Р Е Ш Е Н И Е
гр.С., 12
декември 2019 г.
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, наказателно отделение, трети въззивен състав, в открито съдебно заседание, проведено на осемнадесети
ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ПЛАМЕН П.В
Членове: ЯНИКА БОЗАДЖИЕВА
КРИСТИНА ТОДОРОВА
при секретаря Д. и в присъствието на прокурор от
СОП К., като разгледа докладваното от
съдия ТОДОРОВА в.н.о.х. дело № 577 по описа за 2018 г. и за да се произнесе,
взе предвид следното:
С присъда № 15 от 31.05.2018 г.
на Районен съд – гр.Б., постановена по н.о.х.д. № 537/2017 г. по описа на същия
съд, подсъдимия М.И.М.,***, ЕГН **********, е признат за виновен в това, че на
30.07.2017 г., на главен път Е-83 в посока от с.Т. към гр.Б., С. обл., управлявал моторно превозно средство – лек
автомобил марка „Рено”, модел „Меган”, с рег.№ ., без съответно свидетелство за
управление на МПС, в едногодишен срок от наказването му по административен ред
за управление на МПС без съответно свидетелство за управление – с наказателно
постановление № 16-0322-000491 от 09.08.2016 г., издадено от началника на РУ на
МВР – гр.П., влязло в законна сила на 10.09.2016 г., поради което и на
основание чл.343в ал.2, във вр. с ал.1 от НК и във вр. с чл.54 ал.1 от НК са му
наложени наказания лишаване от свобода за срок от 1 /една/ година и 2 /два/
месеца, което на основание чл.57 ал.1, т.3 от ЗИНЗС е постановено да изтърпи
при първоначален „общ“ режим, както и глоба в размер на 800 /осемстотин/ лева.
С присъдата е постановено на
основание чл.68 ал.1 от НК подсъдимия М.И.М. да изтърпи наказанието лишаване от
свобода за срок от 4 /четири/ месеца, наложено му по влязла в сила присъда
/споразумение/ от 22.12.2016 г. на Районен съд – гр.Б., по НОХД № 613/2016 г.
по описа на същия съд, което наказание на основание чл.57 ал.1, т.3 от ЗИНЗС е
постановено да изтърпи при първоначален „общ“ режим.
С горепосочената присъда,
подсъдимия М.И.М. е осъден на основание
чл.189 ал.3 от НПК да заплати по сметка на ОД на МВР – гр.С. направените във
фазата на досъдебното производство разноски в размер на 296,24 лева, както и по
сметка на Районен съд – гр.Б. – тези, направени във фазата на
първоинстанционното съдебно производство, както и сумата от 5,00 лева за
служебно издаване на изпълнителен лист.
Срещу така постановената присъда
е постъпила въззивна жалба от адв.Д.М. – упълномощен защитник на подсъдимия М.И.М.,
с оплакване за нейната неправилност, необоснованост, незаконосъобразност и явна
несправедливост. Излагат се конкретни доводи, че неправилно районния съд при
изграждане на изводите си за авторството на процесното деяние в лицето на
подсъдимия М., е кредитирал показанията на свидетеля С., а същевременно е оставил
без доверие показанията на свидетеля Д.. Според защитата, както от показанията
на свидетеля С., така и от останалите налични по делото доказателствени
източници, не се установява подсъдимия М. да е управлявал процесния автомобил
на инкриминираните дата и място. Сочи се от защитникът и, че атакуваната
присъда е постановена при съществени нарушения на процесуалните правила,
визирани в разпоредбите на чл.14 и чл.107 ал.1 от НПК, тъй като решаващия съд
не е извършил обективна и всестранна оценка на доказателствената съвкупност и
установените от същата обстоятелства. В тази насока се релевира и допуснато по
смисъла на чл.348 ал.3, т.2 НПК съществено нарушение на процесуалните правила,
доколкото първостепенния съд не е изпълнил задължението си по чл.305 ал.3 от НПК да посочи в мотивите си кои обстоятелства приема за установени, въз основа
на кои доказателствени материали и с какви аргументи. Твърди се и
несправедливост на наложеното с атакуваната присъда наказание, поради
несъобразяването му с множеството смекчаващи вината на подсъдимия
обстоятелства, с обществената опасност на процесното деяние и тази на
подсъдимия, както и с мотивите за извършване на престъплението. Иска се от
въззивния съд на основание чл.336 ал.1, т.3, вр. чл.334 т.2 от НПК да отмени
обжалваната присъда, като постанови нова такава, с която подсъдимия М. да бъде
признат за невиновен и оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено
престъпление по чл.343в ал.2, вр. ал.1 от НК. Алтернативно се прави искане от
защитата въззивния съд да измени атакуваната присъда, като определи наложеното
на подсъдимия наказание при условията на чл.55 от НК.
