланези
при участието на секретаря Весела Хр. Килифарева
като разгледа докладваното от Ива Димова Въззивно гражданско дело №
20234200500114 по описа за 2023 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по постъпила въззивна жалба подадена от „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, чрез адв. Е. Ц. от САК против решение постановено по гр.д. № 331/2022 г. по описа
на Дряновски районен съд, с което се признава за нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД, във вр. с чл. 22 от ЗПК по предявения иск от В. С. Р., ЕГН **********, гр. Дряново, ул.
****** *** против „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. София, ул. Александър Малинов № 51, бл. 0, вх. А, ет. 9, офис 20,
представлявано от И.В.Д. и Д.В.Н. Договор за потребителски кредит № 1110443/ 12.01.2022
г. Осъдил е „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, да заплати на В. С. Р. ул. ****** *** сумата
324 лв. – разноски за държавна такса. Осъдил е „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, да заплати
на адвокат М. В. М. от АК – Пловдив, с адрес на кантората гр. Пловдив, бул. ***** сумата
1100 лв. – възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ.
Във въззивната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно, поради
нарушение на материалния закон и необосновано. Моли на негово място да се постанови
решение, с което да се отхвърли изцяло предявения иск, съответно да се присъдят разноски.
Съдът погрешно е приел, че договорът е нищожен. Счита, че неправилно съдът е приел, че
годишният процент на разходите по кредита /ГПР/ не съответства на действителните
разходи по кредита. Информацията за всички компоненти, на база на които законът изисква
да се изчисли ГПР се съдържат в чл.1-3 на договора за кредит и не е налице нарушение за
яснота, което установява ЗПК. Твърди, че сключването на договор за предоставяне на
поръчителство с „Фератум Банк“ /Малта/ не е задължително условие при отпускане на
кредита. Потребителят не е бил длъжен да сключи договора за поръчителство. Ответникът
не знае възнаграждението, дължимо от ищеца към поръчителя /освен избран поръчител
„Фератум Банк“ /Малта//, поради което е обективно невъзможно да включи сумата в ГПР.
Такова възнаграждение може и да не дължи въобще, ако потребителят предостави
1
обезпечение, чрез поръчителство от физически лица. Възнаграждението за поръчителство не
следва да се включва в ГПР. Моли да се приеме, че уговарянето на задължение за
обезпечаване на отпуснат кредит, поето доброволно от едната страна не нарушава закона и
не представлява неравноправна клауза, особено при условията на пазарна икономика.
Заявява, че „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ не се е обогатило с преведените от ищеца суми по
сключения от него с трето по делото лице – договор за гаранция.
Постъпил е отговор от въззиваемата страна В. С. Р., чрез адв. М. М., с който моли да
се потвърди решението на Дряновски районен съд като правилно и законосъобразно.
Посочва съдебна практика, постановено по идентични казуси. Претендира разноски.
Габровски окръжен съд, след като обсъди събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на страните, и в
съответствие с правомощията си, регламентирани в чл. 269 ГПК, намира следното:
Пред Дряновски районен съд е предявен иск с правно основание чл.26, ал. 1, предл. 1,
във р. с чл. 10а и чл. 19, ал. 4 то ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК.
Ищецът В. С. Р. моли да се приеме, че Договор № 1110443 от 12.01.2022 г. за
предоставяне на потребителски кредит, сключен с „Фератум България“ ЕООД е нищожен на
основание чл. 26, ал. 1 то ЗЗД вр. с чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В
евентуалност, счита, че клаузата на чл. 5 от Договора, въз основа на която клауза е сключен
Договор за гаранция/поръчителство е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3, чл. 143,
ал. 1 и чл. 146 то ЗЗП.
В подадения отговор на исковата молба, ответникът моли съда за отхвърли
предявения иск като неоснователен, като излага подробни съображения.
