Р
Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София,
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на петнадесети
декември две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
мл. съдия СИЛВИЯ ТАЧЕВА
при секретаря Илияна
Коцева, като разгледа докладваното от младши съдия Тачева в.гр.дело № 1755 по описа за 2021 г. на СГС,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 11.11.2021 г.
на ответника „О.Ф.“ ЕООД, чрез процесуален представител, против решение
от 08.10.2020 г. по гр. дело № 11023/2019 г. на Софийския районен съд, с което е признато за установено по предявения иск с
правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 вр. чл. 327, ал. 1 ТЗ, че ответникът дължи на „В.-Ф.“ ЕООД
сумата от 10 000 лв., представляваща непогасена част от дължима сума по
фактура № 10 от 29.09.2017г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на заявлението – 14.02.2018г. до окончателното изплащане, за които суми е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 10241/2018г. по описа на СРС, 154
състав.
В жалбата се
излагат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт. Оспорва се извода
на първоинстанционния съд, че ответникът не е
представил доказателство за сключен договор за прехвърляне на вземането си от „В.-Ф.“
ЕООД, сключен със заемодател Г.Г.както и че липсват
доказателства за извършена цесия. Твърди се, че на 20.07.2014г. е сключен
договор за заем между Е.Н., в качеството му на заемател
и Г.Г.– заемодател и солидарел
длъжник „В.-Ф.“ ЕООД, по силата на койтоГ.е
предоставил на Н. в заем сумата от 10 000 лв. със срок на връщане две
години. Поддържа се, че на 01.11.2017г. с договор за цесия Г. е прехвърлил
вземането си към Н. на „О.Ф.“ ЕООД, както и че с нотариална покана заемателят и солидарния длъжник били уведомени за
прехвърляне на вземането. Посочва се още, че това вземане е прихванато по
фактура от 29.09.2017г. на стойност 21 712, 40 лв., платена частично до остатъка
от 10 000 лв.. Иска се от въззивния съд да
отмени изцяло обжалваното решение и вместо него да постанови ново, с което да
отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от ищеца в първоинстанционното производство, чрез упълномощен
процесуален представител, с който оспорва въззивната
жалба. Изложени са съображения за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира
разноски.
Софийски
градски съд, II-Д въззивен
състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените
във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен
акт, приема следното:
Жалбата е подадена
в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не
попада в двете визирани изключения, поради което въззивният
съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания
в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният
състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща
към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
По делото не се
спори, че на 26.09.2017г. ищецът „В.-Ф.“ ЕООД е доставил на ответника „О.Ф.“
ЕООД 12772 кг. сурово слънчогледово семе, за което е издадена фактура от същата
дата на стойност 21712, 40 лв., като дружеството ответник е направило частични
плащания, както следва 10 000 лв. на 10.10.2017г.
и 1712, 40 лв. на 17.10.2017г.
Единствения според
момент е дължи ли се процесната сума, доколкото ответникът твърди да е извършено прихващане с цедирано на ответника изискуемо насрещно вземане по сключен
договор за заем от 20.07.2014г., по който ищцовото
дружество се явява солидарен длъжник.
Видно от
заключението на съдебно – почеркова експертиза, което
и настоящият съд кредитира с доверие, е че подписът, положен от името на Е.Н.,
за „заемател“, в договор за заем на 10 000 лв.,
сключен на 20.07.2014г. между Г.К.Г.в, за „заемодател“ и Е.Н., за „заемател“, не е положен от Е.Н..
Показанията на
свидетеля Г.К.Г..следва да се изключат от доказателствената
съвкупност, поради забраната на чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК.
Доколкото
възражението за прихващане е въведено с отговора на исковата молба, съдията
–докладчик от първоинстанционния съд с доклада по чл.
140 от ГПК е указал на ответника, че негова е тежестта да докаже наличието на
основание за прихващане и уведомяването на ищцовото
дружество.
По делото обаче, в
преклузивния за това срок, ответникът не е представил
доказателства за извършена цесия, поради което правилно първоинстанционният
съд е приел за недоказано твърдението на ответника за придобити права на
вземания срещу ищеца в размер на процесната сума.
Ето защо поради
изначална липса на договор за заем между Г.К.Г..- заемодател и Е.Н. – заемател, липса на основание за прихващане и доколкото не
се твърди за заплащане на сумата от 10 000 лв., то искът се явява
основателен.
Поради изложеното
и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното
решение на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на
делото и направеното искане, на въззиваемата страна
следва да се присъдят разноски във въззивното производство
в размер на сумата от 800, 00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран,
Софийски градски съд, II-Д въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 08.10.2020 г. по гр. дело № 11023/2019 г.
на Софийския районен съд, с което е признато за установено по предявения иск с
правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 вр. чл. 327, ал. 1 ТЗ, че „О.Ф.“ ЕООД, ЕИК: ********дължи
на „В.-Ф.“ ЕООД, ЕИК: ******** сумата от 10 000 лв., представляваща непогасена
част от дължима сума по фактура № 10 от 29.09.2017г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявлението – 14.02.2018г. до окончателното изплащане,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 10241/2018г. по
описа на СРС, 154 състав.
ОСЪЖДА че „О.Ф.“ ЕООД, ЕИК: ********да заплати на „В.-Ф.“
ЕООД, ЕИК: ******** сумата от 800,00 лева, представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение в производството пред въззивната
инстанция.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.