В
съдебно заседание пред настоящата инстанция, защитата на подсъдимия М.И.М. в
лицето на адвокат П., поддържа подадената въззивната жалбата срещу
първоинстанционната присъдата, по съображенията и съобразно исканията, изложени
в нея. Релевира се възражение за наличие на основанието по чл.24 ал.1, т.8а от НПК за прекратяване на наказателното производство по делото и отмяна на
постановената от първия съд осъдителна присъда спрямо подсъдимия.
Аргументацията на защитникът в тази насока е свързана с допуснато от
пръвостепенния съд нарушаване на забраната за повторно съдене и наказване на едно и
също лице за същото деяние, доколкото са налични данни за санкциониране на
подсъдимия М. по административен ред /с влязло в сила наказателно постановление
№ 17-0246-001348/22.01.2018 г./ за същото деяние, което е предмет на настоящия
наказателен процес. В условията на алтернативност се правят искания – за отмяна
на атакуваната първоинстнационна присъда и постановяване на нова, изцяло
оправдателна спрямо подсъдимия; за изменение на оспорената присъда с намаляване
размера на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода, респ. с
прилагане спрямо него на смекчения режим на наказателната отговорност по чл.55
от НК. Излагат се доводи за недоказаност
на авторството на инкриминираното деяние на М., като се твърди, че в този
аспект първостепенния съд не е обсъдил доказателствените източници съобразно
действителното им съдържание и превратно ги е тълкувал. В частност, се сочи от
защитата, че единствените доказателства в подкрепа на обвинителната теза са
показанията на свидетелите П. И. и С. С., като показанията на последния, не
могат да се считат за правдиви, поради заинтересоваността на този свидетел от
изхода на делото. В тази насока според защитникът, не са обективно ценени от
първостепенния съд и показанията на свидетелите Ц. Б. и И.И., които съдържат
данни за това, че подсъдимия не е управлявал процесния автомобил.
В
последната си дума пред въззивния съд, подсъдимият М.И.М. моли да му бъде
намалено наказанието.
В
проведеното от въззивната инстанция съдебно заседание представителят на С.о.п.
изразява становище за неоснователност на жалбата и пледира присъдата да бъде
потвърдена, като обоснована и законосъобразна. Възразява се срещу оплакването
на защитата за недоказаност на авторството на процесното деяние в лицето на
подсъдимия М., като се твърди, че същото не намира доказателствено основание.
Това становище се аргументира с установени по делото обстоятелства от
показанията на свидетелите П. и В..
Настоящият съдебен състав на СОС,
след като обсъди доводите на страните във връзка с данните по делото и като
провери изцяло правилността на атакуваната присъда, съобразно изискванията на
чл.314 от НПК, приема за установено следното:
Преди
всичко, следва да се отбележи за напълно неоснователно релевираното от защитата
възражение за недопустимост на
настоящото наказателно производство, поради наличие на основанието по чл.24
ал.1, т.8а от НПК. В тази насока се изтъква от
защитата, че на
подсъдимия М.М. е наложено и съответно изпълнено спрямо него, административно
наказание глоба за извършено нарушение по ЗДвП, по идентични с настоящото
наказателно производство факти,
поради което на основание чл.24 ал.1, т.8а от
НПК последното подлежи на прекратяване, каквото и искане е
отправено към въззивната инстанция. Настоящият състав на СОС категорично счита, че тази теза
на защитата - за наличие на дублиране на наказателни процедури срещу
обвиняемия М. по повод същото деяние, не могат да бъдат съотнесени към
посоченото в чл.4 §1 от Протокол № 7 към ЕКПЧ правило „ne bis in idem” и към
указанията, дадени с ТР № 3/22.12.2015 г. на ОСНК на ВКС. Забраната за повторно
съдене и наказване на едно и също лице за същото деяние е фундаментален принцип
на наказателнопроцесуалното право, чиято цел е да не се допусне повторение на
наказателната процедура, която е приключила с влязъл в сила акт. Посоченият
принцип, обаче въвежда основно изискване, както първото приключило с
окончателен акт производство, така и последващото, да бъдат проведени срещу
едно и също наказателно или административнонаказателно отговорно лице, за
същото деяние. При преценката на този въпрос, според цитираното ТР № 3/2015 г.