За да постанови своето решение първоинстанционният съд е приел, че договореното
възнаграждение на гаранта следва да се включи като компонент на ГПР по кредита, тъй като
се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т. 1 о т ДР на ЗПК за общ разход, т.е.
всички разходи, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Заплащането от ищцата
на възнаграждение за поемане на поръчителство от „Фератум Банк“ /Малта/ представлява
допълнителна услуга, която произтича от договора за кредит и която е задължително
условие за усвояване на главницата. От страна на търговеца е приложена заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 2, т. 4 от ЗЗП, като в т. 3 от договора е
посочена обща сума, дължима от ищцата, без в нея да е включено възнаграждението на
поръчителя и стойността му не е включена при изчисляване на ГПР. Кредиторът е действал
в противоречие с принципа на добросъвестността, като не е предоставил коректна
информация относно общия размер на кредита на потребителя, който бил лишен от
възможността да разбере икономическите последици от сделката и да вземе информирано
решение дали да сключи договора за кредит. Поради което доколкото в уговорения ГПР не
са били включени всички действителни разходи, съдът намира, че е налице противоречие с
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и договорът за потребителски кредит е
недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
Приел е, че съгласно чл. 23 от ЗПК при недействителност на договора за
потребителски кредит потребителят дължи връщане на чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Наличието на нарушение на ЗПК по отношение
на съществен елемент на договора за кредит неизбежно води до недействителност на цялото
2
договорно правоотношение поради противоречие със закона.
При изложените съображения предявеният от ищцата против ответното дружество
иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване на договора за потребителски
кредит за нищожен като противоречащ на закона е приел, че се явява основателен и следва
да бъде уважен. С оглед уважаването на главният иск, съдът не дължи произнасяне по
отношение на предявения в условията на евентуалност такъв относно нищожността на
клаузата на чл. 5 от договора за потребителски кредит.
Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при
наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. При изпълнение на задълженията,
вменени му с разпоредбата на чл. 269 и чл. 270 ГПК, въззивният съд намира, че
произнасянето на съда съответства на заявената за разглеждане претенция и е постановено
от родово компетентен съд, поради което решението е валидно и допустимо.
От събраните по делото доказателства се установява, че между „Фератум България“
ЕООД и В. С. Р. е сключен договор за кредит от разстояние, поради което следва да се
спазят изискванията на ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и ЗЗД. Легалната дефиниция на този вид договори
се съдържа в разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от ЗПФУР, съгласно която договор за предоставяне
на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител
като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече.
Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и
последици важат изискванията на ЗПК.
При така предвидените в процесния договор условия по кредита се приема от
въззивният състав, че при неговото сключване с така предвиденото обезпечение под
формата на гаранция по чл. 5 с дължимо възнаграждение, е налице заобикаляне на
императивна разпоредба по чл. 19, ал. 4 ЗПК с оглед предвиденото ограничение в
разпоредбата относно максималния размер на ГПР. Приема се от въззивната инстанция, че
това възнаграждение има характер на скрита възнаградителна лихва, която уговорка е в
противоречие със справедливостта в гражданските и търговските отношения и с посочената
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно изричната разпоредба на чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона е нищожна. Безспорно е установено по делото, че чрез процесната
клауза, предвиждаща задължението за предоставяне на гаранция от юридическото лице /
„Фератум Банк“ /Малта/ / с визираната такса гарант в установения размер, потребителят се
натоварва с допълнителни разходи, които не са предвидени в основния договор за кредит. В
този смисъл коментираната клауза съобразно разпоредбата на чл. 145 ЗЗП е неравноправна
клауза, която се преценява при вземане предвид на всички обстоятелства, свързани със
сключването на договора, към момента на неговото сключване и всички клаузи, не само в
договора, а и на друг договор, сключван с потребител, с уговорка във вреда на потребителя,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
С оглед на тези правни изводи неоснователно е наведеното от жалбоподателя
наличие на неправилно приложение на материалния закон в обжалваното решение, вкл. по
отношение необходимостта от включване в ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК
възнаграждението за гаранция към трето лице като отговарящо на изискванията на ЗПК.
