Р Е Ш Е Н И Е
Номер 874 Година 24.07.2020 Град Стара
Загора
В
И М Е Т О Н А Н А Р О
Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД XII
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На
седемнадесети юни Година 2020
в
публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
И. Р.
Секретар:
В.П.
Прокурор:
като
разгледа докладваното от съдията Р. гражданско дело номер 6461 по описа за 2019
година и за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК.
Ищецът А. твърди в исковата си молба, че
на 01.07.2017 г. бил сключен
договор за цесия между И. и Ф. /с предишно наименование П./, по силата на който
вземането, произтичащо от договор за потребителски кредит №
*********/02.12.2015 г., който бил сключен между П. и ответника, било
прехвърлено на И. с всички привилегии, обезпечения, принадлежности, лихви,
такси, комисионни и други разноски. На 01.03.2018 г. било подписано приложение
1 към допълнително споразумение от 01.11.2017 г. към рамков договор за продажба
и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., който бил сключен между И.
и ищеца, по силата на което И. му цедирало вземанията
си по същия кредит от ответника, ведно с всички привилегии, обезпечения и
принадлежности, включително и всички лихви, такси, комисионни и други разноски.
Договорът за потребителски кредит съдържал изрична клауза, която уреждала
правото на кредитора да прехвърли вземането си в полза на трети лица. Ищецът, в
качеството му на пълномощник на съответния цедент,
изпратил до ответника уведомително писмо с изх. № УПЦ-П-ИАМ-ФН/*********/07.03.2018
г. от името на И. за станалата продажба на вземанията и уведомително писмо изх.
№ ЛД-П-ИАМ-ФН/*********/07.03.2018 г. от името на П. за извършената на
01.07.2017 г. цесия. Двете писма се върнали в цялост. На 18.11.2019 г. изпратил
повторни писма до ответника с изх. № УПЦ-С-ИАМ-ФН/********* и изх. №
ЛД-С-ИАМ-ФН/********* г., които били връчени лично на последния на 19.11.2019
г. На 02.12.2015 г. ответникът, в качеството му на кредитополучател, бил сключил
договор за потребителски паричен кредит № ********* с П., при спазване на ЗПК.
По същия П. му предоставил потребителски кредит за лични нужди в размер на 750
лева чрез кредитен консултант в брой по местоживеенето му. С договора страните се
съгласили договорната лихва за срока на договора да бъдела в размер на 147.94
лева, а общата стойност на усвоената главница и договорната лихва била 897.94
лева, които се заплащали на 60 броя равни седмични погасителни вноски, всяка по
14.97 лева, като първата погасителна вноска била платима на 09.12.2015 г., а
последната на 27.01.2017 г. С договора кредитополучателят се съгласил да плати
такса за оценка на кредитно досие в размер на 37.50 лева, която била включена в
седмичните погасителни вноски с цел улеснението му и била разделена на 60 броя
равни вноски, всяка по 0.63 лева. В случая таксата „кредит у дома“, която била
дължима за предоставяне на кредита по местоживеенето на кредитополучателя, била
191.92 лева и била разделена на 60 броя равни вноски, всяка по 3.20 лева, които
били платими на падежите на погасителните вноски. Останалата част от таксата „кредит
у дома“, която била 447.81 лева, била свързана с разходите на кредитодателя за събиране на седмичните вноски в дома на
кредитополучателя и била дължима през срока на кредита, като също била включена
в седмичните вноски. Тя също била разделена на 60 броя равни вноски, всяка по 7.46
лева, платими на падежите на погасителните вноски. Така общата сума, която
кредитополучателят се задължил да върне при сключване на кредита, била 1575.17
лева и включвала главница 750 лева, договорна лихва 147.94 лева, такса за
оценка на досие 37.50 лева, такса услуга „кредит у дома“ 191.92 лева и 447.81
лева. Общата дължима сума била платима на 60 равни седмични погасителни вноски,
всяка по 26.26 лева. Крайният срок за издължаване на всички задължения по
кредита бил 27.01.2017 г., предвид което вземанията по него не били обявявани
за предсрочно изискуеми. Ищецът начислил на ответника обезщетение за забава
върху дължимите суми в размер на законната лихва от 26.03.2016 г. до входиране на задължението в съда, общият размер на което