ОСНК на ВКС, водещо е значението на „фактическата идентичност или съществено
сходство от обективна и субективна страна на конкретно осъщественото от дееца
поведение”. В случая, съпоставяйки фактическите обстоятелства на правонарушението,
за което подсъдимия М. е наказан по административен ред с влязло в сила
наказателно постановление № 17-0246-001348/22.01.2018 г. и от
друга страна - тези, за които същия е
подведен под наказателна отговорност по настоящото дело, очевидно се констатира
липса на идентичност между тях. Така, с покоченото наказателно постановление
административнонаказателната отговорност на М. е ангажирана за това, че „на
30.07.2017 г., на ГП Е-83, в посока от с.Т. за гр.Б., като неправоспособен
водач на „Рено Меган” с рег. № ., движейки се с несъобразена скорост, застига и
удря лек автомобил „Опел” с рег. № .и реализира ПТП; при проверка с техническо
средство Алкотест Дрегер се установява, че водача управлява след употреба на
алкохол – 0,70 промила”. Описани са
конкретно и административните нарушения, за които М. е наказан, а именно:
„несъобразяване скоростта на движение с атмосферните условия, релефа, условията
на видимост, интензивността на движение, за да спре пред предвидимо препядствие
или създадена опасност за движението” /чл.20 ал.2 от ЗДвП/ и „управление на МПС
с концентрация на алкохол в кръвта над 0,5 на хиляда” /чл.5, ал.3, т.1 от ЗДвП/. В обвинителният акт, по който е образувано производството, по което е
постановена атакуваната присъда, е инкриминиран факта на окъществявано от
подсъдимия М., на същите дата и място, управление на лек автомобил „Рено Меган”
с рег. № ., без свидетелство за управление на МПС, в едногодишен срок от
наказването му по административен ред за такова деяние. Сравняването на
предмета на двете производства сочи на извод, че макар те да касаят едно и също
събитие, индивидуализирано по време и място, и по конкретни действия на
подсъдимия, то в двете производства предмет са съвсем различни фактически
обстоятелства, изразили се и в различни правонарушения. Фактите относно
осъществяваното от подсъдимия управление на МПС без правоспособност в
едногодишния срок от наказването му по административен ред за същото деяние, не
са били предмет на административно-наказателното производство. Следователно, не
може да се направи извод за идентичност на предмета на двете производства, а е
видно, че извършеното от подсъдимия М. може да се прецени като деяние, с което
са извършени административни нарушения и престъпление в идеална съвкупност,
която пък от своя страна изключва приложението на принципа „ ne bis in idem”. Следва
да се посочи, че в действителност, за деянието на подсъдимия М., така както
същото му е инкриминирано в обвинителния акт, е било образувано
административно-наказателно производство, като е му бил съставен АУАН №
014655/30.07.2017 г. /л.23 от ДП/, но поради направена констатация за
престъпния характер на това деяние, неговото развитие е било преустановено, на
основание чл.33 ал.2 от ЗАНН /справка от ОД на МВР С. - л.36 от въззивното
дело/.
По тези съображения СОС, в настоящият му
състав счита, че в случая не е налице едновременно ангажиране на
административнонаказателна отговорност с наказателен характер по смисъла на ЕКПЧ
и наказателна отговорност на обвиняемия М. за едно и също деяние, поради което
не се налага от разпоредбата на чл.334 т.5, вр. чл.25 ал.1, т.5, вр. чл.24 ал.4
от НПК наказателното производство по настоящото дело да бъде спряно, с оглед
възможността за възобновяване на административнонаказателното производство.
Въз основа на доказателствените материали, събрани и
проверени в хода на първоинстанционното и на въззивното съдебно следствие и
след цялостния анализ на доказателствената съвкупност, решаващият състав на
въззивния съд намира за безспорно установена и съответно възприема следната
относима към предмета на делото фактическа обстановка, а
именно:
На 30.07.2017 г., около обяд, в
заведение „Б.”, находящо се на главния път в с.Т., в посока за гр.П., се
намирали подсъдимия М.И.М. и свидетелите М. Д. С., Ц. П. Б., С. Ц. С. и П. И. П.,
които употребявали алкохол. Свидетелят М. С. бил пристигнал в заведението с лек
автомобил марка „Рено”, модел „Меган”, с рег. № .. Той и свидетеля С. се
уговорили да „разменят” автомобилите си, като свидетеля С. ползва посочения лек
автомобил „Рено”, а свидетеля С. – собствения на С. автомобил марка „Мерцедес”.