3
Независимо от обстоятелството, че кредитоискателите сами избират дали да ползват
услугите на това трето лице, за което се дължи възнаграждение за гаранция, което макар и
формално да се счита от въззивника, че не би могло да се включи в ГПР, преценено
съобразно разпоредбата на чл. 145 ЗЗП, води до значително неравновесие в отношенията
между страните във връзка с еквивалентността на насрещните престации, върху обема на
които рефлектира свързания с основния договор за потребителски кредит договор за
гаранция. При това положение целта на Закона за защита на потребителите е с приоритетно
значение спрямо целта, посочена в разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 18 ЗПК и отразена и в чл.
5 от процесния договор за кредит.
Посоченият в Договорът за потребителски кредит поръчител – Ferratum Bank,
фигурира като предварително, константно определен такъв в типов по характера си договор
и в електронните формуляри, което показва, че двете дружества се намират в такава
икономическа свързаност, сочеща на недобросъвестност с оглед обективираните права и
задължения по описаните договори, които представляват на практика разделяне на
приходите от кредита между двете формално отделни юридически лица, с цел да се
заобиколи ЗПК и да се акумулира недопустима печалба. Така създадените допълнителни
възнаграждения за гаранта/поръчител, които не са надлежно описани в договора за
потребителски кредит, макар да са реално включени в месечните вноски, /и това не е
изрично отбелязано в стандартния европейски формат /СЕФ/ за предоставяне на
информация за потребителския кредит/, водят до недобросъвестно оскъпяване на кредита в
ущърб на икономически по-слабата страна - потребителя, поставяйки го в неравноправна и
неизгодна позиция.
Останалите доводи на въззивника относно самостоятелността на отношенията между
него и Ferratum Bank са неотносими, тъй като от значение за спора е правното положение на
кредитополучателя.
Едностранното създаване на фигурата на гаранта/поръчителя е неравноправна и
едновременно с това тя е и причина за несъответствието на съдържанието на договора за
потребителски кредит с изискванията на чл. 11 от ЗПК, и за надхвърлянето на максималния
размер на ГПР по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
След като разходът за допълнително ежемесечно възнаграждение за поръчител е
пряко и неотменно свързан с договора за кредит, в който обаче той не е включен в ГПР, то
очевидно кредитополучателят е въведен в заблуждение относно реалната цена на кредита,
което е сторено още с предоставянето му на преддоговорната информация. Както се посочи
вече, този разход е в размер, близък до размера на главното задължение, и невключването
му в ГПР е в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а това води до недействителност на
договора за потребителски кредит на основание чл. 22 ЗПК.
По така изложените съображения предявеният иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД,
във вр. с чл. 10а и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, във вр. с чл. 22 от ЗПК е основателен, а обжалваното
решение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено, като допустимо и
правилно.
На основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА на процесуалния представител на въззиваемата
страна следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 1320,00 лв. с вкл. ДДС,
за което има представен списък на разноските по чл. 80 от ГПК и Договор за правна защита
и съдействиа от 15.02.2023 г.
Водим от горното, съдът, на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК
РЕШИ:
4
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1от 03.01.2023 г., постановено по гр. д. № 331/2022 г.
на Районен съд – Дряново, като допустимо, правилно и законосъобразно.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление със седалище и адрес на управление гр. София, ул. Александър Малинов № 51,
бл. 0, вх. А, ет. 9, офис 20, представлявано от И.В.Д. и Д.В.Н. да заплати на адв. М. В. М. от
АК – Пловдив, с адрес на кантората гр. Пловдив, бул. ***** сумата 1320,00 лв. /хиляда
триста и двадесет лева/- представляващо адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС, на
основание чл. 38, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 2 от ЗА, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от
9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването му на
страните при условията на чл. 280, ал.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5