бил 101.18 лева. Кредитополучателят не заплатил изцяло дължимия паричен заем, като
платената до момента сума била 401.38 лева, с която били погасени, както следвало:
такса услуга „Кредит у дома“ за предоставяне на кредита в брой по местоживеене
на кредитополучателя: 48.02 лева, такса услуга „Кредит у дома“ за събиране на
погасителните вноски по местоживеене на кредитополучателя: 119.36 лева, такса
за оценка на досие: 9.45 лева, договорна лихва: 61.83 лева, главница: 162.72
лева. За ищецът възникнал правен интерес от подаване на заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответника, като кредитополучател
по договора за кредит да заплати главница 587.28 лева, договорна лихва 86.11
лева, такса за оценка на досие 28.05 лева, такса за услуга „кредит у дома“
143.90 лева и 328.45 лева, и обезщетение за забава 101.18 лева или общо 1274.97
лева. Съдът уважил претенцията му и по образуваното ч.гр.д. № 2374/2019 г. на СтРС била издадена заповед за изпълнение, която била
връчена на ответника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, което от своя страна
обуславяло правния му интерес от предявените искове. Искането е да се признае
за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от 587.28
лева за главница от невърнат кредит по договора за кредит, с 86.11 лева
договорна лихва от 25.03.2016 г. до 27.01.2017 г., с 28.05 лева такса за оценка
на досие от 25.03.2016 г. до 27.01.2017 г., със 143.90 лева такса услуга „кредит
у дома“ за предоставяне на кредита в брой по местоживеене на кредитополучателя
от 25.03.2016 г. до 27.01.2017 г., с 328.45 лева такса услуга „кредит у дома“
за събиране на погасителните вноски по местоживеене на кредитополучателя от
01.04.2016 г. до 27.01.2017г., със 101.18 лева обезщетение за забава от
26.03.2016 г. до 07.05.2019 г., и законна лихва върху главницата от 07.05.2019
г. до изплащането й, за които парични задължения е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д № 2374 описа за 2019 г. на Старозагорския
районен съд. Претендира за сторените по делото и в заповедното производство
разноски.
Ответникът Д.В.Д., редовно призован, не
е подал писмен отговор, не се явява, не изпраща представител и не взема
становище по предявените искове.
Съдът, след като прецени събраните по
делото доказателства, поотделно и в съвкупност с искането, възраженията и
доводите на страните, взе предвид и настъпилите след предявяване на исковете
факти, от значение за спорното право, намери за установено следното:
За процесните
вземания ищецът е подал на 07.05.2019 г. заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответника. За разглеждането му е образувано
приложеното ч.гр.д. № 2374/2019 г. на СтРС, по което на
08.05.2019 г. е издадена исканата заповед, която е връчена на длъжника при
условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което на 06.12.2019 г., в срока по чл.
415, ал. 4 ГПК, ищецът е предявил по делото процесните
искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, които поради това се смятат предявени на 07.05.2019
г., когато е подал в съда заявлението си за издаване на заповедта срещу ответника
(чл. 422, ал. 1 ГПК).
По делото ищецът е представил договор за
потребителски кредит от 02.12.2015 г., сключен между ответника, като
кредитополучател и П., като кредитор (л. 6-7). Последният несъмнено
представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК. Няма
обаче подписан от страните по него -
погасителен план, какъвто няма и в самия договор (л. 6-7). А именно такъв погасителен план
изисква нормата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК да съдържа всеки договор за
потребителски кредит, който план следва и да е двустранно подписан, защото е
част от необходимото съдържание на този договор, а за действителността му
законът изисква да е сключен в писмена форма (чл. 10, ал. 1 ЗПК). В процесния
договор не са посочени съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по
определения в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин (чл. 6-7). А това означава, че този договор е недействителен,
защото при сключването му не са спазени горепосочените изисквания на чл. 11,
ал. 1, т. 10 и 11, във вр. с чл. 10, ал. 1 ЗПК (чл. 22 ЗПК).
Въпреки това по същия договор, видно от чл.