Свидетелят С. отказал да шофира в този момент, тъй като употребил алкохол.
Тогава подсъдимия М.М. предложил на свидетеля С. той да го повози с лекия
автомобил „Рено”, за да се увери лично в техническите възможности на автомобила.
Свидетелят С., който бил вуйчо на подсъдимия М., му предоставил контактния ключ
от автомобила. След това свидетелят С. и подсъдимия М. се отправили към
паркирания пред заведението лек автомобил „Рено”, с рег. № ., като подсъдимия
седнал зад волана, на мястото на водача, а свидетеля С. – до него, на предна
дясна седалка. Подсъдимият М. привел автомобила в движение и потеглил в посока
от с.Т. към гр.Б., като се движил с висока скорост. Свидетелят С. му направил
забележка да намали скоростта на движение на автомобила, но подсъдимия не го
послушал. На изхода от с.Т., подсъдимият М. продължил да управлява автомобила с
висока скорост – около 130 км/ч., като се движил в дясната лента на пътното
платно на ГП Е-83 в посока гр.Б.. В този момент подсъдимият предприел маневра
изпреварване на движещия се пред него лек автомобил „Пежо” с рег. № СО 4110,
управляван от свидетеля П. Г. И.,***. Последният разпознал водача на
изпреварващия го автомобил – подсъдимия М.М., с който били бивши съученици, тъй
като същият шофирал с висока скорост и се опитал да го изпревари преди това, на
един от завоите в с.Т.. Продължавайки със същата скорост, подсъдимият М.М.
наближил отклонението на пътя за гр.В.. Пътното платно в района било право и
хоризонтално, асфалтовата настилка била суха и по нея нямало неравности и
дефекти, както и наноси от пясък или други инертни материали. Движението било
интензивно, с наличие на други МПС. В този момент лекият автомобил, управляван
от подсъдимия настигнал движещ се пред него лек автомобил марка „Опел”, модел „Вектра”,
с рег. № ., с водач свидетеля П. И. П. и пътуващия в него свидетел И.М. П..
Свидетелят П. забелязал в огледалото за обратно виждане приближаващия с висока
скорост лек автомобил „Рено” и казал на свидетеля П.: „Този ни изби”. Разпознал
и водача на автомобила – подсъдимия М., с когото били колеги. В това време
управляваният от подсъдимия автомобил започнал изпреварване на лекия автомобил
„Опел”, без да се изнесе достатъчно наляво по посоката си на движение, при
което траекториите на двата автомобила се пресекли в една точка и настъпил удар
с предната лява част на процесния „Рено Меган” в задната част на лекия
автомобил „Опел Вектра”. Вследствие на този удар лекия автомобил „Опел Вектра”
бил отблъснат напред и наляво по посоката си на движение, като излязъл от
пътното платно и се установил в покой.
От своя страна, лекият автомобил „Рено” се отклонил надясно от първоначалната
си посока на движение към гр.Б., след което окончателно се спрял извън пътното
платно. Веднага след инцидента свидетелите П. П. и И.П. установили, че нямат
причинени наранявания и веднага отишли да проверят пътуващите в лекия автомобил
„Рено”. В този момент на мястото на пътната злополука пристигнал свидетеля Т. В.
Г., който подал сигнал за случилото се на телефонния номер 112. В един момент
подсъдимият М., който бил навън до автомобила, се качил в него и седнал на
мястото на водача, като се опитал да запали двигателя му. След като го видял,
свидетелят Г. го предупредил да изгаси двигателя и да остави автомобила в
положението, в което се намирал.
Междувременно веднага след
настъпване на пътното произшествие, свидетелят С. С. позвънил по мобилния
телефон на свидетеля Ц. Б. и му съобщил за станалата катастрофа, с думите „М.
ни утрепа, пребити сме”. Свидетелят Б. и бащата на свидетеля С. веднага се
отправили към мястото на произшествието.
На местопроизшествието пристигнал
дежурен автопатрул при РУП Б. в състав – свидетелите Н.А.Н. и В. К. В.. Пред
полицейските служители свидетелят П. П.в обяснил, че е видял настъпилия удар
между двата автомобила, както и потвърдил, че водач на лекия автомобил „Рено”
бил подсъдимия М., който малко преди това го изпреварил по пътя. Подсъдимият и
свидетелят С. били транспортирани до ФСМП Б., където при извършения медицински
преглед, не им били установени телесни наранявания. Подсъдимият М. бил
изпробван с техническо средство за наличие на алкохол, което отчело положителен
резултат – 0,7 промила. След това подсъдимия бил отведен в сградата на РУ – Б.,
където при направена справка било установено, че същия е неправоспособен водач
на МПС и не му е издавано свидетелство за управление на МПС.
Възприетите от въззивната инстанция
фактически положения /описани по-горе/ напълно съответстват на направените от
първоинстанционния съд фактически констатации. Първостепенният
съд е извел фактическите си изводи въз основа на една законосъобразна и
правилна интерпретация на доказателствата по делото, без да са били допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила, като при оценката на доказателствените материали не са
били допуснати и логически грешки. Районният
съд в пълно съответствие със законовите изисквания е обсъдил доказателствените
материали по делото
– анализирал е показанията на разпитаните по делото свидетели, писмените
доказателствени средства, заключението на автотехническата
експертиза, поради което е
приел за несъмнено установена описаната по-горе фактология на деянието.
Анализът на доказателствения
материал в голямата му част се споделя от настоящата инстанция, но доколкото
във въззивната жалба на подсъдимия и в съдебно заседание пред настоящата
инстанция, се оспорват фактическите изводи на първия съд направени въз основа
на него, въззивната инстанция намира за необходимо да посочи и собствените си
съображения в тази насока.
Във въззивната жалба на защитника
на подсъдимия се претендира недоказаност на авторството на инкриминираното по
чл.343в ал.2 от НК деяние на М., като се твърди, че първостепенния съд не е
обсъдил доказателствените източници съобразно действителното им съдържание и
превратно ги е тълкувал. Този състав на въззивния съд не намира основания за
отправянето на подобен упрек към решаващия съд. Въззивният съд, в солидарност с
първоинстанционния такъв, кредитира изцяло показанията на свидетелите П. И., С.
С., П. П., И.И., Ц. Б. и Т. Г., тъй като същите са последователни, детайлни,
логични и пресъздават случилото се по един обективен и безпристрастен начин. Относно
конкретно възприетите и възпроизведени от тези свидетели факти, които имат
значение за изясняване на делото и които са приети за безспорно установени,
въззивният съд не констатира и никакво съществено вътрешно противоречие в
показанията на тези свидетели, както и не намери такова противоречие с
останалия доказателствен материал, който се възприема от съда. В показанията
си, посочените свидетели подробно изясняват обстоятелствата по настъпилото
автопроизшествие между лекия автомобил „Рено Меган” с рег. № . и лекия
автомобил „Опел” с рег. № ., включително датата, мястото и причината за
реализирането му; обстоятелството, че водач на процесния автомобил „Рено Меган”
бил подсъдимия М.; поведението на пътя на подсъдимия с управлявания от него
автомобил непосредствено преди настъпване на произшествието. От своя страна, показанията на свидетелите П. И.
и С. С., които и по мнение на въззивната инстанция са безпристрастни, правдиви
и обективни, пряко установяват обстоятелствата по настъпилото пътно
произшествие и в частност – това, че лекия автомобил „Рено” бил управляван от
подсъдимия М.. В тази насока въззивният съд счита, че следва да се обърне
особено внимание на категоричността, с която свидетелят П. И. при разпита си
заявава, че е разпознал подсъдимия като водач на лекия автомобил „Рено Меган”,
като цитиран дословно същия твърди: „..подсъдимия се опита да ме изпревари, но
не успя…Познавам М.,***, познавам и колата, той я кара от доста време”.
Показанията на свидетеля С. също са пряк източник на доказателствена
информация, свързана с посочения основен факт по делото, доколкото същият този
свидетел дава сведения за това, че е пътувал като пътник в лекия автомобил
„Рено Меган”, при управлението на който подсъдимия причинил настъпване на автопроизшествието.
Правилно при формиране на
изводите си за авторството на деянието в лицето на подсъдимия М.М.,
първостепенният съд е взел в предвид и е приел за достоверни и дадените от свидетелите
П. П. и И.И. показания. Посочените свидетели са пътували в другия участващ в
произшествието лек автомобил „Опел” с рег. № .и също непосредствено са
възприели случилото се. Така, в проведения от първия съд разпит на свидетеля П.,
същият категорично е заявил: „..След като излязохме от колата, те слизаха от
другата кола…едно от лицата е М., който е подсъдимия и е в залата. Познавам го
от работата в дърводобивната фирма. Видях, че той управлява автомобила”. Освен
посоченото, свидетелят П. дава сведения и за това, че е възприел подсъдимия М.
да излиза от шофьорската врата на лекия автомобил „Опел”, веднага след
катастрофата.
Положителното установяване на
факта на управлението на автомобила от подсъдимия на процесните дата и място,
намира потвърждение и в показанията на свидетелите Ц. Б., Т. Г. и В.В.. В
показанията си, свидетелят Б. съобщава за това, че въпросния ден свидетеля С.
му позвънил по телефона и му обяснил за настъпилото автопроизшествие, с думите:
„бързо, че ни блъснаха…М. ни утрепа, пребити сме”. Свидетелите В.В. и Н.Н. дават
еднопосочни сведения за констатираното от тях /в качеството им на дежурни
полицейски служители/ на мястото на произшествието – за участвалите в него
превозни средства; - за техните водачи; - за извършената проверка на подсъдимия
за употреба на алкохол, която установила наличие на такъв в порядъка на 0,7
промила; - за констатираната липса на правоспособност подсъдимия да управлява
МПС и съответно издадено му свидетелство за това. Свидетелите В. и Н. са
пристигнали на мястото на автопроизшествието едва след настъпването му и
съответно не могат да установят пряко кои лица са управлявали участвалите в
него превозни средства, но показанията им са източник на доказателствена информация,
която напълно подкрепя показанията на свидетелите С., П. И., П. и И.И. относно
този факт. Така, в показанията си двамата свидетели сочат, че при пристигането
си на мястото на пътната злополука, не е имало спор между намиращите се там
лица за това, кои са водачите на превозните средства и в частност, че водач на
лекия автомобил „Рено” е подсъдимия М. и затова именно на него са съставили акт
за установяване на административно нарушение. По отношение на така посочените обстоятелства, е налице пълно съответствие между показанията на свидетелите В. и Н., и последните се подкрепят от
останалите ангажирани по делото доказателствени източници, каквито са писмените
доказателства, както и показанията на свидетелите Т. Г., Ц. Б., П. П. и И.И..
Доколкото е налице известно колебание в депозираните пред първата и настоящата
инстанция, показания на свидетеля Н.Н., касаещо въпроса дали му е било съобщено
кое лице е управлявало лекия автомобил „Рено”, според този състав на СОС, това не
води до цялостното им дискредитиране и може да се обясни с избледняването на
спомена, с отдалечаването във времето от участието в събитието до даване на
сведения за него пред съда, както и с естеството на изпълняваната от този
свидетел служебна функция, свързана с множество такива случаи.
Поддържаната от защитата на
подсъдимия теза, по същество свеждаща се до отричане на авторството на
последния в процесното деяние, не може да бъде успешно подкрепена и от
показнията на свидетеля М. Д.. Първоинстанционният съд правилно не е дал вяра
на показанията на този свидетел, в частта им, в която установяват
обстоятелствата, че Д. е предоставил ключа от автомобила си на свидетеля С.; -
че по-късно св.С. му се обадил по телефона и му съобщил, че е катастрофирал;
- че не е видял подсъдимия на
местопроизшествието. Основание, дадените в този смисъл показания на свидетеля Д.
да не заслужат доверието и на настоящата инстанция, този съдебен състав откри в
липсата на всякаква подкрепа на същите от останалите, налични по делото
доказателства.
От съществуващата по делото
доказателствена основа, следва да се ценят и всички събрани писмени
доказателства и доказателствени средства, като първоинстанционния съд правилно
ги е кредитирал, тъй като липсват основания за тяхното игнориране.
В обобщение следва да се
отбележи, че въззивният съд споделя напълно дадената от първостепенния съд
оценка на събрания по делото доказателствен материал, като същевремнно направи
свой собствен анализ на събраните по делото доказателства от първоинстанционния
съд. При този анализ на доказателствените материали, този състав на СОС прие,
че събраните гласни и писмени доказателства, в своята цялост пресъздават
непротиворечиво, логично и последователно възприетите за безспорно установени
фактически обстоятелства по делото.
