Решение по дело №1755/2021 на Софийски градски съд

Номер на акта: 261156
Дата: 31 март 2022 г. (в сила от 31 март 2022 г.)
Съдия: Силвия Венциславова Тачева
Дело: 20211100501755
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 10 февруари 2021 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

№ ............

гр. София,

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IIвъззивен състав, в публично съдебно заседание на петнадесети декември две хиляди двадесет и първа година в състав:

                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ

                                                  ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА

                                                               мл. съдия СИЛВИЯ ТАЧЕВА

при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от младши съдия Тачева в.гр.дело № 1755 по описа за 2021 г. на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 11.11.2021 г. на ответника „О.Ф.“ ЕООД, чрез процесуален представител, против решение от 08.10.2020 г. по гр. дело № 11023/2019 г. на Софийския районен съд, с което е признато за установено по предявения иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 вр. чл. 327, ал. 1 ТЗ, че ответникът дължи на „В.-Ф.“ ЕООД сумата от 10 000 лв., представляваща непогасена част от дължима сума по фактура № 10 от 29.09.2017г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 14.02.2018г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 10241/2018г. по описа на СРС, 154 състав.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт. Оспорва се извода на първоинстанционния съд, че ответникът не е представил доказателство за сключен договор за прехвърляне на вземането си от „В.-Ф.“ ЕООД, сключен със заемодател Г.Г.както и че липсват доказателства за извършена цесия. Твърди се, че на 20.07.2014г. е сключен договор за заем между Е.Н., в качеството му на заемател и Г.Г.– заемодател и солидарел длъжник „В.-Ф.“ ЕООД, по силата на койтоГ.е предоставил на Н. в заем сумата от 10 000 лв. със срок на връщане две години. Поддържа се, че на 01.11.2017г. с договор за цесия Г. е прехвърлил вземането си към Н. на „О.Ф.“ ЕООД, както и че с нотариална покана заемателят и солидарния длъжник били уведомени за прехвърляне на вземането. Посочва се още, че това вземане е прихванато по фактура от 29.09.2017г. на стойност 21 712, 40 лв., платена частично до остатъка от 10 000 лв.. Иска се от въззивния съд да отмени изцяло обжалваното решение и вместо него да постанови ново, с което да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.  

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство, чрез упълномощен процесуален представител, с който оспорва въззивната жалба. Изложени са съображения за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира разноски.  

Софийски градски съд, IIвъззивен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

По делото не се спори, че на 26.09.2017г. ищецът „В.-Ф.“ ЕООД е доставил на ответника „О.Ф.“ ЕООД 12772 кг. сурово слънчогледово семе, за което е издадена фактура от същата дата на стойност 21712, 40 лв., като дружеството ответник е направило частични плащания, както следва 10 000 лв. на 10.10.2017г. и 1712, 40 лв. на 17.10.2017г.

Единствения според момент е дължи ли се процесната сума, доколкото  ответникът твърди да е извършено прихващане с цедирано на ответника изискуемо насрещно вземане по сключен договор за заем от 20.07.2014г., по който ищцовото дружество се явява солидарен длъжник.

Видно от заключението на съдебно – почеркова експертиза, което и настоящият съд кредитира с доверие, е че подписът, положен от името на Е.Н., за „заемател“, в договор за заем на 10 000 лв., сключен на 20.07.2014г. между Г.К.Г.в, за „заемодател“ и Е.Н., за „заемател“, не е положен от Е.Н..

Показанията на свидетеля Г.К.Г..следва да се изключат от доказателствената съвкупност, поради забраната на чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Доколкото възражението за прихващане е въведено с отговора на исковата молба, съдията –докладчик от първоинстанционния съд с доклада по чл. 140 от ГПК е указал на ответника, че негова е тежестта да докаже наличието на основание за прихващане и уведомяването на ищцовото дружество.

По делото обаче, в преклузивния за това срок, ответникът не е представил доказателства за извършена цесия, поради което правилно първоинстанционният съд е приел за недоказано твърдението на ответника за придобити права на вземания срещу ищеца в размер на процесната сума.

Ето защо поради изначална липса на договор за заем между  Г.К.Г..- заемодател и Е.Н. – заемател, липса на основание за прихващане и доколкото не се твърди за заплащане на сумата от 10 000 лв., то искът се явява основателен.

Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното решение на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.

С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 800, 00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, Софийски градски съд, IIвъззивен състав

 

                                                  РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение от 08.10.2020 г. по гр. дело № 11023/2019 г. на Софийския районен съд, с което е признато за установено по предявения иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 вр. чл. 327, ал. 1 ТЗ, че „О.Ф.“ ЕООД, ЕИК: ********дължи на „В.-Ф.“ ЕООД, ЕИК: ******** сумата от 10 000 лв., представляваща непогасена част от дължима сума по фактура № 10 от 29.09.2017г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 14.02.2018г. до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 10241/2018г. по описа на СРС, 154 състав.

ОСЪЖДА че „О.Ф.“ ЕООД, ЕИК: ********да заплати на „В.-Ф.“ ЕООД, ЕИК: ******** сумата от 800,00 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред въззивната инстанция.

Решението е окончателно.                              

           

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                                           ЧЛЕНОВЕ: 1.

                

 

                                         

 

 

2.