27 от него и т. 1 от заключението на назначената по делото съдебно-икономическа
експертиза, което съдът възприема, поради неоспорването му от страните и
липсата на противоречие с останалите доказателства, П. е предоставило на
ответника в брой на датата на сключването му на 02.12.2015 г., обещания на стр.
1, б. „а“ от него кредит от 750 лева, който според уговорките в същата страница
от този договор, ответникът е трябвало да върне заедно с 35.50 лева такса за
оценка на досие, със 147.94 лева договорна лихва и с 639.75 лева такса за
услуга „кредит у дома“, или общо 1575.17 лева, на 60 разсрочени седмични
вноски, всяка по 26.26 лева и една последна в размер на 25.83 лева, първата от
които дължима на 09.12.2015 г. (л. 6).
Понеже този договор е недействителен с
оглед изложеното, ответникът дължи по него връщане само на чистата стойност на
кредита, която е получил и не е върнал, но не дължи и лихви, такси, неустойки и
други разходи по този договор (чл.
23 ЗПК).
От т. 2 и 5 на ЗСИЕ се установява още,
че по този договор ответникът е платил до 07.03.2017 г. на П. общо от 401.38
лева, след което е преустановил плащанията си по него и не е извършвал други такива
до приключване на съдебното дирене по делото (л. 60). При това положение, следва да се
приеме, че към датата на приключване на съдебното дирене, ответникът дължи по него
съгласно чл. 23 ЗПК, само непогасената му с тези частични плащания част от 348.62
лева от чистата стойност на получения по него кредит от 750 лева (чл. 23 ЗПК).
На 01.07.2017 г. между П. и И. е сключен
представения по делото договор за цесия и заместване в дълг (л. 82-87). С него П. е цедирало
на И. общо 1173.79 лева вземания от ответника по процесния
договор за кредит, видно от представеното от ищеца потвърждение за тази цесия (л. 86). На 01.11.2017 г. между И. и ищеца е
сключено представеното по делото допълнително споразумение към рамковият им
договор за цесия от 16.11.2010 г. (л. 11-20). С него И. цедирало
на ищеца общо 1575.17 лева вземания от ответника по процесния
договор за кредит, видно от представеното приложение към това допълнително
споразумение (л. 19).
Доколкото по делото няма други данни
ответникът да е бил уведомен за тези цесии преди подаване на заявлението по
приложеното заповедно производство и образуване на настоящото дело с оглед
фикцията на чл. 422, ал. 1 ГПК, следва да се приеме, че същият е уведомен за тях
в хода на настоящото дело на 19.11.2019 г., когато е получил изпратените му от
ищеца, като пълномощник на цедентите, уведомления за
същите цесии (л. 29). Така приема и ВКС в задължителната си практика, че
доколкото законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да
бъде извършено уведомлението за цесията, то получаването му в рамките на
съдебното производство по предявен иск за прехвърленото вземане, не може да
бъде игнорирано (Р 123-2009-II т.о.).
Вярно е, че тези уведомления не изхождат
от цедентите, а от ищеца, като техен пълномощник,
упълномощен, респективно преупълномощен с представените
по делото пълномощни (л.
21-22, 27-29 и 87).
Но също така е вярно, че ВКС приема, че такова упълномощаване не противоречи на
целта на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД и е редовно (Р 137-2015-III г.о.).