Предвид
гореизложеното неоснователно се явява оплакването на защитата на подсъдимия, че
обвинението относно авторството на деянието в лицето на подсъдимия М.М. не е доказано. Неоснователно е и
оплакването, че присъдата е необоснована, тъй по мнение на въззивната
инстанция, въз основа на правилно установените фактически констатации,
подкрепящи се изцяло от доказателствата по делото /обстоен и задълбочен анализ,
на които е извършен/ районният съд законосъобразно е направил и решаващия си
извод, че подсъдимия М. е извършил твърдяното
престъпление.
Въззивният съд се солидаризира с изводите на първата инстанция и досежно обективната
съставомерност на стореното от подсъдимия М.. За
съставомерността на визирания престъпен състав се изисква да са налице
обективните признаци: деецът да е санкциониран с влязло в сила наказателно
постановление за управление на МПС без свидетелство за правоуправление и преди
изтичането на едногодишния срок от наказването му по този административен ред,
да управлява МПС, за което не му е издадено съответно свидетелство за
правоуправление. От обективна страна по делото безспорно се установи, че на
подсъдимия не е издавано СУМПС, както и, че с НП № 16-0322-000491/09.08.2016 г.
на началника на на РУ П., влязло в сила на 10.09.2016 г. той е бил санкциониран
по административен ред за това, че управлява МПС без да притежава съответно
СУМПС.
Първоинстанционният съд е дал правилна и законосъобразна
оценка и
на субективната страна на престъплението, като обосновано е приел, че същото е
извършено при форма на вината пряк умисъл по смисъла на чл.11 ал.2 от НК, тъй като подсъдимия М. е
съзнавал общественоопасния характер на своето деяние, предвиждал е
общественоопасните последици от него и е искал настъпването им. Субективно
подсъдимият е съзнавал, че управлява МПС без да притежава издадено свидетелство
за управление на такова, че извършва това деяние в едногодишен срок от
наказването му по административен ред за управление на МПС без свидетелство за управление.
Липсва основание за ревизия на проверявания
съдебен акт и в частта му, относно наложените на подсъдимия М.М. наказания –
лишаване от свобода за срок от 1 година и 2 месеца и глоба в размер 800 лева,
въпреки че настоящата
инстанция констатира нарушения
при индивидуализацията им. При определянето на тези наказания на подсъдимия в
посочения размер, първостепенният съд е отчел единствено като отегчаващи вината
и отговорността на подсъдимия обстоятелства предишните негови осъждания, във близък времеви период и за
същото престъпление. Към тези утежняващи отговорността на
подсъдимия обстоятелствата,
въззивният съд следва да добави и това,
че с деянието си подсъдимия е извършил и административни нарушения по
ЗДвП – на
разпоредбата на чл.20 ал.2 от ЗДвП - движение с несъобразена скорост и на чл.5
ал.3, т.1 от ЗДвП /управление на МПС след употреба на алкохол – 0,7 промила/, в резултат на което негово неправомерно
поведение е настъпило пътно-транспортно поризшествие с друго превозно средство. За утежняване на
наказателно-правното положение на подсъдимия до голяма степен допринасят и
данните по делото, касаещи профила му на водач на МПС – същият е наказван пет
пъти с влезли в сила наказателни постановление за нарушения на ЗДвП. Поведението на подсъдимия М. се
явява достатъчно укоримо и на основание обстоятелството, че възпиращо,
предупредително и поправително не са му въздействали дори и двете му осъждания за същото като процесното
престъпление, за второто от които му е било наложено наказание лишаване от
свобода. Очевидно е, че наложените за предишните осъждания на подсъдимия
наказания, не са изиграли никакъв положителен ефект и не са допринесли за
неговото поправяне и преосмисляне на
поведението му в посока въздържане от извършване на престъпление.
Смекчаващи
отговорността на подсъдимия М. обстоятелства, районният съд не е намерил. В
този аспект, въззивната инстанция отчита единствено данните, характеризиращи положително
личността на подсъдимия М. /л.64 от въззивното дело/.
Така,
при намерен и от първият съд значителен превес на отегчаващите отговорността на
подсъдимия М. обстоятелства, този съд незаконосаъборазно му е определил
наказание лишаване от свобода за срок от 1 година и 2 месеца, т.е. в размер
близък до минималния такъв, предвиден за конкретното престъпление. Ето защо,
въззивната инстанция счита, че при определяне размера на наложеното на М.
наказание лишаване от свобода, първостепенния съд е допуснал нарушение на
материално правните норми за определяне на наказанието и е проявил известна
снизходителност, доколкото съобразно преобладавощото наличие на отегчаващите
отговорността му обстоятелства /подробно изложени по-горе/ е следвало да
определи това наказание към максималния предвиден в закона размер. Същото е
важимо и за другото кумулативно наложено на подсъдимия наказание глоба, чийто
размер също не е съответен на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите
и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл.36 от НК. Поради
липса на протест против тази част на атакуваната присъда и предвид наличната
забрана за влошаване положението на подсъдимия, това нарушение по приложението
на закона, не може да бъде отстранено от въззивната инстанция.
Противно
на доводите на защитата, този състав
на СОС приема, че в случая не са налице нито изключителни, нито многобройни
смекчаващи обстоятелства, които от своя страна да обусловят приложението на разпоредбата
на чл.55 от НК. Горепосоченото смекчаващо
отговорността на подсъдимия М. обстоятелство не е изключително по своя характер, тъй като не обуславя една по-ниска степен на обществена опасност
на деянието. Междувпрочем
в жалбата и в съдебно заседание не се сочат от защитата никакви основания, чрез
които да се обоснове искането за прилагане спрямо подсъдимия на смекчения режим
на наказателната отговорност по чл.55 от НК и които да бъдат предмет на
преценка от въззивната инстанция. Защитата е представила в съдебното заседание
пред СОС характеристична справка за подсъдимия, изготвена от кмета на селото,
чийто жител е същия, която описва личността му в положителна светлина. Макар и
фактическите данни, съдържащи се в тази справка да са взети в предвид от
настощята инстанция при преценката на наказанието, то същите не могат да
повлияят съществено за смекчаване на отговорността на подсъдимия.
Въззивната
инстанция споделя изцяло и доводите на първия съд, че за поправянето и
превъзпитанието на подсъдимия М. е наложително същия да бъде изолиран временно
от обществото чрез ефективното изтърпяване на определеното му наказание
лишаване от свобода, още повече, че в случая не са налице и формалните законни
предпоставки на чл.66 ал.1 от НК за отлагане на изпълнението му, тъй като
същият вече е осъждан на лишаване от свобода за извършено от него престъпление
от общ характер.
Относно
първоначалния режим, при който подсъдимия М. следва да изтърпи наложеното му за
процесното престъпление, наказание една година и два месеца лишаване от
свобода, напълно в съотвествие с разпоредбата на чл.57 ал.1, т.3 от ЗИНЗС
първоинстанционния съд е определил „общ” режим.
Доколкото престъплението, предмет на настоящото наказателно производство е извършено
от подсъдимия М. в рамките на определения му изпитателен срок по влязла в сила на 22.12.2016
г. присъда /споразумение/ на РС Б., постановена по НОХД № 613/2016 г. по описа
на същия съд, то следва да намери приложение разпоредбата на чл.68 ал.1 от НК,
като се постанови на основание
цитираната разпоредба, подсъдимия да изтърпи така определеното му по тази
присъда наказание – лишаване от свобода за срок от 4 /четири/ месеца. Ето защо,
правилно първоинстанционния съд е активирал по реда на чл.68 ал.1 от НК
наложеното на подсъдимия наказание по тази присъда, като му е определил на
основание чл.57 ал.1,
т.3 от ЗИНЗС,
„общ” режим на изтърпяване на същото, поради което контролирания съдебен акт не
се нуждае от корекция и в тази му част.
С оглед изхода на делото пред
двете съдебни инстанции, в съответствие с процесуалния закон /разпоредбата на
чл.189 ал.3 НПК/, първоинстанционния съд е възложил направените по делото
разноски в тежест на подсъдимия М.М..
Предвид
всичко
гореизложено и
след извършената на основание чл.314 от НПК служебна проверка на правилността
на проверявания съдебен акт, при която проверка не се констатираха основания за
неговото отменяване и постановяване на нова присъда, респективно за неговото
отменяване и връщане за ново разглеждане, или изменение СОС намери, че същият следва да бъде потвърден изцяло.
По тези съображения и на основание чл.334 т.6, вр. чл.338 от НПК Софийският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло присъда № 15 от 31.05.2018 г. на Районен съд – гр.Б., постановена по
н.о.х.д. № 537/2017 г. по описа на същия съд.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране по касационен ред.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/.
2/.