При тези установени по делото обстоятелства,
съдът намери, че предявените от ищеца искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за
съществуване в негова полза на процесните вземания по
договора за кредит, са недоказани още в своето основание. Поради това, като
неоснователни, следва да се отхвърлят изцяло, без преди това да бъдат обсъждани
и по отношение на техния размер, защото това се явява безпредметно. Не само защото
по делото се установи с оглед изложеното, че сключеният между П. и ответника процесен договор за потребителски кредит, е недействителен
съгласно чл. 22 ЗПК, защото в него не са посочени взетите предвид допускания
посочени в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и няма двустранно подписан от страните по
този договор погасителен план със съдържанието по чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, а в
този случай ответникът не дължи по него лихви, неустойки, такси и други
разходи, а само невърната в случая към датата на приключване на съдебното
дирене част от 348.62 лева от получения по него кредит (чл. 23 ЗПК), но не на това основание по чл. 23 ЗПК (като подлежаща на връщане, поради
получаването й без основание по този недействителен/нищожен договор за кредит) в случая се иска от ищеца признаване и на нейното възникване и съществуване с
исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, а на основание неизпълнение от ответника на
договора за кредит, който обаче е недействителен/нищожен с оглед изложеното, а предявените
от ищеца искове по чл. 422, ал. 1 ГПК не могат да се уважат на това друго,
незаявено от него основание по чл. 23 ЗПК, защото това противоречи на диспозитивното начало в процеса (чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК). Но и защото, дори и да бе поискано на
това основание от ищеца признаване на съществуване на негово вземане само за
невърната част от главницата, в случая не можеше да бъде уважен и главния иск по
чл. 422, ал. 1 ГПК на ищеца, за съществуване в негова полза на вземане и за тази
невърната част от главницата, защото е нищожна и цесията, с която първоначално П.
е цедирал на И., а след това последното на ищеца, вземанията
си по този кредит.
Според нормата на чл. 99, ал. 1 ЗЗД,
кредиторът може да прехвърли своето вземане само ако законът, договорът или
естеството на същото позволяват това, а в случая специалният чл. 26, ал. 1 ЗПК,
не е позволявал нито на цедента П. да цедира на И. с договора им за цесия от 01.07.2017 г., нито
на последното да цедира след това на ищеца с
допълнителното споразумение към рамковият им договор за цесия и единствено дължимата
се от ответника част от 348.62 лева от главницата по недействителния с оглед
изложеното процесен договор за кредит. Последният представлява
такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, а според специалния
чл. 26, ал. 1 ЗПК, кредиторът може да прехвърли вземането си по него на трето
лице само, ако договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност, а
случаят не е такъв. Не само защото с оглед посочената му недействителност по смисъла
на чл. 22 ЗПК, недействителна/нищожна се явява и клаузата на чл. 22 от същия договор,
даваща право на П. да прехвърля, изцяло или частично, правата си по този
договор за кредит, без съгласието на ответника, като впоследствие само го информира
(чл. 22 ЗПК). Но и защото, дори и този договор да не
бе недействителен (което
обаче съдът не приема с оглед изложеното), според чл. 24 ЗПК, към него се
прилагат съответно (доколкото
са съвместими с естеството му)
и нормите на чл. 143-148 ЗЗП,
а според съответното приложение на чл. 143, т. 15 ЗЗП (в приложимата му с оглед датата на
сключването на договора редакция преди изм. ДВ, бр. 100/2019 г.), неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, е и уговорката, която дава възможност на търговеца/доставчика,
без съгласието на потребителя, да прехвърли правата и задълженията си по
договора, когато това може да доведе
до намаляване гаранциите за потребителя. Понеже съответното
приложение на тази норма определя като неравноправна всяка клауза, която предвижда възможност за кредитора да цедира без
съгласието на потребителя вземанията си по договора за кредит, а е известно, че
цесията променя само кредитора (Р
114-2019-II
т.о., поради което длъжник на задълженията по същия договор си остава цедента),
както и заместването в дълг по чл. 102 ЗЗД променя само длъжника по договора,
но не и предмета/правата и задълженията на страните по него, то е очевидно, че
„гаранциите за потребителя“, до намаляване на които може да доведе според съответното
приложение на същата норма клауза за цесия в потребителския договор за кредит,
без съгласието на потребителя, не са тези на стоките или услугите по смисъла на
раздел II,
Глава V ЗЗП, защото
кредитът не е стока или услуга в тесния смисъл на думата, нито имат нещо общо с
обективната страна на същия договор, предмет на създаденото с него
правоотношение. Тъкмо напротив. Гаранциите посочени в чл. 143, т. 15 ЗЗП касаят
само субективната му страна - кредитора/търговеца, с който потребителят е
избрал да сключи този договор. Защото именно заместването му без негово
съгласие с друг кредитор, може да доведе до намаляване на гаранциите за потребителя, защото не той, а кредиторът му е
икономически по-силната страна в правоотношението, която може да прилага и
нелоялни търговски практики, а целта на ЗЗП и ЗПК е да защитават по-слабата
страна в същото и от такива практики, която страна несъмнено е потребителя -длъжник
(чл. 1 ЗЗП и чл. 2 ЗПК). Поради това законът не само дава право на последния да
избере кой да му бъде кредитор още преди сключването на договора за кредит (защото
последният по дефиниция изисква и неговото съгласие, за да се създаде тази
правна връзка между тях - чл. 8, ал. 1 ЗЗД). Но определя като
неравноправна и всяка клауза в такъв договор, която предвижда възможност, без
негово съгласие, да бъде заменен с друг друг този
избран вече от него кредитор (чл. 143, т. 15 ЗЗП и чл. 26, ал. 1 ЗПК). Поради
това е несъстоятелно да се поддържа, че длъжникът не може да избира кой да му
бъде кредитор по договора за потребителски кредит, и то при положение, че не
само нормите на цялата Глава II от
специалния ЗПК предвиждат именно с тази цел правила за предоставяне на същия на
преддоговорна информация, именно за да избере с кой
точно кредитор след това да сключи такъв договор (чл. 5, ал. 1 ЗПК). Но и
императивната норма на чл. 26, ал. 1 ЗПК не позволява на избраният вече
кредитор да се замества с/цедира на друг вземанията
си по същия договор, ако договорът не предвижда такава възможност/клауза/,
която пък нормата на чл. 143, т. 15 ЗЗП, във вр. с
чл. 24 ЗПК обявява за неравноправна, ако позволява това да става без съгласието
на длъжника. Поради това, независимо че общата норма на чл. 99 ЗЗД не изисква
такова съгласие за цесията, специалните норми на чл. 143, т. 15 ЗЗП и чл. 26,
ал. 1 ЗПК го изискват при договора за кредит.
Не би могло да бъде и иначе. Не само
защото нормите на чл. 143-148 ЗЗП (към което приложение препраща чл. 24 ЗПК) въвеждат само разпоредбите на Директива
93/13/ЕИО (§13а,
т. 9 от ДР на ЗЗП),
а в тях не се третират въобще въпросите за гаранциите на стоките или услугите,
които са предмет на съвсем друга
Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно някои аспекти
на продажбата на потребителски стоки и свързаните с тях гаранции, разпоредбите
на която са въведени в друг раздел II на Глава V
от ЗЗП (§13а, т. 9 от
ДР на ЗЗП), но не към приложение на последните препраща специалната норма на чл. 24 ЗПК, а само към приложение на чл.
143-148 ЗЗП, а не и към останалите му разпоредби (чл. 24 ЗПК). Но и защото, чл. 24 ЗПК препраща към съответно (доколкото е съвместимо с естеството му) приложение на чл.чл.
143-148 ЗЗП при договорите за потребителски кредит (в този смисъл Р 144-2017-II т.о.). А след като е така и кредитът не е
стока, нито услуга в тесния смисъл на думата, не би могло да се приеме, че
„гаранциите за потребителя“, до намаляване на които може да доведе според
съответното приложение на чл. 143, т. 15 ЗЗП прехвърлянето без негово съгласие само
на вземанията (но
не и на задълженията)
по такъв договор, очевидно
не са „гаранциите на стоките“ по смисъла на ЗЗП. Аргумент в тази насока е и
практиката на ВКС, според която, неравноправна клауза в потребителски договор е всяка уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, независимо дали има за предмет или
постига някой от изброените след това в чл. 143, т. 1-18 ЗЗП конкретни резултати (Р 237-2017-I т.о.).
Именно такава в случая е клаузата на чл.
22 от договора за кредит, според която П. има право да прехвърля, изцяло или
частично, правата си по този договор за кредит, без съгласието на ответника,
като впоследствие го информира. Тя е неравноправна, както според общата
предпоставка на чл. 143 ЗЗП, така и по смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП (в
посочената му редакция), защото дава възможност на кредитора да прехвърли по
всяко време, без съгласието на ответника, правата си по договора за кредит, на
всяко трето лице, което избере, независимо дали то е финансова/кредитна
институция/заложна къща/лихвар или друго лице. А това несъмнено може да доведе
до намаляване на гаранциите за длъжника-ответник, защото за него съвсем не е
без значение дали негов кредитор е избраната в случая от него финансова
институция или друг правен субект, който според същата клауза е възможно и да
не е такава институция и да прилага нелоялни търговски практики. А в същото
време в договора не е предвидена равноправна възможност/клауза, която да
предвижда възможност за длъжника-ответник да се замества в дълга си по същия
договор, с всяко трето лице, което избере, без да иска съгласието на кредитора
за това, което иначе чл. 102 ЗЗД изисква в договор за такова заместване, именно
защото и за кредитора не е все едно кой му е длъжник – избраното от него или
друго лице, което е възможно и да е неплатежоспособно. Нещо повече. Предвидено
е изрично в чл. 17 от договора за кредит, че ответникът няма право да прехвърля
на трети лица задълженията си по същия договор, без предварителното писмено
одобрение на П. (л.
7). А това несъмнено
е значително неравновесие между правата и задълженията на страните по този
договор и обуславя, и по аргумент от чл. 26, ал. 1 ЗПК, извод за неравноправност
на клаузата на чл. 22 от същия договор, както според общата предпоставка на чл.
143 ЗЗД, така и по смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП (ред. преди изм. ДВ, бр. 100/2019 г.).
По делото няма данни тази неравноправна
клауза да е уговорена индивидуално, респективно
- да не е била изготвена предварително от П. и поради това ответникът да е имал
възможност да влияе върху съдържанието й (чл. 146, ал. 2 ЗЗП). Нещо повече. Видно е, че самият
договор за кредит представлява предварително подготвена от П. бланка, в която
са попълнени след това с химикал само празните полета (л. 6-7). А неравноправната клауза на чл. 22 е
част от тази бланка, което обуславя само извода, че същата не е била уговорена
индивидуално (л.
6-7).Нормата на чл.
146, ал. 4 ЗЗП обаче е императивна. Поради това доказването и в случая на
обстоятелството, че тази клауза е индивидуално уговорена, е в тежест на ищеца
(Р 51-2016-II т.о. и Р 77-2015-III г.о.). Последният обаче не представи и по делото
няма никакви доказателства същата клауза да е била уговорена индивидуално.
А това обстоятелство не може да се
предполага. Нито да се приеме за доказано само от наличието й в договора за кредит.
А следваше ищецът да го докаже по делото пълно и главно, тоест несъмнено (чл.
146, ал. 2 и 4 ЗЗП). А след като е така и той, чиято е тук според чл. 146, ал.
4 ЗЗП доказателствената тежест, не само не доказа
пълно и главно, тоест несъмнено по делото, да е била уговорена индивидуално
тази клауза на чл. 22 от договора за кредит, даваща възможност първо на П. да цедира
на И., а след това последното на ищеца, без съгласието на ответника, вземанията
си по договора за кредит, то съгласно чл. 146, ал. 2 и 4 ЗЗП, съдът намери за
несъмнено установено по делото, че същата клауза не е била уговорена
индивидуално (чл. 146, ал. 2 и 4 ЗЗП). Поради това е нищожна и на това
основание, защото е неравноправна, както според общата предпоставка на чл. 142 ЗПП, така и по смисъла на чл. 143, т. 15 ЗЗП, а не е била уговорена
индивидуално (чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. с чл. 24 ЗПК). Поради това и на това основание (а не само поради недействителност/нищожност на договора на
основание чл. 22 ЗПК)
не съществува в правния мир
от датата на сключване на този кредит на 02.12.2015 г. А в него няма друга подобна,
действителна клауза, която да предвижда възможност първоначално за П. да
прехвърли на И., а след това последното да прехвърли на ищеца вземанията си по договора
за кредит срещу ответника (л. 6-7).
Според чл. 26, ал. 1 ЗПК обаче,
кредиторът може да прехвърли вземанията си срещу потребителя на друго лице само
при условие, че договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност. А
след като е така и в случая процесния договор за кредит
не предвижда такава възможност, поради недействителността му на основание чл.
22 ЗПК и нищожността на клаузата на чл. 22 от него на основание чл. 146, ал. 1
ЗЗП, а друга такава възможност не уговорена в него, то П., а след това и И., не
са имали и законовата възможност да прехвърлят дори и единствено дължимата се от
ответника горепосочена част от процесната главница по
този договор, защото недействителният съгласно чл. 22 ЗПК договор за кредит, по
който поради това е възникнало и съществува според чл. 23 ЗПК само това главно
вземане/неплатената част от 348.62 лева от него, не предвижда такава възможност
(чл. 26, ал. 1 ЗПК, във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД).
Поради това и договорите за цесия, с които първоначално П. е цедирало на И., а то след това на ищеца, процесните вземания, се явяват нищожни в тази им част, с
която те са цедирани по силата на чл. 26, ал. 1, пр.
1 и ал. 4 ЗЗД – защото противоречат в същата им част на забраната на чл. 26,
ал. 1 ЗПК, която не допуска цедирането по смисъла на
чл. 99, ал. 1 ЗЗД. А след като и последния горепосочен договор за цесия в
частта му, с която тези вземания са цедирани на
ищеца, е нищожен, и той не е произвел въобще присъщите му правни последици. Поради
това не е прехвърлил на ищеца дори и дължимата се от ответника с оглед
изложеното, като платена без основание, невърната част от 348.62 лева от главницата
по процесния недействителен договор за кредит. Поради
това ищецът не е и неин титуляр/кредитор на това основание – придобИ.ето й с тази цесия, на което се позовава в исковата
си молба. Ето защо съдът намери, че процесните
вземания несъществуват в неговия патримониум и не той
е активно материално - правно легитимиран да иска плащането им от ответника. Поради
това ищецът не може да се признае въз основа на същата цесия за техен носител/титуляр/кредитор.
А след като е така, той не е и активно материалноправно
легитимиран да претендира с исковете си по чл. 422, ал. 1 ГПК съществуването им
в негова полза спрямо ответника. Ето защо съдът намери тези искове за недоказани
още в своето основание. Поради това, като неоснователни, следва да ги отхвърли изцяло,
ведно с акцесорното искане на ищеца за присъждане и на
сторените по делото и в заповедното производство разноски, без преди това да ги
обсъжда и по отношение на техния размер, защото това се явява безпредметно.
При този изход на делото, само ответникът
има право на сторените от него разноски по делото и в заповедното производство (чл. 78, ал. 3 ГПК и т. 12 ТР
4-2014-ОСГТК).
По делото обаче няма данни същият да е сторил такива в тези приозивдства,
нито е налице негово искане за присъждането им, поради което такива не му се
присъждат и с оглед диспозитивното начало в процеса
(чл. 6, ал. 2 ГПК).
Воден от горните мотиви,
Старозагорският районен съд
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените
от А., с ЕИК -, със седалище и адрес на управление -, искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, за признаване за установено по отношение на Д.В.Д., с ЕГН **********, с
адрес ***, че му дължи сумата от 587.28 лева за главница от невърнат кредит по
договор за потребителски кредит № *********/02.12.2015 г., с 86.11 лева
договорна лихва от 25.03.2016 г. до 27.01.2017 г., с 28.05 лева такса за оценка
на досие от 25.03.2016 г. до 27.01.2017 г., със 143.90 лева такса услуга
„кредит у дома“ за предоставяне на кредита в брой по местоживеене на
кредитополучателя от 25.03.2016 г. до 27.01.2017 г., с 328.45 лева такса услуга
„кредит у дома“ за събиране на погасителните вноски по местоживеене на
кредитополучателя от 01.04.2016 г. до 27.01.2017г., със 101.18 лева обезщетение
за забава от 26.03.2016 г. до 07.05.2019 г., и законна лихва върху главницата
от 07.05.2019 г. до изплащането й, за които парични задължения е издадена
заповед № 1282/08.05.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
по ч.гр.д. № 2374 описа за 2019 г. на Старозагорския районен съд, както и искането
на А. за присъждане на сторените по настоящото дело и по ч.гр.д. № 2374 описа
за 2019 г. на Старозагорския районен съд.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред
Старозагорския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните по
делото.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: